Единствена любов

74.

Джон Матю беше принуден да стои настрана и да наблюдава как неговата шелан носи по коридора ракла с размерите на малка кола, заедно със сестра му… И с майка си?

Беше развълнуван от присъствието на двете жени, не толкова от тежестта на старата ракла. Знаеше отлично, че не бива да се меси и да предлага мускулите си. Ако Хекс се нуждаеше от помощта му, щеше да го помоли.

И най-изненадващото беше, че се оказа достатъчно силна да се справи съвсем сама… Това му се стори много секси… Не можеше да си криви душата по този въпрос.

— Готови ли са дрехите ти? — попита Тормент намусено.

Джон го погледна и му стана ясно, че братът току-що е бил разтърсен до дъното на душата си. Едва се удържаше на едно място. Но ако се съдеше по смръщените вежди и стегнатата му челюст, нямаше намерение да дава обяснения.

— Ами… Не знам какво ще облека — изписа Джон. — Може би смокинг?

— Не, аз ще ти донеса онова, от което се нуждаеш. Изчакай ме.

Бам… и вратата се хлопна.

Джон се озърна из стаята си и когато погледът му попадна върху дрешника, клоунската усмивка, която в момента го съпътстваше неизменно, се завърна върху лицето му. Отиде до бюрото и остави върху него малката червена торбичка, а после отдели време да се наслади на любовното им гнездо.

Тя се беше нанесла при него. Наистина се беше нанесла. Дрехите й висяха до неговите.

Протегна се и докосна кожените й панталони, тениските и кобурите й… И радостта му помръкна. Тя щеше да се бие във войната. Рамо до рамо с него и братята. Древните закони може и да го забраняваха, но Слепия крал бе доказал, че не робува на старомодни разбирания… А Хекс бе демонстрирала, че е повече от способна на бойното поле.

Джон отиде до леглото и седна. Не беше сигурен как да се чувства заради предстоящите й нощни приключения с лесърите. Добре. Това бяха глупости. Ясно беше какво мисли по този въпрос. Въпреки това нямаше да й забрани да се бие. Тя беше каквато беше и той трябваше да приеме, че се обвързва с боец.

Очите му се насочиха към нощното шкафче. Наведе се и отвори най-горното чекмедже, за да извади дневника на баща си. Приглади кожената подвързия с ръка и почувства как разказът се превръща в реалност. Преди много, много време нечия друга ръка беше докосвала тези страници… И после в резултат на поредица от събития и малко късмет ръкописът се беше озовал при Джон.

По някаква причина тази нощ връзката му с баща му Дариъс изглеждаше достатъчно силна, че да прекрачи границите на времето и да ги обедини до такава степен, че те се превърнаха в една и съща личност.

Защото той знаеше, че баща му би бил във възторг от ставащото. Знаеше го с такава убеденост, сякаш мъжът седеше до него на леглото. Дариъс би искал те двамата с Хекс да бъдат двойка. Защо? Кой да знае… Но беше самата истина, както й клетвите, които им предстоеше да си разменят.

Джон отново посегна към чекмеджето и този път извади малка стара кутийка. Вдигна капака и се взря в масивния пръстен с печат. Проклетото нещо беше огромно, очевидно предназначено за ръката на боец. Многобройните драскотини по лъскавата му повърхност блестяха на светлината.

Пръстенът пасна идеално на показалеца му.

Изведнъж той реши, че никога повече нямаше да го сваля, дори по време на битка.

— Той със сигурност би одобрил случващото се.

Джон вдигна поглед. Тор се беше върнал с вързоп черна коприна в ръцете си, а Ласитър го следваше по петите. Падналият ангел излъчваше светлина във всички посоки, като че в коридора беше изгряло слънцето.

— Знаеш ли, по някаква причина мисля, че си напълно прав — изписа Джон.

— Знам, че съм прав. — Братът се приближи и седна на леглото. — Той я познаваше.

— Кого?

— Той познаваше Хекс. Присъства на раждането й. Когато майка й… — Последва дълга пауза, като че в мозъка на Тор цареше пълна каша и му беше нужно време да подреди мислите си. — Когато майка й умря, той отведе Хекс при семейство, което да поеме грижите за нея. Обичаше малката… А също и аз. Именно по тази причина я нарече Хексания. Наблюдаваше я от разстояние…

Епилептичният припадък дойде така ненадейно, че Джон дори нямаше време дори да се опита да му се противопостави… В един момент седеше и слушаше Тор, а в следващия лежеше на пода и размахваше ръце и крака. Когато гърчовете му най-накрая спряха и крайниците му се успокоиха, той започна да поема големи глътки въздух. За негово облекчение Тор беше приклекнал до него.

