Единствена любов

1.

Още една тъпа пеперуда.

Докато Рип наблюдаваше какво се задава към ателието му за татуировки, вече знаеше, че ще му поръчат поредната проклета пеперуда. Или две. Да. Ако се съдеше по дългокраките жизнерадостни блондинки, които вървяха с кискане към рецепцията, със сигурност нямаше да рисува черепи и кости върху кожите им.

Двете копия на Парис Хилтън и ентусиазмът от палавото им намерение го накараха да погледне стенния часовник… И му се прииска да затвори на мига, вместо в един през нощта… Какви гадости твореше за пари. През повечето време не се впечатляваше особено от празноглавците, идващи с желание да бъдат белязани, но тази вечер блестящите им идеи го вбесяваха. Трудно му беше да се настрои на тяхната вълна, след като беше прекарал три часа в изработването на мемориален портрет за един рокер, изгубил най-добрия си приятел на пътя. Едното беше истинският живот, а другото — анимация.

Мар, неговата рецепционистка, се приближи.

— Имаш ли време за една бърза поръчка? — Тя повдигна веждите си с пиърсинги и завъртя очи. — Няма да отнеме много време.

— Да. — Той кимна към тапицирания стол. — Пращай първата.

— Искат да бъдат обслужени заедно.

Разбира се, че ще поискат това.

— Добре. Донеси табуретката, дето е отзад. — Мар изчезна зад завесата, а той се изправи. Двете момичета до касовия апарат се държаха за ръце и обсъждаха възбудено декларациите, които трябваше да подпишат. От време на време го поглеждаха с широко отворени очи, като че с всичките му татуировки и пиърсинги той беше някой екзотичен тигър, когото са отишли да разгледат в зоопарка… И напълно го одобряваха.

Да бе. По-скоро би си отрязал топките, отколкото да ги изчука, дори от жалост.

Мар ги доведе, след като им взе парите, и ги представи като Кери и Сара. Той се беше подготвил за Тифани и Бритни.

— Аз искам дъгова пъстърва — заяви Кери и се настани на креслото с движение, което явно смяташе за прелъстително. — Ето тук.

Тя вдигна прилепналата си тениска, разкопча ципа на джинсите и избута надолу розовите си бикини. На пъпа си имаше халка, от която висеше розово кристално сърчице и беше очевидно, че си пада по фотоепилацията на цялото тяло.

— Добре — каза Рип. — Колко голяма?

Ентусиазмът на изкусителката Кери спадна леко, когато се оказа, че без съмнение сто процентовият й успех сред членовете на отбора по футбол в колежа я е подвел да смята, че той би ахнал от видяното.

— Ами… не прекалено голяма. Родителите ми ще ме убият, ако разберат какво правя… Нека да не се показва над ластика на бикините.

Ама естествено.

— Нещо като пет сантиметра? — Той вдигна татуираната си ръка и показа приблизително размера.

— Може би… малко по-малка.

Той направи скицата върху кожата й с черна химикалка и след като тя го помоли да остане от вътрешната страна на очертанията, той нахлузи черните си ръкавици, извади нова игла и включи пистолета.

На Кери й отне около секунда и половина, преди да пусне сълзи и да се вкопчи в ръката на Сара, като че раждаше без епидурална упойка. Именно в това се състоеше разликата. Огромна пропаст делеше коравите от имитаторите. Пеперудките, рибките и сърчицата не бяха… Вратата на ателието се отвори широко… И Рип се поизправи на стола си с колелца.

Тримата мъже, които влязоха, не носеха военни униформи, но със сигурност не бяха цивилни. Облечени в черна кожа от глава до пети, те бяха огромни и сякаш накараха стените да се сближат една към друга и таванът да се понижи. Под якетата им личаха доста издутини. Такива, причинени от пистолети и евентуално ножове. Рип се придвижи внимателно към бюрото на рецепцията, където се намираше бутонът на алармата.

