Жена от класа

Девета глава

Даяна се усмихваше, дъвчеше съсредоточено храната си, побутваше салатата из чинията и се стараеше да не показва силни емоции пред приятелките си.

— Но, ангелче, става дума за Мира Чен от неговия офис. Те редовно работят до късно. Съпругът на камериерката ми познава един от чистачите в „Блейклис“ — каза й Наташа.

Фелисити ядно бодна въздуха с вилицата си.

— А преди Мира не беше ли Хенриета Джонсън?

— Жената на Морис Джонсън? — смая се Даяна. Семейство Джонсън бяха банкери и миналия месец се преместиха в Маями. За техен късмет. И само като си помислеше, че е играла тенис с Хенриета в онзи турнир на Лонг Айлънд. А тя през цялото време си е мечтала за игра на смесени двойки с Ърни!

— Разбира се. Тя нямаше какво да губи. Всичко беше много дискретно, но аз разпознавам знаците — добави Нати.

— Мислехме, че и ти знаеш, иначе щяхме да ти кажем.

Даяна отметна косата от очите си.

— Ако знаех, нямаше ли да направя нещо?

— Не виждам защо — мъдро разсъди Джоди. — Толкова много съпрузи го правят. Така ние, момичетата, сме свободни да организираме собствения си живот.

Всички изглеждаха спокойни и уверени. Даяна не искаше да се показва прекалено наивна. Може би именно така стояха нещата в Америка.

— А не е ли прекалено цинично такова отношение? — попита тя.

— Предпочитам да го определям като практично — заяви Наташа.

Даяна отпи глътка от виното си.

— Вашите съпрузи кръшкат ли?

Останалите поклатиха глави шокирани.

— Разбира се, че не, скъпа — отвърна Джоди самодоволно. — Моят няма причина да го прави.

Даяна се изчерви; изведнъж се почувства крайно неопитна, чужденка в тази страна и, колкото и да й бе странно, изпита усещането за провал. Беше бясна на Ърни, задето я излагаше на съжалението им. „Слава богу, че имам приятелки, каза си тя. Хора, на които мога да разчитам.“

— Може би прекарваш прекалено много време вкъщи, мила. — Наташа направи знак на сервитьора да им донесе сметката. — Не, не, нека аз, настоявам, днес имаш ужасен ден. Колко неприятно, че си разбрала. При това толкова време, след като всичко е започнало.

— Винаги сме насреща — внимателно каза Фелисити и я прегърна сърдечно.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо — предложи Джоди. — Каквото и да е.

И след куп въздушни целувки и топли ръкостискания те внезапно се разотидоха в слънчевия ден.

Даяна остана за миг загледана след приятелките си. Чувстваше се като пълна глупачка. Беше им благодарна, разбира се, но колко глупаво се държа. Може би съзнателно си е затваряла очите. Не обръщаше внимание на момичетата, които увисваха на рамото на Ърни на партитата. Той бе доста отзивчив, но тя смяташе, че е обикновен флирт. Все пак, в Англия, никоя любовница не би се държала толкова нагло, че да ухажва съпруга по време на вечеря в собствения му дом, и то в присъствието на половинката му.

Разсеяно взе палтото си и даде прекалено голям бакшиш на момичето на гардероба.

— Да ви извикам ли такси, госпожо? — попита я портиерът.

Даяна го погледна, без да забелязва блясъка в очите му, докато той оглеждаше розовата й рокля от шантунг, която прилепваше плътно на всички подходящи места.

— Не, благодаря. Ще вървя пеша. — Тя се усмихна. Нямаше нужда да показва чувствата си на целия свят. Даяна мина през вратата, която някакъв друг мъж й отвори, без да забелязва накъде е тръгнала. Трябваше да се поразходи и да си събере мислите.

В очите й напираха сълзи. Очевидно не бе толкова специална, колкото си мислеше. Ужасно я заболя, когато Джоди заяви, че, разбира се, нейният съпруг няма причина да кръшка. Но явно Ърни бе изпитал тази нужда.

Какво, за бога, можеха Мира Чен и Хенриета Джонсън, и всички други любовници, да направят за съпруга й, което тя да не може? Докато крачеше по улицата, я обзе гняв. Може би е заради факта, че се задоволява с малко и винаги е насреща. Сигурно Ърни я е излъгал, когато й е казал, че иска да има съпруга в традиционния смисъл. Според Джоди и останалите, традиционната съпруга явно оставяше мъжа си да си развява байрака, без да вдига много шум, докато и тя върши същото — само дето техните мъже бяха изключение от това правило.

Каза си, че в бъдеще ще споделя повече с Фелисити. Тя самата бе преживяла един развод, така че не можеше да тържествува над Даяна. После се укори мислено, приятелките й се опитваха да й помогнат, да проявят разбиране. Много й се щеше да повярва в това и си каза, че е вярно.

