Жена от класа

Тридесет и пета глава

— Наистина много съжалявам.

Тоби Робъртс погледна Майкъл и Даяна и пристъпи неловко от крак на крак като хлапе, хванато, че пуши, от директора на училището.

— Много ми се искаше да остана. Тук наистина ми харесва. Страхотна атмосфера. Но тези хора ми предложиха…

Даяна погледна за миг към Майкъл. Тоби бе последният от най-талантливите им творци, който ги напускаше заради „Едюкейшън Стейшън“. Излизането на борсата се бе провалило, наложи се да преместят компанията от къщата на Западна четвърта улица в далеч по-малък и съвсем обикновен офис, на ъгъла на Осмо Авеню и Тридесета улица, и нямаше как да се съревновават с онова, което можеше да предложи Фокстън. Коли, платени почивки и огромни заплати изкушаваха най-добрите програмисти на „Империал“.

Тоби бе сред последните, които се поддадоха на изкушението. Майкъл, изглежда, се бе примирил. Тази сутрин сподели, че е благодарен на Тоби, че е останал и толкова.

— Знам какво са ти предложили — увери го Майкъл. — Трябва да си луд, за да не приемеш.

Тоби изглеждаше все така притеснен.

— Човече, приятелката ми иска да се оженим и…

— Страхотно. Приеми работата. И аз бих направил същото.

— Добре. — Тоби тържествено им подаде поред едрата си длан. — Надявам се, ще се оправите.

Огледа се в малкия и претъпкан офис, видя факс апаратите, които бяха взети под наем, малкото останали телефони и тонът му прозвуча по-колеблив, отколкото искаше.

— Ще се оправим — със спокойна увереност му отвърна Майкъл. Тоби се зачуди как ли мъжът срещу него ще го постигне. Каза го сякаш е абсолютен факт, сякаш нищо не се е случило. — Грижи се за себе си. Обаждай се понякога.

— Определено — обеща Тоби, отново се изчерви и се изниза от стаята.

Чувстваше се като долен предател. Но сто хиляди на година и мерцедес? Какво да направи? Ясно е как трябва да постъпи. Майк го каза. Но въпреки това не му се искаше да го напуска. Той е шеф, когото ти се иска да последваш в битка.

Даяна Верити оставаше с него, замислено отбеляза Тоби, докато махаше на минаващо такси. Странно. Дамата е свикнала на луксозен живот. Кой знае колко дълго може да я задържи Майкъл Сисеро?

Разбира се, Майкъл си имаше и утешителна награда. Онази Тина Еймис. Господи, каква красавица.

Майкъл затвори вратата след Тоби и погледна Даяна.

— Ела. Да идем в кабинета ми и да обсъдим ситуацията.

— Звучи добре — съгласи се Даяна, решена да запази самообладание. Компанията им беше като потъващ кораб и мишките се изнизваха от всяка пробойна, но тя реши — дори не бе сигурна кога точно — да остане. Имаше чувството, че това е нещо лично. И ако Майкъл е решил да затъне, то тя ще го последва.

Елспет й предложи да й намери друга работа.

— Интериорен дизайнер, скъпа — подхвърли тя. — Старите ви офиси бяха толкова стилни. Познавам много прекрасни дами, които с удоволствие ще те наемат. Можеш да започнеш с градската къща на Брад. Само Господ знае каква би била комисионата за подобна поръчка. — Начервените и заобиколени с бръчици устни на Елспет се разтегнаха многозначително. — Нали разбираш, той няма ограничения за бюджета.

Но Даяна отклони деликатно предложението й. Може би заради срещата й с Джоди Гудфренд; искаше цял Ню Йорк да разбере, че работата й, компанията й, е нещо сериозно и истинско.

Трябваше да намерят начин да се справят.