Типът отляво имаше различни очи, пиърсинги и свиреп поглед. Намиращият се отдясно имаше малко по-нормален вид със симпатичното си лице и рижата коса, като се изключеше фактът, че се държеше като някой, ходил на война и завърнал се оттам. Стоящият в средата обаче, представляваше истинският проблем. Малко по-едър от приятелите си, той имаше късо подстригана тъмнокестенява коса и класически красиво лице, но сините му очи бяха безжизнени и в тях личеше толкова душа, колкото в стар асфалт.

Ходещ мъртвец, който нямаше какво да губи.

— Здравейте — подвикна им Рип. — Искате малко мастило ли?

— Той иска. — Онзи с пиърсингите посочи към синеокия си приятел. — Имаме дизайна. Става въпрос за раменете.

Рип реши да се довери на инстинктите си и да поеме задачата. Мъжете не бяха огледали Мар по неуместен начин. Очевидно не се вълнуваха от намиращото се в касата и никой не беше посегнал към оръжието си. Те зачакаха отговора любезно, но с нетърпение. Сякаш искаха да му подскажат, че ако той не свърши работата, ще си намерят друг. Той се поотпусна и реши, че те са неговите хора.

— Добре. Ще свърша за нула време тук.

Мар се намеси иззад рецепцията.

— Канехме се да затваряме след по-малко от час.

— Но аз ще ви обслужа — обърна се Рип към стоящия в средата. — Не се тревожете за работното време.

— Аз също мисля да остана — заяви Мар и огледа онзи с пиърсингите.

Мъжът със сините очи вдигна ръце и направи няколко отчетливи жеста. След като свърши, приятелят му преведе:

— Той ви благодари. Донесъл е собствено мастило, ако това не е проблем.

Не беше точно обичайна практика и противоречеше със здравните норми, но Рип не възразяваше да реагира гъвкаво за точните клиенти.

— Няма проблем. — Върна се към работата си и Кери поднови хапането на устни и мрънкането. Когато приключи, не се изненада ни най-малко, че след като беше наблюдавала „агонията“ на приятелката си, Сара си поиска парите обратно, вместо самата тя да се сдобие с мастилена рисунка. Което беше добра новина. Значи можеше да се захване незабавно с работата върху мъжа с мъртвите очи.

Докато си слагаше нов чифт черни ръкавици и почистваше, той се почуди какъв ли щеше да бъде дизайнът. А също и колко време щеше да отнеме на Мар да отвори ципа на панталоните на типа с пиърсингите.

Що се отнася до първото — очакваше да е доста добър.

А колкото до второто… Даваше й около десет минути, защото разноцветните му очи вече я бяха забелязали, а тя действаше бързо не само зад бюрото.

В другия край на града, далече от баровете и магазините на „Трейд“, в малък квартал, състоящ се от облицовани с камък къщи и павирани тесни улички, Хекс стоеше пред еркерен прозорец и се взираше навън през матовото стъкло.

Беше гола, премръзнала и покрита със синини.

Но не беше слаба.

Долу на тротоара една човешка жена разхождаше джафкащото си куче на каишка, а до ухото си беше долепила телефон. От другата страна на улицата в своите елегантни апартаменти хората се хранеха, пиеха или четяха. Минаващите коли се движеха бавно по две причини: от уважение към спокойния квартал и заради желанието си да запазят окачването си непокътнато, заради изкуствено издигнатите неравности по пътя.

Присъстващите представители на Хомо сапиенс не можеха да я чуят или видят. И то не само заради факта, че способностите на расата им бяха нищожни в сравнение с тези на вампирите.

Или в нейния случай полусимпат-полувампир.

Дори да включеше осветлението и да крещеше докато скъса гласовите си струни, дори да размахваше ръце, докато не изпаднат от ставите, мъжете и жените наоколо щяха да продължат с делата си в пълно неведение, че тя е затворена в тази спалня. И не беше възможно да вземе бюрото или нощното шкафче и да счупи прозореца. Същото важеше и за разбиването на вратата и промъкване през вентилацията на банята. Вече беше опитала всичко това.