— Как си? — попита загрижено.

Джон се надигна и седна. Потърка лице, доволен, че е възвърнал зрението си. Никога не беше очаквал, че ще се зарадва да види ясния образ на мутрата на Ласитър.

Макар с усилие да контролираше ръцете си, успя да изпише:

— Чувствам се, сякаш съм бил в месомелачка.

Падналият ангел кимна мрачно.

— И изглеждаш по същия начин.

Тор го стрелна остро с поглед и после насочи вниманието си обратно към Джон.

— Не му обръщай внимание. Той е сляп.

— Не, не съм.

— След минута и половина ще бъдеш. — Тор хвана здраво Джон и го издърпа на леглото.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Или може би нов мозък? — предложи Ласитър.

Тор се обърна към ангела.

— А също така ще направя услуга на обществото, като му отнема гласа.

— Толкова си щедър.

Последва дълга пауза и Джон изписа:

— Баща ми я е познавал?

— Да.

— Ти също си я познавал, нали?

— Да.

В настъпилата тишина Джон реши, че е по-добре някои неща да бъдат оставени недоизказани. И това беше едно от тях, ако се съдеше по напрегнатото изражение на брата.

— Радвам се, че носиш този пръстен — изведнъж заяви Тор и се изправи на крака. — Особено в нощ като тази.

Джон погледна към златното бижу на пръста си. Чувстваше го толкова на място. Като че го носеше от години.

— Аз също — изписа.

— Сега, ако ме извиниш, аз също ще отида да се облека.

Джон погледна нагоре и се върна назад към онзи миг от живота си, когато отвори вратата на мизерния си апартамент и вдигна оръжието си високо, много високо, за да го насочи към лицето на този вампир.

А сега Тормент му предоставяше собствената си церемониална роба. Братът се усмихна леко.

— Ще ми се баща ти да беше тук, за да те види.

Джон се намръщи и завъртя пръстена с печата около пръста си, замислен колко много дължеше на Тор. После внезапен импулс го накара да скочи на крака… за да го прегърне. В първия миг Тормент изглеждаше изненадан, но после отвърна на прегръдката.

Когато Джон се отдръпна, го погледна право в очите.

— Той е тук — изписа. — Баща ми е тук с мен.

Един час по-късно Джон стоеше прав върху мозаечния под на фоайето, като местеше тежестта си от единия крак на другия. Носеше традиционното церемониално облекло, типично за мъжете от аристокрацията. Черните копринени панталони стигаха до самия под, а широката туника беше прихваната с обсипан със скъпоценни камъни колан, който му беше даден от краля.

Беше решено церемонията да се състои в основата на главното стълбище под арката, водеща към трапезарията. Двойните врати към помещението, в което се хранеха всички, бяха затворени, а зад тях догените бяха сервирали ястията за пиршество.

Всичко беше подготвено, братята се бяха подредили до него в редица, а жените им и другите членове на домакинството стояха срещу тях в рехав полукръг. Куин стоеше в единия му край, а Блей и Сакстън в другия. По средата бяха Ай Ем и Трез, които бяха поканени като почетни гости.

Джон огледа пространството, вдигайки поглед към колоните от малахит, покритите с мрамор стени и полилеите. Толкова много пъти, откакто се беше настанил в къщата, беше чувал да се говори как баща му би се радвал стаите да бъдат пълни и под покрива на имението да кипи живот.

Джон се съсредоточи върху ябълковото дърво, изобразено на пода. То представляваше тъй прекрасен символ на пролетта с вечно обсипаните си с цвят клони… Нещо, което повдига настроението ти всеки път, когато го зърнеш.

Влюби се в това дърво в мига, в който прекрачи прага…

Колективната въздишка го накара да вдигне глава. О… Света… Дево… Майко… На… В този момент мозъкът му престана да функционира. Напълно се изключи. Беше сигурен, че сърцето му продължаваше да бие, тъй като остана прав, но нищо друго.

Може би току-що беше умрял и беше отишъл в Рая.

В горния край на главното стълбище се беше появила Хекс в спиращо дъха великолепие, което го остави зашеметен и неспособен да разсъждава, и стоеше с ръка, опряна на позлатения парапет.

Червената рокля й стоеше идеално, а черната дантела на деколтето подхождаше прекрасно на тъмната й коса и сивите очи. Метрите атлаз се спускаха по стройното й тяло и падаха на блестящи дипли.