„Е, изпълнила съм съпружеския си дълг, повтаряше си Даяна и с всяка секунда се ядосваше все повече. Организирах партита заради него и забавлявах гостите му, обличах се перфектно, обзаведох дома му, погрижих се да наема помощен персонал и спях с него когато поиска. И няма да го отстъпя на някаква мизерна никаквица. Няма да си стоя у дома, докато той се преструва, че е на делова среща, както аз се преструвам, че стигам до оргазъм. И аз мога да работя, ако това му се иска. Мога да си намеря работа. Бих могла…“

Тук въображението й изневери и тя тропна с крак. Неколцина японски туристи я зяпнаха, сякаш е някаква откачалка. Даяна се нацупи и спря едно такси.

— Не, разбира се, че не те смятам за луда — успокои я Мила.

Международната връзка пропукваше и прекъсваше на моменти, а на заден фон пищяха деца и нещо съскаше на готварската печка. Даяна ядно се запита защо ли Мила винаги звучи толкова щастлива и доволна от живота. Та тя тежеше поне пет килограма в повече, не бе женена за богаташ и работеше като роб.

— Винаги съм ти казвала, че трябва да си намериш работа. Помага за концентрацията на ума. В живота трябва да има и нещо повече от обикалянето по магазини.

— Не виждам причина — разбунтува се Даяна.

— А и Ърни може да не ти изневерява в крайна сметка. Тези жени май не са ти чак такива приятелки. Според мен ти завиждат.

— Не ми завиждат. Доверявам им се.

— Ами, добре, миличка. Мери, престани, моля те. Остави го, вечерята ще е готова след малко. Но помисли си само колко бързо са ти дали всички онези имена. Престрували са се, че те съжаляват, а всъщност са злорадствали.

— Мила…

— Добре, добре — нежно я прекъсна по-голямата й сестра, — само помни, че можеш да правиш всичко, с което решиш да се заемеш. Работила си за Вог. Вероятно може да се заемеш с нещо подобно и там.

— Отлична идея. Така отново ще се върна в играта — разсъждаваше гласно Даяна.

— Разбира се. Както и да е, сега трябва да затварям, защото картофите ми изкипяха. И не се доверявай прекалено на онези жени. Всичко хубаво, миличка.

— И на теб. — Даяна изпрати въздушна целувка на Мила и затвори.

Странно, но винаги се чувстваше по-добре, след като поговори със сестра си. Ърни щеше да я погледне с различни очи, след като отново започнеше работа. А най-хубавото бе, че можеше да приеме и работа с много ниска заплата.

Огледа се в кабинета на съпруга си и намери на бюрото неговия и нейния бележник с визитни картички. Някъде сред адресите и телефоните на всички известни фризьори и модни маникюристи бяха и старите й контакти в Лондон; ако се обадеше на няколко души, можеше да събере доста информация и да започне отнякъде. „Само след седмица — възторжено си мислеше Даяна — ще имам прекрасна работа и той вече няма да е толкова сигурен в мен.“

Позвъни в кухнята и нареди на готвача да приготви патица с портокалов сос, любимото ястие на Ърни, за вечеря. Нямаше защо да вдига скандал. Още не си е намерила работа. А и Мила вероятно е абсолютно права. Ърни й беше верен. Даяна реши, че сигурно е изтълкувала погрешно позвъняването сутринта. Може би наистина е делово обаждане. Ърни обичаше да печели пари, а и на нея й харесваше той да печели много. „Не мога да го виня, че работи много“, мъдро реши Даяна. Огледа разкошния и рядко използван кабинет и надникна покрай махагоновата стойка за бастуни към застланото с плочи входно антре, с картини в позлатени рамки по стените и дискретно осветление. Тук си живееше като в рая. Защо да клати лодката?

— Не ви разбирам — опита се да възрази Даяна. Кабинетът на главната редакторка бе безупречно обзаведен в бяло, а по стените имаше корици, поставени в рамки, и черно-бели фотографии на модели. — Видяхте портфолиото с работите ми за Вог. Защо нямате никаква работа за мен?

— Опитвам се да ви обясня, госпожо Фокстън. — Кати Либрънд се наведе леко и постави тънките пръсти на едната си ръка върху другата. — В Сити Уомън предпочитаме неомъжени момичета, а и бездруго сте с пет години по-стара, отколкото е приемливо за списанието ни.

Даяна преглътна и гнева, и гордостта си. Отново й отказваха, както се бе случило и в американските редакции на Вог, Гламър, Мари Клер, Ел и всички други големи модни издания, които обиколи напразно миналата седмица. Тя, Даяна Фокстън, е „прекалено стара“. На двадесет и девет! Нямаше да пълзи на колене и да се моли в някое списание за домакини от рода на Редбук или Фемили Съркъл. Освен това имаше ужасното подозрение, че дори и ако си промени мнението, отговорът все така ще е отрицателен.

