Жена от класа

Тридесет и четвърта глава

Майкъл бе излязъл да тича в шест без петнадесет сутринта, в онзи час, когато градът, който никога не спи, всъщност спеше. Освен някой и друг полицай, прибиращ се от нощна смяна, и търговците, които бързаха към пазара за пресни плодове и зеленчуци, за да подберат стоката си за деня, широките бетонни каньони на Манхатън бяха съвсем безлюдни. Имаше членски карти за няколко престижни фитнес зали, а освен това ходеше и на тренировки по карате, което му помагаше да понесе разочарованието си от Даяна, онази студенокръвна английска вещица. Но нищо не му помагаше да прочисти мислите си, така както бягането из пустите улици на града. Тичаше по бетонната настилка и пресичаше странични улички, от които не идваха коли. Чистите и открити линии на пътната мрежа в Ню Йорк сякаш сами теглеха краката му, предизвикваха го да бърза и продължава напред. Повечето хора предпочитаха да тичат за здраве в парка, но това бе прекалено безлично за Майкъл. Защо да обикаля в кръг около някакво си съвсем обикновено езеро, след като може да бяга покрай спуснатите кепенци на музикалните магазини в Ийст Вилидж или покрай идеално поддържаните градинки на Западна единадесета улица? Защо да се блъска със стотици други, тичащи по една и съща утъпкана алея, след като „Мюзиъм Майл“ с разкошните жилищни сгради на Парк Авеню бяха толкова близо и можеха да са неговата лична спортна площадка? А най-хубаво е в центъра на града, където великанските стъклени и каменни кули пронизваха небето като обвинително вдигнати пръсти. Обичаше да планира така маршрута си, че независимо откъде минава, накрая да пробяга през Таймс Скуеър с огромните му билбордове и светлинни реклами, завладели утринния небосклон. Някога Таймс Скуеър бе свърталище на проститутки, но градската управа ги изгони от площада. Сега наоколо имаше изискани малки хотели и полицаи, които непрекъснато влизаха и излизаха от близкото полицейско управление. Тук все още бе туптящото неоново сърце на града. Сисеро гледаше на Ню Йорк като на отговора на съвременния човек на пирамидите от древността. Обичаше да спира, окъпан в пот, с изтръпнали мускули на краката, докато цялото му напрежение сякаш бе потънало в земята, и да вдига поглед към великанските билбордове. Това бе един от любимите му мигове от деня.

Но не и днес.

Когато вдигна очи, усети как гневът се свива на топка в стомаха му и го изгаря като киселина. Обичайното му спокойно и дълбоко дишане бе накъсано. Намръщи се, избърса потта от челото си и отново свъси вежди.

„Едюкейшън Стейшън“ крещеше рекламата. Думите бяха изписани над образа на сладко хлапе с прическа като купичка, което се усмихваше и държеше училищна работа, оценена с отличен. Отдолу имаше увеличена снимка на цветен диск, наречен „Учения Сам“. Симпатичната кукла, която представляваше Учения Сам, бе абсолютно копие на Геко, звездата от неговата най-продавана компютърна игра.

Майкъл остана загледан в рекламата за няколко минути и после й обърна гръб. Обикновено се прибираше с бавни крачки. Днес щеше да бяга. Нямаше време за разходки.

Телефонът звънна до леглото на Даяна и тя лениво протегна ръка към слушалката. Беше уморена; предната вечер Брад я заведе на кънки на частна ледена пързалка в Горен Уест Сайд, после се отбиха да вечерят в „Льо Сирк“, преди да завършат с питие за лека нощ в къщата му на Източна седемнадесета улица. Както винаги бе много забавен, изискан и изтънчен в поведението си и много внимателен към нуждите й. Не искаше да й се натрапва и след като я върна до дома й, дори я помоли за разрешение да я целуне по бузата. Устните му бяха меки и нежни.

Този мъж е истинска мечта, мислеше си тя. Толкова представителен и красив, че може да е модел, ако вече не бе преуспял брокер на недвижими имоти. Елспет Меримън бе във възторг, че я е поканил на среща.

— Мила моя — каза тя и докосна със състарената си ръка, обсипана с диаманти, меката длан на Даяна, — трябва да го хванеш колкото може по-бързо. Какъв триумф! Семейство Бейли са много влиятелни хора в този град. Тя е много популярна домакиня, а съпругът й вече се е оттеглил от бизнеса, но Брадли се справя отлично. И още е ерген. Всяка майка в Ню Йорк го преследва от години, излизал е с няколко момичета, с Камила Вендела, и мисля, че с Тина Фелоус…

— Аз не го преследвам — възрази Даяна. — Стига, Елспет. Нещата вече не се уреждат така.

Мисълта за първия й брак мина за кратко през ума й, но тя не й обърна внимание.

