Единствена любов

21.

Бентлито на Рив отби от шосе 149 и пое по тесен черен път, а Джон се наведе към предното стъкло. Фаровете осветяваха голите стволове на дърветата, докато автомобилът се приближаваше все повече към реката. Пейзажът беше див и недружелюбен.

Ловната хижа, която изникна пред тях, не се отличаваше с нищо специално. Малка, мрачна и непретенциозна, с долепен до нея гараж, тя беше невзрачна, но в идеално състояние.

Джон отвори вратата още преди бентлито да е спряло и се втурна към входната врата, докато Рив все още седеше зад волана. Царящото наоколо чувство на ужас всъщност беше добър знак. Беше усетил същото в колонията на симпатите и беше логично тя да защитава собствения си дом с подобно силово поле. Звукът от ботушите му кънтеше силно в ушите му, докато крачеше по утъпканата земя на алеята за паркиране, а после утихна, когато достигна повехналата кафява трева на моравата пред хижата.

Не почука, а посегна към бравата, като се опита да я отключи със силата на мисълта си. Само че… тя не помръдна.

— Няма да можеш да влезеш със силата на волята си.

Рив се приближи с изработен от медна сплав ключ в ръка, мушна го в ключалката и отключи.

След като масивната здрава врата беше поместена, Джон се намръщи в мрака и вдигна глава в очакване на алармената инсталация.

— Тя не ги признава — поясни Рив тихо и хвана Джон за ръката, защото той беше готов да се втурне навътре. — Хекс? Хекс? Можеш да свалиш оръжието. Двамата с Джон сме — произнесе по-високо.

Гласът му някак не звучеше както трябва, помисли си Джон.

И не последва отговор.

Рив светна лампите и пусна ръката на Джон, а после двамата влязоха навътре. Кухнята не представляваше нищо повече от ниша, съдържаща само най-необходимото: газова фурна, стар хладилник, мивка от неръждаема стомана, която беше функционална, но не и модерна. Всичко идеално чисто и подредено. Нямаше поща, нито списания. И никакви оръжия на показ.

Мухъл. Въздухът беше застоял и вонеше на мухъл.

В дъното имаше едно-единствено помещение с остъклена фасада и изглед към водата. Мебелировката беше оскъдна — освен два плетени стола, ратанов диван и ниска масичка.

Рив се запъти направо към затворената врата вдясно.

— Хекс?

Отново онзи странен глас. После Рив опря длан в рамката на вратата и се облегна на дървото, като затвори очи. Огромните му рамене се смъкнаха надолу.

Тя не беше там.

Джон отиде до него, натисна бравата и се втурна в спалнята. Беше празна. Както и банята в съседство.

— По дяволите!

Рив се завъртя и се отдалечи. Когато чу хлопването на врата, Джон предположи, че е излязъл на верандата и се взира във водата.

Джон изруга наум, докато се озърташе наоколо. Всичко беше спретнато и подредено. Всичко беше на мястото си. Нямаше открехнат прозорец, през който да влиза свеж въздух и вратите не бяха отваряни наскоро. Финият слой прах върху бравите беше ясно доказателство за това. Може и да е била тук, но сега я нямаше. И ако беше идвала, не беше останала дълго и не беше пипала почти нищо, защото не можеше да долови и следа от мириса й.

Чувстваше се, сякаш я бе загубил отново.

Боже, беше си мислил, че щом е жива, това ще му е достатъчно да продължи да се бори… но мисълта, че тя беше някъде по света, а не до него, беше странно болезнена. Освен това се чувстваше безпомощен в тази ситуация. Продължаваше да не знае къде е, какво се случва с нея и защо.

Беше напълно съсипан.

В крайна сметка излезе, за да се присъедини към Рив на малката веранда. Извади бележника и надраска набързо нещо, като се молеше симпатът да разбере мотивите му.

Рив погледна през рамо и прочете написаното от Джон. След миг каза:

— Да, разбира се. Просто ще им кажа, че я е нямало тук и ти си дошъл с мен, за да хапнем в ресторанта на Ай Ем. Ще ти осигуря поне три или четири часа.

Джон притисна длан към гърдите си и се поклони ниско.

— Само не излизай да се биеш. Няма нужда да ми казваш къде отиваш. Това си е твоя работа. Но ако бъдеш убит, ти ще си най-големият от деветдесет и деветте проблема, които и бездруго имам. — Рив отново се загледа към реката. — И не се тревожи за нея. Вече е преживявала това и преди. Това е вторият път, когато е отвличана по този начин.

Джон посегна и сграбчи силно ръката на Рив, който дори не трепна. Носеха се слухове, че не чувствал болка заради онова, което взимал, за да контролира симпатската си страна.

— Да. Това е вторият път. Някога двамата с Мърдър бяха двойка… — Джон оголи кучешките си зъби, а Рив се усмихна леко. — Това приключи отдавна. Няма за какво да се тревожиш. Тя отиде в колонията по семейни причини. Те обаче я изиграха и не я пуснаха обратно. Когато Мърдър отиде за нея, симпатите прибраха и него и положението стана напечено. Наложи се да сключа сделка, за да ги спася, но семейството й я продаде в последната минута и я измъкна буквално изпод носа ми.

Джон преглътна тежко и започна да изписва с пръсти, без да се замисли.

— На кого?

— На хора. Тя все пак успя да се освободи, също както направи и този път. И после се покри за известно време. — Аметистовите очи на Рив проблеснаха. — Винаги е била корава, но след стореното й от онези хора стана твърда като гранит.

