Жена от класа

Трета глава

Даяна се облегна на черната кожена седалка в мерцедеса, управляван от униформен шофьор, стисна леко ръката на съпруга си и се замисли за Ню Йорк.

Багажът с малкото й вещи вече бе изпратен: торбички с истинска лавандула и други дреболии, които да й напомнят за Англия, няколко тоалета на „Клое“ и „Хюсеин Чалвар“, както и сватбената й рокля, почистена, изгладена и прибрана в кутия, за да се запази евентуално за дъщеря им, ако някой ден двамата с Ърни намереха свободно време и започнат да работят по въпроса. Иначе бе взела съвсем малко неща отвъд океана. Само тоалетите на „Прада“ и „Шанел“. Какво по-добро оправдание да си обновиш основно гардероба от преместването в нова държава? Ърни бе затънал в новите си доклади и финансовите отчети на „Блейклис“ и подписваше чек за каквото и да му поискаше тя. А за да се покори Ню Йорк, бе нужно само най-доброто.

Годежният й пръстен с набиващ се на очи диамант, проблясваше до платинената й сватбена халка. Даяна я погледна доволно. Положението й се подобри значително. Сега бе Даяна Фокстън, госпожа Ърнест Фокстън. И дори в багажника, прибрана в пътната й чанта „Гучи“ — „Луи Вюитон“ отдавна не бе на мода — имаше голяма кутия с кремава хартия на „Смитсънс“, на която е гравирано името й. Даяна кръстоса крака, облечена в сиво-зелен костюм на „Джоузеф“, с перлено колие на врата, и се опита да приеме новата си фамилия. Откровено казано, предпочиташе моминското си име. Донякъде й липсваше да я наричат Даяна Верити. Но, разбира се, беше глупаво; омъжените жени не запазваха фамилното си име, особено след като не им се налага да работят.

— Мислиш ли, че вече са приготвили жилището ни, скъпи? — попита тя. — Имам нужда от истинска вана след пътуването със самолет. Винаги се чувствам толкова лепкава и подпухнала.

— Разбира се. — Ърни се бе заровил в някакъв доклад и й отвърна разсеяно. — Казах ти, че управителят на сградата е наел за нас временна камериерка. Тя трябва да е подготвила всичко, дори ще зареди хладилника.

— Обзалагам се, че няма да има соли за вана. — Даяна се нацупи. — Трябваше да се запася, преди да тръгна.

— Не бива да очакваш от мен да се грижа и за тоалетните ти принадлежности — сопна се мъжът й.

— Знам, скъпи.

Даяна се загледа през прозореца, докато прекосяваха Лондон, и се запита дали ще й липсва. Сузи я прегърна здраво в края на приема в „Браун“ и й каза, че партитата няма да са същите без нея. Може би щяха да й липсват Катрин Конър и Ема Норман, приятелките й, с които излизаше да изпият по нещо в „Граучо“ или „Сохо Хаус“. Но човек не може вечно да кисне в бар „Мет“, а и редовните истории на Лиъм и Патси, Джуд и Сейди, Тара и Тамара бяха толкова изтъркани. „Искам да се забавлявам“, нетърпеливо си помисли Даяна, като отметна тъмната коса от сините си очи, прокара изящните си пръсти с френски маникюр по деликатните скули, подчертани с лек матиращ фондьотен и едва докоснати с бронзираща пудра. Отражението й в огледалото за обратно виждане я увери, че блясъкът за устни, който избра днес, й стоеше по-добре, отколкото предишното матово червило. Реши отсега нататък да използва само блясък. Или поне докато не й омръзне.

Значи приключи с обикалянето по клубовете. Ами културният живот в Лондон? Наистина имаше страшно голям избор, но кой ли истински лондончанин някога ходеше на културни мероприятия? Британският музей, Националната галерия… просто красиви каменни фасади, покрай които всички минаваха на път за „Кингс Роуд“. Сигурно щеше да й липсва семейството й, но баща й доста се вкисна, след като започнаха да идват сметките за сватбеното тържество, а майка й още повтаряше, че Ърни не бил подходящ за нея, докато и двете й сестри — Изолд и Камила, смятаха, че тя трябва да си намери работа. Това, разбира се, е истинска лудост. Защо да работи, след като може да прекарва времето си в пазаруване, обеди с приятелки и забавления например?

