Хотели. Втора стая

19.

3 юни 2010 година

Текстът, изображението. На кое от тях да вярвам? Това е въпрос, който всеки студент по журналистика в един момент си задава. Думите тежат, думите претеглят. Ала единствено изображенията притежават способността да слисат читателя, само те могат да завладеят съзнанието му така, че вече да не го изпуснат и да прекъснат една по една нишките на критическото му чувство. Двете медии са в непрекъсната неравна борба и преживените от мен огорчения в телевизията ме бяха запратили в лагера на победените, на думите, които никой не чете.

И въпреки това именно текстът ми помогна да разоблича човека, който се опитваше да омърси Луи чрез този отвратителен блог. Бях снела всякакво съмнение от моя любим. Ала след като Луи не беше автор на този компрометиращ сайт, тогава кой? Кой би могъл да го злепоставя в толкова труден за него момент? Антоан Гобер? Колкото и враждебно да бе настроен той към него, изобщо не виждах как отмъква нашия „Десет-пъти-дневно“, за да подхранва чрез него почти ежедневните си публикации в Интернет. Това предполагаше съучастие с хотел „Шарм“, което не можех да си представя. Според мен Изиам беше невинен също както другите грумове и камериерки. Оставаше господин Жак. Ала при всички случаи малко вероятно бе председателят на АРВУОУ да влезе в каквато и да било връзка с управителя на хотел със съмнителна репутация.

Обратния път изминах отново със скоростния влак, но този път нито за момент не затворих очи през трите часа до Париж. Чувствах облекчение при мисълта, че Луи няма нищо общо с блога, но бях смутена от останалите му лъжи и това оставяше в устата ми горчив вкус. Може би Луи не бе чудовищният ексхибиционист, за какъвто се опитваха да ми го представят, но загадката около братята Барле си оставаше непокътната.

Измъчвана от тези мисли, едва се сещах за случилото се през последната нощ. След моята среща на лунна светлина с рижата красавица продължих да страня от основната група и целомъдрено изчаках края на любовните им игри, след което Бръснатия череп ни откара обратно в Сен Мало. За щастие, живееше на западния бряг на Ранс и бе така любезен да ме остави недалеч от вилата. Вече се зазоряваше и имах време само за един последен оглед на помещенията, да прибера моите съкровища и да се отправя към гарата.

Бях обещала на Франсоа Маршадо да му се обадя веднага след завръщането си, но изпитвах насъщна необходимост най-напред да се прибера в моето гнездо. Бях се настанила в гарсониерата само преди няколко дни, но за мен тя бе вече уютно убежище, където мога да събера силите и мислите си.

– Улица „Трезор“, в квартал Маре – съобщих решително аз на шофьора, след като се качих в таксито на гара „Монпарнас“.

Първото нещо, което ми направи впечатление, когато влязох във входа на сградата, бе, че пощенската ми кутия вече е препълнена. От нея стърчаха няколко еднакви дебели плика формат А4. Грабнах ги припряно и побързах да ги отворя.

Всеки от тях съдържаше дебел топ изписани на ръка листи. Почеркът бе същият, който открих върху откритите в Динар записки. Почеркът на Луи.

Ала макар да разчитах на някаква изповед или може би извинение, още от първите редове разбрах, че съдържанието е от съвсем друго естество. Като ехо на моите литературни проекти, текстът имаше хибридна форма.

Бе озаглавен Азбуката на твоето тяло и всяка рубрика бе посветена на част от моята анатомия, кратка еротична новела, изтъкваща нейното предназначение. Очевидно някои части бяха почерпани от ярките спомени от първа стая, макар стилът да бе по-изискан от описанията в „Десет-пъти-дневно“. Повечето новели обаче описваха въображаеми ситуации, граничещи на моменти със свръхестественото: например върху лявата ми буза се появявало розово петно с формата на буквата С всеки път, когато съм имала желание за секс; при всеки оргазъм от вагината ми изскачали букви, които се подреждали в поема.

На места откривах дискретни следи от някои пози, присъщи на нашия еротичен код. Луи изпъстряше писанията си с едва прикрити сладостни признания, които действаха като балсам на моето изтерзано сърце. Препрочитах някои пасажи, за да се убедя, че не съм се заблудила и че неговата любов блика от неспокойните извивки на буквите, които на моменти ставаха нечетливи.

Задник (същ. м. р.): тази гъвкава плът притежава съвършена закръгленост, приятна пълнота, идеална извивка и представлява божествен завършек на хълбоците. Понякога ми се струва, че има свой собствен живот. Притежателката на този горд задник можеше да се разхожда край мен, пренебрегвайки ласките ми. Ала задникът непременно биваше привлечен от моите длани, които всеки път се долепяха до него и прекарваха така минути и дори часове. Още при първия досег за деня, с неговата еластичност, неволно го приветствах радостно, както се поздравява близък приятел: здравей, драги. Той се състои от две части, аз имам две длани. А това ще рече, че сме създадени един за друг.

