Единствена любов

63.

Хекс се събуди с писък.

За щастие Джон беше оставил осветлението в банята включено, така че тя имаше поне някакъв шанс да убеди съзнанието си къде се намира тялото й. А то не беше в онази човешка клиника и не я обработваха като лабораторен плъх. Беше тук, в имението на Братството, с Джон.

Който беше скочил от леглото и беше насочил оръжието си към вратата, водеща към коридора, сякаш готов да пробие дупка в средата й. Тя запуши уста с длан и се помоли да е замълчала навреме, преди да е успяла да събуди цялата къща. Последното, от което имаше нужда, беше неколцина от братята да се появят на вратата с въпроси какво се е случило. Джон насочи дулото към покритите с капаци прозорци и после се втурна към дрешника. Когато най-накрая свали оръжието си, подсвирна въпросително.

— Аз… Добре съм — отвърна тя, най-накрая способна да проговори. — Просто лош… — Потропването, което я прекъсна, беше горе-долу толкова дискретно, колкото ругатня в притихнала стая. Или колкото писъка, който бе надала току-що.

Тя придърпа чаршафа над гърдите си, а Джон открехна вратата и до ушите й долетя гласът на Зи.

— Всичко наред ли е?

Не. Ни най-малко.

Хекс разтри лицето си и се опита да се върне към действителността. Трудна задача. Чувстваше тялото си безтегловно, сякаш се беше разпаднала на съставните си части. И усещането, че се рее, никак не й помагаше да дойде на себе си. Не беше нужен гений, за да й разтълкува защо подсъзнанието й си беше припомнило всички подробности от първото й отвличане. Оставането й в клиниката по време на операцията на Джон очевидно беше подействало като гореща пикантна храна за ума й и кошмарът беше нещо като мозъчна версия на стомашните киселини.

Над горната й устна избиха капчици пот и дланите й също се навлажниха. В отчаянието си тя се съсредоточи върху онова, което успяваше да зърне през открехнатата врата на банята.

Гледката на четките за зъби върху мраморния плот помогна. Поставени в сребристата чаша между двете мивки, те изглеждаха като двойка безделници, приближили глави един към друг, за да споделят някоя клюка. Сигурно и двете бяха на Джон, предположи тя, защото гостите не бяха добре дошли в този дом.

Едната беше синя, а другата червена. В центъра имаха зелени косъмчета, които с течението на времето ставаха бели, за да напомнят, че е време за нова четка. Нещо нормално, просто и банално. Може би ако срещаше по-често подобни неща, нямаше непрестанно да се чуди как да напусне живота си. Нито пък щяха да й се присънват кошмари, които да превръщат гласовия й апарат в мегафон.

Джон отпрати Зи и се върна при нея, остави оръжието си на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Топлото му тяло беше масивно и гладко, когато се опря в нейното и тя се притисна към него с лекота, която вероятно беше нормална между любовници. Но тя никога не беше имал подобна близост с друг.

Той обърна лице към нея и произнесе беззвучно:

— Какво беше?

— Сън. Много лош сън. От времето, когато… — Тя пое дълбоко въздух. — … бях в клиниката.

Той не я попита за подробности. Вместо това тя почувства как гали косата й.

В последвалата тишина Хекс не искаше да говори за миналото… Последното, от което имаше нужда, беше да преживява кошмара отново. Но думите някак сами излязоха от устата й и тя не можа да ги спре.

— Опожарих я. — Сърцето й затуптя като лудо, когато в главата й изникна споменът за случилото се, но това беше по-поносимо от съня. — Странно е… Не съм убедена дали хората осъзнаваха, че вършат нещо нередно. Отнасяха се към мен като към рядко животно в зоологическата градина. Даваха ми всичко нужно, за да оцелявам, докато в същото време не спираха да ме бодат и ръчкат и ми правеха изследване след изследване… Повечето от хората бяха добри към мен. Но в групата имаше един садист. — Тя поклати глава. — Държаха ме около месец или два и се опитваха да ми дават човешка кръв, за да ме поддържат, но виждаха, че ставам все по-слаба и по-слаба. Спасих се, защото един от тях ме пусна.

Джон легна по гръб и вдигна ръце на светлината, идваща от банята.

— По дяволите. Съжалявам. Но се радвам, че си изпепелила мястото.