Майкъл я поведе през предната зала, където търговските им представители отчаяно се мъчеха да успокоят дистрибуторите, че ще спазят сроковете за новата продуктова линия, към малкия си личен кабинет в задната част на етажа. Тина Еймис заемаше малко бюро точно пред вратата му. Изправи се, когато Даяна се приближи. Даяна я огледа от глава до пети. Ядосано си помисли, че откакто започна да излиза с Майкъл, момичето се старае страшно много. Та тя едва е завършила училище. Лъскавата дълга коса, с много неестествен оттенък на ярко платинено, се стелеше по гърба й. Забеляза, че сега е с делови костюм, с много къса пола, която й позволяваше да изложи на показ дълги и слаби крака с ниски обувки — беше толкова висока, че можеше да си го позволи. Нямаше никакви гънки под костюма. Даяна си представи как тя влиза в кабинета на Майкъл и му се показва, позволява му да вдигне полата й и да я обладае върху бюрото си, както обичаше да прави с нея. Тина сигурно го задоволяваше, гневно си помисли тя. С оскубаните си вежди, толкова незабележими, че се налагаше да ги рисува наново, с устните си, които очертаваше с молив с един нюанс по-тъмен от червилото, за да изглеждат по-плътни, както и с нейните прекалено дълги нокти…

— Добро утро, господин Сисеро — поздрави Тина.

„Добро утро, господин Сисеро“, мислено я имитира Даяна. Също като Мерилин Монро, която се обръща към Кенеди, леко запъхтяна и изпъчила напред незначителните си гърди. Тина беше прекалено слаба. Много по-слаба, отколкото Даяна щеше да е някога. Напомни си, че харесва тялото си. Нямаше да се поддаде на всеобщото увлечение по кльощави блондинки, макар Майкъл да имаше нещастието да харесва такива.

— Добро утро и на вас, госпожице Верити — добави натъртено тя.

Даяна й се усмихна вежливо. По-младата жена я гледаше така, сякаш е заплаха за нея. Защо си въобразява, че всяка жена на света е луда по Майкъл, Даяна не можеше да разбере. „Не четеш ли клюкарските рубрики?“, помисли си Даяна и кимна на госпожицата с наперените гърди. „Не знаеш ли, че излизам с последния неженен милионер в Манхатън?“

— Добро утро, Тина — отвърна тя. — Би ли ми донесла кафе? Без кофеин. Ти искаш ли нещо, Майкъл?

— Не сега. — Той отвори вратата на кабинета си и влезе, без да забелязва прикритата враждебност между двете жени. Даяна отбеляза как Тина се врътна възмутено и отиде да й донесе кафето. Девойката беше от онези, които с удоволствие вършеха всичко за мъжете, но изпитваха отвращение, ако трябва да донесат нещо за друга жена. Даяна познаваше добре този тип жени — стюардеса, която се бави двадесет минути, преди да отговори на повикване от някоя дама, но само след пет секунди е до мъжа, който я е повикал.

Освен това подозираше, че Тина е клюкарка. Кафето без кофеин трябваше да се приготви специално. Ако двамата с Майкъл щяха да говорят за тежкото положение на „Империал“, Даяна предпочиташе това да не става известно на няколкото останали програмисти след пет минути.

— Затвори вратата — каза Майкъл.

Даяна се настани на един от обикновените и напълно функционални столове, които купиха от „Стейпълс“. Наоколо вече нямаше нищо луксозно. Майкъл си каза наум, че вероятно най-изисканото нещо в офиса е единият от директорите на компанията, като се стараеше да не зяпа открито краката й. Слава богу, че имаше Тина. За миг си позволи да си припомни за сутрешното им забавление… тя много обичаше да го буди с френска любов, плъзгаше тънките си устни леко и ненаситно, докато го докосваше с върховете на пръстите си. Майкъл обожаваше секса сутрин, а Тина можеше да прави чудеса с дългите си крака. Харесваше му тя да лежи по гръб на леглото, докато той стои пред нея, а тънките й глезени са сключени около врата му, докато потъва дълбоко в нея, така че да докосва онова тайно място, което я докарва до разтърсващ оргазъм. Тина не беше претенциозна. Не бе прекалено умна, но бе чаровна. Не му противоречеше, харесваше секса, а след това просто си седеше кротко и гледаше телевизия. Майкъл бе доволен, че тя е наоколо. Веднага се освобождаваше от стреса в спалнята. Повтаряше си, че вече рядко се сеща за Даяна. Ако случайно попаднеше на снимка на онзи млад богаташ във вестниците, прелистваше страницата и не се разстройваше.

— Нещата не са никак розови. — Успя да откъсне мислите си от темата за Брад, преди да се ядоса сериозно. — Загубихме Тоби, Сара, Джак и Феликс заради онзи нещастник бившия ти съпруг.

— И твой бивш партньор — върна му го Даяна. — И двамата сме сбъркали в преценката си.

Майкъл вдигна ръце.

