Хотели. Втора стая

10.

25 май 2010 година

Пръстите му бавно и внимателно разкопчаха сутиена ми. Никаква припряност в движенията. Никакво нетърпение. Вероятно се наслаждаваше на гледката: знаех, че обича да ме наблюдава така, тайнствена и крехка. Като смъкна двете презрамки от раменете ми и парчето бисернорозова дантела безшумно падна на килима, той притисна гърди към гърба ми, пъхна нос в тила ми и като пърхаща пеперуда топлият му дъх заигра в непокорните къдрици, а дланите му обхванаха гърдите ми, сякаш за да претеглят тежестта им.

– Иска ми се завинаги да остана така – прошепна той в ухото ми.

– Зная... На мен също.

В разрез с думите си, той веднага пусна бюста ми и ме обхвана за бедрата, чиято заобленост изпълваше с наслада дланите му. Трябва да знаете, че всеки мъж е скулптор. Струва ми се, че ние, жените, недостатъчно често им напомняме това. Не ценим достатъчно способността на прегръдките им да извайват телата ни, да заглаждат дребните ни недостатъци и да ги превръщат в източници на сладострастие. Не би могло да се каже, че през последната година съм отслабнала. Причина за това бе застоялият ни живот и рум сървиза на услужливия Изиам. Ала натискът, докосването и пламенната любов на Луи сякаш правеха формите ми по-изящни отпреди. Те вече не бяха причина за неудобство или за комплекси. Неговите ласки им придаваха смисъла, който по-рано им лисваше. Цъфтежът им вече не беше безплоден. Те съществуваха заради него, а в замяна той ми даряваше неизказано удоволствие. Отначало презирах формите на тялото си, по-късно просто ги понасях, а ето че сега започвах да ги харесвам. В тях пускаха котва желанията на Луи. Те бяха голямото платно, издуто от напора на фантазмите му. Вълнорезът на моите наслади.

Дясната му ръка се спусна по задника ми, пъхна се между бедрата и разтвори вече влажните устни. Средният му пръст проникна в мен и с любопитство започна да изследва вътрешността на вагината ми. Дали бе напълно готова? Дали е достатъчно влажна? Дали плътта охотно отстъпва пред натиска на пръста му, готова ли е да приеме и друг посетител? Той разшири пространството между лигавиците, на места гладки, а другаде грапави, но все по-чувствителни.

Неусетно, без дори да си дам сметка за това, бях извила тяло и протегнала задника си към него. Вече знаехме от опит, че позите прави ни подхождаха. Ръстът и устройството на телата ни предразполагаха към подобни изпълнения. За много двойки те си остават табу, дори за онези, които са готови на всякакви експерименти: просто телата им не съвпадат, не са предназначени едно за друго.

Веднъж Луи ми обясни, че „Кама Сутра“, тази настолна книга за любовното изкуство, разработва темата, приписвайки на всеки мъж и на всяка жена едно животно-тотем в зависимост от начина, по който са оформени телата и половите им органи. Бик, кон или заек за мъжете; слоница, кобила или кошута за жените. Измежду деветте съчетания, определени от тези атрибути, две са напълно неблагоприятни, онези, които съединяват най-очевидните противоположности (кон и кошута, заек и слоница), четири са на средно равнище и най-сетне, трите, които свързват равните помежду си, са най-благоприятни. Заек ли беше той, или бик? Кошута ли бях аз, или кобила? Изобщо нямах представа. Ала дългият му тънък член бе идеално приспособен за моята вагина във всякакви пози, дори онези, при които проникването е трудно.

Той вкара пениса си в мен рязко и отведнъж, притискайки корем към задника ми. Едната му ръка обгърна талията ми. Другата ме хвана за рамото. Движеше се в мен уверено, сигурен, че ще бъде приет, че е очакван, жадуван, като господар в своите владения. Всеки напор разтваряше все по-широко бедрата ми и заплашваше крехкото равновесие на нашата катедрала от тръпнеща плът.

Ала аз не исках да ме щади. Не от страх да не го разочаровам, а заради собственото ми удовлетворение. Щеше ми се да прониква дълбоко в мен, да ме прониже цялата, да стигне до прага на матката ми, така че в ушите ми да прозвучи ангелска песен. Нахлуването му в мен никога не бе прекомерно пламенно, нито стигаше прекалено навътре.