В главата й изникна спомен от пътуването й обратно до сградата, в която я бяха държали… и от покритите със сажди руини.

— Да, налагаше се да изгоря клиниката. Бях на свобода от известно време, когато реших да се върна и да го сторя… Не можех да спя заради кошмарите. Запалих сградата, когато всички си тръгнаха. Макар че… — Тя вдигна показалеца си. — Може и да има един загинал. Но проклетият кучи син си го заслужаваше. А аз съм от момичетата, които спазват принципа око за око.

Джон отново започна да пише с пръсти.

— Това е повече от очевидно… и в никакъв случай не е нещо лошо.

Стига да не става дума за Леш, помисли си тя.

— Може ли да те попитам нещо? — Той вдигна рамене и тя прошепна: — Онази нощ, когато ходихме на различни места из града… Някога преди беше ли се връщал там?

— Всъщност не. — Джон поклати глава. — Не обичам да се ровя в миналото. Предпочитам да вървя напред.

— Завиждам ти. Аз явно не мога да се отърся от преживяното.

И не опираше само до случилото се в клиниката или онзи кошмар с Леш и неговото любовно гнездо. По някаква причина фактът, че така и никога не беше успяла да се впише… нито в семейството, в което беше отгледана, нито във вампирската общност, нито дори сред симпатите, резонираше върху личността й и някак я дефинираше, дори тя да не мислеше съзнателно за всичко това. Моментите, в които се беше чувствала на мястото си, бяха малко и разделени от големи промеждутъци от време… Трагедията се състоеше в това, че всички бяха свързани с професията й на убиец.

Но сега тя се замисли за времето прекарано с Джон… И нанесе леки промени в тази депресираща аритметика. Докато беше с него, докато телата им се сливаха в едно, всичко си беше наред. Но също както при убийствата ситуацията не беше здравословна за никой от замесените. По дяволите, ето какво се беше случилото току-що — беше се събудила с писъци и Джон беше скочил с оръжие в ръка, докато тя се правеше на бедната уплашена жена с чаршаф, притиснат до бедното й уплашено сърце.

Това не беше тя. Просто не беше тя.

И колко лесно само се беше озовала в ролята на нуждаеща се от защита… Това я плашеше дори повече от сънищата, които я караха да крещи. Ако животът я беше научил на нещо, то беше, че е най-добре сам да се грижиш за делата си. Последното, което желаеше, бе да се предаде и да разчита на някого… Дори да беше някой така благороден и мил като Джон.

Макар че… Боже, сексът беше наистина добър. Изглеждаше примитивно и лекомислено да поставя нещата в тази светлина, но беше самата истина.

Когато бяха дошли в стаята му след малкото им изживяване в тунела, дори не си бяха направили труда да запалят лампите. Нямаха никакво време за това… Отърваха се от дрехите, хвърлиха се на леглото и започнаха да се любят на мига. После тя беше заспала, а по някое време Джон явно беше отишъл до банята и беше оставил лампата светната. Вероятно, за да е спокоен, че тя няма да се почувства объркана, като се събуди.

Защото той беше именно такъв мъж.

Чу се изщракване и скърцането на стоманените капаци на прозорците, които се вдигаха за през нощта, и на водовъртежа в главата й милостиво беше сложен край. Мразеше размишленията. Никога не й помагаха да реши нещо и само я караха да се чувства още по-зле.

— Душът ни зове — заяви тя и се надигна с усилие. Сладостната болка в мускулите и костите й я накара да пожелае да спи с дни до Джон в това голямо легло. Може би дори седмици. Но не им беше писано. Тя се наведе и се загледа в потъналото му в сянка лице. Докато очите й обхождаха красивите му черти, не можа да се въздържи и вдигна ръка, за да помилва бузата му.

— Обичам те — произнесе той с устни в мрака.

— Да вървим — отсече тя рязко.

Целувката й беше като за сбогуване… В крайна сметка може би тази вечер щяха да се доберат до Леш и това щеше да сложи край на подобни мигове.

Изведнъж Джон посегна, хвана я за ръцете над лактите и смръщи вежди, но после, сякаш прочел мислите й, я пусна. Проследи я с поглед, когато тя стана и отиде в банята… Хекс можеше да го почувства.