— Съгласен съм. Според мен това е преднамерено. Не е случайно, че са се заели с бизнеса с образователен софтуер, а се цели отмъщение. Иска да ме смаже. Може би и теб.

— Като се има предвид какво плащат на нашите хора и като знаем какви са печалбите ни досега, това би нулирало повечето от тях — бавно отбеляза Даяна.

— Така е. Печалбата не е сред мотивите му. Става дума за мъст.

Даяна изпита силен гняв.

— Иска да ни разори?

— Така изглежда. Да видим къде сме в момента. Разполагаме с новата серия, „Геко Мат“ и научните игри. Всичко бе завършено, преди да привлекат към себе си нашите програмисти. Останали са ни няколко души в маркетинга. Например Хари Венчър. Имаме и ключови фигури, които отказаха да напуснат. Ърни е предложил планини от злато на Опи, но той му е отказал. — Майкъл се ухили мрачно. — Много е лоялен, макар да е бивш нехранимайко. Най-добрите ни програмисти още са с нас. Можем да започнем оттук.

— Да, но истината е — прекъсна го Даяна, — че дистрибуторите ни се притесняват, говори се, че може да закрием компанията. Това означава по-малко продажби в магазините…

— Именно това трябва да предотвратим. Факт е, че точно сега нямаме нужда от програмистите. Не и веднага.

Майкъл скочи от стола си и закрачи напред-назад. Приличаше на леопард или ягуар. На опасен хищник. Тя внезапно изпита жал към Ърни.

— Всъщност имаме готов за продажба продукт. Можем да го опаковаме, да го продадем и да използваме печалбата, за да изчистим дълговете си към банката.

— Мога да говоря с банките — съгласи се Даяна.

— Точно така. Това ще ни задържи на повърхността и ще ни даде малко време. Междувременно ти ще търсиш нови програмисти. Сигурно има и такива, които още не са ангажирани с големите компании. И ще чакаме Ърни да сгреши. Факт е, че ще го направи.

— Откъде знаеш? — попита Даяна.

Майкъл вдигна очи към нея и тя изпита усещането, че погледът му е вторачен право в бъдещето. Беше фокусиран като лазерен лъч.

— Защото не разбира децата — отвърна й той. — Не се интересува от тях. Иска само пари. Затова новата поредица книги на „Грийн Егс“ е такъв провал.

— Провал ли? — повтори учудена Даяна. — Откъде знаеш? Дори не се занимаваме с издателска дейност.

— Следя какво става с него — отвърна Майкъл със студен тон. — Трябва да познаваш врага си. Сега иди да мотивираш хората в маркетинга и да омагьосаш банките. Аз ще се оправя с дистрибуторите. Ще я караме полека и ще преодолеем и това.

Дните се превърнаха в седмици, а седмиците в месеци. Златната и слънчева есен в Манхатън премина в сурова зима. Даяна си купи топли дрехи и излизаше на танци с Брад, но „Империал“ заемаше цялото й свободно време. Стъпка по стъпка, под ръководството на Майкъл, те се отдалечаваха от ръба на катастрофата. Игрите с Геко бяха поредният малък успех. Изведнъж отново бяха в състояние да си плащат сметките.

Даяна издирваше талантливи програмисти, но този път търсеше на по-различни места. Хакери с криминално досие, дизайнери на статични игри, момичета, които бяха изолирани от клуба на компютърните специалисти мъже, всички те се присъединиха към тях. Майкъл не се интересуваше от миналото им. Казваше, че при тях всеки получава втори шанс.

— Тези хора получават шанс, а това означава шанс и за нас — твърдеше той.

Когато настъпи декември със студените ветрове, които фучаха край небостъргачите, вече произвеждаха третата серия от игри. „Империал“ бе отново в бизнеса.

— Какво ще правиш в петък вечер?

Даяна вдигна очи от монитора на компютъра си и забеляза Майкъл, който стоеше пред нея с два билета в ръка. Тя повдигна вежда.

— Да не ме каниш на среща?

— След като излизам с Тина, едва ли е добра идея — спокойно отвърна той.

Даяна погледна към Тина в другата стая. Тъй като времето бе застудяло много, тя вече не се мотаеше из офиса с оскъдни полички, но макар и напълно облечена, успяваше да изглежда така, сякаш е полугола. Днес бе с панталони от тънка черна кожа, които прилепваха плътно по плоския й корем и стегнато дупе, и копринена блуза в същия цвят с дълбоко деколте — почти на границата на строгото работно облекло, което Майкъл изискваше в офиса. Даяна не можеше да понася Тина, което означаваше, че трябва да полага допълнителни усилия, за да се държи мило с нея. Това ужасно я дразнеше.

