Единствена любов

28.

В очакване Хекс да отговори на въпроса му, Джон се съсредоточи върху думите, които бе написал, като ги повтаряше с химикалката и ги правеше по-тъмни. Може би не трябваше да отправя искания, като се имаше предвид състоянието й, но имаше нужда от нещо в замяна. Щом щеше да повдигне покривалото от грозотата на миналото си и да открие душата си, не искаше да е единственият разголен.

Освен това държеше да знае какво е станало с нея, а тя беше единствената, която можеше да му каже.

Когато мълчанието й се проточи, започна да мисли за това, как тя отново тръшваше вратата под носа му. Точно така, отново! Всъщност, не беше изненадващо и по тази причина не би трябвало да му придава такова значение. Бог му беше свидетел, че бе отблъскван безброй пъти.

В действителност обаче, имаше чувството, че се изправя пред поредната смърт в живота си…

— Аз те видях. Вчера.

Гласът й го накара да вдигне рязко глава.

— Какво? — произнесе с устни.

— Той ме държеше в спалнята. Видях те. Ти влезе и отиде до леглото. Тръгна си с една възглавница. Аз бях… до теб през цялото време, докато ти беше в стаята.

Джон вдигна ръка към лицето си, а тя се усмихна леко.

— Да, докоснах лицето ти.

Мили боже…

— Как?

— Не съм сигурна как точно го прави. Но именно така успя да ме отвлече. Всички бяхме в пещерата на колонията, където държаха Рив. Симпатите бяха дошли и тогава Леш ме хвана… Случи се така бързо. Изведнъж вече не стоях на краката си, а бях влачена навън, но не можех да се съпротивлявам и никой не можеше да ме чуе. Нещо като силово поле е. Ако се намираш вътре и се опиташ да го пробиеш, ударът е мигновен и болезнен… Но не е само това. Бариерата притежава и еластичност. — Тя вдигна длан и направи жест, сякаш притискаше въздуха пред себе си. — Като някакъв вид материя е. Но странното е, че в същото пространство могат да се движат и други. Както когато дойде ти.

Джон осъзнаваше смътно, че ръцете го болят. Погледна надолу и видя, че ги е стегнал в юмруци, а ръбовете на бележника се впиваха в плътта му. Както и химикалката, с която беше писал. Обърна нова страница и надраска бързо: „Иска ми се да знаех, че си там. Щях да направя нещо. Кълна се, че не знаех“.

Когато прочете написаното, тя се протегна и положи длан върху ръката му.

— Знам. Вината не е твоя.

Със сигурност не изглеждаше така от негова гледна точка. Да се намира точно до нея и да няма представа, че тя… О, по дяволите!

Започна да пише бързо и после й показа написаното.

„Той върна ли се? След като ние бяхме там.“

Когато Хекс поклати глава, сърцето му започна да бие отново.

— Мина с колата, но не влезе в къщата.

— Как се спаси? — изписа с пръсти, без да се замисли. Докато той ровеше в бележника за чиста страница, тя каза:

— Как успях да изляза ли? — Той кимна, а тя се засмя. — Ще трябва да ме научиш на езика на знаците.

Той примигна, а после произнесе с устни:

— Добре.

— И не се тревожи. Аз уча бързо. — Тя пое дълбоко въздух. — Бариерата беше достатъчно силна, че да ме държи вътре от мига, в който ме отвлече. Но после вие дойдохте и си тръгнахте и… — Хекс се намръщи. — Ти ли подреди така онзи лесър на долния етаж?

Кучешките му зъби се подадоха от устата и той изрече беззвучно:

— По дяволите, да.

Леката й усмивка беше смъртоносна като кинжал.

— Добра работа. Чух всичко. Както и да е, след като настъпи тишина, осъзнах, че трябва да се измъкна или ще…

Умреш, помисли си той. Заради стореното от него в кухнята.

— Така че бях…

Той вдигна ръка, за да я спре, а после бързо написа нещо. Когато й показа думите, тя се намръщи и после поклати глава.

— О, разбира се, че не би направил такова нещо, ако знаеше, че съм там. Но не си знаел. И ако се съди по звуците, било ти е невъзможно да се спреш. Повярвай ми, аз съм последната, на която трябва да се извиняваш, задето си разфасовал един от онези мръсници.

