Жена от класа

Втора глава

Майкъл Сисеро се размърда леко под завивките. Беше трудно да се помръдне тяло като неговото. Повече му подхождаше боксовият ринг, отколкото деликатните движения на балетистите. Но тази сутрин имаше стимул да се измъкне незабелязано от леглото. Като начало имаше махмурлук, от който главата му сякаш щеше да се пръсне, и се надяваше, че ако се движи много внимателно, може малко да му се размине. Освен това в леглото му имаше гола жена. Това не е най-лошият начин да се събуди човек. Проблемът е, че не си спомня името й.

Внимателно стъпи с крак върху дървения под в малкия си апартамент. Погледна вдясно и забеляза два използвани презерватива близо до леглото. Каза си, че така ще има една грижа по-малко, вдигна ги и ги изхвърли. Жилището му бе тясно и далеч не в най-добрата част на града, но той поддържаше безупречна чистота в него. Беше въпрос на самоуважение. Майкъл държеше на самоуважението; беше свързано с италианския му произход. Май щеше да е проява на уважение, ако си спомни името на жената.

Почеса тъмнокосата си глава, но пак не му хрумна нищо. Какво ли е последното, което помнеше? „Петолистната детелина“ на Хъдзън Авеню, някъде към осем часа, празнуваха деня на свети Патрик и вече май бе леко пиян. Сигурно я е срещнал там. Може би е ирландка. Макар че всички в Манхатън ставаха ирландци на 17 март.

Майкъл отиде бос до банята, която бе отделена от стаята с тъмен дървен параван, и взе халата си. Беше плътен и тъмносин. Не обичаше сутрин да го виждат голи жени, които не познаваше. Сисеро не беше суетен и нямаше представа колко добре изглеждаше в халата. Тъмният цвят подчертаваше пъстрите му очи, наследство от майка му — французойка, обградени от гъсти черни мигли, които си бяха чисто италиански. Не би могъл да мине за красив; носът му бе изгърбен заради старо счупване, когато един боксьор с черен колан втори дан му го разби в една петъчна вечер, освен това бе едър, с бицепси на тежкоатлет и бедра на кикбоксьор. Тийнейджърките, които обожаваха Леонардо ди Каприо, изобщо не биха го погледнали.

Но това не го засягаше, защото и той не ги харесваше. Майкъл обичаше жените. Сочни, с пищни извивки, като тази в леглото му. Лицето й бе заровено във възглавницата, но имаше хубави едри гърди и прекрасно стегнато дупе с плосък корем. Усети тръпка в слабините. Макар и пиян, усетът му за женска красота не му изневери. Беше с изрусена коса, което по принцип не харесваше, но при подобно тяло можеше да си затвори очите за този недостатък.

Усети неистова жажда. Взе бутилка газирана вода от хладилника и я изпи на един дъх. Почувства се малко по-свеж, включи кафе машината и отиде да си вземе един бърз душ. Жената похъркваше леко; вероятно и тя бе пияна като него от предната вечер. Обръсна се и се огледа в малкото огледало, после си сложи бяла риза и черен костюм. Не беше идеален, но му ставаше. Имаше шест костюма, всички еднакъв модел и вид, три тъмносини и три черни. Така не се налагаше да се чуди какво да облече сутрин.

Майкъл обичаше да е точен, особено когато трябваше да иде на работа. Фирмата бе лично негова, така че никой не би могъл да го уволни; но това не е оправдание за немарливост. Отговаряше пред себе си, а Майкъл Сисеро бе строг шеф. Беше на трийсет години и възнамеряваше да изгради успешен бизнес, независимо колко ще му струва. Засега компанията бе малка, но си е само негова. Обличаше се и се държеше така, както искаше да изглежда издателската му къща.

