Жена от класа

Двадесета глава

Феликс Кастър влезе в кабинета на шефа си с топлата усмивка на човек, който носи добри новини. Беше на петдесет и отначало не прие с ентусиазъм идеята да работи за два пъти по-млад от него шеф. Но го бяха уволнили от „Харпър Колинс“, а повечето работодатели в Америка са толкова пристрастени към младостта, че неговият дългогодишен опит всъщност му попречи в търсенето на нова работа. Накрая прие това, което му предлагаха. Сисеро бе упорит, напорист и умът му сечеше като бръснач. Сега, когато сметките вече бяха приключени, Феликс щеше да изглежда като истински гений. Печалбите, допълнителните заявки, невероятно ниските разходи на тези съвсем простички офиси — компанията имаше най-добрия баланс, който е виждал от години.

Това щеше да е първият му отчет и той ще е забележителен.

Кастър се усмихна на колегите си. Беше му малко странно да е в печеливш отбор, а който хората дори се харесваха един друг. На улицата под тях бе оживено и всички бързаха нанякъде, огромните неонови реклами с примигващите си послания превръщаха гледката във футурметичен пейзаж. По-рано центърът на града само го изнервяше. Сега отново започна да го харесва, също като хлапе.

Майкъл Сисеро бе толкова решителен, че заразяваше всички с енергията си. Дори и Хелън, разсеяната му секретарка, започна да прекарва по-малко време в подреждане на пасианси на компютъра си и повече бе заета с актуализиране на информацията в календар-бележника му. Джейк Харолд, отговорният редактор, както и Рейчъл Лили, която координираше дистрибуцията, също изглеждаха доволни. Нищо чудно. Цифрите в отчета биха накарали всеки да се гордее. Дори съпругата му отново започна да се хвали с работата му.

Всички в този офис бяха толкова щастливи, че човек направо очакваше да се появи някоя русокоса красавица и да запее за безгрижните птички в полята и горите.

На вратата се почука.

— Влез — весело се обади Феликс.

На прага му се появи Даяна Фокстън. Доброто настроение на Кастър леко се помрачи. Невероятно красиво момиче, но никой тук не забелязваше това. Все едно да гледаш цвят на лотос, затворен в кубче лед. Даяна вършеше добре работата си, ако нейното изобщо можеше да се нарече така. Никой не говореше с нея, защото бе богата и студена. На челото й сякаш беше татуирано с големи светещи букви „Не се приближавайте“. Феликс също я мразеше и затова й прехвърляше цялото архивиране на финансовите документи. Тя приемаше задачите, без да се оплаква, заемаше се с тях веднага и се справяше отлично и мълчаливо. Беше толкова тиха, че направо стряскаше околните. Хапваше на бюрото си и се прибираше у дома точно в шест часа.

Но не можеше да се отрече, че я бива в работата, имаше отличен усет към думите. Но когато Феликс си направеше труда да я поздрави за добре свършена задача, тя отвръщаше с краткото „Благодаря ви, господин Кастър“ и го изричаше с тон, от който и ледник би замръзнал.

— Сюзън се обади, че е болна, и господин Сисеро ме помоли аз да водя бележки за тази среща — каза Даяна.

— Седни — хладно я покани Феликс. — Къде е Майкъл?

— Разговаря по телефона с Ърнест Фокстън — отвърна тя и го погледна със сините си очи така, сякаш нямаше нищо общо с този човек. Това дразнеше Феликс. Дамата сигурно шпионираше „Грийн Егс“, за да докладва на съпруга си, а се държеше така, сякаш никога не е чувала за него.

— Всеки момент ще дойде.