Даяна отхвърли всички критични забележки. И бездруго повечето бяха породени от завист. Ърни е толкова красив и преуспял, че те просто не можеха да понесат щастието й.

Камила беше адвокат, печелеше близо сто хиляди годишно и имаше близнаци. Липсваше й всякакъв усет за мода и живееше на южния бряг на реката, в огромна викторианска къща с градина. И въпреки това майка й непрекъснато й сочеше Мила като пример за подражание.

Даяна си спомни за прощалното градинско парти, което Мила организира за нея предния следобед. Разплака се и я прегърна силно, а после й предложи домашен кейк.

— Толкова ще ти е скучно в Ню Йорк. Не познаваш никого там.

— Ще си намеря приятели, Мила. Сприятелих се с много хора, когато се преместих да живея в Лондон. Пак ще се справя.

— Приятели? Онази компания, с която излизаш ли?

— Те са ми приятели, така че бъди снизходителна.

— Питам се с колко от тях ще продължиш да поддържаш връзка, след като се установиш в Манхатън — проницателно отбеляза Мила.

— Има телефони. И си представи колко прекрасно ще е напролет в Ню Йорк. Непрекъснато ще даваме вечерни партита. Ти много обичаш да посрещаш гости на вечеря.

Мила погледна към двете си зверчета, които в момента се опитваха да унищожат дъба в градината.

— Ами работата ти?

— Не всички искат да работят. Омръзна ми във Вог, а и Ърни може да използва връзките си, ако реша да се върна на работа.

Даяна отметна кичур от кестенявата си коса и на ушите й весело проблеснаха нови обеци със сапфири и рубини, сватбен подарък от Ърни. Доста показни, но скъпоценните камъни си бяха класика. Възлюбленият й съпруг всъщност правеше някакви намеци за почасова работа, което бе голяма досада. Даяна се надяваше да си отдъхне няколко години от писането за модния бизнес и от телефонните разговори с различни дизайнери, за да се интересува от последните тоалети на Стела и Шалом. Хубавото е, че имаше и някои привилегии — безплатни мостри, големи отстъпки. Но тя вярваше, че стига да прекара малко време в компанията на дамите в Ню Йорк, ще успее да се докопа до привилегиите, без да върши никаква работа, което в общи линии бе основното й правило в живота.

— Ами добре, миличка. Но накрая ще се отегчиш, ако не вършиш нищо.

— Нищо ли? О, Мила!

Даяна се засмя и за хиляден път сестра й се възхити колко очарователно изглежда, когато се усмихне — направо грейваше като Оксфорд Стрийт преди Коледа, хубавите й бели зъби и леко гърбавото й носле, както и блесналите й очи, всичко се съчетаваше прелестно и тя ставаше неустоима. Чудесно разбираше как Лондон е покорен от чара на непоправимо лекомислената й сестра. Ако Мила имаше някакви резерви, те бяха изцяло по отношение на Ърни. Вярно, че изглеждаше отговорен човек и даваше на Ди всичко, което пожелаеше. Някои мъже харесваха момичетата от класа. Но й се струваше, че Ърни не оценява истински ослепителната усмивка на Даяна, както й се искаше на Мила. Винаги й изглеждаше малко отнесен. Е, какво пък, може би такъв му е характерът.