Кафето стана тъкмо когато си слагаше ръкавелите. Поръчваше си ризите в Англия при една стара приятелка, която вече бе омъжена, но все още беше леко увлечена по него. Майкъл предпочиташе европейския стил ризи с дупки за ръкавели. Налагаше му се да се катери пеша шест етажа до малкото си студио, но всяка седмица си лъскаше обувките, косата му бе къса, а облеклото — елегантно, доколкото можеше да се постигне без много пари.

Майкъл Сисеро вдъхваше респект в офиса и извън него. Наля в две големи чаши кафе с аромат на лешник, черно и димящо, занесе едната на жената, побутна я лекичко и доближи чашата до лицето й.

— Събуди се, захарче. — Усмихна се широко на собствените си притеснения. Изобщо нямаше нужда от име. Всички отговаряха на едно и също. „Захарче“ или „скъпа“. Номерът минаваше при всички — от възрастни дами до гимназистки.

— Ооох… — Тя изпъшка и седна в леглото, при което гърдите й се люшнаха изкусително и за миг той се замисли дали да не закъснее за работа. — Къде съм?

Майкъл притисна пръстите й около чашата. Ноктите й бяха прекалено дълги. Не можеше да понася тази мода — нокти, които направо можеха да ти извадят очите. Целият му гръб бе изподран, пареше, докато се къпеше. Явно се е забавлявала добре.

— Намираш се на улица „Ленърд“, в центъра, между „Уест Бродуей“ и „Хъдзън“.

— Точно така — неуверено отвърна тя.

Погледът й се проясни и тя леко потръпна, сякаш си спомни всичко. Зърната на гърдите й се втвърдиха като малки розови пъпки, тя изпъна рамене и отметна дългата си коса.

— О, Мики, беше страхотен. Не помня някога да ми е било по-хубаво.

Прокара едрите си длани по кожата й, обгърна гърдите й и целуна зърната им. Елементарна проява на учтивост. Тя потръпна сладостно и подканващо отметна завивките. Краката й бяха с приятни извивки, но ноктите им бяха лакирани, което е лош знак. Беше от тигриците в леглото, но не ставаше за разговор.

— Метна ме през рамо и ме понесе от бара на Мик Рууни! — Тя се засмя. — Много си силен.

Спомените нахлуха в съзнанието му. Казваше се Дениз. Супер. Явно бирата не бе замъглила много зрението му снощи, но пък сигурно не е чувал добре. Тя се смееше пискливо, цупеше се и използваше онзи задъхан гласец на малко момиченце, който ужасно го дразнеше.

— Благодаря, Дениз. И ти беше страхотна.

Лицето й помръкна.

— Казвам се Елиз.

— Така казах. Но сега си изпий кафето, скъпа. Много ми се иска да остана и да палуваме, но трябва да ходя на работа.

— Не можеш ли да си вземеш почивен ден?

— Не — отряза я Майкъл.

Сега си спомни и секса. Беше приятно; използваха цялата стая. Тя се притискаше в него и стенеше. Тогава почти не усети драскотините от ноктите й.

Елиз стана и се наведе, за да събере разпилените си дрехи — къса пола, боти, тясна блузка и джинсово яке. Майкъл се приближи и обхвана дупето й с ръце. Определено имаше страхотно дупе. Беше готова и се притисна към дланите му, докато той си играеше с нея.

— Ще те видя ли пак?

— Разбира се. Обличай се, а аз ще ида да взема химикалка.

Тя послушно навлече дрехите си, без да използва душа. Майкъл й намигна, като демонстративно си записваше номера й, после я изпрати до вратата и решително я отвори, докато Елиз се притискаше към него.

Поредната случайна среща, която не искаше да повтаря. Изпи втора чаша черно кафе, като нарочно го изгълта по-горещо, за да опари гърлото му и да го разбуди напълно. Закъсняваше и се мъчеше да се пребори с гаденето, предизвикано от токсините, които задръстваха кръвта му.

Шумът от клаксоните на колите в сутрешното задръстване достигаше приглушен до шестия етаж. Поредното утро в Манхатън.