– Давай по-силно – подканих го тихо аз.

Усетих как той леко подгъва колене, за да застане под ъгъл, от който ще може изведнъж да достигне до широкия булевард, който бях открила пред него. Навътре, колкото се може по-навътре в моята топла и влажна нощ. Тази промяна ме накара неволно да възкликна:

– Да! Да!

Имах усещането, че всъщност произнасям името му, превърнало се за мен в синоним на удоволствието.

Най-сетне настъпи онова, което често се случваше в тази поза. Първите тръпки на оргазма ме разтърсиха, вагината ми се възпламени така, че сякаш изгори всичките ми вътрешности и дори бедрата, а аз престанах да оказвам съпротива. Усетих, че краката ми омекват, изгубих равновесие и залитнах напред, опитвайки се отчаяно да задържа пениса му в себе си и да го хвана през кръста. Накрая се строполих по очи върху леглото, смазана под тежестта на моя партньор, който, без да ми даде миг покой, упорито продължаваше да се движи в мен, без да срещне никакво препятствие. Обожавах да го поемам върху себе си и да му позволявам да разтваря докрай бедрата ми, без да ме щади. Друг път той вкарваше палец или показалец в ануса ми, който отначало се свиваше от уплаха, но веднага след това охотно приемаше присъствието им. Понякога пъхваше ръка под корема ми и започваше да си играе с клитора, след като го откриеше сред коприненото руно и гънките на чаршафите. Както всеки път, това двойно нападение мигом се справи с мен. И сега почти веднага ме заля вълната на насладата.

– Оооо... Луи...

Между тези стени двамата с Луи бяхме преживели много такива моменти, описани в нашия „Десет-пъти-дневно“, а сега станали достъпни за всеки, който надникне в този блог. Ако бе възможно, щяхме да заменим пурпурните тапети с огледала, за да наблюдаваме до насита развихрилите се любовници, които ден след ден изписваха имената си върху стъклената повърхност. Ел & Луи. Ето така възприемах аз съчетанието от нашите имена, а не като отвратителен ексхибиционизъм онлайн, преназначен за мастурбиращи самотници.

Вероятно в полусън съм започнала да се галя, представяйки си миналите ни лудории. Само и единствено аз имах право на достъп до тях.

Късно вечерта усетих глад и позвъних на рецепцията. Обади се Изиам и само след десет минути ми поднесе двойния сандвич, който си бях поръчала.

– Добре ли сте, госпожице? Доволна ли се от завръщането тук?

Толкова ли бе очевидно? Нима изражението ми до такава степен издаваше удовлетворението, че отново съм в тази стая, в нашата стая? Добрият грум се бе погрижил да предостави на мое разположение именно стаята „Жозефин“ въпреки предварителните резервации. Струваше ми се, че ако му поискам за закуска печена луна, както казваше мама, той непременно щеше да намери начин да ми я достави.

Само че в случая с „Десет-пъти-дневно“ се бе оказал безпомощен. А самата аз напразно бях претърсила цялата стая.

– Доволна съм, че се завърнах – потвърдих аз, като кимнах и го дарих с усмивка. – А освен това умирам от глад!

Нахвърлих се върху многоетажния сандвич и с удоволствие забих зъби в хрупкавата му повърхност. Изиам знаеше моите предпочитания и не бе пропуснал да добави обилно количество авокадо, за което му бях признателна.

– Донесох ви писмата. Възползвах се – добави той на колебливия си френски и ми подаде неизменния плик от дебела амбалажна хартия.

– Господин Жак би искал да знае колко време ще останете.

– Засега нямам представа – отвърнах разсеяно аз.

Вече бях започнала да прехвърлям фактурите, рекламните диплянки, докато не попаднах на писмо със следния адрес:

Емили Льобурде

Хотел „Шарм“

ул. „Жан-Батист Пигал“ № 55

75009 Париж

Отново тази жена, чието собствено име вече научих. Отново същата грешка...

– Явно някой упорито ме бърка с тази личност.

– О... Съжалявам.

Той пое смутено плика.

– Знаете ли коя е тя?

– Не – отвърна напълно искрено Изиам. – Мисля, че е онази, която се занимава със сметките. Но никога не виждал нея.

Грешката му ме накара да се усмихна.