Любовта му не се поддаваше на анализ поради различните и сложни форми, които приемаше, но от друга страна, разкриваше своята многоликост, когато се съсредоточеше върху някой от моите женски атрибути. Тя бе лирична за моя задник, палава към бедрата ми, носталгична при съзерцание на тила ми или похотлива към устните ми. Луи нямаше за цел да подреди пъзела на моето тяло, а да разкрие чувствата си към мен, и това толкова ме развълнува, че сълзи потекоха по бузите ми, които той описваше като „захарни ябълки, които никога няма да се стопят от докосването на езика ми, дори ако ги смуча до безкрай“.

Луи не отговаряше на мобилния. Нито пък на телефона в дома на госпожица Марс. Желанието да го видя, да говоря с него, да го докосна бе толкова силно, че не след дълго вече бях в метрото, на спирка „Сен Пол“.

– Луи? Луи, тук ли си?

Ледена тишина изпълваше величествената сграда. Макар да знаех, че тук съм си у дома, все пак се чувствах като натрапница и чуках на всяка врата, преди да вляза, за да не обезпокоя някого. Колкото по-голямо е едно пространство, толкова повече време е необходимо, за да се приобщиш към него, а аз бях пребивавала твърде кратко в този плашещ в много отношения дворец, за да оставя в него някакъв осезаем белег.

Ала това не бе единственото нещо, което ме смущаваше: стаите бяха прекалено чисти, прекалено подредени, спокойствието – прекалено дълбоко. Беше ми напълно ясно, че от дни насам Луи не се бе завръщал тук.

Изневиделица се появи Фелисите и така ненадейно се омота в краката ми, че едва не я настъпих.

– Оставихме те сама тук, миличка...

Последвах я, докато тя с мяукане ме водеше към кухнята, където напълних догоре купичката й, и бях възнаградена с мъркане, което следваше ритъма на моите ласки.

– Не знаеш ли къде е отишъл?

Щеше ми се да вярвам, че знае отговора и че беснее вътрешно, защото не може да ми отговори. Ала тя хрускаше крокетите и изобщо не ми обръщаше внимание. След като си напълни корема, се отправи в дирене на някое огряно от слънцето място, за да поспи.

Бях обиколила два пъти сградата, без да намеря спокойствието, обзело котката, когато подрънкването на връзката ключове ми напомни за съществуването на сутерена.

Слязох доста предпазливо и от пръв поглед разбрах, че уредбата е изключена. Нищо не показваше, че напоследък е била използвана, но въпреки това любопитството ме накара да включа една по една десетте камери. Изобщо не се изненадах, когато установих, че всички стаи в дома на госпожица Марс са отчайващо пусти.

Ала върху двата екрана, включени към камерите в съседния дом, от пръв поглед се виждаше, че там цари оживление. В спалнята без колебание разпознах Давид. Много по-изненадваща бе компанията му. Състоеше се от две дългокоси блондинки, едната от които се бе настанила върху слабините му, докато другата й бе подложила задника си. Двете действаха усърдно, като придружаваха всяко свое движение със съответното пъшкане.

– Иессс! – стенеше с нарастваща сила жената, яхнала Давид.

Другата без всякаква ревност се радваше на впитите във вулвата й устни.

Славянският акцент, вероятно руски, не оставяше никаква сянка на съмнение: бяха професионалистки в областта на секса. Съмнявах се обаче да са от състава на „Нощни красавици“. Очевидно бяха обикновени момичета на повикване, тръгнали на една от онези секс обиколки из Европа, по време на които руски, украински или полски проститутки правят престой в поредния град, а диспечерката им урежда срещите по Интернет.

Докато наблюдавах заниманията на Давид, се сетих за аферата „Дьолакроа“, която отново излизаше на дневен ред, и то в най-критичния момент от неговата кариера. Дали тези две хлапачки не бяха дошли по прословутите канали от Източна Европа? Как се наричаше продуцентската къща, чрез която групата Барле се бе компрометирала?

Бях чула названието, но в момента ми убягваше. Почти по инерция натиснах червеното копче за запис. Които и да бяха те, откъдето и да идваха, щяха да останат в паметта на уредбата. Щяха да се запечатат завинаги там, докато стенат от удоволствие, вкопчени една в друга.

Макар да не бяха толкова скъпи, колкото компаньонките made in France, вероятно тези създания струваха немалко пари на Давид, защото изборът му бе паднал върху първокачествени екземпляри: възраст около пълнолетието, прозрачна кожа, съвършено тяло, дълги коси и сладки муцунки: все качества, с които биха спечелили точки на конкурс за манекени.

Ала, като изключим екзотиката, трудно можех да проумея мотивите за подобен избор. Самата аз, а преди мен Орор бяхме доказателство, че негов тип са пълничките, пищни брюнетки, а не тези крехки, безвкусни същества.

Сякаш за да ме опровергае, правата жена прояви неочаквана дързост, като се наведе към допирната точка между другите двама участници. Тя пъхна глава между коремите им, протегна острия си розов език и започна да гали с него последователно основата на члена на мъжа и клитора на другата жена. Правеше го с такова старание, че приятелката й скоро получи оргазъм. Давид бе доволен от това разнообразяване и на свой ред се изпразни върху алабастровия корем на едната и върху алените устни на другата.