Самата истина, но все още го обливаше студена пот, като си помислеше, че я е поставил в опасност.

Тя отново пое голяма глътка въздух.

— Така че след като си тръгнахте, установих, че бариерата отслабва и когато успях да разбия стъклото с юмрук, знаех, че имам шанс. — Тя вдигна едната си ръка и огледа кокалчетата. — В крайна сметка опитах, като се засилих и със спринт преминах през вратата на спалнята. Предположих, че ще се нуждая от допълнителна засилка и се оказах права. — Хекс се размърда в леглото и потрепна от болка. — Мисля, че именно тогава получих това вътрешно разкъсване. Пострадах доста зле при сблъсъка… Като че пробих с тялото си бетонен блок. Освен това се ударих и в стената на коридора.

Изкушението да й повярва, че синините по тялото й са резултат от бягството й, беше голямо. Но той познаваше Леш. Беше се сблъсквал с жестокостта му прекалено много пъти и беше наясно, че тя е изтърпяла много мъчения, причинени й от копелето.

— Затова се наложи операцията.

Съобщението беше направено със спокоен и ясен глас. Бедата беше, че не погледна Джон в очите.

Той обърна нова страница, изписа две думи с главни букви и накрая добави въпросителна. Когато обърна бележника към нея, тя едва хвърли поглед към написаното.

„НАИСТИНА ЛИ?“

Погледът на металносивите й очи се насочи към далечния ъгъл на помещението.

— Възможно е нараняването да е резултат от постоянните ми битки с него, но не бях имала кървене, преди да избягам, така че… Причината трябва да е тази.

Джон въздъхна и се замисли за петната и драскотините по стените, които бе видял в онази стая. Това, което написа, му причини болка.

След като прочете бележката, изражението й стана студено и затворено. Като че пред него стоеше непозната. Той хвърли поглед надолу към думите си.

„Колко зле беше?“

Не трябваше да пита, помисли си той. Беше видял колко тежко е състоянието й. Беше чул крясъците й и беше стоял до нея по време на нервния й срив. Какво повече му беше нужно да знае?

Тъкмо изписваше „съжалявам“, когато тя заговори с изтънял, пресекващ глас.

— Беше… поносимо. Искам да кажа…

Погледът му се закова в профила й и се опита да й внуши да продължи. Тя се прокашля.

— Не вярвам в самозаблудите. Те не помагат с нищо. Бях наясно, че ако не успеех да се измъкна, много скоро щях да умра. — Тя бавно поклати глава върху бялата възглавница. — Ставах все по-слаба заради липсата на кръв и постоянните боеве. Работата беше там, че се бях примирила със смъртта. И все още е така. Тя не е нищо друго освен процес, макар и болезнен. Но веднъж свърши ли се, вече всичко е наред, защото не съществуваш и е сложен край на всички гадости.

Фактът, че тя беше така вяла, го накара да се чувства неспокоен и му се наложи да са намести на малкия стол, за да не започне отново да крачи наоколо.

— Колко зле беше ли? — промърмори тя. — Аз съм боец по природа. Така че в известен смисъл не беше нещо особено. Не беше нещо, с което да не мога да се справя. Имам предвид, че съм издръжлива. В операционната си изпуснах нервите, защото не понасям медицинско оборудване, а не заради Леш.

Заради случилото се в миналото й, помисли си Джон.

— Ще ти кажа следното. — Очите й се приковаха в неговите и пламъкът в тях го накара да потръпне. — Какво би направило изживяването неизразимо ужасно? Какво би превърнало последните три седмици в нещо напълно непоносимо? Това би се случило, ако не го убия… Ето с това не бих могла да се примиря.

Обвързаният вампир у него изплува на повърхността и нададе рев. Той се зачуди дали тя беше наясно, че не би могъл да я остави сама да се разправи с мръсника. Мъжете защитаваха жените си. Такива бяха природните закони, ако притежаваш пенис и комплект топки.

А и мисълта тя да се приближи до онзи тип го докарваше до пълна лудост. Леш вече я беше отвлякъл веднъж. Ами ако пак приложеше същия трик? Нямаше да имат втори шанс да си я върнат. Нямаше начин.

— Е — продължи тя, — аз се разкрих пред теб. Сега е твой ред.

Да. Добре.