Възрастната жена изсумтя.

— Разбира се, че са същите. Кажи на Фелисити Метсън, че светът вече е друг.

Даяна се усмихна и не отвърна нищо. Това е най-разумният подход. Но Елспет имаше известно право и Клеър я поддържаше напълно. Как ли би понесла Фелисити факта, че е успяла да обвърже Брад Бейли — последния свободен ерген, който си струваше да хванеш?

— В момента просто се наслаждавам на компанията му — каза тя най-сетне.

Елспет се наведе напред и прекрасният й костюм от туид на „Шанел“ се намачка.

— Няма лошо, скъпа. Наслаждавай се на компанията му. Само се постарай и той да цени твоята.

Е, миналата нощ определено беше много приятно. Направо не й се отиваше на работа. Но телефонът звънеше и трябваше да го вдигне.

Взе слушалката.

— Здравей, Майкъл.

Кой друг би могъл да е в шест и петнайсет?

След като осведоми подробно Даяна, Майкъл си взе душ, облече се и се приготви да иде пеша до офиса. Нямаше мобилен телефон и това можеше да се окажат последните му тихи мигове от деня. По-късно щеше да го затрупат с лавина от обаждания и обвинения. „Голдмън Сакс“ щяха да се оплакват, служителите от маркетинга щяха да крещят на своите връзки защо никой не е разбрал за това по-рано. Ясно си представяше всичко и знаеше как ще завърши. Ърни Фокстън разполагаше с онова, което им липсваше на тях — пари. Нямаше нужда да пуска акции на борсата, за да плати за дистрибуция и маркетинг. Онази сделка с италианците, за която Майкъл беше чел и не й обърна голямо внимание, е основата, на която Ърни стъпваше, за да влезе в пазара на играчки. И много добре разбираше на какви машинации е способен извратеният мозък на онзи мръсник.

Фокстън сигурно е похарчил страшно много пари. Този билборд едва ли е единствен.

Забърза крачка. Ходенето му помагаше да прочисти ума си. Това щеше да съсипе първоначалното предлагане на акции на фирмата им на борсата; веднага го разбра. Продуктът им вече не е уникален. Без средства за реклама или информация сред обикновените потребители щеше да изглежда сякаш са закъснели за собственото си парти.

Струваше му се, че всичко е много целенасочено.

Зави по Западна четвърта улица и обмисли по-сериозно предположението си. Целенасочено? Ърни Фокстън определено е изпитал огромна наслада от уволнението му, както и от факта, че го е измамил с милиони. Но дали ще продължи да го преследва? Дали това е обмислен план, за да го съсипе?

Майкъл се сети и за Даяна. Ърни се разведе с нея и се бе свързал с някаква нова използвачка, а Майкъл я взе на работа при себе си. Когато компанията му, а заедно с нея и Даяна, започна да се съвзема, вероятно той много се е ядосал.

Казват, че човек мрази повече онези, които е наранил, отколкото онези, които са го наранили.

Замисли се за рекламното табло. Не беше просто образователен диск за деца. А абсолютно копиране на уникалния за пазара продукт на „Империал“.

Много от най-ценните му кадри — намерени от Даяна — се задоволяваха с относително ниските си заплати, защото очакваха един ден да си получат заслуженото. От самото начало знаеха, че „Империал“ ще е високо оценена на борсата. Всички служители във фирмата имаха малки дялове. Всички щяха да забогатеят повече или по-малко, когато акциите се продадат. Но сега с това е свършено.

Майкъл обмисли всичко задълбочено. Щяха да го напуснат и той не можеше да ги вини. Ставаше дума за бизнес, а не за благотворително дружество. Ако той е първокласен програмист или търсен кадър в сферата на маркетинга, не би приел годишна заплата с тридесет хиляди долара по-малко, отколкото заслужава, без да чака отплата. Едно сериозно изтичане на кадри ще съсипе компанията му. Продуктите щяха да се забавят и нямаше да са толкова добри. Дистрибуцията ще се разпадне. Щеше да се върне на изходна позиция.

Гневът сви студените си лапи около сърцето му. По дяволите! Ако Ърни Фокстън се надява, че с това ще го закопае, много е сбъркал. Щом иска война, ще я получи.

— Е, какви са новините? — подхвана Ърни. За него утрото бе чудесно. Тази сутрин Юнг-Ли бе особено жестока с него. Беше се разтъпкала с новите си метални токчета по гърба му. Фелисити не му се пречкаше и само изпрати горе любимата му закуска; имаше и добри новини от адвокатите си.

„Голдмън Сакс“ се оттегляха от сделката с „Империал“. Файнмън му каза, че вече се говори за това. Рекламните клипове, излъчени предната вечер, били много добре приети. „Империал“ вече не са единственият играч на сцената. Пазарът не обичаше несигурността и щеше да изчака да види как ще се представи „Блейклис“.