Убиецът у нея нямаше как да не се впечатли от всепоглъщащата природа на нейната невидима килия. Защото буквално нямаше начин да я преодолее, да премине през нея или да се измъкне.

Дръпна се от прозореца и заобиколи огромното легло с неговите сатенени чаршафи и ужасяващи спомени… Мина покрай облицованата с мрамор баня и отиде до водещата към коридора врата. Предвид режима, на който я подлагаше похитителят й, не би могло да се каже, че има нужда от повече раздвижване, но тя бе неспособна да стои на едно място, а тялото й пулсираше и потръпваше. Беше й се случвало да върши нещо против волята си и преди. Отлично знаеше как съзнанието, също като подложено на глад тяло, може да се самоунищожи, ако не го подхранваш.

Любимото й средство за разсейване? Забъркване на питиета. След като беше работила по клубове с години, тя знаеше безброй видове коктейли. Припомняше си всеки от тях поотделно, представяше си бутилките, чашите, леда, различните количества на съставките.

Като прехвърляше в главата си наръчника на бармана, тя успяваше да запази разсъдъка си.

Досега се беше надявала на грешка, на пропуск, на възможност да се измъкне. Такава не беше изникнала и надеждата й започваше да се топи, а на нейно място се беше появила черна дупка, готова да я погълне. Така че тя продължаваше да приготвя питиета в главата си и да търси пролука.

Миналият й опит й помагаше по странен начин. Каквото и да се случваше тук, колкото и зле да станеше, колкото и много да я болеше, това беше нищо, в сравнение с онова, през което беше преминала.

Това беше дреболия.

Или… поне тя така си казваше. Понякога й се струваше, че е по-лошо. Продължи да крачи, като отмина бюрото и отново заобиколи леглото. Този път влезе в банята. Нямаше самобръсначки, четки или гребени, а само няколко кърпи, които бяха леко влажни, и калъп сапун.

Когато Леш я беше отвлякъл, използвайки същата магия, с която успяваше да я задържи тук, той я беше довел в тази изискана къща. Първото им денонощие заедно беше показателно за това как щеше да бъде занапред.

Тя зърна отражението си в огледалото над двойната мивка и огледа тялото си без особен ентусиазъм. Цялата беше покрита със синини… А също порязвания и драскотини. Той беше жесток в деянията си, а тя му отвръщаше, защото нямаше намерение да му позволи да я убие. Така че не беше ясно кои от нараняванията бяха причинени от него и кои се бяха случили в резултат на онова, което тя беше направила на мръсника.

Залагаше живота си, че той не би изглеждал по-добре, ако се озовеше гол пред огледалото.

Око за око.

Неприятното последствие от всичко това беше, че на него му допадаше начинът, по който тя отвръщаше на огъня с огън. Колкото повече се пребиваха един друг, толкова по-възбуден беше той и тя чувстваше, че е изненадан от собствените си емоции. През първите два дни той беше на вълна наказание, като се беше опитал да й отмъсти за стореното от нея на последната му приятелка. Очевидно куршумите, които беше изстреляла в гърдите на мръсницата, много го бяха ядосали. С времето обаче беше започнал да говори все по-малко за бившата си и все повече за фантазиите си, свързани с бъдещето, в което Хекс му раждаше наследник.

Просто чудесно! Любовни обяснения от социопат.

Сега очите му блестяха по друг начин, когато се доближеше до нея, и ако се случеше да я удари по главата, тя обикновено се връщаше в съзнание в прегръдките му.

Хекс се отдръпна от отражението си и замръзна, преди да е направила следваща крачка.

На долния етаж имаше някой.

Излезе от банята и отиде до вратата, водеща към коридора. Пое въздух дълбоко и бавно. Усети в ноздрите си сладникавата смрад и й стана ясно, че който и да се мотаеше долу, беше лесър, но не беше Леш.

Не, това беше подчиненият му, онзи, който идваше всяка вечер, преди похитителят й да се е прибрал, за да му приготви храна. А това означаваше, че Леш е на път към къщата.