Даяна кръстоса крака. Много красиви крака, със стройни прасци, тънки глезени, обути в скъпи чорапи… личеше си по това как проблясваха на светлината… и стигаха от ниските й обувки от крокодилска кожа чак до семплата бледосиня пола. Бе я съчетала с копринена млечнобяла риза и сако с цвета на полата, а върху бледата й шия имаше дискретен наниз от перли. Около нослето й се забелязваха няколко дребни лунички, а устните й бяха пухкави и плътни. Феликс хладнокръвно прецени, че тя е сред най-красивите жени, които някога е срещал. Истинска съпруга за показ на Фокстън. Едва ли слуховете за предстоящ развод са верни. Къде би намерил Ърни по-добро украшение за себе си?

Вратата се отвори рязко и Майкъл Сисеро нахълта. Феликс се стегна. Нещо в излъчването на Майкъл караше всички да изпъват рамене и да се съсредоточават. Приличаше на главнокомандващ пред важна битка. Винаги когато Кастър се замислеше за възрастта на шефа си, напористият устрем на Майкъл го караше да забрави разликата. Просто нямаше време да се притеснява от това. Майкъл умееше да намира работа на всички наоколо.

— Чувам добри новини — каза Майкъл. Никакви предисловия, разбира се. Не си падаше по любезностите. — Ще се спра поотделно на всеки от докладите ви. Но най-напред ми изложете основното. Какво имаме?

— Аз ще започна първа — обади се Рейчъл и погледна косо Даяна. Жените тук я мразеха повече и от мъжете. Рейчъл също бе симпатично момиче, малко над трийсетте, с хубава руса коса, но не можеше да накара никой да се обърне след нея. Може би Даяна не разбираше колко отблъскващо действаше на мъжете с поведението си на ледена принцеса. — Нашите продавачи направо са затрупани от клиенти в малките магазинчета, а „Барне и Нобъл“, „Б. Долтън“ и „Уолдънбукс“ са сложили поредицата ни точно до касовите си апарати. Опитваме се да осигурим равномерна дистрибуция из цялата страна, за да сме справедливи спрямо хората. Имаме и много международни обаждания, но за да се справим с подобно търсене, ще ни е нужен много по-голям тираж.

— Пресата направо ни обожава — намеси се и Джейкъб Харолд, за да не го засенчат. — Дори успях да получа покана за участие на Ърни Фокстън в сутрешното шоу на националната мрежа.

Майкъл кимна.

— Отлично, но защо не са поканили мен? Това е наша поредица.

Сянка на объркване мина по лицето на Джейк.

— Знаеш, че работя с отдел „Връзки с обществеността“ на „Блейклис“, Майкъл. Казаха ми, че ти си отказал.

Сисеро замълча за миг.

— Може и така да е било. — Намести едрото си тяло по-удобно на стола, докато усилено мислеше. После тръсна леко глава и се обърна към Феликс: — Какво е положението ни, шефе?

— Много добро. — Кастър направо грееше от удоволствие. — С теб решихме да подберем ограничен на брой ръководен персонал, който да действа многофункционално, и да съкратим драстично проектобюджета за разходите…

— Имаш предвид, че наехме само шепа хора и си избрахме обикновени и евтини офиси — поясни Майкъл.

— Точно така. Като съберем това с успеха на първия тираж от поредицата и това, което Джейкъб ми каза за липсата на допълнителни разходи, бих обобщил, че печалбата за първото тримесечие е…

Феликс се усмихна сърдечно и им съобщи цифрата.

— Уха — не се сдържа Рейчъл.

Майкъл примигна.

— Сигурен ли си?

— Проверих цифрите няколко пъти. Те зависят от известни променливи…

— Значи си сигурен?

— Да — ухили се Феликс. — Сигурен съм.

— Прав ли съм да предположа — започна Джейк, докато разхлабваше яката на ризата си, — че това ниво на доходност означава, че ще получим премията, обещана в договорите ни?

— Точно така. Двеста и петдесет хиляди долара на човек. — Феликс замалко да си оближе устните, предвкусвайки успеха.

— Преди да се размечтаете съвсем, нека чуем докладите — сухо ги прекъсна Майкъл. — Имаме още работа.

Шестнадесет етажа по-нагоре, в неговия палат от хром и стъкло, Ърни Фокстън също обсъждаше финансовите успехи.