Наля чай на сестра си, добави мляко и захар в своята чаша и резенче лимон в тази на Даяна. Обаче нямаше никакви съмнения за сватбата. Предизвика истински фурор. Всички дребнави лондонски купонджии, които показно демонстрираха привързаност към Ди, позеленяха от завист. А Даяна се държа толкова изискано, целуваше всички, смееше се така, че озаряваше цялата зала, внимаваше никой да не остане пренебрегнат, дори и намръщените чичовци, които баща й доведе от Шроишиър. След първия танц — прекрасен класически валс — поведе всички на дансинга в истински луд купон под звуците на „Винъс“ на „Бананарама“. Ърни обикаляше залата, усмихваше се и се снимаше с гостите, без да дава вид, че забелязва жадните погледи, които много от мъжете хвърляха към Даяна. Беше толкова жизнена, очарователна, изискано кокетна! Мила въздъхна и отхапа от кейка. Сестричката й щеше да й липсва. Даяна бе истинска напаст, но човек не можеше да й устои. Започна да й разказва за познатите си в Ню Йорк и забеляза как сините й очи леко се замъгляват. Приятелките на Мила бяха адвокати и банкери; съвсем не приличаха на трофейните съпруги, с които Даяна вероятно щеше да общува.

Като си спомни за разговора, Даяна се усмихна. Скъпата Мила. Само ако можеше да се поотпусне малко, щеше да е прекрасно! Толкова много пари имаше, а никакво време, за да се забавлява. Погледна към Ърни, все така потънал в доклада си. Какво бе казала сестра й за него?

— В Сити много се шуми около името на Ърни.

Мила се възхищаваше на невероятната зестра на Даяна преди сватбата и й помагаше да избере тоалети, които да вземе при заминаването си. Нямаше да има меден месец, тъй като Ърни искаше да започне новата си работа възможно най-скоро, но Даяна го прие спокойно с думите: „Целият ни живот ще е истински меден месец“, така че нямаше причини за тревога.

— Какво се говори? — Даяна взе една кремава копринена риза, чудейки се дали да я прибере в багажа. Тя контрастираше чудесно на всякакви цветове — от бургундскочервено до бледосиньо. Човек не можеше без кремава копринена и памучна риза в гардероба си. — Нищо добро, надявам се.

Клюки за Ърни! Интересно. Бе чудесно, че се омъжва за човек, за когото хората приказват.

— „Блейклис“ са го избрали, защото се е разправил безскрупулно в „Хетфийлд Букс“.

— Бизнесмените трябва да са безскрупулни, нали така? Както и да е, под ръководството на Ърни печалбата им нарасна. Не можеш да го отречеш.

— Не го отричам, но хората говорят, че е прекалено жесток, дори и според модерните стандарти в издателския бизнес. Уволнил е над хиляда души. Закрил е цяла печатница…

Даяна потръпна. Не й се нравеше представата, че хората са останали без работа.

— Не ми го е казвал.

— Защо да го прави? Предполагам, че не си го питала.

— Не знам подробности за делата му. Сигурно му е неприятно да го направи.

Мила си припомни неприятните подмятания в клуба „Прайвит Ай“ и реши да не ги споделя с бъдещата булка. Носеха се легенди за това как Ърни Фокстън подписал заповедите за уволнение две седмици преди коледното парти в офисите на „Хетфийлд“ в Лондон, така че сметката за шампанско да е по-малка.

— Много автори, които от години работят в „Хетфийлд“, са уволнени и там вече не издават поезия и други престижни заглавия.

— Престижните заглавия не покриват сметките.

— Предполагам, че точно така е разсъждавал и Ърни. Но това предизвика много коментари — предпазливо подхвърли Мила.

Даяна смръщи красиво оформените си вежди.

— Е, това не знам. Сигурно ще си намерят друга работа. Задачата на Ърни е да направи компанията печеливша. Мисля, че се справи отлично, нали?

— Определено — сухо потвърди Мила.