Сега беше негов ред да се взира в далечния ъгъл. Мили боже. Откъде да започне?

Той отвори бележника си на чиста страница, опря писеца на химикалката в листа и… върху него не се появи нищо. Проблемът беше, че имаше прекалено много за писане, прекалено много за казване, а не беше ли това депресиращо до крайност? Рязко почукване на вратата накара и двамата да извърнат глави.

— По дяволите — изсумтя тя под нос. — Дайте ни още малко време!

Мисълта, че от другата страна на вратата чакаше някой, не го предразположи особено към споделяне. Това, съчетано с бариерата в общуването им и присъщия му инстинкт да прикрива миналото си, накара главата му да забучи.

— Който и да е, може да виси отвън цяла нощ и цял ден, ако зависи от мен. — Тя приглади одеялото върху корема си. — Предпочитам да чуя какво ще ми разкажеш.

Интересно, че именно тази реплика отключи блокадата му и той започна да пише бързо.

„Ще е по-лесно, ако ти покажа.“

Тя сключи вежди, когато прочете изречението, а после кимна.

— Добре. Кога?

„Утре вечер, стига да имаш разрешение да си тръгнеш оттук.“

— Срещата е уговорена. — Тя вдигна ръка и докосна леко неговата. — Искам да знаеш…

Ново почукване накара и двамата да изругаят.

— Нужна ни е още една минута! — сърдито се провикна тя, преди отново да насочи вниманието си към него. — Искам да знаеш… че можеш да ми се довериш.

Джон прикова поглед в нейния и мигновено бе катапултиран в друго измерение на своето съществуване. Може и да беше раят. Кой да знае и кого го бе грижа. Наясно беше единствено, че в този момент съществуват само те двамата. Останалата част от света бе потънала в мъгла.

„Възможно ли бе да се влюбиш в някого два пъти?“, помисли си той разсеяно.

— Какво правите там вътре, по дяволите? — Гласът на Рив от другата страна на вратата прекъсна мига, но не го унищожи.

Нищо не би могло да стори това, помисли си Джон и се изправи на крака.

— Влизай, задник такъв — троснато извика Хекс.

В мига, в който мъжът пристъпи в стаята, Джон почувства промяната във въздуха и знаеше, че докато двамата се гледат смълчани, комуникират телепатично. Тръгна към вратата, за да ги остави насаме, и точно преди да излезе, Хекс попита:

— Ще се върнеш ли?

В началото си помисли, че говори на Рив, но другият вампир го хвана за рамото и го спря.

— Приятелю, ще се върнеш ли?

Джон хвърли поглед към леглото. Беше забравил бележника и химикалката си на малката масичка и затова само кимна.

— Скоро ли? — попита Хекс. — Защото не се чувствам уморена и искам да науча езика на знаците.

Джон кимна отново и после за довиждане удари юмрука си в този на Рив, а сетне се запъти обратно към операционната.

Докато минаваше покрай празната маса, той се зарадва, че Ви беше свършил с почистването и не беше наоколо. Защото и животът му да зависеше от това, Джон не би могъл да скрие усмивката на лицето си.

Блей вървеше мълчаливо заедно с Куин през тунела, свързващ тренировъчния център и фоайето на къщата. Звукът от стъпките на двамата се сливаше, но това беше всичко. Нито той, нито Куин казаха нещо. Нито се докосваха. По какъвто и да било начин.

В миналото, преди да направи голямото си признание и преди нещата между тях да се прецакат, Блей просто щеше да попита Куин какво се върти в главата му, защото очевидно нещо го тревожеше. Но това, което някога би било обикновен въпрос, сега би изглеждало като натрапчива намеса.

Когато минаха през скритата врата под главното стълбище, Блей установи, че се ужасява от предстоящата част на нощта. Не оставаше още много от нея, но два часа могат да изглеждат като цяла вечност при подходящите обстоятелства. Или погрешните в неговия случай.

— Лейла сигурно ни очаква — подхвърли Куин и се насочи към основата на стълбите.

О… Страхотно. Точно от това имаше нужда. След като бе видял как Избраницата изпива с очи Куин, изобщо не беше в настроение да понесе свенливото й влюбване. Особено тази вечер. Това, че едва не бяха изгубили Хекс, го беше направило особено чувствителен.

— Идваш ли? — попита Куин и така силно сбърчи чело, че пиърсинга на лявата му вежда помръдна.