— Пускането на акции е отложено. Което означава, че нямат пари.

— Свършено е с тях — изръмжа Ърни. — Нагъл дребосък.

— Хм… да — съгласи се Файнмън. — Определено ги очакват сериозни проблеми.

Ърни затвори телефона и подсвирна доволно. Чувстваше се като господаря на вселената. Прекрасно е да разполагаш с пари в Ню Йорк. Той, Ърни Фокстън, можеше да издига хората и да ги съсипва. Майкъл Сисеро веднъж отказа да играе по свирката му. Както и Даяна. „С мен не могат да се подиграват“, тържествено си каза Ърни. Това щеше да покаже на целия свят, че когато Ърнест Фокстън те повали, най-добре е да си останеш на земята.

Силно се подразни от факта, че Даяна е върнала моминското си име. Фелисити се върна от онова парти на Елспет Меримън силно разстроена и кипяща от възмущение. Ърни й даде да разбере, че не иска и да чува за случая. Мразеше публичните скандали. Всичко край него трябваше да върви гладко. Такъв е образът му в обществото. Трябваше да поддържа имиджа си.

Но Даяна Верити? Какво, по дяволите, му имаше на името Фокстън? Имаше късмет, че изобщо се е оженил за нея. Но се дразнеше, че тя е имала куража да си върне фамилията.

С усилие се концентрира върху настоящето. Приятните мисли за ужасния ден, който предстоеше на Майкъл Сисеро, не можеха да продължат безкрайно. Сега го очакваше месечният отчет на фирмата. Дейвиц, Норман Джаксън, новият шеф на отдела за художествена литература за възрастни, и Ема Датсън, която ръководеше маркетинга, се бяха разположили около масата заедно с костюмираните си заместници на отдели, чиито имена изобщо не се стремеше да запомни.

— Лорънс Тейлър се продава отлично — започна с хвалебствията Ема. Тя бе много сдържана и стилна дама около четиридесетте и следователно не беше интересна за Ърни. За него жените преставаха да будят интерес след тридесет и пет. Но оцеля в поголовната чистка в компанията, тъй като бе прекалено добра в работата си. Досега. Това можеше да се промени във всеки момент.

— Така и трябва. Той е най-важният ни автор. Дайте ми разбивка на всички продажби — нареди Ърни.

Последва неловко мълчание. Шефовете на отдели изглеждаха леко изнервени, забеляза внезапно Ърни. Гледаха втренчено масата.

— Казвайте направо — сопна се той. — Поисках да чуя проклетата разбивка. Ясно?

Госпожа Датсън преглътна сухо.

— Ами… има един мъничък проблем с продажбите на някои от новите ни автори.

Ърни примигна. Писателите с новите договори бяха нашумели имена, автори на булевардни романи, заради които разчисти всички онези литературни величия и сантиментални поети. Похарчи маса пари за реклама, използвайки предимно средства, спестени от разчистването на баласта на старите търговски представители, които не изпълняваха определените им квоти, достолепните джентълмени със сака от туид на редакторски постове в историческия отдел, хората, които веднага започваха с излиянията си на тема какво издателството дължи на обществото. Като цяло парите никак не бяха малко и се отразиха много добре на баланса на компанията. Именно така спечели репутацията си на безскрупулен бизнесмен. А и акциите се качиха до небесата.

Беше доволен, че се е отървал от излишните хора. Част от реформите му бе и стремежът да се набляга на авторите звезди. Огромните им плакати, реклами по радиото, стелажи в магазините, представяния, ориентирани към широката публика, и появяването им в популярни шоупрограми превърнаха в бестселъри шест нови романа, които се редуваха на върха на класацията в Ню Йорк Таймс през последните шест месеца.

— За какво говориш? — Ърни се зае да поучава Датсън, сякаш жената бе особено глупаво дете. — Книгата на Лорънс е номер едно, по дяволите! И останалите са на добри позиции, нали?

— Така е — притеснено се съгласи Ема, — по отношение на мястото им в класациите. Но след като спряхме с рекламата, продажбите леко спаднаха.

— Спаднаха ли? Колко са спаднали, по дяволите?

— С двадесет и осем процента за Шошана, тридесет и девет процента за Ричардс, четиридесет и един за Редди…

Той вдигна ръка.

— Схванах. Защо, по дяволите, се е случило това? Защо сме спрели рекламата?

— Похарчили сме много — каза Дейвиц.

— Човек трябва да харчи, за да спечели пари — сопна се Ърни.