Когато срещна погледа му, тя приглади плата около талията си.

— Ела при мен — изписа той. — Слез долу при мен, любов моя.

От далечния край на фоайето прозвуча тенор и кристалночистият глас на Зейдист се понесе нагоре към изрисуваните високо над главите им воини. В началото Джон не разбра коя беше песента… Макар че ако го бяха попитали как се казва той самият, вероятно би отвърнал Дядо Коледа, или Лутър Вандрос, или Теди Рузвелт.

Може би дори Джоан Колинс.

Но после мелодията достигна съзнанието му и той разпозна „Искам само теб“ на Ю Ту. Същата песен, за която Джон го бе помолил по-рано.

Първата крачка на Хекс предизвика подсмърчане от страна на жените. И от страна на Ласитър, разбира се. С всяка стъпка надолу, която изминаваше Хекс, гърдите на Джон като че се издуваха все повече и повече, докато накрая имаше чувството, че не само тялото му е като шамандура, а че повдига огромната тежест на каменната сграда със себе си.

Когато Хекс стигна до основата на стълбището, тя отново спря и Бет се втурна да оправи полите на роклята й.

И в следващия миг Хекс стоеше редом с него пред Слепия крал.

— Обичам те — произнесе Джон беззвучно.

Усмивката, с която тя му отвърна, беше съвсем незабележима в началото, само леко повдигане на ъгълчето на устата, но после… О, боже… Разпростря се по цялото й лице и тя се усмихваше така широко, че всичките й зъби бяха изложени на показ, а очите й блестяха като звезди.

— И аз те обичам — отвърна тя беззвучно.

Гласът на краля проехтя и се понесе към високия таван.

— Събрали сме се тук, за да станем свидетели на обвързването на този мъж и тази жена…

Церемонията започна и двамата с Хекс произнесоха клетвите си, когато дойде моментът за това. Проблемът с отсъствието на Скрайб Върджин беше решен със заявлението на краля, че съюзът им е добър и дойде време да пристъпят към сериозната част. Когато Рот даде знак, Джон се наведе и притисна устни към тези на Хекс, а после отстъпи назад, свали покрития със скъпоценни камъни колан и съблече горната част на церемониалното си облекло. Усмихваше се като идиот, докато ги подаваше на Тор, а после коленичи. Фриц докара една масичка, върху която бяха поставени купа със сол и гарафа с вода. Рот извади единия от черните си кинжали и попита на висок глас:

— Какво е името на твоята шелан?

Джон изписа така, че всички да могат да видят:

— Казва се Хексания.

С помощта на Тор, който водеше ръката му, кралят издълба първата буква върху тази от татуировката на гърба на Джон. После дойде ред на останалите братя, които също изписаха буквите върху мастилото, като остриетата им проследиха не само буквите на Древния език, но и изящната рамка, изрисувана там от татуировчика. По време на всеки разрез Джон се взираше надолу към ябълковото дърво, като понасяше болката с гордост и не допусна от устата му да излезе и стон… След всяка буква поглеждаше към Хекс. Тя стоеше начело на останалите жени, с ръце, обгърнали корсажа на роклята, а в очите й се четеше тревога, но също и одобрение. Когато солта попадна върху прясната рана, той стисна зъби така силно, че челюстта му изпука от напрежение, а звукът заглуши капещата вода. Но докато болката го изпълваше с такава сила, че зрението му се замъгли, той нито изстена беззвучно, нито изруга с устни. Когато изпъна гърба си, около него проехтя бойният вик на братята и останалите войници в къщата, а Тор попи раната с парче бял плат. След като приключи, братът сложи тъканта в черна лакирана кутия и я подаде на Джон. Той се изправи и се приближи към Хекс със самоувереността на мъж, който току-що се беше справил отлично със своето изпитание. Когато се озова пред нея, той отново коленичи, сведе глава и вдигна нагоре черната кутия, за да може тя да я приеме или отблъсне. Според традицията, ако я приемеше, приемаше и него. Тя не се поколеба нито за миг.

Тежестта беше снета от ръцете му и той погледна нагоре. Тя притискаше към гърдите си кутията, съхраняваща обета му към нея, а в очите й блестяха тези нейни прекрасни червени сълзи.

Събралите се нададоха радостни възгласи и заръкопляскаха, а Джон скочи на крака и я взе заедно с прекрасната й червена рокля в обятията си. Целуна я страстно и после пред очите на краля, сестра му, най-добрите му приятели и братята той понесе своята шелан нагоре по стълбите, по които тя неотдавна беше слязла.

