Жена от класа

Двадесет и трета глава

— Какво сте направили?

Хърб Брилстайн, адвокатът, който Клеър й препоръча, я зяпна ужасено. Фотьойлът, на който седеше, макар и от тъмнозелена кожа, внезапно й се стори крайно неудобен. Даяна се размърда на мястото си. Погледна навън към Пето Авеню през прозорците на осемнадесетия етаж, където се намираше кантората на „Брилстайн и Брукс“, неопитните бракоразводни адвокати в Манхатън. Когато им се обади, те направиха всичко възможно по-бързо да се срещнат с нея. Съпругата на Ърнест Фокстън. Но по време на предварителната среща с шефа на кантората Даяна усети как с всяка изминала минута температурата в залата охладнява с няколко градуса.

— Напуснали сте семейното огнище? По своя воля? И не сте потърсили контакт със съпруга си седмици наред? И макар по-рано да не сте работили, наскоро сте приели платена работа?

— Точно така — изчерви се Даяна. — Просто не исках да съм близо до него.

— Тогава трябваше да го накарате той да иде на хотел. Не сте били женени дълго, госпожо Фокстън, по-малко от година. Позицията ви е много слаба. Трябва незабавно да се върнете в дома си. А колко време сте се срещали, преди да се ожените?

— Две години — измърмори Даяна.

— Може би е добре да започнем с това. Но се налага да се приберете вкъщи, госпожо Фокстън. Веднага.

Даяна излезе от кантората леко замаяна. Според адвоката всичко бе много просто, но тя не смяташе така. „Трябва да влезете във владение на семейното жилище.“ Не бе очаквала да стигнат до развод, а само Ърни да види каква ужасна грешка е допуснал и да се върне на колене при нея. Тя потрепери под бледите лъчи на зимното слънце. Дали нейната грешка щеше да се окаже фатална? Сдобряването не беше сред възможностите. Не и след като смехът на Фелисити още кънтеше в кошмарите й нощем. Не искаше да се върне в родината си, а и адвокатът по имиграционно право й каза, че може да остане, тъй като бракът й с американски гражданин е сключен с най-добри намерения. Вечерните партита, отразени на страниците на жълтата преса, го доказваха. Но сега загуби дори и мизерната си работа. Замисли се колко ли взима на час адвокатът й и се стресна. Офиси като техните означаваха големи разходи. Да, задължително трябваше да измъкне прилична сума от Ърни. Ако се налага да преглътне гордостта си и да поживее няколко месеца с него, така да бъде.

Не си правеше никакви илюзии. Ърни уволни Майкъл Сисеро, както и много други преди него. Но отлично знаеше, че и тя работи в онзи офис. Уволнението беше преднамерена обида.

Предстоеше й битка.

Нямаше и представа колко жестока битка.

Таксито спря пред жилищната сграда в Сентрал Парк Уест и Даяна слезе внимателно, като се стараеше да не изцапа в кишата мокасините си „Ралф Лорън“. Бе подбрала грижливо тоалета си — тъмна рокля на „Дона Карън“, съчетана с чанта на „Хермес“, семпъл и класически избор. Беше се гримирала старателно, а русата й коса бе прибрана в стегнат кок. Засега пресата не бе надушила за раздялата им, нито уволнението й, но ако наоколо дебнеше папарак, Даяна искаше да е подготвена. Замисли се дали да не извади слънчевите си очила от чантата, но се отказа. Ърни можеше да реши, че се опитва да прикрие зачервените си очи, а тя не искаше да показва слабост.

Влезе в сградата и се запъти към асансьора.

— Извинете, госпожо. — Беше гърленият тексаски акцент на Брад, служителя от охраната. Приближи се до нея, леко се изчерви и наведе глава. — Имате ли уговорена среща?

— Разбира се, че не. Аз живея тук.

Брад се изчерви още по-силно.

— Опасявам се, че ви е нужна предварителна уговорка, за да се срещнете с господин Фокстън, госпожо.

Даяна повдигна изненадано вежди.

— Познаваш ме, Брадли. Аз съм Даяна Фокстън. Госпожа Фокстън. — Тя отвори чантата си, като нарочно размаха ръка, за да проблесне годежният й пръстен, после извади ключовете си. — Виждаш ли? Живея на мансардния етаж. Мога и сама да се кача.

— Съжалявам, госпожо. Апартаментът е закупен само на името на мъжа ви. Той помоли управата на сградата да не ви допуска горе.

Даяна рязко си пое дъх. В гърдите й се надигна гняв и болка.

