Жена от класа

Двадесет и пета глава

Дните се нижеха и температурите се покачваха.

Даяна научаваше неща, които никога не би повярвала, че може да научи, и това я изненадваше. Например как да става двадесет минути по-рано, за да избегне най-натовареното движение в метрото. Започна да сравнява цените в супермаркетите и кварталните магазини, за да купи най-евтиния прах за пране, и си вземаше по намалени цени месо и риба в края на деня. За да няма хлебарки в апартамента, свикна да чисти по два пъти на ден. Купи си малък вентилатор и започна да спи само по бикини и сутиен, без да се завива. Жегата в Манхатън се надигаше от тротоара, сгъстяваше се в тесните долини между етажите на бетонните небостъргачи и нахлуваше през мръсните прозорци на апартамента й. Изискваха се непрестанни грижи само да запази кожата си хладна и грима си на мястото му.

Освен това се налагаше да се справя и с Майкъл Сисеро.

Не го харесваше, но не можеше да не го уважава. Всеки ден си търсеше работа. Понякога тръгваше в девет и обикаляше навън до четири и половина. Даяна седеше в малкия му офис и гледаше телефона, който изобщо не звънеше. Правеше каквото може. Почисти мястото и го подреди, зае се с някои малки поправки и дори пребоядиса една от напуканите стени. Носеше кафе и списания и се преструваше на заинтригувана. Разбра се с един счетоводител на свободна практика как да увеличат данъчните облекчения за Майкъл.

Даяна бе сигурна, че, ако е на негово място, отдавна да се е отказала. Това бе проява на упоритост и глупост едновременно. Сисеро имаше диплома и трудов стаж; можеше да се хване на работа другаде. Като учител по английски или нещо подобно.

Но Майкъл не се интересуваше от друга работа. Идваше всеки ден в офиса, занимаваше се с поредната дребна поръчка — ако изобщо имаше такава — тропаше по различни врати, които си оставаха затворени, и после си тръгваше.

А тя седеше на бюрото си в задушния офис и четеше списания.

Времето им изтичаше. И на двамата.

Камбанката над вратата звънна и Майкъл влезе, облечен с бяла риза и прилежно изгладени панталони. Не приличаше на човек, който е на път да се провали.

— Как мина?

Той сви рамене.

— Както обикновено. А при теб как е?

— Реорганизирах офиса — излъга Даяна. Беше го направила преди две седмици, но предположи, че така ще го накара да се почувства малко по-добре.

— Браво.

Майкъл й се усмихна широко и многозначително и тя се изчерви. Сисеро имаше дразнещия навик да я разсъблича с поглед. Държеше се официално и сдържано, но въпреки това тя имаше усещането, че смъква роклята от раменете й и сваля сутиена. Даяна се ядоса на себе си, когато усети как зърната й настръхват.

Желанието бе само измама. Винаги оставаше незадоволена.

Той се приближи към мястото, където седеше, надвеси се над нея и Даяна се отдръпна инстинктивно, както винаги.

— Какво четеш? — попита я.

Тя му подаде списанието.

— Има статия за интернет и това как компютрите карат децата да затъпяват. От името на „загрижени родители в Америка“, все неща от този род.

— Да. — Майкъл прелисти набързо страниците. — И напълно ги разбирам.

— Може ли да те питам нещо? — обърна се към него Даяна.

Сисеро се изненада. Погледна надолу към нея, което бе грешка. Тя се бе навела напред и пълните й, леко обсипани с лунички гърди се озоваха точно под носа му. Зърна частица от дантелата на сутиена й с цвят на карамел. Проклятие. Какво тяло само!

— Разбира се — отвърна Майкъл, като полагаше неимоверни усилия да не затъне съвсем. Не бе спал с жена, откакто Айрис си тръгна. Слабините му вече реагираха болезнено. По дяволите! Той се премести, така че да не наднича в деколтето й.

— Онзи ден, когато Ърни ни уволни и двамата. Какво се канеше да ми възложиш като задача?

Майкъл се усмихна леко.