Блей плъзна поглед към халката върху плътната му долна устна.

— Блей? Добре ли си? Виж, мисля, че имаш нужда да се нахраниш, приятелче. Напоследък много ни се събра.

Приятелче… Боже, мразеше тази дума! Но наистина беше време да се стегне.

— Да. Разбира се.

Куин го погледна някак странно.

— Моята или твоята спалня?

Блей се засмя рязко и пое нагоре по стълбите.

— Всъщност има ли значение?

— Не.

— Именно.

Когато стигнаха до втория етаж, те отминаха кабинета на Рот, чиито врати бяха затворени, и се запътиха към коридора със статуите. Спалнята на Куин беше първата по пътя им, но Блей продължи напред, като реши, че този път нещата щяха да се случат на негова територия и по неговите правила. Отвори широко вратата и я остави така, като пренебрегна изщракването, когато Куин я затвори след тях.

В банята Блей отиде до мивката, пусна водата и се наведе, за да наплиска лицето си. Точно се подсушаваше, когато долови аромат на канела и разбра, че Лейла е пристигнала. Опря длани в мрамора, наведе се напред и отпусна глава надолу. Чуваше гласовете им да се сливат отвън в стаята му.

Хвърли кърпата на земята и се обърна, за да се изправи лице в лице с очакващото го. Куин седеше на леглото, с гръб, опрян в таблата, и с кръстосани крака. Беше преплел пръсти върху масивния си гръден кош и се усмихваше на Избраницата. Лейла стоеше до него с поруменяло лице и очи, забити в пода, като кършеше неловко пред себе си изящните си ръце.

Когато Блей влезе, двамата погледнаха към него. Изражението на Лейла не се промени. Това на Куин обаче стана напрегнато.

— Кой ще бъде първи? — попита Блей, докато се приближаваше към тях.

— Ти — промърмори Куин.

Блей нямаше намерение да се присъединява към него на леглото, така че отиде до дивана и седна в единия му край. Лейла пристъпи към него и коленичи.

— Господарю — обърна се към него и поднесе китката си.

Куин включи телевизора и започна да сменя каналите. Спря се на един спортен канал, където предаваха финалната среща от шампионата по бойни изкуства — Хюз срещу Пен.

— Господарю? — повтори Лейла.

— Извини ме. — Блей се наведе и пое фината й ръка в огромната си длан, като я държеше здраво, но без да стиска прекалено. — Благодаря ти за твоя дар.

Впи зъбите си възможно най-нежно и потрепна, когато тя подскочи леко. Би отдръпнал зъбите си от нея, за да се извини, по това би означавало да се наложи да пробие вената й още веднъж.

Докато се хранеше, очите му се насочиха към леглото. Куин беше напълно погълнат от битката на екрана, а дясната му длан се стегна в юмрук.

— Браво, супер — изръмжа полугласно. — Ей за това става дума!

Блей се съсредоточи върху онова, което вършеше и приключи бързо. Когато се откъсна от Лейла, той погледна към красивото й лице.

— Беше много мила, както винаги.

Усмивката й беше сияйна.

— Господарю… Както винаги, за мен е удоволствие да ви служа.

Той протегна ръка, за да й помогне да стане, впечатлен от вродената й грация. И силата, дадена му от нея, беше наистина чудотворна. Той чувстваше как се изпълва с енергия. Съзнанието му се замъгли, за разлика от тялото, което беше напълно концентрирано върху току-що полученото.

Куин все още беше погълнат от битката, а кучешките му зъби бяха оголени, но не за Лейла, а заради губещия. Или заради печелещия. За когото и да е.

Лицето на Лейла придоби примирено изражение, чувство, което Блей много добре познаваше. Той се намръщи.

— Куин. Ще се храниш ли?

Разноцветните очи на Куин се задържаха върху екрана, докато съдията не обяви резултата от срещата, а после синият и зеленият му ирис се насочиха към Лейла. С чувствено движение той се отмести и направи място за нея.

— Ела тук, Избранице.

Трите думи, произнесени с присвити очи, подействаха на Блей като удар с юмрук… Бедата беше, че Куин не показваше специално отношение към Лейла. Той просто си беше такъв. Всеки негов дъх, всеки удар на сърцето му, всяко движение излъчваше неподправен сексапил.