– Изиам... Мога ли да ви помоля за една последна услуга?

Той ми показа своята преданост, като примигна няколко пъти.

– Да.

– Ако господин Луи се обади по телефона или дойде на рецепцията... Не му казвайте, че съм тук.

– Ами ако поиска да види стаята?

– Кажете му, че е заета от някой друг.

Той се измъкна така безшумно, както се бе появил, отказвайки с почти обидена усмивка да приеме десетте евро, които му подадох.

Вече ми се бе случвало да пиша любовни писма или писма за раздяла. Не много, но достатъчно, за да знам към коя категория да причисля всяко от тях. Включително кратката бележка, която бях изпратила на Давид от къщата в Нантер в деня, когато избягах от нашето общо бъдеще.

Писмото до Луи, което написах през онази нощ в стаята, където бе разцъфнала любовта ми към него, не принадлежеше към нито една от тези две категории. То не съдържаше нито признание, нито сбогуване. Без съмнение аз все още го обичах и не бих позволила неотдавнашните премеждия да накърнят чувството, съзряло през последната година. Ала на какво се крепеше то сега? Навремето бях писала до моя бивш годеник: Никога не можем да анализираме докрай мотивите, които ни карат да споделим живота на един мъж или една жена. Ала дали бях подходила по този начин към Луи, или се бях поддала на могъщото влечение, родило се между бедрата ми? Каква бе сега основата на моята любов към него? От какъв източник черпеше сили тя? Бях ли в състояние да я нарежа на тънки люспици и да я изследвам под микроскопа на разума? Или по нищо не се отличавах от вятърничавите момичета, които се поддават на първия оргазъм? Бях ли нещо повече от следваща наслаждението кукла, изгубила ума си след няколко сполучливи креватни гимнастики?

Сексуалността бе заела такова значимо място в моя живот, че дори сега, когато живеехме заедно, ми беше трудно да определя каква друга сила ме свързва с Луи. „Сексът е важно нещо, но идва момент, когато дори най-доброто чукане не е в състояние да те накара да забравиш, че трябва да си платиш сметките“, обобщаваше по свой начин София. Колкото и елементарни да бяха обикновено разсъжденията й, често се оказваше напълно права. В нашия случай проблемът изобщо не бе плащането на сметките, а смисълът, който трябваше да придадем на нашия съюз. Това, от една страна, не бе толкова непосредствено належащо, но пък много по-важно.

Защото ако тази спойка се разпаднеше, а за това причина би могъл да бъде блогът Ел & Луи, какво би останало от нас, между нас? Неясните обстоятелства около нашата първа среща, около началото на нашата връзка, едва ли биха допринесли за съхраняването на пламъка между нас. Една двойка се оформя благодарение на своя собствена митология, но с времето митът постепенно избледнява, излинява и се изхабява. Откъде тогава да се намери гориво за любовта?

Поради липса на вдъхновение надрасках набързо няколко реда, предназначени за Луи, поредица от извинения и клишета, недостойна за мен и за нас.

Моя любов,

Ако получиш това писмо, значи си излязъл от предварителния арест. Но в никакъв случай не приемай тези няколко думи и моето отсъствие като предателство към теб. Знаеш, че изцяло те подкрепям в твоята борба. Ала вълненията от последните дни ме наведоха на мисълта, че трябва да се разделим за известно време. Колкото да си поемем дъх. Не сме го правили от онзи 18 юни насам, когато двамата се установихме в „Шарм“. Вероятно се нуждая от малко въздух.

А също и от малко прозрачност. Не те упреквам, но между нас все още има немалко непроницаеми прегради. Немалко неосветени ъгълчета, които тегнат над твоето минало и над нашия живот.

Ти говореше за нови изпитания? За нови уроци, които да направят от мен съвършена любовница? Знай, че няма да ги последвам, докато ти не разтвориш докрай сърцето си за моите въпроси, останали досега без отговор. Обичам те. Продължавам да бъда на твоя страна. Бъди и ти на моя страна. На наша страна. Не се бой от моята присъда така, както аз не се боя от твоята.

Лудо влюбена и вечно твоя Ел.