— Ти много се ядоса. Всъщност бях доста впечатлен от способността ти да преценяваш кориците на книгите. Мислех си да ти предложа да работиш заедно с илюстраторите, да избираш рамки и да преглеждаш рисунките в книгите.

Даяна остана с леко отворена уста. Сисеро си представи как я затваря със своята. Устните й бяха пухкави и червени, уязвимо меки. Щеше да ги захапе нежно и да я накара да ги разтвори, за да я погали с език, докато тя притиска великолепните си гърди към него…

— Наистина ли си мислеше, че мога да се справя?

Стоп. Край.

— Да, ти имаш истински талант да определяш външния вид.

— Хареса ми онова, което видях — замислено отвърна Даяна. — Никога не съм могла да рисувам добре, но мога да избирам красивото. Погледни това например. — Посочи към голямо цветно каре, което рекламираше някаква компютърна енциклопедия. — Скучно, банално. Защо едно дете да се заинтригува? Знам, че не би му обърнало внимание.

Сисеро погледна по-внимателно списанието в ръката си. Беше права. Нямаше какво да заинтригува едно хлапе…

Той затвори рязко списанието и сграбчи ръката на Даяна.

— Какво толкова казах? — попита тя.

— Нищо. И всичко. — Майкъл изпъна рамене и всички сексуални помисли се изпариха от главата му. — Прекрасна си. Откри го. Успя. Отново сме в играта!

Накара я да остави бележка, че офисът е затворен, и да включи телефонния секретар.

— Да не би да си вземаме свободен ден? — попита Даяна.

— Не ставай глупава. Никога не си вземам свободен ден. Ще проведем делова среща.

Майкъл я поведе на запад, обратно към Вилидж, където на ъгъла на Шеста и Дванадесета улица влязоха в малък френски ресторант. В приятната атмосфера на изисканото заведение, сред небрежно облечените поети и мързелуващи студенти, които бавно отпиваха от фрапетата си, той усети как отново го обзема старото въодушевление и адреналинът потича устремно във вените му. Избра една маса и пъргави млади сервитьорки веднага се втурнаха да ги обслужат. Даяна бе идвала тук и сама, но тогава трябваше да чака половин час да й донесат менюто. Сега се забавляваше, като гледа как се надпреварват да му угодят. Супер. Едва ли можеха да демонстрират по-явно желанието си да ги забележи, дори ако направо си бяха разкопчали блузките.

— Знаеш, че ми е забранено да се занимавам с издателска дейност — започна той, след като донесоха кафето с аромат на ванилия и лешник заедно с неговото еспресо.

— Да, вече ми стана ясно.

Майкъл нетърпеливо махна с ръка.

— Въпросът е, че така моят опит отива нахалост.

— Вярно е. На гробищата е по-оживено, отколкото в нашия офис.

Идеята на „Грийн Егс“ бе да представи в нова светлина стари истории. Да даде на децата нещо привлекателно като представяне, нещо, което си струва да прочетат.

Даяна отпи от кафето.

— Разбирам, книгите бяха хубави.

— Какво правят децата днес? Играят компютърни игри. — Прелисти списанието й. — А тази статия твърди, че повечето компютърни игри са пълни боклуци, от които се затъпява.

— Разбира се, че е така.

— Но няма защо да е така. Доказах, че мога да продавам висококачествени и стойностни книги. Американските родители надават вой, че няма нещо ценно, което да възпитава децата им. Ами ако просто се насочим към компютрите?

Някакво странно, непознато усещане се зароди в Даяна. След миг разбра какво е. Като пърхане на пеперуда. Изпитваше силна възбуда.

— Това е… отлична идея — бавно каза тя.

— Идеята е направо велика. — Той я погледна, но тя разбра, че не я вижда. Явно в мислите си градеше огромна империя: лимузини, акции на борсата, корицата на списание Форбс. Скромността не е сред отличителните качества на Майкъл. — Все още имам познати в издателствата, които ми се обаждат често, а повечето притежават собствени отдели за производство на дискове.

— Но това си остава в сферата на издателския бизнес, нали?