„Грийн Егс“ беше мечтата на Майкъл. Баща му имаше ресторант на Сити Айлънд, много популярно място, в което се предлагаше истинска италианска храна, никакви салати „Цезар“, само пресни хлебчета с билки и зехтин. Винаги оставяше бутилката с анасонов ликьор заедно с кафето, когато клиентите приключваха с храненето. Бизнесът вървеше много добре, а сладоледите му бяха толкова търсени, че той се замисляше да разшири заведението със сладоледен салон. Малко помощ би му дошла добре, но Майкъл упорито вървеше по свой път, толкова настояваше, че баща му се бе отказал да го притиска. Оплакваше се, но беше и много горд с него. Харесваше настойчивостта на сина си.

Истината бе, че Майкъл Сисеро, съвсем неочаквано обикна книгите. Като дете не четеше изобщо; баща му много харесваше софтбола, но не ходеше в местната библиотека. Когато майка му почина от рак на гърдата, Майкъл бе само на четири и баща му с много труд отгледа момчето и двете му сестри, като се стараеше да имат винаги хляб на масата. Пазаруваха евтино, като си купуваха последните късове месо, което магазините намаляваха в края на деня. Франческо приготвяше всичко в тенджерата и четиримата си хапваха царски, макар да бяха бедни като просяци. Един ден леля му се отби да ги види, остави пушена шунка и една стара енциклопедия, която не й трябваше. Майкъл скучаеше и започна да я чете.

След няколко месеца бе изгълтал повечето статии. Попиваше като гъба и изпревари повечето деца в „Джуниър Хай 124“, непретенциозно име за съвсем обикновено училище в Бронкс. След това спечели стипендия за колежа „Сейнт Джейкъбс“, докъдето ходеше пеша повече от миля и още една с автобуса и обратно всеки ден. На Майкъл много му харесваше. Така излизаше от дома си и наистина имаше възможност да чете. Влюби се в книгите. Четеше исторически романи за Древния Рим, преводни книги за походите на Александър Велики, фантастични истории, всичко. Прочете Клетниците само за десет дни, като не правеше нищо друго, освен да чете, стоеше буден понякога до два след полунощ, като си светеше със свещ до леглото, вместо с фенерчето, което можеше да събуди баща му.

Би било добре да продължи образованието си, но Майкъл беше бял мъж и не страдаше от видими недъзи, ако не се брояха ужасната му прическа и любовта му към филмите с кунгфу. Стипендиите бяха заети от момичета с по-слаби оценки от неговите и това засили вродения му сексизъм. Около него винаги имаше много момичета и това го правеше самоуверен и арогантен; макар да си падаше по книгите, беше истински здравеняк. Не обичаше колективните спортове, защото беше прекален индивидуалист. Започна да вдига тежести на девет години и оттогава не престана.

Когато навърши тринадесет, Майкъл се захвана с карате. Нямаше смисъл да си губи времето с хокей или футбол, след като училищните побойници през ден го пребиваха, за да му вземат парите за обяд. След два месеца тренировки Майкъл ступа здраво най-големия побойник и после никой не смееше да го закача. Но и няколко пъти наби разни други хлапета. Ако се върнеше назад, може би щеше да се засрами от себе си, но Майкъл не отделяше много внимание на миналото. Беше отдавна; такъв е животът на улицата. Биеш или те бият.

Момичетата го разглезиха. Пишеха му домашните и му подреждаха стаята. Имаше навика да говори прямо, което особено се нравеше на някои от тях. Той плащаше сметката, когато излизаше на срещи, макар и да ставаше дума само за газирана вода и пай в местното заведение за бърза закуска, и никога не правеше компромиси. Ако някое момиче се оплачеше от строгия му режим на тренировките по карате, късаше с него. Това не притесняваше Майкъл, защото винаги имаше друга сладурана, която чакаше да заеме овакантеното място.

Смяташе жените за слаби и красиви създания, бъдещи съпруги и майки. Нямаше нищо против момичето да е умно.