На сутринта запечатах писмото и го поверих на Изиам, който обеща до един час да го отнесе в дома на госпожица Марс. Естествено, бях се въздържала да спомена за блога Ел & Луи. Би било прекалено директно. Прекалено болезнено. Подобно обяснение би трябвало да стане на четири очи, неговите очи и моите.

А междувременно...

– Добър ден, обажда се госпожица Лоран. Преди няколко дни посетих една гарсониера на улица „Трезор“... Питам се дали е възможно още днес да подпиша договора за покупка?

– Днес ли? А дали... цената ви устройва?

– Да, да.

– Имайте предвид, че вече получих оферта...

– За колко?

– Седем хиляди евро под обявената цена.

– Няма проблем.. Приемам обявената цена.

– Обявената цена? Сигурна ли сте?

– Напълно сигурна – отвърнах решително аз.

Брокерът ме помоли да изчакам, докато проведе един телефонен разговор, и след по-малко от половин час потвърди, че договорът може да бъде оформен още същия ден. Продавачът бе приел моята оферта и тъй като останалите документи вече бяха налице, нищо не пречеше бързо да стигнем до споразумение.

Кантората на нотариуса се намираше на улица „Вией дю Тампл“, само на няколко десетки метра от моя бъдещ апартамент, и затова прекарах часа преди уречената среща същия следобед на терасата на голямата бирария „Трезор“, разположена на очарователната улица без изход. Която скоро щеше да бъде моята улица.

Бях се обадила на София и тя скоро пристигна с лукаво изражение на красивото мургаво лице. Това изражение се съхрани дори след първия коктейл „Монако“.

– Как си? – запитах я аз. – Май нещо не си във форма.

– Преди малко говорих по телефона с твоя човек.

Откакто Изиам му бе предал моето писмо, Луи не бе престанал да преследва и мен. Редуваше гласови съобщения с есемеси, искайки от мен напълно уместно според него обяснение. Молеше ме за среща. Не бях му изпратила нито един отговор. Макар аз да бях тази, която исках сметка от него, все още не се чувствах готова да понеса подобна среща. Как можех да бъда сигурна в неговата искреност? Как бих могла да устоя и за пореден път да не се поддам на неговия чар, пред който, подобно на картонена кула, рухваше цялата ми защита?

– Е, и какво?

– Ами трудно понася твоето бягство в момент, когато ченгетата са на главата му.

– Кога са го пуснали?

– Рано тази сутрин.

И въпреки това Луи се бе разтревожил едва след като бе получил писмото ми. Едва тогава бе започнал да ме бомбардира с тревожни и на моменти дори гневни съобщения.

Чудно ми бе освен това защо неговият адвокат Зерки не ме бе осведомил за освобождаването на своя клиент. Очевидно той не смяташе, че заемам кой знае какво място в живота на Луи.

– Отправено ли му е официално обвинение? – заинтересувах се аз.

– За момента все още не. Но адвокатът му смята, че и това скоро ще стане. Кампанията, която води нашият приятел Антоан Гобер, допълнително влошава положението.

Зърнах на съседната маса закрепен на летва вестник, оставен на разположение на клиентите в кафенето. Пресегнах се да го взема и разсеяно го прелистих.

– Чуй ме, Ел... Нямам нищо общо с вашата история. И изобщо не ме интересува...

– Правилно – отвърнах аз с повече студенина от тази, която бях прочела в погледа й.

– ... Въпреки това смятам, че трябва да се прибереш у дома. Каквато и да е причината да си вдигнеш чуковете, Луи заслужава все пак някакво обяснение. Не мислиш ли?

Какво ли й бе казал, за да я убеди да поеме ролята на помирителка и да поеме неговата защита? Дали й бе обещал ново участие в танцов спектакъл? Запазих тези нерадостни въпроси за себе си и се задоволих да й опиша просто и ясно причините за моето недоволство: изпитанията, уличаващите видеозаписи, разкритията на Давид... и на всичко отгоре този проклет блог.

– Дори когато бях момиче на повикване, нито един клиент не се е отнасял така с мен...

– Сама го каза: това са били клиенти. Връзката ви е била предварително договорена. В повечето случаи това ни предпазва от неприятни отклонения.

– Значи, според теб, след като Луи не ми плаща, има право да постъпва с мен както му скимне? Да разкаже на всички как се подмокрям и как той ме ближе? Това ли искаш да ми кажеш?