— Кога? — произнесе Джон с устни.

— Преди около двайсет години. — Рив отново се взря във водата. — За твоя информация тя не се шегуваше в съобщението си. Няма да се зарадва на когото и да било, ако се намеси и се направи на герой по отношение на Леш. Трябва сама да се разправи с него. Искаш да си полезен? Изчакай я да се появи, когато е готова за това… И не се изпречвай на пътя й.

Да, тя вероятно нямаше да бърза да се свърже точно с него, помисли си Джон. А колкото до Леш, силно се съмняваше, че беше способен да остави нещата просто така. Дори заради нея.

За да се откъсне от собствените си мисли, Джон му подаде ръка за довиждане и след кратка дружеска прегръдка Джон се дематериализира.

Прие форма зад бараката в парка „Екстрийм“ и огледа празните рампи и улеи. Главният дилър все още го нямаше. Нямаше и скейтбордисти. И за двете неща имаше обяснение след акцията на ченгетата предишната нощ. Да не говорим за валящите куршуми. Мястото щеше да остане пусто за известно време. Джон се облегна на грубото дърво с изострени сетива. Знаеше, че времето си течеше по две причини — заради позицията на луната, движеща се над главата му, и защото маниакалният водовъртеж на мислите му постепенно се успокои до по-нормален поток. Което пак беше мъчително, но по-поносимо.

Тя беше някъде навън и той не знаеше в какво състояние се намира. Беше ли ранена? Имаше ли нужда да се храни? Трябваше да постъпи правилно. Беше време да спре да се върти в кръг. И може би трябваше да си тръгне. Рот беше повече от ясен, когато каза, че няма да допусне Джон да се бие без Куин, а тук определено имаше голяма вероятност да срещне врага.

Изведнъж осъзна къде трябваше да отиде.

Оттласна се от стената и се озърна с гримаса на лицето. Отново го изпълни усещането, че е наблюдаван и следен… също както се беше случило пред ателието за татуировки.

Тази вечер обаче, нямаше сили да понесе поредната доза параноя и просто се дематериализира, като реши, че каквото или който и да беше, щеше да намери следите му отново, ако не ги загубеше в пространството… И не го беше грижа кое от двете щеше да се случи.

Беше изтощен до крайност.

Когато отново прие форма, той беше едва на няколко пресечки от мястото, където предишната вечер беше разчленил онзи лесър. Извади меден ключ от вътрешния джоб на коженото си яке, подобен на използвания от Рив в ловната хижа.

Притежаваше го от около месец и половина. Хекс му го беше дала в нощта, в която й беше казал, че ще запази тайната й за себе си. Също като коланите с шиповете той го носеше навсякъде. Пъхна се под външните стъпала на старата къща, мушна ключа в ключалката и отвори вратата. Лампите се включиха автоматично и боядисаният в бяло коридор мигом беше осветен. Той внимателно заключи зад себе си и после се запъти към единствената врата.

Веднъж вече Хекс го беше приютила в това уединено място. Беше му предоставила достъп до своята подземна стая, когато той се нуждаеше от усамотение. И след като се възползва от гостоприемството й, се стигна дотам, че загуби девствеността си с нея.

Тя обаче, беше отказала да го целуне.

Същият ключ отваряше и спалнята и ключалката се задейства безпроблемно. Когато отвори металната врата със замах, светлините в помещението се включиха и той пристъпи вътре…

Джон имаше чувството, че умира заради разкрилата се пред него гледка върху леглото. Сърцето и дъхът му спряха, мозъкът му блокира, а кръвта замръзна във вените му.

Голото тяло на Хекс беше свито върху чаршафите.

След като стаята се изпълни със светлина, ръката й стисна лежащия на леглото пистолет, с дуло, насочено към вратата. Тя нямаше сили да вдигне главата си или оръжието, но той беше убеден, че беше в състояние да дръпне спусъка. Вдигна ръце и показа дланите си, а после отстъпи настрани и ритна вратата, за да я затвори.

Тя едва успя да прошепне:

— Джон…

Една-единствена кървавочервена сълза се откъсна от окото й и той я проследи с поглед, докато бавно се стичаше към възглавницата. Ръката й пусна оръжието и се насочи към лицето й, като се придвижваше сантиметър по сантиметър, сякаш влагаше всичките си сили в това движение. Прикри колкото можа лицето си с ръка, за да скрие сълзите си от него.

Цялото й тяло бе осеяно с рани и синини в различен стадий на заздравяване и беше отслабнала толкова много, че изглеждаше сякаш костите й ще пробият плътта. Кожата й беше сива вместо розова, а естественият й аромат почти липсваше.

Тя умираше.

Ужасът от осъзнатото накара коленете му да омекнат и, олюлявайки се, той се подпря на вратата.

Но още докато залиташе, мозъкът му заработи на пълни обороти. Доктор Джейн трябваше да дойде и да я прегледа и Хекс задължително трябваше да се храни.

Нямаха на разположение много време.

Ако искаше тя да оцелее, трябваше да вземе нещата в свои ръце. Джон се отърва от коженото си яке и докато се приближаваше към нея, дръпна ръкавите си нагоре. Първото, което направи, беше да я покрие, като подгъна горния чаршаф около тялото й. После поднесе едната си китка към устните й… И зачака инстинктът й да се събуди. Разумът й може и да не го желаеше, но тялото й нямаше да може да устои на онова, което й предлагаше.

Инстинктът за оцеляване винаги надделяваше над чувствата. Той самият беше живото доказателство за това.