Трябваше да заснема този епизод. Все пак, преди тримата да изчезнат от екрана, по рефлекс извадих смартфона, включих го на запис и успях да съхраня сцената с все още вирнатия му пенис, който изстрелва съдържанието си срещу целомъдрените им на вид лица.

Тъй като тук действието бе към края си, реших да хвърля един поглед към салона. На пръв поглед там нямаше жива душа, но при по-внимателно вглеждане долових известно движение. До масата зърнах приведена фигура. Лицето на мъжа беше осветено от сребристия екран на лаптопа. Беше се разположил в дъното на салона, на най-отдалеченото от камерата място, при това в профил. При това положение ми бе трудно да позная кой е.

Огледах командното табло и не след дълго открих знак във формата на лупа, редом с ротативен бутон. Завъртях го в едната посока, след това в другата и успях да приближа образа, за да мога да различа лицето на човека, който енергично чукаше по клавиатурата. Това бе Ив, главният програмист на БТВ.

Бях го срещала един-два пъти по коридорите на телевизията, но помнех ролята, която бе изиграл миналата година в уволнението на Алис Симонсини. Именно той бе заловил сегашната годеница на Давид в неприлично положение с художествения директор Кристофър Хиймс, който също бе изгонен след този инцидент.

Отново извадих мобилния и като го насочих към чернобелия екран, направих няколко снимки, които при първа възможност щях да покажа на Фред. Той със сигурност щеше да потвърди самоличността на този човек. Що се отнася до причините за неговото присъствие в салона на генералния директор, признавам, че не намирах нито едно логично обяснение. Ала и в това отношение отново разчитах на сведения от първа ръка, които можеше да ми даде моят бивш.

Преди да се кача горе, отстъпих пред изкушението да огледам още веднъж записите. Подбрах онези, до които още не бях стигнала при предишното си посещение. Освен смътното вълнение, на което бях в плен, все още се надявах да открия мъжко лице, различно от това на Луи: дори най-незначителна физическа подробност, която ще го оневини.

Уви, за пореден път върху монитора се появи анонимното тяло, суховато и без отличителни белези, което би могло да принадлежи на когото и да било.

Този път партньорката му бе доста различна от жената на предишните записи. По масивната й задница и гънките, които тук-там се открояваха по кожата й, разбрах, че е на средна възраст, много по-зряла от останалите създания, но надарена с вулгарен чар, разкошни гърди и удивителни трапчинки до всяка от тях. Предположих, че това е нейна запазена марка.

Легнала по корем, тя бе подложила задник и бедра на партньора си, който се бе настанил между тях и усилено блъскаше. Камерата показваше ту половите им органи, от които се отделяше белезникава пяна, знак, че отдавна са започнали, ту лицето на жената в профил, усмихната и с блажено изражение. Изглежда, изпитваше необикновено удоволствие от действията на Луи и приемаше всеки негов тласък с продължително стенание.

За момент кадърът спря върху две гънки в долната част на гърба, две вдлъбнатинки с формата на f, което ми напомни прословутата фотография на Ман Рей Цигулката на Енгр.

Отново запечатах кадъра в паметта на мобилния телефон.

Качих се в хола с намерение веднага да си тръгна, но преди това трябваше да запася с храна Фелисите. Щеше ми се да се обадя на Арман, за да поверя на грижите му моята мустаката щерка, но ми се стори, че би било неуместно тъкмо в този момент да звъня на съседната врата.

– Всички те изоставят, красавице... – въздъхнах аз, докато галех копринената козина на котката.

Към нея ли бяха отправени тези думи, или към самата мене?

Телефонът ми започна да вибрира и това разсея обзелата ме печал. В гласовата поща имаше съобщение от скрит номер. Беше пристигнало, докато съм се намирала в сутерена, където нямаше обхват. Гъгнив мъжки глас с припрян и суховат тон избълва онова, което имаше да ми каже:

„Здравейте, Анабел, на телефона е Жан-Марк Зерки. Както ви е известно, аз съм адвокат на Луи Барле. Ще бъда кратък. Откакто бе освободен, моят клиент е подложен на преследване от страна на медиите и папараците. По мое настояване за известно време се оттегли от публичния живот. Той ми възложи да ви съобщя, че не ви отбягва, но би желал настоящото му местонахождение да остане в тайна. Ето защо в близко време няма да можете нито да разговаряте, нито да се срещате с него. Зная, че за вас е трудно да приемете подобно положение, но става въпрос за неговата защита и сигурност... Надявам се да проявите разбиране. Вече бе заплашен от някои крайно десни групировки. Засега няма място за тревога, но предпазливостта е наложителна. А, да, и още една подробност: той няма нищо общо с блога, за който бе съобщено по телевизията. Засега не ни е известно кой стои зад тази манипулация, но ви приканвам да не обръщате внимание на публикациите в този сайт, нито пък на имейлите, които бихте получили от него. Имаме сериозно основание да смятаме, че е налице пиратско проникване в неговия компютър и поща. Не отговаряйте на писмата, пристигнали от неговия адрес. Смятам, че засега това е всичко. Скоро отново ще се свържа с вас. Приятна вечер“.