Изглежда, неволно бях повишила глас, защото семейната двойка с дете на съседната маса ме разстреля с поглед, възмутена от скандалните ми изрази.

– Разбира се, че не... – опита се да ме успокои София. – Само че вероятно е възприел това като някаква игра между вас.

– Каква ти игра! Дори да е така, би трябвало да ме предупреди, когато я започва.

– Предполагам, че според него всичко това си е по правилата.

– Фактът, че открих съвсем случайно този блог?

– Да...

Подобна стратегия наистина напълно подхождаше на онзи Луи, който преди една година ме бе въвел в своя свят. Който се криеше зад маска и в комбинезон от латекс. Който с безброй хитрости бе превърнал в мъчение моя копнеж по него по време на нашите срещи в „Шарм“.

Сега обаче аз копнеех по друг мъж. По онзи Луи, който бе свалил маската, когото смятах, че съм открила през последните месеци с истинската му природа, гол, отърсил се най-сетне от всякакви преструвки. Мъжът, когото обичах.

Поради липса на повече аргументи усетих, че изтръпвам. Трепетната ми кожа още усещаше докосването на неговите ръце с такава сила, с такава острота, че на моменти си представях как се промъкват под дрехите ми, във всеки един момент и независимо къде.

– Между другото, помоли ме да ти предам съобщение...

Вече не я слушах: погледът ми бе привлечен от икономическата рубрика на вестника, където цяла страница бе посветена на сливането на медийните групи „Барле“ и ГКМП (Глобъл Корея Медия Груп). Слухът, за който ми бе споменал Маршадо, вече не беше тайна. Статията гъмжеше от всякакви подробности, включително предполагаемият размер на акциите, включени в сделката: два милиарда евро. С едва прикрито коварство, уж мимоходом журналистът споменаваше, че в резултат от този ловък финансов удар Давид Барле почти ще удвои личното си богатство. Следователно операцията бе изгодна не само за двете фирми. Собствениците, чиито снимки също бяха публикувани, отляво кореецът, а отдясно французинът, също имаха непосредствена лична изгода.

– Ей! Слушаш ли ме?

– Почакай...

Без да снемам поглед от вестника, вдигнах палец, за да я накарам да изчака и за момент да запази мълчание. Почти не обърнах внимание на портрета на Давид и се съсредоточих върху малкото оранжево каре в края на статията. На първия ред фигурираше рождената му дата. А тя бе 5 януари 1970 г. Официалната дата. Същата, която Давид винаги бе изтъквал пред мен. Същата, която Луи, а след него и Франсоа Маршадо бяха потвърдили в отговор на моя въпрос.

– Какво? – обърнах се най-сетне към София. – Какво съобщение?

– Би искал да се видите тази вечер. Не у вас, а навън.

– Каза ли ти къде?

– Не. Заяви, че вече знаеш мястото и часа.

Къде и кога, ако не в хотел „Шарм“, 22 часа.

– Няма да отида – отвърнах без колебание аз.

София се ококори от удивление. Понякога преиграваше с мимиките, но в този момент виждах, че учудването й е искрено и спонтанно.

– Защо? Не искаш ли да чуеш неговите обяснения?

– Искам, но не там. Не по този начин.

Не исках за пореден път да изпадна в плен на еротичното му влияние, до което той прибягваше, за да обезвреди въпросите ми, преди още да съм му ги задала. Хотел „Шарм“? Не, ставаше въпрос за неговия чар, за властта, която той упражняваше над мен всеки път, когато попаднехме в повече или по-малко интимна обстановка.

Подписът при нотариуса бе чиста формалност и приключихме бързо, а аз през това време бях като зашеметена. Сведох разговора до няколко кратки общоприети изрази: „добър ден“, „благодаря“, „точно така“, „при първа възможност“, „много ми беше приятно“, „довиждане“. Тази покупка бе може би най-важното събитие в досегашния ми живот, но аз подходих към нея като към делова работа без особени последици.

Умът ми бе другаде. В Малмезон например. Сред розовите храсти, обезсмъртени от художника Пиер-Жозеф Рьодуте. Сред плетеницата от цветове и бодли, където само преди няколко дни двамата с Луи се обрекохме един на друг.