Лицето му помръкна.

— Да. По дяволите.

— Внимавай с езика — разсеяно го смъмри Даяна.

— Все едно. Добре, значи трябва да се обърна към някой производител на компютърни игри и да го убедя да започне да създава образователни програми.

— Но ти не познаваш никой в този бранш.

— Нищо хубаво не идва лесно, скъпа. Нужна ми е помощ. Работата ти ще се промени. Ти ще търсиш хакери и програмисти, както и специалисти в графиката. Ще пишеш презентациите ми и ще идваш с мен в банките.

— Каква полза от мен в банките?

— Имаш изискан вид — изтъкна очевидното той.

— Но… но, Майкъл…

— Не ме интересуват възраженията ти. Канеше се да ми кажеш, че месецът почти изтече, и да ме питаш как ще ти платя заплатата, нали?

Даяна се изчерви.

— Май нещо такова.

— Не се тревожи. Остави ме аз да се погрижа за това — твърдо отсече Майкъл. — Ако не си получиш чека, имаш позволението ми да си тръгнеш.

— Благодаря — сухо отвърна тя.

Отначало работата ще е тежка и неблагодарна. Няма да идваш в девет и да си тръгваш в пет. Никакви списания и пилене на нокти по цял ден. Съгласна ли си?

Даяна погледна съжалително към ноктите си и се запита дали някога ще може да си позволи приличен маникюр.

— Съгласна съм — каза тя.

Майкъл съвсем не се шегуваше. Даяна започна да настройва будилника си за шест часа и да се прибира в осем, макар че изобщо не й липсваше допълнителното време в тесния и задушен апартамент. Приемаше непрекъснат поток от обаждания, печаташе презентации и брошури, регистрира новата компания, занимаваше се с всичко — от адвокати до новите рекламни послания. Майкъл нямаше време да й помогне с нищо. Намирането на първоначално финансиране за компанията бе като изкачването на висок връх без кислород — главозамайващо трудно. Даяна посети толкова финансови институции, че вече банките се сливаха в едно за нея. Подготвяше примерни графики и подреждаше в папки документите на Майкъл. Излязоха й мазоли на краката и се научи да върви въпреки тях. Вечер се прибираше толкова изтощена, че нямаше сили за друго, освен да хапне порция спагети, да си вземе душ и да потъне в безпаметен сън.

В събота и неделя чистеше, за да умилостиви Рита, зареждаше с продукти и редактираше проектопрезентациите за новата седмица.

Един-два пъти се обади и на адвокатите си, за да получи поредната порция лоши новини; Ърни бе обвързал всичко с предварителните искови процедури. Можеше да минат месеци, преди да успее да измъкне пари от него.

Когато Майкъл най-сетне се върна с осигурено финансиране, вече бяха на косъм да се откажат. „Ситибанк“ бяха готови да поемат риска. Бизнес планът, който представиха, бе одобрен и им отпускаха двадесет хиляди долара за наемане на персонал и за разработване на първия проект.

Сисеро намери и първия програмист. Казваше се Опи 3., осемнадесетгодишен, опърпан и гениален. Към младежа го насочил Сет Грийн, който бе много нещастен в позлатената си клетка в „Блейклис“.

Сега седеше в офиса с нов климатик и зяпаше втренчено обувките си.

— Човече, не си падам много по работното време от девет до пет. И имам досие. Не мога да се занимавам с „Майкрософт“. — Опи 3. замислено изплю дъвката си в коша. — Нито пък да работя за онези умници в Силиконовата долина. „Семейството на изобразителното изкуство“. — Той се намръщи. — Нямам семейство, а ако имах, едва ли щяха да искат да ми гледат автобиографията.

— Точно така — съгласи се Майкъл. Момчето е интелигентно, предизвикателното му облекло и походка на уличен гангстер не можеха да скрият пъргавия му ум. Какво толкова. — Ако започнеш да работиш за нас, ще получаваш минимална заплата. Ще пишеш собствените си кодове. Когато аз получа повече пари, и ти ще получиш повече.

Опи се замисли.