Пусна водата на душа и отиде до шкафа за кърпи.

Спря, когато зърна отражението си в огледалото над умивалника. Тялото й не беше по-различно от преди, но тя се замисли за усещането, докато бяха заедно. Беше свикнала да приема тялото си по-скоро като оръжие, нещо полезно и нужно за постигане на различни цели. Хранеше го и се грижеше за него по същия начин, по който се грижеше за пистолетите и ножовете си… защото така го държеше в бойна готовност.

В часовете им заедно, Джон й беше показал нещо различно, беше я научил, че плътта й може да я дари с истинска наслада. А това беше нещо, което не беше познала дори по време на връзката си с Мърдър. Като че призован от мислите в главата й, Джон се приближи зад гърба й, а ръстът му и ширината на раменете му накараха отражението й да се смали. Тя срещна погледа му, сложи дланта си върху едната си гърда и потърка зърното, припомняйки си усещането от неговия допир, устните му, езика му. В мига, когато се докосна, неговото тяло реагира, ароматът му на обвързан вампир изпълни банята, а пенисът му се възбуди.

Тя протегна ръка назад и го придърпа към себе си, а той проникна в свободното пространство между бедрата й. Притисна се към ханша й, топлите му ръце я обгърнаха и започнаха да галят корема й. Сведе глава на рамото й, белите му зъби проблеснаха, когато ги плъзна нежно по кожата й до основата на шията. Тя се изви назад към него, вдигна ръце и ги прокара през гъстата му коса. Макар да я поддържаше къса, тя растеше бързо, а това беше добре. Предпочиташе я малко по-дълга, защото беше толкова приятно да зарови пръсти в нея. Беше мека като коприна.

— Ела в мен — произнесе тя дрезгаво.

Джон плъзна дланта си по-нагоре и обхвана гърдата, която тя беше масажирала вместо него, после спусна надолу ръката си, намести пениса си и проникна в нея, като в същото време отърка зъби в шията й. Нямаше нужда да се храни. Тя го знаеше със сигурност. Така че беше изненадана от ухапването му, защото това означаваше, че го прави единствено заради желанието си. Искаше тя също да бъде в него. Под светлината на лампите Хекс го наблюдаваше, докато я обладава в гръб, мускулите му бяха напрегнати, а очите му блестяха, докато се движеше. Тя наблюдаваше и себе си. Зърната й бяха твърди и розови, но не само защото такъв беше естественият им цвят, а и защото той ги беше целувал толкова пъти през деня. Цялата й кожа беше настръхнала, страните й пламтяха, а устните й бяха подпухнали от целувки. Погледът й бе премрежен от блаженство.

Джон отлепи устни от вената й, а после прокара розовия си език по малките дупчици от зъбите си, за да ги затвори. Хекс обърна глава и впи устни в неговите, а езиците им се сляха в едно, докато телата им продължаваха да се движат в общ ритъм.

Не отне много време, докато от еротично удоволствие сексуалният им акт се превърна в бунтуваща страст. Нейният оргазъм я завладя с такава сила, че ако Джон не я държеше здраво за бедрата, вероятно коленете й щяха да се подкосят й тя щеше да падне на пода. В мига, в който стигна до края, Хекс почувства, че и Джон потръпва и вълните от ерекцията му пронизаха цялото й тяло… и душата й.

И тогава се случи.

В мига на кулминацията им всичко пред погледа й стана червено и двуизмерно… И когато екстазът най-накрая отшумя, тя осъзна, че нежеланата поява на лошата й половина беше предупреждение, което подсъзнателно бе очаквала.

Постепенно започна да долавя топлината и влагата от душа… шумът от падащата струя… хилядите точки, в които телата им се докосваха… И всичко това имаше кървав оттенък.

Джон докосна слепоочието й.

— Да, имам нужда от обръчите си — каза тя.

Той вдигна ръце пред нея и изписа:

— У мен са.

— Така ли?

— Запазих ги. — Той се намръщи. — Сигурна ли си, че трябва…

— Да — тросна се тя. — Сигурна съм.

Сериозното изражение, сковало лицето му, й напомни как беше скочил от леглото, докато тя крещеше. Той беше корав и непоколебим. Истински мъж. Но въпреки неодобрението му, тя трябваше да се погрижи за себе си. Независимо дали беше съгласен или не с онова, което тя трябваше да прави, за да се поддържа в „нормално“ състояние, реалността нямаше да се промени. Просто не им беше писано да бъдат заедно, без значение колко си подхождаха в някои отношения.