Лейла явно също го почувства, защото ръцете й се засуетиха около робата, първо докоснаха колана, а после яката. Изведнъж Блей за първи път осъзна, че тя беше чисто гола под всички тези дипли.

Куин протегна ръка и дланта на Лейла потрепна, когато я положи в неговата.

— Студено ли ти е? — попита той и се поизправи. Под прилепналата тениска ясно се очертаха плочките на корема му.

Тя поклати глава, а Блей се запъти към банята, затвори вратата и пусна душа. Съблече се и се пъхна под струята в опит да забрави за случващото на леглото му. Постигна успех само дотолкова, че успя да изключи Лейла от картинката.

В съзнанието му се загнезди фантазия как с Куин са се изтегнали на леглото и устата на всеки е долепена до врата на другия, а кучешките им зъби пробиват кадифената кожа, телата…

Беше съвсем нормално мъжете да получат ерекция след хранене. Особено ако мислят за голи тела. И пенещият се сапун не можеше да промени това. Нито пък мисълта за онова, което би се случило, след като двамата впият зъби един в друг.

Блей опря едната си ръка в хлъзгавия мрамор, а с другата обгърна потръпващия си пенис. Последвалото действие беше бързо и задоволително като студена пица, не беше лошо, но нямаше нищо общо с истинско ястие.

Вторият опит не подобри ситуацията и той отказа на тялото си да му предложи трети. Защото, честно казано, му се струваше отвратително. Куин и Лейла вършеха, каквото вършеха, от другата страна на вратата, а той се държеше като нещастник под горещата струя. Излезе изпод душа, избърса се, сложи си халата и осъзна, че не си беше взел чисти дрехи, които да облече. Завъртя топката на вратата и се помоли двамата да не се бяха заели с нещо друго, след като ги беше оставил. Скрайб Върджин се оказа милостива. Устата на Куин се намираше на другата китка на Лейла и той получаваше онова, от което се нуждаеше. Дори Избраницата беше коленичила до него.

Нищо открито сексуално.

Изпълнилото го облекчение накара Блей да осъзнае колко раздразнителен беше станал… Не само в този случай, но по отношение на всичко, свързано с Куин. Това наистина не беше здравословно. За никого.

И ако погледнеше обективно, какво лошо имаше в начина, по който се чувстваше Куин? Не избираш кой те привлича… И кой не.

Блей отиде до гардероба и извади риза и панталон. Точно се обърна, готов да се върне в банята, когато Куин отдели устни от вената на Лейла.

Издаде стон на задоволство и близна с език раните, направени от зъбите му. Върху езика му проблесна нещо и Блей повдигна вежди. Пиърсингът беше нов и той се почуди кой му го беше направил. Вероятно Вишъс. Двамата прекарваха много време заедно и именно така бяха успели да се сдобият с мастилото за татуировката на Джон… Куин беше задигнал шишенцето.

Куин плъзна език по кожата на Избраницата, а металът проблясваше при всяко движение.

— Благодаря, Лейла. Много си мила с нас.

Той бързо й се усмихна, после спусна крака от леглото, като очевидно се канеше да напусне стаята. Лейла от своя страна не помръдна от мястото си, а само сведе глава и закова поглед в скута си… Не, в китките си, които се подаваха от широките ръкави на робата й. Тя се олюля, а Блей се намръщи.

— Лейла? — извика и се приближи към нея. — Добре ли си?

Куин заобиколи леглото.

— Лейла? Какво става?

Сега те бяха коленичили.

— Прекалихме ли? — попита Блей, а Куин се намести пред нея и й предложи китката си.

— Нахрани се от мен.

По дяволите, тя беше хранила Джон предишната вечер, а сега и тях. Може би бе прекалено скоро. В светлозелените очи на Избраницата, които се взираха в лицето на Куин, нямаше никакво замайване, а само тъга и копнеж, таен там прекалено дълго. Куин се отдръпна.

— Какво съм направил?

— Нищо — изрече тя задавено. — Ако ме извините, ще се върна в Светилището.

Лейла понечи да се изправи, но Куин я хвана за ръката и я принуди да седне обратно.

— Лейла, какво става?

Боже, този негов глас. Толкова спокоен и мил. И ръката му беше нежна, когато се протегна и хвана брадичката й, за да я накара до го погледне в очите.