— Не и за Тина във всеки случай — измърмори тя сега.

Майкъл отвърна безпристрастно:

— А и ти все още излизаш с Брад, нали?

— Разбира се. Знаеш, че се срещам с Брад — сопна се Даяна.

— Не съм много наясно. Не се интересувам от личния ти живот. Предполагам, че ще те води някъде с личния си самолет в петък, така ли?

Даяна настръхна.

— Имаме планове. Ще пазаруваме.

— За да ти купи някоя дрънкулка за милион долара от „Тифани“? — Майкъл се ухили презрително. — Разбирам. Забрави, че съм те питал изобщо.

Даяна прехапа устни. Проклетникът е непоносим както винаги.

— Чакай! Майкъл. За какво става дума? Мога да отменя уговорката ни.

— Благотворителната вечер на нюйоркската библиотека. — Майкъл й подхвърли единия билет. — Най-важното събитие в издателския бизнес за сезона. Запазил съм маса. Щом Ърни Фокстън ме преследва на моя територия, тогава и аз ще го притеснявам на негова.

Даяна подбра тоалета си по-внимателно от обикновено. Искаше да изглежда добре, но не и прекалено. Не биваше онзи арогантен мъж да си помисли, че го преследва. Казваше си, че това е важна вечер за фирмата им. Заявяване на позиция. Именно това е важното.

— Мисля, че това е подходящо — каза тя. Извади най-обикновената дреха в гардероба си — плетена от копринени нишки рокля с правоъгълно деколте в металносиво. — Какво мислиш? Мога да я облека с обувките на „Пол Смит“ с равна подметка…

— Точно така, а би могла да добавиш и чифт старчески очила, за да допълниш съвсем вида на достолепна възрастна дама — саркастично отбеляза Клеър. — Май се боиш от нещо.

— Разбира се, че не е така. Просто смятам, че не трябва да прекалявам — възрази Даяна.

Приятелката й я погледна изпитателно.

— И това го казва жената, облякла тоалет на „Версаче“ от златиста мрежа на бала „Огън и лед“ миналия месец?

— Е, и какво? Тогава бях огнена.

— Значи фактът, че Фелисити Метсън и Джоди Гудфренд бяха там, няма нищо общо, така ли?

— Понякога ми е приятно да се наконтя.

— Това определено е вярно. Направо подлудяваш горкия Брад. Човекът смята, че може само да те гледа, но не му е позволено да те докосва.

Даяна кимна. Сексът бе болна тема във връзката им. Странно, но все още не се чувстваше комфортно да легне с него. Може би се превръщаше в старомодна, но едва ли това е причината. Той все й намекваше за брак. Вероятно тя подсъзнателно се сдържаше, докато не се сдобие с пръстен. Кой знае? Тя самата определено не бе наясно.

— Той знае, че ще го направим когато дойде подходящият момент.

Клеър направи гримаса.

— Да го направите ли? Звучиш като някой тийнейджър. Ами любовта?

— И това също. — Даяна се усмихна. — Наистина ли смяташ, че тази рокля е прекалено семпла?

— Искаш да изкарате ангелите на Ърни, нали така?

— Абсолютно.

— Значи ти трябва нещо наистина шокиращо. — Клеър я отмести настрани и се вмъкна в просторната гардеробна. — Вземи тъмнозелената. Подчертава очите ти. — Тя откачи една дълга до земята рокля на „Клоуи“ от наситенозелено кадифе с колан от малки перлички около талията. Беше набрана деликатно около гърдите, за да ги подчертае, а след това обгръщаше плътно ханша й и се спускаше надолу като рибена опашка. Стоеше й идеално, под нея можеше да се носи само най-оскъдно бельо.

— Не мога да я облека — измърмори Даяна. — Прекалено е хубава.

— Говориш така, сякаш ужасно се страхуваш от онзи Майкъл — отбеляза Клеър. — Мисля, че си влюбена в него. Иначе защо ще се притесняваш?

— Нищо подобно. — Тя грабна роклята от ръцете на приятелката си. — Изобщо не ме интересува мнението му. Дай ми я. Ще я облека.