— Но аз не си падам много по стриктното работно време.

— Няма проблем — побърза да го прекъсне Сисеро. — Ако се появиш в девет и пет, просто продължавай нататък по улицата, защото няма да си ни нужен. Това е напълно сериозно.

„Как може да е толкова хладнокръвен?“, питаше се Даяна, която стоеше наблизо с кана студена вода за госта им. „Толкова много се нуждаем от това момче, че направо ми се плаче. Без него сме за никъде.“ Опи гледаше намусено, предизвиквайки Майкъл да отстъпи, но той просто си седеше със скръстени ръце и облегнат на стола, сякаш малкият пънкар насреща му няма с какво да го стресне.

Хлапето първо отмести поглед.

— Добре. Но по-добре да не закачаш кодовете ми, човече — каза той.

— Човече — отвърна му в същия тон Сисеро, — нямам никакво намерение да го правя. — Протегна едрата си длан и стисна ръката на момчето. — Добре дошъл в „Империал“ — каза му той.

Първият опит да създадат игра бе пълен провал. Тромава, бавна и пълна с толкова проблеми, че можеше да послужи за сюжет на филм на ужасите. Даяна мизерстваше с минималната си заплата, докато Опи успее да оправи всичко.

Но когато беше готов, резултатът бе отличен.

Майкъл нахлу в офиса.

— Какво има? — скочи на крака тя, притеснена от израза на лицето му. Той се втурна към нея и я вдигна в мечешка прегръдка, като направо я накара да изпищи от шока. Майкъл никога не се държеше по този начин. Той бе най-сдържаният човек на света.

— Ето. Това е. — Той плесна шумно дланта на слисания Опи. — Имаме чек за разработка от „Нексус Геймс“. Много харесаха програмата „Чета/Пиша“. Искат да продължим. Погледни.

— Уха! — Опи се вторачи в чека. — Не съм виждал толкова нули даже и на концерт на „Бекстрийт бойс“. — Той се засмя на собствената си шега.

Майкъл погледна към Даяна.

— И ти също получаваш увеличение на заплатата — каза той. — Обади се на някоя агенция за подбор на персонал. Наеми още хора. Отново сме в бизнеса.

Месец по-късно Даяна си мислеше, че най-странното от всичко е, че е много забавно. Сега в малките им офиси имаше шест души, които работеха върху първата цялостно завършена игра. Тя имаше собствена секретарка, Мона. Едро и тромаво момиче, но много умно, което не правеше опити да флиртува с Майкъл. Последното окончателно я издигна в очите на Даяна. Беше ужасно досадно непрекъснато да се разправя с изблиците на женски хормони.

Новата й задача бе да надзирава графиката. Работеше под ръководството на Майкъл, търсеше идеи за опаковките, редактираше езика на играта, опитваше се да го направи разбираем за децата. Шефът й искаше от нея да намира нови илюстратори.

— Какво разбират те от компютри? — озадачено го попита тя.

Той отново й отправи един от обичайните иронични погледи.

— Нищо. Но можем просто да сканираме работите им.

Тя се почувства глупаво и това я накара да му се сопне.

— Чудесно. Ще измисля нещо.

Майкъл беше истински робовладелец, взискателен господар, и очакваше от Даяна да се сети за всичко сама. Когато й трябваше чанта, тя отиваше в „Хермес“. А къде трябваше да иде човек, когато му трябват талантливи творци? Най-накрая, след като всичките й връзки не стигнаха доникъде, Даяна се обърна към първоизточника. Под парещите лъчи на августовското слънце всички, които разполагаха с много пари, бяха избягали от града. Единствените останали в ада бяха бедни и настървени за работа. Когато се отби във „Форбидън планет“, „Блу кейп“ и другите известни на колекционерите магазини за комикси, хората там бяха достатъчно любезни да й дадат някои имена. Срещна се с шестима художници, избра двама и ги заведе при шефа си.

— Не мога да повярвам, че намери тези симпатяги — каза Майкъл.

— Знам, че не можеш да повярваш — сопна му се Даяна. — Но успях.