Джон се отдръпна от нея и отстъпи назад, а пръстите му пробягаха по гръбнака й, сякаш искаше да й благодари… И ако се съдеше по мрачната решимост в очите му, вероятно това беше и сбогуване. Той се обърна и тръгна към…

— О… Боже… Мой…

Сърцето на Хекс спря, докато го гледаше в огледалото. Напреко през широкия му гръб под формата на великолепна татуировка се мъдреше името й, изписано на Древния език.

Хекс се обърна, а Джон замръзна на мястото си.

— Кога я направи?

След един изпълнен с напрежение миг той вдигна рамене и тя беше запленена от начина, по който символите се разтегнаха, а после се върнаха на мястото си. Не й отговори, само поклати глава и протегна ръка към топлата струя. После пристъпи през стъклената врата, подложи гърба си под течащата вода, взе сапуна и го разтърка в ръцете си.

Отказваше да я погледне и това беше ясно послание, че името й върху кожата му не й влизаше в работата. Точно по същия начин тя бе поставила въпроса с обръчите.

Хекс отиде до стъклената врата, която ги разделяше. Вдигна ръка и почука силно.

— Кога? — произнесе с устни.

Той стисна здраво очи, като че си спомняше нещо, което караше стомаха му да се свие на топка. И после, без да вдига клепачи, изписа бавно нещо… която сякаш я пречупи на две.

— Когато мислех, че няма да се върнеш у дома.

Джон се справи бързо с шампоана и сапуна, знаейки, че Хекс стои от студената страна на стъклото и се взира в него. Искаше да я успокои заради изживяния шок, но като се имаше предвид как стояха нещата между тях, нямаше намерение да разкрива чувствата си.

Когато я беше попитал за обръчите, тя го бе отрязала доста рязко… А това беше прояснило съзнанието му. След нараняването му от предишната нощ те се бяха отдали с пълна сила на сексуалната си връзка, а това донякъде беше замъглило реалността. Но той нямаше да допуска това да се повтори.

След като приключи, излезе от кабината, отмина я, взе една кърпа от месинговата стойка и я уви около кръста си. Очите им се срещнаха в огледалото.

— Ще отида да ти донеса обръчите — изписа той.

— Джон…

Когато Хекс не каза нищо повече, той се намръщи и си помисли, че в общи линии това илюстрираше отношенията им — стояха на метър един от друг, а сякаш бяха на километри разстояние.

Той влезе в спалнята, взе едни джинси и ги нахлузи. Беше забравил коженото си яке в клиниката. Тръгна бос по коридора, минавайки покрай мраморните статуи на път към главното стълбище, а после се насочи към тайната врата под него. Връщането му в тунела беше наистина съсипващо. Всичко, за което можеше да мисли, беше случилото се между него и Хекс в мрака. Искаше му се да можеха да върнат назад тези скъпоценни моменти, когато не бе съществувало нищо друго, освен пулсиращите им тела. Тук долу сърцата им бяха туптели на воля.

Реалният живот беше адски скапан.

Вървеше с големи крачки към входа на тренировъчния център, когато го спря гласът на Зи.

— Хей, Джон!

Джон се обърна и вдигна ръка за поздрав. Зи се приближи, облечен за битка. Скоро всички щяха да облекат черните кожени панталони и тениски, преди да се запътят отново навън, за да издирват Леш. С обръснатата си почти до голо глава и осветения от лампата белег на лицето си, той изглеждаше наистина страшен.

Особено когато очите му бяха така присвити, а челюстта му беше здраво стисната.

— Какво има? — изписа Джон, а братът спря пред него. Не побърза да му отговори и Джон се напрегна и се зачуди: „По дяволите! Сега пък какво?“. — Какво? — попита отново с жестове.

Зейдист изруга и започна да крачи наоколо с ръце на кръста.

— Дори не знам откъде да започна.

Джон се намръщи и се облегна на стената, готов за още лоши новини. Макар че изобщо не можеше да предположи какво се е случило, но пък животът беше достатъчно изобретателен.