Или пък в Нантер. Защото благодарение на мамините пари, спечелени с много труд и жертви, на свой ред, в резултат от моментно решение станах собственица на имот. Парите, които се трупат с търпение и упоритост, но могат да бъдат пръснати за миг.

Тъй като вероятно Луи бродеше някъде около „Шарм“, реших да се прибера едва след като напълно се стъмни. Изгледах няколко прожекции в киносалоните на Халите, но не бих могла да си спомня дори заглавията на филмите, защото едва хвърлях поглед към екрана. Хапнах един дюнер и прекарах остатъка от времето в едно кибер кафе на булевард „Себастопол“, разположено до еротична сауна с резбован фронтон.

От мястото, където седях, можех да следя двойките от всякакви възрасти, които дискретно влизаха там, а след няколко часа излизаха с влажни коси и широки усмивки. Особено трогателна ми се стори една от тях: млада брюнетка, която донякъде приличаше на мен, и възрастен мъж, вероятно на годините на Луи. Бихме могли да бъдем на тяхно място, сред гъмжилото от слети тела, сред пъшканията и въздишките.

Тяхното щастие ми изглеждаше толкова просто, толкова достъпно. Не би ли трябвало, подобно на тях, да измия тревогите си в пенестата вода и секса?

От време на време се отклонявах от тази гледка, за да прегледам в Интернет последните новини около сливането на „Барле“ и ГКМП. Едни сайтове се съсредоточаваха върху икономическите аспекти на сделката, докато други, напротив, подчертаваха светската й страна: годежа на Давид и Алис. От време на време попадах на клипа, който ги правеше за смях в социалните мрежи. Интересът вече бе поспаднал, но внезапно сърцето ми се сви, когато видях продължението на историята на Давид Барле, която започваше да напомня телевизионен сериал: Сгоден и вече изневерява?, гласеше надписът под снимката. Очевидно направена със смартфон, тя бе доста неясна и зле кадрирана, но въпреки това на нея ясно различих Давид, а до него аз, на масата в „Пицета“, при това в поза, която изключваше всякаква двусмисленост. По ъгъла и предметите в близък план заключих, че снимката е направена от маса в другия край на ресторанта, вероятно близо до бара. Луи никак нямаше да се успокои, ако случайно видеше работата на този любител папарак.

Реших да сменя мястото си и седнах пред екран, който не можеше да бъде видян от останалите посетители. Сторих го вероятно по интуиция. Или може би поради някакъв остатък от свян.

Набрах адреса на блога и страницата се появи пред очите ми. Веднага забелязах, че откакто го бях преглеждала, дизайнът на сайта е подобрен. Заглавието беше украсено с еротичен черно-бял елемент: две безименни голи тела, прегърнати върху измачкани чаршафи. Ала вниманието ми веднага бе привлечено от новия мигащ червен бутон, под който имаше надпис Директно. Дали това не беше скрита реклама? Една от тези, които са предназначени да примамят наивниците и да откраднат номера на банковата им карта?

Водена от онова любопитство, което открай време ме е карало да се опитвам да проникна зад заключените врати, „професионална деформация на журналист“, както би се изразила мама, реших да кликна върху него. Отвори се втори, по-малък прозорец, който бързо започна да се зарежда. Само след няколко секунди се появи изображение, отначало прекалено тъмно, за да може да се различи каквото и да било, но постепенно картината просветля.

Този път не се нуждаех от обяснение, защото веднага познах мястото на действие: стаята „Мари Бонапарт“. Все пак Изиам бе успял да изпълни заръката ми и да запази нашето светилище „Жозефин“, нашата стая номер едно. Нашето у дома.

Без мъка разпознах и двете лъскави от пот тела, изненадани в разгара на любовната игра, като мъжът извършваше енергични движения, прилепен към жената, застанала на четири крака. А съвършено закръгленият, величествен, кехлибарен задник, сякаш изваян с помощта на компютърен алгоритъм, принадлежеше на Саломе. В отговор тя извършваше същите вълнообразни движения, които предизвикваха възхищението ми по време на празненството по случай нанасянето ни в новия ни дом. Вероятно това бе нейна запазена марка. Мъжът ритмично проникваше в нея с напрегнат докрай пенис, изцяло съсредоточен върху този най-чувствителен орган на тялото си, който периодично изчезваше в гостоприемното влагалище... И това бе моят бъдещ съпруг. Да, това бе Луи.