Единствена любов

24.

В коридора пред стаята на Хекс Джон беше на път да протрие каменния под. Крачеше напред-назад. Напред-назад. Не чуваше абсолютно нищо през вратата.

Което вероятно беше добре. Липсата на крясъци и ругатни може би значеше, че прегледът на доктор Джейн не е чак толкова болезнен. Беше написал съобщение на Ривендж и го беше уведомил, че е открил Хекс и ще се опитат да я отведат в имението. Но не спомена за сутеренното й жилище. Очевидно тя искаше да запази съществуването му за себе си. Ако Рив знаеше за него, той щеше да настоява да дойдат тук, след като не я бяха открили в ловната хижа.

Погледна часовника си, отново прокара пръсти през косата си и се зачуди как обвързаните мъже като Рот, Рейдж и Зи понасяха такива неща… За бога, та Зи трябваше да гледа как Бела ражда. Как, по дяволите… Вратата се отвори и той се обърна рязко, а обувките му проскърцаха на пода.

Доктор Джейн изглеждаше сериозна.

— Съгласи се да дойде в имението. Ви трябва да ни чака отвън с ескалейда… Би ли проверил дали вече е тук?

Джон изписа:

— Тя добре ли е?

— Преживяла е много. Иди да провериш дали колата е отвън. И ще се наложи да я пренесеш. Става ли? Не искам да ходи, но няма да използваме носилка, за да не предизвикаме суматоха на улицата.

Джон не се забави и секунда, а се втурна навън. Джипът беше паркиран до бордюра с угасени светлини, но с включен двигател. Зад волана проблесна оранжева светлинка, когато Ви дръпна от ръчно свитата си цигара. Братът свали стъклото.

— Ще я вземем ли с нас?

Джон кимна веднъж и се втурна обратно вътре. Когато стигна до вратата на стаята, тя беше затворена и той почука леко.

— Една минута — отговори доктор Джейн, а гласът й прозвуча приглушено, а след малко извика: — Влез.

Той отвори вратата и завари Хекс да лежи на една страна. Беше увита с голяма кърпа, а от глава до пети я покриваше нов чаршаф.

Боже… Искаше му се кожата й да се откроява малко повече от белия чаршаф. Джон се приближи и си помисли колко странно беше всичко това. Преди никога не беше възприемал себе си като по-висок от нея. Сега се извисяваше над нея и то не само защото тя лежеше.

— Ще те вдигна на ръце — изписа той с ръце, като в същото време произнасяше думите с устни.

Очите й се приковаха в неговите, после тя кимна и се опита да седне. Той се наведе и прекъсна неуспешните й опити, като я подхвана. Беше много по-лека, отколкото би трябвало.

Когато се изправи, доктор Джейн бързо сгъна завивките на леглото и посочи към вратата.

Тялото на Хекс беше напрегнато, а това й костваше енергия и той искаше да й каже да се отпусне, но дори да притежаваше глас, молбата му би била безсмислена. Тя не беше от типа жени, които допускаха да бъдат носени при каквито и да било обстоятелства. От никого. Или поне… в нормална ситуация.

Коридорът му се стори безкрайно дълъг, а трите метра между външната врата и бордюра му се видяха двойно повече. Ви скочи иззад волана и отвори задната врата.

— Може да легне тук. Постлах одеяла преди да тръгна.

Джон кимна и се наведе, за да я положи върху меката купчина, направена специално за нея. Тя вдигна ръка и стисна рамото му.

— Остани с мен. Моля те.

Той замръзна на място за миг… А после пристъпи вътре, без да я пуска. Струваше им известни усилия да се наместят… Но накрая той успя да настани и двама им, като седна със сгънати колене, върху които се настани тя, сгушена до гърдите му.

Вратите се затвориха и двигателят изрева. Зад някои от тъмните прозорци светнаха лампи, но те отпрашиха с висока скорост към покрайнините на града.

Хекс започна да трепери, а Джон я притисна още по-силно, като се опитваше да й предаде от собствената си топлина. И може би успя, защото само миг по-късно тя лежеше с глава, опряна на гърдите му, а гърчовете й се успокоиха.

Боже… Беше я желал в обятията си така дълго. Беше си го представял и беше разигравал различни сценарии.

Но този не беше един от тях.

Той си пое дълбоко дъх, като се готвеше да въздъхне… И почувства собствения си аромат. На силни подправки. Така ухаеха братята, когато бяха около своите жени. Това означаваше, че тялото му отвръща на емоциите му и вече нямаше връщане назад.

Той се проклинаше, задето вече не можеше да крие обвързването си, нито да го спре. През цялото време, откакто я беше срещнал, се приближаваше сантиметър по сантиметър към ръба на тази скала и очевидно беше преминал отвъд него, когато тя се беше хранила от вената му.

— Джон? — прошепна Хекс.

Той я потупа леко по рамото, за да покаже, че я е чул.

— Благодаря ти.

Опря лице в косата й и кимна с глава, така че тя да го почувства.

Когато Хекс се отдръпна, той не се изненада… Или поне докато не осъзна, че тя всъщност се опитва да погледне нагоре към него. О, боже, мразеше това изражение върху измъченото й лице. Беше уплашена до крайност, дълбоките й сиви очи имаха цвят на асфалт.

— Всичко ще бъде наред — произнесе той с устни. — Ще се оправиш.

— Наистина ли? — Тя стисна здраво очи. — Наистина ли ще се оправя?

Ако зависеше от него, отговорът със сигурност беше „да“.

Тя отново отвори очи.

— Толкова съжалявам — произнесе дрезгаво.

— За какво?

— За всичко. За начина, по който се отнасях към теб. Заради това коя съм. Ти заслужаваш нещо много по-добро. Наистина… съжалявам.

Гласът й пресекна и тя замига бързо, а после отново отпусна глава на гърдите му и опря длан в сърцето му. Именно в моменти като този той отчаяно желаеше да може да говори. Все пак не можеше да я захвърли на една страна, за да извади бележника си.

Накрая се задоволи просто да я придържа грижливо, защото само това можеше да й предложи.

В никакъв случай не беше изтълкувал погрешно думите й. Извинението й не беше обяснение в любов, то дори не беше нужно, защото той и бездруго й беше простил. Но все пак някак си му помогна. Още бяха много далече от това, на което се беше надявал, но все пак беше много по-добре от нищо.

Джон придърпа чаршафа по-високо над рамото й, а после отпусна глава назад. Загледа се навън през затъмнените прозорци, а очите му забродиха по подобния на кадифе черен свод в търсене на звезди.

Имаше чувството, че небесата са притиснати към гърдите му, вместо да се разстилат над целия свят.

Хекс беше жива. И в неговите обятия. И той я отвеждаше у дома. Да. Наистина, нещата можеха да бъдат много по-зле.