Да, предстоеше тържество в тяхна чест. Но обвързаният вампир у него имаше нужда да маркира… и после щяха да се върнат долу, за да хапнат.

Беше стигнал до средата на стълбите, когато прозвуча гласът на Холивуд.

— Хей, и аз искам същата овална рамка около татуировката си.

— Не си го и помисляй, Рейдж — не закъсня отговорът на Мери.

— Вече може ли да ядем? — попита Ласитър. — Или още някой иска да се превърне в суши?

Партито започна да набира скорост, а къщата се изпълни с гласове, смях и мотиви от песента „Завинаги млад“ на Джей Зи. Когато изкачи стълбището, Джон поспря и погледна надолу. Гледката под него и жената в ръцете му го накараха да се почувства, сякаш беше изкачил огромна планина и най-накрая се намираше на върха й.

Дрезгавият й глас напрегна докрай ерекцията му.

— Само ще стоиш или имаше сериозна причина да ме донесеш дотук?

Джон я целуна, като плъзна език между устните й, прониквайки дълбоко навътре. И продължи да я целува, докато вървеше към своята… към тяхната стая. Когато влязоха, той я положи на леглото, а тя се взря нагоре към него. Погледът й говореше, че е готова да получи онова, което той се канеше да й даде.

Изглеждаше изключително изненадана, когато й обърна гръб. Но той трябваше да й даде подаръка.

— Бях отгледан от хора и когато те се обвързват, мъжът дава на жената нещо в знак на обич. — Изведнъж Джон се почувства нервен. — Надявам се да го харесаш. Опитах се да постъпя, както е редно.

Хекс се надигна, а ръцете й трепереха леко, когато пое кутийката.

— Какво си направил, Джон Матю…

Ахването й, когато открехна кутийката, беше наистина неповторимо. Джон се пресегна и извади дебелата верижка от кадифеното й гнездо. Квадратният диамант, разположен в платинен обков, беше шесткаратов, каквото и да означаваше това. Единственото, което го интересуваше, беше, че е достатъчно голям и достатъчно блестящ, че да го забележат от Канада.

Той искаше да е ясно, че не е свободна, в случай че на някой мъж му хрумнеха разни идеи, когато я видеше. И ако ароматът на обвързан вампир, оставен от Джон, не достигнеше до носа му, то блясъкът на камъка със сигурност щеше да му се набие на очи.

— Не ти купих пръстен, защото знам, че ще се биеш и не исках нищо да пречи на ръцете ти. А ако ти харесва, бих се радвал да го носиш непрекъснато…

Хекс сграбчи лицето му и го целуна така продължително и страстно, че на него му свърши въздухът. Но не го беше грижа.

— Никога няма да го сваля. Абсолютно никога.

Без да откъсва устни от нейните, Джон я бутна с червената й рокля към възглавниците, а ръцете му обхванаха гърдите й. Притисна тялото си към нейното и започна да рови из метрите атлаз… Отне му около секунда и половина да изгуби търпение.

Оказа се, че съблечена роклята изглежда дори по-добре. Джон се люби със своята жена бавно, като се наслаждаваше на тялото й и го галеше нежно с ръце и устни. Когато най-накрая се сляха в едно, хармонията помежду им беше така съвършена, моментът така идеален, че той застина. Животът го беше довел дотук, до този миг с нея, събрал ги бе заедно…

Това щеше да е историята, за която си струваше да се живее.

— Джон… — промълви тя с дрезгав глас. Той подсвирна в отговор. — Аз също мисля да си направя татуировка. — Той наклони глава на една страна, а тя предпазливо плъзна ръце по гърба му. — Какво ще кажеш да отидем до онова ателие? Може да ги накарам да изпишат името ти върху гърба ми…

Оргазмът, който се надигна у него и се изля в тялото й, беше по-добър отговор от каквито и да е думи, казани на глас. Хекс се засмя гърлено и размърда хълбоци.

— Ще приема това за „да“…

Да, помисли си Джон и започна да се движи в нея. Да, по дяволите, да…

В крайна сметка, каквото беше добро за мъжа, беше още по-добро за неговата жена. Така беше честно.

Боже, обичаше живота. Обичаше живота и всички в тази къща, както и всички достойни създания по света. Съдбата невинаги можеше лесно да се понесе… Но някак умееше да подреди нещата.

Накрая всичко се случваше така, както трябваше да се случи.