Не беше ли истинска късметлийка? Беше отвлечена от единствения член на Обществото на лесърите, който се хранеше и правеше секс. Всички други бяха импотентни като деветдесетгодишни старци и оцеляваха само с въздух. Но Леш? Функционираше абсолютно пълноценно.

Върна се обратно до прозореца и опря ръка в стъклото. Границата, маркираща затвора й, представляваше енергийно поле, което създаваше усещане за трептяща топлина, ако влезеше в контакт с него. Проклетото нещо беше като невидима ограда за по-едри от куче същества, с допълнителното предимство, че дори не се изискваше нашийник.

Но силовото поле поддаваше леко. Когато го натисна внимателно, имаше някаква едва доловима еластичност, но само до определени граници. После раздвижените молекули се върнаха по местата си, а изгарящото усещане стана толкова силно, че й се наложи да разтърси ръка и да се разходи, за да заглуши болката.

Докато чакаше Леш да се върне при нея, съзнанието й се насочи към мъжа, за когото се опитваше да не мисли. Особено ако Леш беше наоколо. Нямаше представа доколко похитителят й умееше да прониква в главата й, но не искаше да поема какъвто и да било риск. Ако мръсникът разбереше, че немият боец беше скъп на сърцето й, той би използвал това обстоятелство срещу нея… И срещу Джон Матю. Образът му в главата й беше ясен. Спомняше си така добре сините му очи, че сякаш можеше да види по-тъмните точици в тях. Боже, тези красиви сини очи.

Помнеше, когато го видя за първи път по времето, когато бе още претранс. Беше я погледнал с такова страхопочитание и възхищение, като че тя е някакво върховно създание. Разбира се, в онзи момент единственото, което я интересуваше, беше внесеното от него оръжие в „Зироу Сам“ и като шеф на охраната целта й беше да го обезоръжи и да го изхвърли на улицата. Но после беше научила, че Слепия крал е негов уорд и това беше променило всичко.

След като бе станало известно кой е той, не само беше получил правото да влиза въоръжен, но се беше превърнал в специален гост заедно с другите две момчета. След този случай беше започнал да посещава клуба редовно и винаги я следеше със сините си очи, независимо къде се намираше тя. После дойде преобразяването му. Стана огромен и изведнъж към нежния свян в синия му поглед се прибави страст.

Беше й отнело много време да унищожи нежността, но вярна на природата си на убиец, тя беше успяла да задуши всякакво топло чувство…

Хвърли поглед към улицата долу и се замисли за онзи път, когато бяха заедно в жилището й. След секса той се беше опитал да я целуне, а в сините му очи се четеше цялата ранимост и нежност, така характерни за него по онова време, но тя го беше отблъснала.

Беше си изпуснала нервите. Не беше успяла да понесе цялата тази романтика… Или отговорността, произлизаща от факта, че някой изпитваше такива чувства към нея… Или че е способна да му отвърне със същите чувства. Резултатът бе угасването на този неповторим поглед в очите му. Единствената й утеха беше, че за разлика от всички мъже, тръгнали вероятно да я търсят — като Ривендж, Ай Ем, Трез, братята — Джон не беше поел на Кръстоносен поход. Ако я издирваше, то беше, защото бе воин, а не защото бе теглен напред от лична самоубийствена мисия.

Не, Джон Матю не би излязъл на бойното поле заради чувствата си към нея.

И след като веднъж вече беше станала свидетел на това как стойностен мъж се самоунищожава в опит да я спаси, сега поне това не би се случило отново. Из къщата се разнесе миризма на печено на скара месо, а Хекс сложи край на тези мисли и събра цялата си налична воля като щит около себе си. „Любовникът“ й щеше да дойде при нея всеки момент и тя трябваше да се подготви психически за предстоящата битка. Беше изтощена, но силата на волята я движеше напред. Имаше нужда от кръв дори повече, отколкото от сън, но нищо такова не се очертаваше скоро.

В момента целта беше да продължи да поставя единия си крак пред другия, докато нещо не се пречупеше.

И докато не унищожеше мъжа, посмял да я държи против волята й.