Най-накрая Зи спря и когато погледна през рамо, очите му нямаха обичайния си златистожълт цвят. Бяха абсолютно черни. А лицето му беше бяло като сняг. Джон се изправи.

— Боже… Какво има?

— Нали си спомняш онези разходки, които правехме сред дърветата? Точно преди преобразяването ти… След като си беше изпуснал нервите с Леш първия път. — Когато Джон кимна, братът продължи: — Някога питал ли си се защо Рот възложи на мен да се занимавам с теб?

Джон кимна бавно.

— Да…

— Това не беше случайност или грешка. — Очите на брата бяха студени и тъмни като подземието на обитавана от духове къща и то не само заради черните му ириси. От тях направо струеше мрак. — Двамата с теб имаме нещо общо. Разбираш ли за какво ти говоря? Ти и аз… Двамата имаме нещо общо.

Джон отново сви вежди неразбиращо… Сетне изведнъж го пронизаха ледени тръпки, достигащи чак до мозъка на костите му. Зи? Дали не беше чул както трябва? Или може би приемаше думите му погрешно? Но после си спомни ясно как двамата бяха стояли един срещу друг, точно когато братът му беше казал, че е прочел какво е написал психологът в картона му.

— Имаш право сам да решиш как ще се справиш със ситуацията, защото това не влиза в работата на никого — му беше казал Зи. — Ако не желаеш да обелиш и дума повече по въпроса, аз също няма да си отворя устата.

В онзи момент Джон се беше изненадал от неочакваната проява на разбиране от страна на Зейдист. А също и от това, че очевидно не го съдеше и не го смяташе за слабак.

— Боже… Зи?

Братът вдигна дланта си.

— Не ти го казвам, за да те шокирам и със сигурност бих предпочел никога да не го беше научавал… по причини, за които съм убеден, че си наясно. Но повдигам въпроса заради виковете на жена ти от тази сутрин.

Джон се навъси, а братът отново започна да крачи.

— Виж, Джон, не обичам другите да се месят в делата ми и никак не си падам по празните приказки. Но този писък… — Зи се обърна към Джон. — Надавал съм прекалено много подобни викове и знам в какъв ад трябва да се печеш, за да крещиш така. Твоето момиче… У нея и бездруго има нещо мрачно, но след Леш… Дори не е нужно да знам подробностите. Понякога като се озовеш отново в безопасност, става дори по-лошо.

Джон потърка лице, защото слепоочията му бяха започнали да пулсират, и после вдигна ръце… За да установи, че няма какво да изпише. Тъгата му беше отнела думите и го беше оставила странно празен и вцепенен.

Всичко, което успя да стори, беше да кимне.

Зейдист го потупа по рамото и започна отново да крачи напред-назад.

— Запознанството ми и обвързването ми с Бела бяха моята спасителна лодка. Но само това не беше достатъчно. Преди да се свържем, както беше редно, Бела ме напусна… Тръгна си и ме остави. И аз разбрах, че трябва да се взема в ръце, ако искам между нас някога да се получи нещо. Така че седнах и поговорих с някого… За всичко. — Зи изруга и замахна с ръка във въздуха. — Не с някой в престилка от клиниката на Хавърс. А някой, на когото се доверявах. Някой, който беше част от семейството… Такъв, който не би погледнал на мен като на омърсен или слабак.

— Кой? — произнесе Джон с устни.

— Мери — каза Зи с въздишка. — Мери на Рейдж. Провеждахме разговорите си в котелното помещение под кухнята. На два стола. До самата пещ. Тогава това ми помогна и още се срещаме там от време на време.

Джон не беше изненадан. Мери винаги беше излъчвала спокойствие… Което обясняваше как беше успяла да укроти не само най-необуздания от братята, но и звяра в него.

— Този писък… Джон, ако искаш да се обвържеш с тази жена, трябва да й помогнеш. Тя има нужда да поговори за бремето си, защото ако не го направи, то ще я изяде жива отвътре. Обсъдих положението с Мери… Без да споменавам имена. Тя тъкмо е получила дипломата си като терапевт и каза, че е готова да работи с някого. Ако издебнеш подходящия момент и мислиш, че Хекс би приела… кажи й за това. Кажи й да поговори с Мери. — Зи потърка голата си глава, а халките, които носеше на зърната си, изпъкнаха под черната му тениска. — И ако ти е нужна препоръка, мога да се закълна в живота на дъщеря си, че жена ти ще бъде в добри ръце.