Ърни Фокстън наложи такъв строг режим, че го кръстиха Капитан Гибел. Началникът на отдел продажби, който работеше за „Хетфийлд“ в продължение на повече от двадесет години, бил извикан в кабинета на Ърни и му било наредено за двадесет минути да опразни работното си място. Логото на компанията, което в продължение на половин век бе нейна запазена марка, се заличи за секунди. Незабавно на негово място се появиха ярки неонови цветове, които изпъкваха на рафтовете. Нови автори бяха изхвърлени от списъците, стари и утвърдени имена изцяло се заличиха, а писателите със средно голям тираж останаха без редакторите, на които разчитаха, след като Ърни уволни част от служителите, а други премести на нови позиции. Със затварянето на печатниците и прехвърлянето на печата на външни фирми Ърни лично елиминира една трета от всички работещи в компанията. Може и да е било нужно, мислеше си Мила, но дали е трябвало да е така брутален? Ужасяващите истории нямаха край. На хората било нареждано да си събират нещата и да си тръгнат, а ако влязат във връзка с някои от адвокатите на компанията, щели да бъдат съдени. Бременни в деветия месец били уволнявани, служители, които цял живот са работили в компанията, били изхвърляни, без дори да получат премия. Атмосферата в „Хетфийлд“ била съвсем като във Франция в годините на терора. Това е революцията на Ърни и тя се бе превърнала в истинско корпоративно кръвопролитие.

Разбира се, определени хора се уредиха. Собствениците на акции направо обожаваха Ърни: занижените им през годините цени се вдигнаха. Освен това известните автори на бестселъри, звездите в жанра, които продаваха най-много заглавия, сега получаваха още по-голям дял от печалбата. А после идваше ред и на самия Ърни, който се издигна от мениджър на средно ниво до голяма клечка. Възнаградиха го с акции в компанията, парични премии, по-голям офис, ново „Ламборгини“ и накрая — нова работа, в другия край на света, с двойно по-висока заплата. Ърни печелеше по два милиона долара на година, а бе само на трийсет и осем. Светът беше в краката му и можеше да си позволи очарователната Даяна, както и всяка друга играчка, която си пожелае.

Ето, това е. Сигурно повечето приказки са на тема колко пари е спечелил за фирмата. Хората са прекалено сковани от традицията. Ърни само се опита да направи лифтинг на лицето на компанията.

— Компанията, която ще ръководи в Ню Йорк, ще е доста по-костелив орех. Имат много престижен списък с автори на художествена литература и издават доста популярни и обичани от всички писатели. Едва ли и там ще реагират по същия начин, ако Ърни реши да извади голямата секира.

Даяна избра чифт обувки на „Маноло Бланик“, които отлично подхождаха на тоалета й, и се поздрави мислено, задето още не ги е дала в магазина за стари дрехи и обувки.

— Никой не обича бизнесмените, Мила, но всички обожават резултатите, които постигат. Понякога се налага да се вземат трудни решения. Ърни е много мил човек всъщност. Вече обсъдихме всички благотворителни каузи, които смята да подкрепим в Америка.

Мила си каза мислено, че сигурно става дума за онези, които се отразяват най-шумно в медиите, но го премълча.

— Сигурно си права. Просто реших, че трябва да знаеш какво се приказва.

— Така е. — Даяна целуна сестра си по бузата. — Разбира се, че трябва да знам. Много мило от твоя страна да ме предупредиш. Ще имам нужда от оръжия за отговор, когато литературните среди в Ню Йорк започнат да се държат ужасно със съпруга ми и да подхвърлят хапливи забележки на партитата. Човек трябва да е нащрек за подобни неща. Аз ще му пазя гърба, за да не се получи така, че да го обиждат половин час, без той да разбере какво става.

— Планът ми се струва добър. А сега ми разкажи за жилището ви отново.

— Намира се в Сентрал Парк Уест — започна с хвалебствията Даяна, — на дванадесетия етаж. Сградата е от средата на седемдесетте, изключително престижно място, съветът на собствениците отказал на Барбара Стрейзънд преди две години, защото не искали наоколо да се навъртат фотографи…

След като се впусна в подробно описание на прелестите, които я очакват само на хвърлей разстояние от „Сакс“, Даяна изглеждаше толкова щастлива, че Мила се постара да заглуши вътрешните си опасения.

„Тя може да се справи с Ърни, каза си Мила. Даяна може да се справи с всичко.“