— Красота. — Джийн Фелоус въртеше в ръцете си книгата за Пепеляшка на „Грийн Егс“, но не говореше за плътната лъскава хартия, нито за изящните рисунки с водни бои. Очите й бяха вперени в цифрите за продажбите, които Питър Дейвиц им показваше на отсрещната стена. — Никога не съм виждала такива продажби на детска литература. Заради илюстраторите е.

— Имате ли имената и адресите им? — попита Ърни Фокстън.

Фелоус се извърна тромаво към президента на компанията.

— Да, точно както наредихте, господин Фокстън. Взех имената и адресите им и подписах с всеки от тях индивидуален договор от името на „Блейклис“. Ексклузивни договори, включващи клауза за забрана за работа в конкурентна фирма. За една година.

Ърни потри длани.

— Отлично. Това ще им върже ръцете.

Лицето му светна от мисълта за собственото му коварство. Такива клаузи обикновено имаше в договорите на президентите на филмови компании и на инженерите, но защо да не ги използва и за разни драскачи и художници? Това означаваше, че ако откажат да работят за „Блейклис“, няма да могат да рисуват за никой друг — например за някоя нова фирма, която Сисеро може да направи, след като разбере какво му се е случило. Единствената работа, която можеха да си намерят, е да сервират в някое заведение за бързо хранене. Ърни започваше да разбира по нещичко за така наречения артистичен темперамент. Сет Грийн нямаше и представа какво е подписал, но проблемът си е лично негов. Щеше да рисува за „Блейклис“ или изобщо нямаше да рисува. За човек като Сет — противен женчо, по мнението на Ърни — това би било непоносимо. Същото се отнасяше и за другите хлапаци, които Сисеро бе наел.

— Говорихте ли с търговците? С „Амазон“ и другите интернет компании?

— Разбира се — прилежно отвърна Джанет Дженсън. — Те не се интересуват от вътрешната политика на компанията ни. Искат да са сигурни, че поредицата ще продължи. Всички са ви гледали по телевизията, господин Фокстън. Смятат, че заслугата е ваша.

— Така и трябва — безсрамно заяви Ърни. — Това е продукт на „Блейклис“, а аз ръководя издателството.

— И при това много добре — угоднически му се усмихна Джанет.

Ърни нямаше нищо против. Какво пък? Нали е вярно.

Довечера щеше да се обади на Джейн Гренуил в кантората й, за да й каже как да съобщи лошите новини. Бе планирал чудесна изненада. Даяна също щеше да си получи заслуженото, и то в двоен размер, което досега не се бе случвало. Фригидна глупачка! Фелисити имаше право. По-добре, че се отърва от нея.

Мислите му се прехвърлиха от победата към новата камериерка, която Фелисити нае да се грижи за личните му нужди. Дребничка, спретната девойка от евро-азиатски произход, с млечнобяла кожа и дръпнати очи. Ходеше из апартамента му с много тънки токчета, високи поне десет сантиметра, и къси черни роклички, прилепнали по момчешката й фигура. Харесваше му да си представя неприличните думи, които биха се излели от устата й, ако й даде възможност. Фелисити гледаше да не е с него поне три от всеки пет нощи. Правеше каквото й каже, освен в спалнята, където бе особено настойчива и драскаше гърба му с дългите си нокти. Възбуждаше го много лесно. Почти не ядеше нищо, беше много добра във френската любов и настръхваше под докосванията му, които тя сама насочваше. С удоволствие похапваше от голото й тяло. Понякога тя дори заплиташе с миниатюрни панделки малкото къдрави косъмчета, които бе оставила по венериния си хълм.

Предната вечер излезе за пръв път с нея в града и с удоволствие забеляза втренчените погледи на околните.

Фелисити му напомняше, че целият град ще следи как точно ще се справи със ситуацията с Даяна. Така както следяха отблизо и бизнеса му, мислеше си Ърни. Добре. Нека гледат, щеше да им покаже как се оправят истинските мъже.