— Благодаря — изписа Джон. — Да, определено ще поговоря с нея по въпроса. Боже… Благодаря ти.

— Няма проблем.

Изведнъж Джон закова поглед в очите на Зи.

Докато се взираха един в друг, нямаше как да не се почувстват част от клуб, в който никой не би искал да се включи доброволно. Членството в него не беше по желание… Но беше нещо реално и могъщо… Оцелелите след подобен крах можеха да видят ужаса в очите си. Това беше нещо, по което се разпознаваха един друг. Две личности с еднакви татуировки в сърцата си. Преживяната травма създаваше граница, която ги отделяше от останалата част от света, но неочаквано събираше заедно две измъчени души.

Или три в техния случай.

Гласът на Зейдист беше дрезгав.

— Убих кучката, която ми причини това. Взех главата й със себе си, когато си тръгнах. Ти постигна ли подобно удовлетворение?

Джон поклати бавно глава.

— Ще ми се да бях.

— Няма да те лъжа. Това също ми помогна.

Настъпи напрегнато и неловко мълчание, сякаш никой от тях не знаеше как да натисне бутона за рестартиране и да се върне към нормалното си ежедневие. После Зи кимна веднъж и вдигна юмрук. Джон го удари със своя и си помисли как никога не се знае какви тайни крият другите.

Очите на Зи проблеснаха в жълто и той се обърна и тръгна към вратата, която щеше да го отведе обратно в къщата при семейството му и братята. От задния му джоб, като че го беше тикнал там и беше забравил за него, висеше розово бебешко лигавниче с череп и кръстосани кости.

Животът продължава, помисли си Джон. Без значение какво ти е било причинено, можеш да оцелееш. И може би, ако Хекс разговаряше с Мери, тя нямаше…

Боже, дори не можеше да завърши тази мисъл, защото се боеше да формулира в съзнанието си нейния край.

Влезе забързано в тренировъчния център и се запъти към клиниката, където откри якето, оръжията си и онова, от което се нуждаеше Хекс. Взе си нещата, а съзнанието му не спираше да блуждае… Мислеше за неща от миналото и неща от настоящето. Луташе се безспирно… Когато се върна обратно в къщата, изтича нагоре по главното стълбище и после по коридора със статуите. В мига, когато влезе в спалнята си и чу шума от душа, ясно си представи образа на Хекс, гола, лъщяща от водата и покрита с пяна… Но не се присъедини към нея. Оправи леглото и остави обръчите й в долния му край, а после се облече в бойните си дрехи и напусна стаята.

Не слезе долу за Първото хранене.

Продължи по коридора към една друга стая. Когато почука на вратата, имаше чувството, че отдавна е трябвало да направи това, което се канеше да стори.

Тор отвори полуоблечен… и очевидно беше изненадан.

— Какво става?

— Може ли да вляза? — изписа Джон.

— Да, разбира се.

Джон пристъпи вътре с някакво странно предчувствие. Но пък ставаше ли дума за Тор, той винаги беше имал такова… Както и усещането за силна връзка помежду им.

Намръщи се, докато го наблюдаваше, замислен как двамата бяха гледали „Годзила“, седнали на онзи диван, когато Хекс бе излязла навън през деня да се бие. Беше интересно, че винаги се чувстваше така комфортно заедно с Тор, все едно е сам, но без да е самотен…

— Ти ме следиш, нали? — изписа внезапно Джон. — Присъствието, което почувствах. В ателието за татуировки и в парка „Екстрийм“.

Тор присви очи.

— Да, аз бях. Защо? Виж, не е защото мисля, че не можеш да се справиш сам…

— Не, няма проблем. Но онова, което не разбирам, е… Ако си достатъчно силен да бъдеш на бойното поле, защо не ги избиваш? Заради… нея. Защо си губиш времето с мен?

Тор изруга тихо.