— Не мога да говоря за това.

— Напротив, можеш. — Куин кимна по посока на Блей. — Ние двамата ще запазим тайната ти.

Избраницата пое дълбоко въздух и последвалата въздишка показваше, че се предава, сякаш бе на края на силите си.

— Наистина ли? Ще запазите мълчание?

— Да. Блей?

— Да, задължително. — Той положи длан върху гърдите си. — Кълна се. Ще направим всичко, за да ти помогнем. Всичко.

Тя погледна към Куин и прикова очи в неговите.

— Видът ми не създава ли радост за очите ви, господарю? — Той се намръщи, а тя посочи първо към скулите си, а после към челото. — Може би се отклонявам от идеала ви за красота и това ме прави…

— Боже, не. Какви ги говориш? Красива си.

— Тогава… Защо оставам непожелана?

— Не разбирам… Постоянно те викаме. Аз, Блей и Джон. А също Рейдж и Ви. Всички молим теб заради твоята…

— Никой от вас не ме използва за друго освен да се храни от мен.

Блей се изправи и заотстъпва назад, докато не се блъсна в канапето и не се озова седнал на него. Задните му части отскочиха от възглавниците, а изражението върху лицето на Куин почти го накара да се разсмее. Никога не го бяха сварвали така неподготвен. До голяма степен причината беше в това, че през сравнително краткия си живот той беше видял твърде много. И по собствен избор, и поради тежката си съдба. Друга причина беше характерът му. Той се справяше във всякакви ситуации. Очевидно с изключение на тази. Куин изглеждаше, сякаш са го ударили по тила с щека за билярд.

— Аз… — Куин прочисти гърло. — Аз… аз… — Още нещо, което се случваше за първи път. Заекването.

Лейла прекъсна мълчанието.

— Служа на мъжете и братята в тази къща с гордост. Давам, без да получавам нищо в замяна, защото така съм научена и това ми доставя радост. Но ви казах това, защото ме попитахте… и чувствах, че трябва да го направя. Винаги, когато се върна в Светилището или в дома на Примейла, се чувствам напълно празна. До такава степен, че премислям дали да не престана. Това е самата истина… — Тя поклати глава. — Не мога да продължавам така, макар и никога да не съм познавала друг живот… Сърцето ми не може да го понесе.

Куин отпусна ръце и потърка бедрата си.

— Искаш ли… Би ли искала да продължиш, ако можеше?

— Разбира се. — Тонът й беше уверен и непоколебим. — Горда съм да бъда в услуга.

Сега ръката на Куин се зарови в гъстата му черна коса.

— Какво е нужно… за да се почувстваш удовлетворена?

Беше като да наблюдаваш влакова катастрофа. Блей си каза, че би трябвало да напусне стаята, но не можеше да помръдне. Искаше да стане свидетел на стълкновението. И, естествено, блестящата руменина на Лейла я направи още по-красива. После прекрасните й плътни устни се разтвориха. Затвориха се. Разтвориха се… И отново се затвориха.

— Всичко е наред — прошепна Куин. — Не е нужно да го произнасяш на глас. Знам какво би искала.

Блей почувства как го облива студена пот, а ръцете му стиснаха здраво избраните преди малко дрехи.

— Кого… — попита дрезгаво Куин. — Кого би желала?

Последва нова дълга пауза и после тя произнесе една-единствена дума.

— Вас.

Блей се изправи.

— Ще ви оставя насаме.

Беше напълно сляп, докато се движеше към вратата и по инстинкт сграбчи коженото си яке на път за навън.

Докато затваряше, чу Куин да казва:

— Ще действаме много бавно. Ако ще се заемаме с това, ще го направим бавно.

Озовал се в коридора, Блей бързо се отдалечи от спалнята си и едва когато стигна до двойните врати, водещи към крилото за персонала, осъзна, че се разхожда наоколо по халат. Отиде до стълбите, водещи към кинозалата и облече дрехите си пред автомата за пуканки. Нарастващият у него гняв го разяждаше като рак. Безпричинен и така безполезен.

Блей стоеше, загледан в рафтовете с дивидита, а заглавията на обложките не представляваха нищо повече от цветни петна за очите му.

Онова, към което посегна обаче, не беше филм. Беше парче хартия в джоба на якето му.