— Чудесна работа сте свършили всички. — Тонът му подсказваше, че трябва да се омитат. Звънна на Ема, заместничката на Марша. — Ема, свържи ме със сър Ангъс Картър. Веднага.

Майкъл направи нещо, което никога не бе правил, като даде на всички почивка следобеда. Хелън и Кара подсвирнаха, взеха си чантите и се ометоха за по-малко от две минути. Ръководителите на отдели не изразиха толкова бурно радостта си, но изобщо не възразиха. Навън бе топъл слънчев ден и можеха да се приберат по домовете си преди пиковия час, да поседнат на сянка в дворовете си, да хапват парче диня и да си мислят за двеста и петдесетте хиляди долара, които щяха да получат, задето са му повярвали и са работили с него.

Много му се искаше и той да се измъкне навън днес. Обичаше работата си, но човек не всеки ден разбира, че е на път да стане милионер за една нощ. Баща му се разплака, когато му се обади да му каже. Точно сега, мислеше си Майкъл, най-много му се искаше да прави секс с Айрис, да има до себе си бутилка изстудено шампанско „Татинджър“ и… останалото щеше да измисли по-късно.

Тъкмо довършваше работата с Даяна Фокстън. Въздържа се да й предаде благодарностите му към Ърни. Беше си заслужил напълно златната премия. Неговите хора получаваха тези пари, защото „Блейклис“ бяха изкарали много пъти повече. Не биваше да забравя това.

Даяна му подаваше последната купчина писма, които се нуждаеха от подписа му. Слабо се вълнуваше от днешните новини. За нейния стил на живот един милион долара — и то преди да се обложат с данъци — не е кой знае какво.

— Почти сме готови. — Майкъл й кимна. — Предполагам, че Сюзън ще се върне утре. Но ти се справи отлично днес. Сега можеш да си вземеш почивка до края на деня и да идеш да пазаруваш.

Тя го изгледа студено.

— Откъде знаете какво ще правя с времето си?

— Просто предположих…

Даяна се засмя звънко и отсечено.

— Разбира се. Нали всички го правят. Но предпочитам да не си въобразявате нищо за моя сметка.

Сисеро не обърна внимание на назидателния й тон.

— Тогава за какво ще използваш свободния си следобед?

Тя примигна. Нима някой й бе задал личен въпрос? Всички в това проклето място я пренебрегваха седмици наред, също като предполагаемите й приятелки, които вече не й обръщаха внимание. Даяна бе прекалено опитна в светските игри, за да не забележи знаците. Очевидно имаше връзка с раздялата й. Но не можеше да си обясни защо. Ърни я изложи в обществото. Тя показа на тези нюйоркчанки как трябва да се държи една дама, а сега ревнивите глупачки използваха възможността да й натрият носа.

— Щях да обиколя музеите.

Бе имала намерение да се разходи из магазините, но защо да оставя Сисеро с убеждението, че я познава напълно? Заля я вълна от горчивина. Приглади бледосинята коприна върху коленете си. Защо, за бога, не й се обаждаше Ърни? Сигурно полудява без нея. Понякога нощем едва успяваше да се сдържи и да не му звънне.

— Така ли? Чух, че имало страхотна изложба в „Метрополитен“.

— Има няколко — сопна му се Даяна. Надменен грубиян. Никак не й беше приятно да я смятат за идиотка. Тя не е някоя вятърничава глупачка като Хелън или Кара. — Мислех да посетя изложбата „Свети Франциск от Асизи“. В момента тук се показват много значими творби от Средновековието, които са взети назаем от Италия, след като земетресение разрушило църквата там.

Майкъл вдигна едната от гъстите си вежди. Гръдният му кош й се стори много широк, когато се наведе над нея, за да разпише писмата. Изненадващо и за себе си, Даяна изпита внезапно силно желание. Толкова дълго време мина, откакто я бе докосвал мъж. После си напомни, че винаги когато се е възбуждала и си е лягала с мъж, е стигала до горчиво разочарование.