— Мога ли да бъда откровена?

— Разбира се — рязко отвърна Даяна. — Защо да спирате сега?

Кати й се усмихна жестоко и продължи:

— Вие сте съпруга от светското общество, госпожо Фокстън, и това е прекрасно за вас. В Сити Уомън предпочитаме нашите сътрудници да са настървени, амбициозни и настъпателни.

— И аз съм амбициозна — подразни се Даяна.

— Да, но разполагате с личен шофьор. — Кати се засмя многозначително. — Трудно е да си представи човек, че ще се вълнувате особено и ще се трудите с пот на челото, за да се издигнете до поста на заместник-редактор със заплата между тридесет и четиридесет хиляди на година, след като това е годишният ви бюджет за дрехи.

„Годишният ми бюджет за дрехи е много повече“, доста злобничко си помисли Даяна.

— В заключение искам да кажа, че ако търсите нещо, с което да си запълвате времето, бих ви предложила да се захванете с онова, което правят останалите съпруги от Пето Авеню — организират благотворителни балове и обеди и пишат писма до Таун енд Кънтри — с презрителна усмивка завърши деловата жена насреща й. — Макар че лично аз не мога да разбера защо просто не дадат тези пари за благотворителни цели и да добавят и разходите, които се правят за организирането на подобно мероприятие. Вероятно защото ако напишат един чек, наоколо няма да има никакви папараци.

— Благодаря ви за мъдрите съвети — сдържано отвърна Даяна, — макар да предпочитам да не ги споделяте с мен.

— Предполагам, че точно така предпочитате. — Кати потропа по бюрото с дългите си пръсти. — И аз бих предпочела да не губите от служебното ми време само защото веднъж сте поканили шефа ми на обяд. Много хора се нуждаят от работата, която вие искате, за да могат да се изхранват — и те наистина влагат страст в работата си. Именно такива хора търсим.

Силно разгневена, Даяна скочи от мястото си.

— Сама ще намеря изхода — заяви тя с най-студения и сдържан тон, който използваше, когато някой отличните й асистенти за пазаруване закъсняваше за уговорена среща или нещастен салонен управител не можеше да намери маса за двама им с Ърни в последния момент.

— Непременно — отвърна Кати, без изобщо да се впечатли от гнева й.

Даяна поспря на вратата на кабинета с надеждата, че ще й хрумне някоя остроумна и хаплива забележка — нещо наистина болезнено и грубо. Но не измисли нищо, а и главната редакторка вече бе заета с документите на бюрото си.

Даяна излезе решително от кабинета, като едва се сдържа да не затръшне вратата, което ще е детинска постъпка и само би доставило още по-голямо удоволствие на онази нахалница. Единствената разлика между това интервю за работа и останалите е, че този път обидите бяха открито заявени. В предишните всичко бе завоалирано. Но Даяна усещаше подигравките.

Слизането с асансьора й се стори безкрайно и потискащо. Усещането за потъване дълбоко в стомаха й напълно отговаряше на чувството, че затъва и в живота. Даяна се загледа в красивата, слаба и с приятни извивки фигура, която се отразяваше в блестящите врати на асансьора. Прекрасно отражение, несъмнено. Но колко време щеше да остане такова? Бе на прага на трийсетте; не се е чувствала толкова депресирана, откакто стана на двайсет и вече не можеше да се нарече тийнейджърка. Прекалено стара, за да бъде моден консултант? Но това бе… несправедливо. Нелепо. Възрастова дискриминация. Искаше й се да удари някого. Усети как в очите й напират сълзи, а това не биваше да става, защото щяха да размажат спиралата й и фондьотенът й щеше да посивее.

„Аз съм най-желаната млада съпруга в града — каза си Даяна. — Тогава защо внезапно се чувствам изоставена и толкова безполезна?“

Когато се прибра, минаваше четири следобед. Слънцето все още беше високо в небето, а тя бе направо изтощена. Копнееше за дълга гореща вана и да си легне.

— Буенос диас, сеньора — посрещна я Консуела с широка и престорена усмивка. — Госпожа Фелисити и госпожа Наташа обадили се за вас. Казали да позвъните тях. А също господин Сисеро чака в гостната.

Даяна се облегна на парапета от тъмен дъб, докато асимилира казаното. Определено не й се говореше с Нати и Фелисити в сегашното й настроение. А кой, за бога, беше този господин Сисеро?

— Господин Сисеро ли?

— Си, си. Приятел на господин Фокстън.

— О! Тогава ще вляза да го поздравя — с мъка промълви тя. Ровеше из паметта си, за да се сети кой точно от стотиците делови познати на Ърни беше този господин. И защо е дошъл в дома им?

Набързо приглади полата си, залепи на лицето си усмивка, която не бе искрена, и отвори вратата.

— О, по дяволите — възкликна Даяна, — това си ти!