— По дяволите, Джон… — Дълга пауза. — Нищо повече не можеш да направиш за мъртвите. Няма ги. С тях е свършено. Но живите… Можеш да се погрижиш за живите. Знам в какъв ад се намираше. И все още се намираш. Аз изгубих моята Уелси, защото не бях до нея, когато тя имаше нужда от мен… Не бих могъл да го понеса, ако загубя и теб по същата причина. — Братът замълча, а Джон се почувства, сякаш внезапно го бяха ударили… Но не беше изненадан. Защото Тор беше именно такъв… Последователен и естествен. Достоен мъж.

Тор се засмя сурово.

— Не ме разбирай погрешно. Веднага щом приключиш с тази гадост с Леш и копелето бъде убито, ще се заема с онези кучи синове. Ще унищожавам лесъри в памет на моята любима до края на живота си. Но работата е там, че помня… Преживял съм същото, което ти преживя, когато си мислеше, че твоята жена е мъртва. Без значение за колко хладнокръвен се смяташ, истината е, че в такъв момент не си на себе си… И ти имаше късмета да си я върнеш обратно, но в живота нещата невинаги се подреждат по този начин и толкова бързо. И нека да сме честни, ти си готов на всичко, за да я защитиш, дори да се изправиш пред куршум. Това е напълно разбираемо, но бих искал да бъде избегнато, ако е възможно.

Когато думите на Тор достигнаха до съзнанието му, Джон изписа, без да се замисли:

— Тя не е моя жена.

— Напротив, твоя е. И двамата много си подхождате. Дори нямаш представа колко много.

Джон поклати глава.

— Без да се обиждаш, не съм сигурен дали си наясно какво говориш.

— Не е нужно да е лесно, за да е истина.

— В такъв случай със сигурност сме един за друг.

Последва дълго мълчание и Джон имаше странното усещане, че животът започва отначало, че липсващите елементи най-накрая са си дошли по местата.

И ето че се провеждаше ново събрание на клуба на оцелелите от гадостите на живота. Боже, като се имаше предвид всичко, през което бяха преминали обитателите в имението, може би Ви трябваше да измисли специална татуировка, която да сложат на задниците си. Защото със сигурност всички бяха печеливши от лотарията, що се отнасяше до житейските трусове.

Или може би просто животът си беше такъв. За всички на планетата. Може би членството в клуба на оцелелите не беше нещо, което си постигнал, а нещо, с което си бил роден, като си излязъл от утробата на майка си. С първия удар на сърцето си бил включен в списъка, а останалото са само подробности. Думите и определенията, описващи събитията, които разклащат основите ти и те запращат в бездната, невинаги са същите, както при другите хора, но неочакваната жестокост на страданията и нещастията, безмилостния произвол на зли мъже, болезнените спазми на съсипаното от загуба сърце, подрънкващите окови в душата ти — в основата си всичко е едно и също.

Джон започваше да осъзнава, че в същността си животът не е романтичен и е достатъчна една дума, за да го обрисуваш: гадост.

Но все пак продължаваш напред. Браниш приятелите, семейството и любимата си, доколкото си способен. Продължаваш да се бориш, дори когато си повален. Надигаш задника си от земята и продължаваш да воюваш.

— Държах се ужасно с теб — изписа Джон. — Съжалявам.

Тор поклати глава.

— Нима аз постъпих по-добре? Не се извинявай. Като мой най-добър приятел баща ти все ми повтаряше да не се обръщам назад, а винаги да гледам напред.

Значи оттам идваше всичко, помисли си Джон. Вярата беше в кръвта му.

— Искам те до мен — изписа той. — Тази вечер. Утре вечер. Или колкото е нужно, докато убием Леш. Направи го с мен. Открий копелето заедно с мен. С нас.

Да работят заедно изглеждаше толкова логично. По различни причини те бяха събрани в една смъртоносна игра на шах. Джон безспорно трябваше да отмъсти за Хекс. А колкото до Тор… Омега беше отнел сина му, когато онзи лесър беше убил Уелси. Сега той имаше възможността да му го върне.

— Ела с мен. Направи го заедно… с мен.

На Тор му се наложи да прочисти гърлото си.

— Мислех, че никога няма да ме помолиш.

Този път не срещнаха юмруците си. Двамата се прегърнаха, опряха гърди в гърди. И когато се отделиха един от друг, Джон изчака Тор да облече тениската си, да вземе коженото си яке и оръжията си.

После тръгнаха към долния етаж един до друг. Като че никога не се бяха разделяли. Като че винаги е било така.