Всъщност не можеше да понася глупостта. Не бе много добър в свалките по баровете, защото изпитваше непреодолимо желание да каже на всяка глупачка, че е глупачка.

Миналата седмица ходи в бар в Уест Сайд с приятеля си Големия Стив, който живееше в Уесчестър. Големия Стив се заливаше от смях и го дразнеше с жената, която онази вечер седна на бара до него, сложи ръка на рамото му и загледана в очите му, сподели с него историята на объркания си живот. Майкъл се обърна към нея и й отвърна: „Знаеш ли, наистина нямам желание да слушам сълзливите ти истории. Току-що се запознахме“. Тя се засегна. Толкова по-зле за нея. Не го биваше в преструвките.

Фактът, че момичетата получаваха стипендии, макар и с по-слаби от неговите оценки, го ядосваше, но той приемаше удара открито. В Колумбийския университет записа политология, но не хареса отношението на професорите и напусна. В крайна сметка постъпи в местния колеж, като работеше на четири места, за да си плаща таксата. Баща му окачи дипломата му на стената в кухнята на ресторанта. За Франческо тя означаваше дори повече, отколкото за Майкъл; баща му беше бедняк от Неапол, който бе слязъл от парахода гол и бос, а синът му стана магистър по изкуствата. Тогава се отказа от идеята Майкъл да работи в ресторанта. Дъщерите му Мария и София се омъжиха щастливо. Франческо бе сигурен, че и синът му ще сполучи.

Майкъл взе заем от банката и основа малка издателска къща за детски книги с офис в Ийст Вилидж. Вярваше, че има огромен пазар за детска литература, който не е наситен. Пазар определено имаше — деца като него, които биха чели с удоволствие, стига да имат възможността и да научат буквите от друг източник, а не само от „Улица Сезам“. Просто трябваше да го завладее.

Нае си секретарка и се свърза с един приятел от колежа — Джо. Неговият баща имаше печатарска преса и се съгласи да отпечата малък тираж, стига Майкъл да намери нещо, което да си струва. В това бе проблемът. Пусна обяви, че търси писатели, във Вилидж Войс и получи куп небивалици, пълни с правописни грешки. Огромна грешка. Майкъл си смени телефонния номер, за да не си губи времето да обяснява по цял ден на така наречените детски автори защо произведенията им нямат шанс.

След два месеца кредиторите му почнаха да стават нетърпеливи, секретарката му скучаеше, а на него не му оставаше много време.

Франческо му даде спасителна идея.

— Разбира се, че има и добри неща — каза, след като се замисли дълбоко, тъй като той самият четеше предимно менюта. — Само че повечето добри писатели вече са починали. Преди векове. Никой не пише като тях.

Това е отговорът. Майкъл скочи от мястото си и се втурна към офиса. Можеше да преиздава класически произведения и да не се налага да плаща нищо на авторите. Едуард Лиър бе починал отдавна и след известно време творбите му минаваха в така нареченото „публично пространство“ — не се налагаше да плащаш за тях. Отне му седмица да намери Сет Грийн — умно хлапе, гей, студент в Нюйоркския университет, с невероятен талант да рисува. Илюстрира Совата и котаракът само затри дни. Бащата на Джо им позволи да използват печатарската преса и „Грийн Егс“ отпечата първата си книга.

Оставаше да я продаде.

Нямаше никакви средства за реклама, но не му липсваха желание и енергия. Майкъл натъпка куп книжки в една раница и обиколи с велосипеда си всички детски градини и библиотеки в Манхатън. На всеки девет отрицателни отговора получаваше и по един положителен. След месец бе продал и последната бройка.

Сега печелеше горе-долу достатъчно, за да плаща на секретарката си, разходите на офиса и наема си, дори можеше да си позволи малко лукс, като например прилично кафе. Големият удар едва ли е далеч. Знаеше го. Слезе по скърцащите стълби на жилищната сграда отпреди войната, в която живееше, и излезе на улицата, за да прекара поредния ден в търсене на успеха.