— Може би е по-добре да ми дадете тези ключове — предложи Брад и пристъпи към нея.

Тя се стегна и го закова на мястото му само с един леден поглед.

— Дори не си помисляй да ме докоснеш, освен ако ти и компанията не сте готови да отговаряте за непровокирано нападение. Ще задържа ключовете.

— Да, госпожо. — Охранителят веднага направи крачка назад. — Но ще разберете, че те вече не са ви нужни. Господин Фокстън ни помоли да ви информираме, ако се появите, че е сменил бравите.

Тя поклати глава.

— Чудесно. Тогава ще се върна със съдебна заповед.

— Да, госпожо — учтиво и невъзмутимо отвърна Брад.

Даяна се върна в жилището, което беше наела, и се обади на Хърб Брилстайн.

— По дяволите! Изобщо не е трябвало да се изнасяте оттам.

— Е, направила съм го — сопна се тя. — Как да оправим това?

— Трябва да го призовем в съда. Ще поемем делото ви, като ще ни платите само в случай че спечелим, така че не се безпокойте за хонорара ни.

— Ако спечелите, колко ще е таксата ви? — попита Даяна.

— Петдесет процента — отвърна й адвокатът. — Междувременно ще се наложи да живеете с каквото имате. Моля, пазете всички документи за разходите си.

— Ще се постарая — отвърна тихо тя.

И затвори.

Даяна се огледа с недоумение.

Апартаментът, който се даваше под наем, бе малък и мизерен. Вместо мебели с антикварна стойност и изящни ориенталски килими, тук всичко сякаш бе дошло от „Икеа“. Стените бяха от червени тухли и по тях висяха черно-бели плакати на бебета, а на пода имаше големи стайни растения в теракотени саксии. Малък телевизор и кухненски бокс — не би нарекла стаичката кухня — с микровълнова фурна, хладилник и почти нищо друго. Когато попита: „Къде е съдомиялната?“, Рита, нейната бъдеща съквартирантка, само се изсмя.

Нейната стая — която човекът от агенцията толкова й бе хвалил — беше с изглед към някаква газ станция на Десето Авеню. Беше тясна и в нея имаше само единично легло от непретенциозна борова дървесина, застлано с бяла памучна покривка.

— Харесва ми покривката за легло — излъга Даяна. — Откъде си я взела?

Евентуалната й бъдеща хазяйка се вторачи в яркия и евтин лак на ноктите си и отвърна:

— От разпродажба. На половин цена.

— Страхотно — отрони немощно Даяна. — Добра сделка.

— Да, добра. Като този апартамент. — Отново се зае да изследва ноктите си. — Само хиляда долара на месец, като предварително се плаща едномесечен депозит.

Даяна се сви от срам, но знаеше, че трябва да го направи.

— Хиляда са прекалено много. Мога да си позволя само деветстотин.

Рита вдигна очи от ноктите си и се вторачи в Даяна.

— Има трима други кандидати, които искат стаята. За хиляда.

— Да, но поемаш риск с тях. А аз съм тих и отговорен човек.

Жената се замисли.

— Ако почистваш целия апартамент веднъж седмично, ще се съглася на деветстотин. Харесвам англичаните. Много чисти хора. Аз също обичам чистотата.

Даяна преглътна с мъка. Огледа хола, в който сякаш бе паднала бомба: празни картонени кутии от пица, кутии от бира, разпилени хартиени салфетки и препълнени пепелници. Сигурно имаше и хлебарки. После се сети за лошите новини, които й съобщи адвокатът й: имаше много нищожен шанс да спечели в съда. Най-добрата й възможност бе да откаже да му даде развод и да се надява, че Фелисити толкова отчаяно копнее за годежен пръстен, че ще накара Ърни да й предложи по-голяма сума за извънсъдебно споразумение.

За момента не разполагаше с много, а това поне бе апартамент в Манхатън, със собствена спалня и работеща пералня.

Даяна бе прекалено горда, за да се върне с подвита опашка в Англия или да приеме милостиня от Клеър.

— Съгласна съм — каза тя.

Пренесе три куфара с дрехи в спалнята си. Нямаше място за останалите. Наложи се да плати и да остави повечето си неща на склад — поредният разход, който не можеше да си позволи. След като разопакова всичко, като внимателно изваждаше всяка дреха от меката хартия, в която бе увита, се оказа, че разполага с четири костюма, пет рокли, шест ризи, четири панталона и само четири чифта обувки. Направо й се късаше сърцето.