— Да. Но ако продължим да харчим със същите темпове, печалбата от бестселърите фактически ще е нулева. Трябва да ги оставим сами да се продават. А и другите продажби също спаднаха драстично. — Дейвид продължи. Никой друг не смееше да каже на Ърни как всъщност стояха нещата, но ако продължаваха да губят позиции с това темпо, според него щеше да се отрази зле на компанията като цяло и съответно нямаше да е никак добре за собствената му кариера. — Писателите от средното ниво, жанровите романисти, които агентите доведоха в компанията… тези имена се продават много зле. Двама от утвърдените автори, които уволнихме и които са получили авансово плащане от само стотина хиляди, съвсем наскоро написаха бестселъри за „Сейнт Мартинс прес“ и „Саймън и Шустър“…

— Какво ме интересува какво са направили? Всички сте банда некадърници! — Ърни се разбесня. — Ако няма продажби, вината е ваша. Не искам да чувам „не може“! Няма такава дума. Тази стратегия работеше отлично в Англия и ще свърши идеална работа и тук. Шест бестселъра, по дяволите! Постарайте се да продължат да се продават.

— Но… — започна Дейвиц и Ърни се принуди да го прекъсне.

— Но какво? Не искам да чувам никакво „но“. Ясно ли е? Просто се махайте! Върнете се с точните цифри.

Всички станаха и побързаха да се измъкнат от заседателната зала. Ърни изгледа отдалечаващите се гърбове, отбелязвайки с мрачно задоволство, че никой не е толкова глупав, че да хвърли поглед назад. Питър Дейвиц излезе последен. Затвори тихо вратата след себе си.

„Това ще ги научи“, каза си мислено Ърни. Няма да търпи подобни глупости. Той е шефът.

Майкъл въздъхна, натисна бутона за задържане и се прехвърли на друга линия. Болеше го вратът, заради телефона, който бе залепен за ухото му цял ден. Обажданията от адвокатите, дистрибуторите и инвестиционните банкери не спряха, но резултатите бяха едни и същи. Едно първоначално предлагане на акции на борсата в този момент ще е лудост. Трябвало да следят как се продава „Едюкейшън Стейшън“. И все в този дух…

Вече бе обсъдил всичко с Даяна. И тя бе почти толкова ядосана, колкото и той. Хрумна му, че е минал почти цял ден, без да се сети за онзи Брад Бейли, с когото излизаше тя. Постара се да се свърже с всички служители. Той свика общо събрание за следващия ден. Майкъл въздъхна отново. Някои хора щяха да си тръгнат сами, а други щеше да се наложи да уволни. И то съвсем скоро след като ги е назначил. „Голдмън Сакс“ съвсем не вземаха евтино, а сега трябваше да измисли начин да им плати без капитала от излизането на борсата.

Мразеше Ърни Фокстън.

Тина Еймис, рецепционистката, влезе в стаята с чаша кафе и кифличка. Ухаеше много вкусно, сякаш току-що е извадена от фурната. Безмълвно я сложи на бюрото пред него. Майкъл разговаряше с дистрибуторите и се пресегна да докосне кифличката. Да, наистина е топла.

„Благодаря“, изговори само с устни той.

Тина му се усмихна бавно и широко. „Няма защо“, отвърна по същия начин и тя.

Той приключи разговора си и веднага се върна към предишната линия, като бегло отбеляза, че Тина продължава да се мотае наоколо. Майкъл неволно я огледа. Беше млада, може би на двадесет и две или и три. Имаше дълга руса коса и големи виолетово-сини очи, както и малки, стегнати гърди и стройни крака, с пола точно до коленете. Тина беше типична американска красавица. Откъде ли е? Вероятно от Бронкс или Уилиамсбридж. Очите на Майкъл се плъзнаха по полата й. Бе прилепнала почти като втора кожа по слабата й фигура. Не забеляза никакви следи от бельо. Реши, че сигурно носи тип прашка. Симпатично момиче, определено.

Затвори телефона.

— Искаш ли нещо, Тина? Беше много натоварен ден.

— О, да. — Тя кършеше притеснено ръце. Майкъл се усмихна, да я успокои малко. — Съжалявам, че ви притеснявам, господин Сисеро.

— Няма нищо. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност става дума за нещо по-лично. — Тина се изчерви силно. — Надявам се, че няма да ме помислите за прекалено нахална, но искам да ви поканя на среща. На вечеря, утре.

— Какво? — Майкъл едва потисна смеха си. Тя е толкова искрена. Бе свикнал момичетата да му се нахвърлят, но…

— Присмивате ми се. — Изглеждаше съкрушена. — Много съжалявам. Знаех си, че идеята не е добра.

— Не. Не ти се присмивам — побърза да каже той. Беше хубава, а и защо да си седи у дома и да страда за Даяна?

— Ще обмислите ли предложението ми? — засия Тина.

— Ще направя много повече. — Майкъл си представи дългите й крака, увити около кръста му. — Ще мина да те взема в осем.