Разбира се, имаше предвид Ърни. Даяна се замисли за това как всички жени, които идваха в офисите им, най-безсрамно флиртуваха с Майкъл. Вероятно го правеха просто заради властта, с която той разполага.

Сюзън Катц, онази злобна глупачка, определено го желаеше. Беше съвсем ясно. Даяна бе истински доволна, че той си има приятелка. Не можеше да понася Сюзън и нейната грубост.

За нея бе истинска загадка защо всички тези жени преследват мъж като Майкъл — без пари или влияние в обществото.

Даяна вдъхна уханието на тялото му. Не използваше одеколон, долавяше се само много слаб мъжествен аромат на мускус. Тя задържа дъха си, за да не потръпне от желание. Би било непростимо този тип да си помисли, че си пада по него.

Той я погледна косо изпод гъстите си мигли.

— Не знаех, че разбираш от изкуство — подхвърли Сисеро.

— Не разбирам много. Но знам какво ми харесва.

Майкъл се ухили. Даяна Фокстън — изкуствовед. Воден от спонтанен импулс, той извади две скици от чекмеджето на бюрото си — пробни корици за втората поредица книги на „Грийн Егс“.

— Какво мислиш за тези двете?

Даяна наклони глава и семплите златни обеци на ушите й проблеснаха под слънчевите лъчи. Майкъл лениво си представи какво ли би било да прокара палеца си по меката извивка на шията й.

— Тази е много по-добра. — Тя посочи лявата рисунка, една от творбите на Сет. — Реалистична е. Другият слон прилича на плюшена играчка.

— Интересно. Ами тези?

Майкъл извади още две рисунки. Даяна се приведе леко напред и посочи дясната.

— В тази цветовете са използвани по-деликатно. Повече ми харесва изящният рисунък.

Сисеро се изненада. Същото мислеше и той. Извади албума с варианти на кориците в умален вид.

— Коя от тези би използвала за корица на Седемте малки шивачи!

Даяна приседна и несъзнателно го избута от бюрото му. Вече бе забравила колко ненавижда шефа си и потъна в картинките, изолирайки се от всичко останало. Майкъл се приведе над нея. Забеляза горната част на гърдите й, деликатно разкрити от строгото деколте на копринената й блуза. Усети как мигновено се възбужда.

Каза си, че е заради вълненията от деня. Имаше нужда от Айрис. Нуждаеше се от секс.

— Тази. — Даяна отгърна страницата и му показа малка черно-бяла рисунка, скицирана само с молив. Не бе я забелязал досега. Понякога направо му се виеше свят, след като бе прегледал стотици варианти на предложенията за корици.

— Ако беше цветна, може би с акварелни бои. Погледнете линиите, детайлите. Сякаш направо ще изскочи от листа.

Сисеро разгледа по-внимателно рисунката и остана шокиран. Беше съвършена. Абсолютно подходяща за книгата. Беше я пропуснал, защото не бе завършена картина, а само черно-бяла скица.

Беше по-добра от избраната от него. По-добра от онези, които бяха предложили Сет и Джейкъб, а Даяна се спря на нея веднага.

— Знаеш ли, мисля, че може би си права — бавно отрони той.

— Разбира се, че съм права. — Господи, колко студена е само! — Това е очевидният избор.

— Утре ела по-рано — каза Майкъл. — Може да имам още работа за теб.

Даяна изпъна гръб сковано. Той се ухили, когато видя угрижеността, изписана на лицето й. За миг си представи как повдига полата й над съблазнителните извивки на дупето, навежда я върху бюрото си и нежно я гали, докато тя започне да го моли да проникне в нея.

— Не мисля, че може да ми бъде възлагана още работа — каза Даяна. — И така си имам достатъчно задължения.

Сисеро й подаде писмата и й намигна, което ужасно я подразни.

— Е, аз пък не смятам така. Ела в осем сутринта.