— Толкова много дрехи! — зяпна от изумление Рита, като я гледаше подозрително. Никой нормален човек с такива дрехи не би живял в този апартамент. Сигурно са втора употреба или пък англичанката ги е откраднала. — Никога не съм виждала такива изискани неща.

— Благодаря. — Даяна се постара да преглътне напиращите язвителни думи. Сега гордостта й трябваше да отстъпи. Имаше нужда от тази стая.

— Е, добре. Ще ти покажа нещата за чистене. Ела.

Даяна последва пълничката си съквартирантка към кухнята, където в една мръсна кофа имаше парцал за пода, четка и мърлява кърпа, които бяха напъхани под откритата мивка.

— Нямам си препарат против хлебарки — оплака се Рита. — Трябва да си купим. Както и да е, излизам. Ти почисти.

Тя взе някакви противни на вид свещи с изображения на ангелчета по тях и се изниза през вратата, а след нея остана миризмата на евтин парфюм и цигарен дим.

„Можеш да се справиш, каза си Даяна, преглъщайки сълзите, които се надигаха в гърлото й. Вярно, че е срамно сама да чистя мръсотията, но и аз ще живея тук. Иначе ще трябва да търпя това бунище.“

Цели пет часа търка пода, събира боклук и ми чинии. Събра три големи торби боклук и с мъка ги свали по стълбите от шестия етаж до препълнения контейнер на гърба на сградата. Малката прахосмукачка събра толкова много мръсотия, че бургундскочервеният килим се оказа всъщност цикламен. Даяна завърза кърпа пред носа и устата си и изтупа малките постелки през прозореца сред облаци от прах, които щяха да задушат гълъбите.

Отне й цяла вечност, но когато приключи, малкият апартамент наистина бе чист. Под купищата боклуци откри малко кожено диванче и един фотьойл. Подът бе от масивен паркет и тя се надяваше, че ще успее да убеди Рита да изхвърлят противния килим. Дори и въздухът й се струваше по-чисти по-свеж, след като обра толкова мръсотия. Изхвърли някои от най-грозните растения, уверена, че новата й съквартирантка изобщо няма да забележи. Напълно изтощена, Даяна смъкна мръсните си джинси и тениска и се замъкна до банята, за да си вземе душ. Естествено нямаше вана. Щеше да се наложи да живее без такъв лукс.

Разтърсена емоционално, изтощена физически и нещастна, Даяна влезе в малката си и гореща стая, протегна се върху завивката на леглото и затвори очи. Щом главата й докосна възглавницата, заспа.

Не се обади на никого. Какво би казала? „Живея в истинска мизерна дупка, уволниха ме от работа, с брака ми е свършено и сега чистя апартамента, за да платя част от наема си.“ Не, прекалено унизително е. Реши да си потърси нова работа. Беше млада, от висока класа и донякъде скандално известна. Вярно, че сега не би могла да си позволи най-добрите ресторанти, нито да получи покана за благотворителен обяд, но нямаше да се остави това да я съкруши. Тя е Даяна Фокстън — все още — и има глава на раменете си.

Без да каже нищо на Рита, Даяна преглътна гордостта си и отново посети редакциите на всички списания, в които се съгласяваха да я приемат. Навсякъде чуваше едно и също.

„Изискваме опит.“

„Търсим по-млади момичета.“

„Нямаме свободни места в момента, сладникаво я бе уверил служителят в «Личен състав» на Вог, но непременно ще ви потърсим, когато се появи нещо.“

Опита и на други места. Дори в издателския бизнес. Не получи друго, освен мазоли по краката и вторачени погледи. Това не е ли бившата жена на Ърни Фокстън? Даяна седеше и понасяше търпеливо ужасните интервюта, хапливите коментари, острите въпроси. Явно това, че е работила за бързо закрита дъщерна компания на Ърни не означаваше нищо.

— Да, ясно. Това не е било истинска работа, госпожо Фокстън. — Служителите на „Харпър Колинс“ бяха много вежливи, но и тук чуваше все същото. — В компанията всеки месец пристигат стотици молби от кандидати за работа, които са завършили колеж, както и квалифицирани служители, работили вече тук.

— Разбирам.

Даяна сведе отчаяно поглед към коленете си. Седмици наред се унижаваше, а какво получаваше в замяна? Може би трябваше да се предаде и да приеме милостинята на Ърни. Или да се прибере в Лондон с подвита опашка.

— Мога ли да ви предложа нещо?

Стилната млада жена зад бюрото й се усмихна любезно, нещо, което не бе виждала отдавна.

— Разбира се. — Даяна сви рамене. — На този етап бих се вслушала във всичко.

— Трябват ви контакти — каза жената. — Приятел, който ще ви вземе на работа. Защото никой друг не би ви наел.

Даяна успя да мине цели три пресечки, преди сълзите й да бликнат. Предателска буца стегна гърлото й. Всяка сутрин ставаше от леглото, измиваше косата си и се гримираше със скъпата козметика, която скоро нямаше да може да си позволи.

Ставаше й все по-трудно да държи главата си вдигната. Никоя от предишните й приятелки не й говореше. Наташа я нямаше когато и да я потърсеше. Беше оставила четири съобщения на Джоди, на които не получи отговор, и пет на Лора, преди да осъзнае ужасната истина. Беше се превърнала в парий и никой не искаше да има нищо общо с нея. Освен Клеър, разбира се. Клеър винаги й казваше, че и сама може да си намери работа. Струваше й се, че да се обърне към Клеър и да я моли за помощ би било най-страшно от всичко.

Не искаше да звъни на Ърни. Отчасти заради гордостта си, но също и защото не бе сигурна, че ще приеме обаждането й. Даяна си представяше как секретарката му я слага на място. „Съжалявам, госпожо Фокстън, не може да говори с вас в момента. Ще оставите ли съобщение?“

Поклати глава. Никога няма да стигне дотам. Нито пък ще изтича при баща си. Колко би се зарадвала на такава развръзка Фелисити Метсън.

На ъгъла на Четиридесета улица и Парк Авеню имаше заведение за бързо хранене. Даяна влезе и си поръча голяма чаша кафе с малко ликьор „Амарето“ в него. Взе я и седна на тиха маса в ъгъла, където можеше да помисли над възможностите си. Ако имаше такива.

На дървени поставки бяха наредени различни вестници. Даяна разсеяно взе един брой на Нюз и зяпна с ужас последната страница. Собственото й лице — красиво и тъжно — я гледаше над дребния шрифт. Изглеждаше изтощена и тъкмо влизаше в една от станциите на метрото.

Съседната снимка бе на Фелисити в дълга вечерна рокля на „Келвин Клайн“ — каква липса на въображение, каза си Даяна, — натруфена с диамантено колие и дълги висящи обеци. По нея блещукаха толкова много камъни, че направо можеше да потъне. Ърни, в някакъв безвкусен смокинг и с пояс на кръста, стоеше до нея. Бяха ги снимали при влизането им на престижния бал на нюйоркския литературен кръг — едно от благотворителните мероприятия, които я бяха канили да председателства, спомни си с болка Даяна.

„Старата — навън, да влезе новата“ — крещеше с големи букви заглавието.

„Боже мой!“, смая се Даяна.

— Добре ли си, скъпа? — Сервитьорката се бе приближила, за да й долее още кафе. — Изглеждаш бледа.

— Добре съм. — За да го докаже, Даяна отпи от сладкото си кафе. — Благодаря.

— Щом казваш — съгласи се жената и я остави.

Сълзи на срам и унижение напираха в сините й очи, но Даяна ги спря със силата на волята си. Нямаше да се разплаче пред хората и в никакъв случай няма да се прибере у дома. Стомахът й се бе свил на топка от гняв. Проклета да е Фелисити! Представи си как й се присмива с останалите от клуба. Малкото й юмруче удари предизвикателно по масата.

„Ще си намеря работа, зарече се Даяна, дори и да стана сервитьорка.“

Какво й бяха казали на всички интервюта?

Няма опит. Няма препоръки.

Даяна погледна през прозореца към Парк Авеню и към богатите дами от висшето общество, които наемаха специални хора да им разхождат кучетата, видя и портиерите пред жилищните сгради, които тя някога отхвърляше като недостатъчно престижни. Това бе нейният свят, а не този тук! Прелисти вестника, като се спираше само на някое и друго заглавие. Това й помагаше да не изтърве нервите си пред хората. Англичаните са пословични с хладнокръвието си.

Изведнъж спря. В бизнес страниците, които тя никога не четеше, имаше малко заглавие, закътано в левия долен ъгъл.

Сърцето й подскочи. Той е. Трябваше да е той.

Даяна стисна здраво чашата си. Майкъл Сисеро през цялото време се държа грубо, направо отвратително с нея. Беше ли дотолкова отчаяна, че да потърси неговата помощ?

Лек ветрец отгърна страниците на вестника и тя отново видя собствената си снимка. Диамантите на Фелисити проблеснаха подигравателно от черно-бялата страница.

Тя взе чантата си, излезе на улицата и спря едно такси. Никакво метро повече.