Хотели. Втора стая

3.

12 май 2010 година

Моят мъж не бе уточнил броя и естеството на изпитанията, през които трябва да премина, но знаех, че занапред ще бъда оценявана както според моята инициативност, така и по способността ми да се съобразявам с неговите собствени изисквания. Всяка изненада, която му поднасях, щеше да бъде точка в моя полза. Колкото по-близо бе обучението ми до своя край, толкова по-цялостно щеше да ми принадлежи Луи, пленник на моите обятия, на моя корем, на вулвата ми, които бяха широко разтворени и зовяха само него.

В очакване на нови епизоди от този горещ сериал, животът ни в дома на госпожица Марс постепенно започваше да се организира. Много по-трудно ми бе да свикна с този изтънчен и пропит с история декор, отколкото в съседната сграда, където Давид бе смесил очертанията на миналото с атрибути на съвременността. Вероятно щяха да минат месеци, преди наистина да се почувствам тук у дома си. За щастие, София използваше всякакви поводи, за да намине да ме види, и нейната сърдечност определено ми помагаше да се аклиматизирам.

– Годеж! – възкликна тя и зяпна, когато й изложих моя план.

– Най-сетне. Само аз и Луи. Без никакви гости.

– Да, това го разбрах, но все пак...

Върху лицето й се изписваха последователно всевъзможни чувства: изумление, радост и, без съмнение, известна завист.

– А, като стана дума за годеж... Чу ли новината на годината?

– Каква новина?

Сякаш привлечена от гласовете ни, Фелисите пристигна в малкия салон, където вечерта на откриването бях гледала любовните игри на поканените от Луи двойки. Отърка се в краката ми и след това скочи на коленете ми.

– Имаш ли вече Интернет в този твой дворец?

– Ами да – свих рамене аз. – Все пак тук разполагаме с някои неща, които ги е нямало през деветнайсетото столетие.

– Донеси тогава лаптопа, искам да ти покажа нещо.

Послушах я и отместих Фелисите, която очевидно се разсърди, че толкова бързо я лишавам от топлото гнезденце, което си бе свила в скута ми. Отворих компютъра и той веднага се включи.

– Окей. Сега чукни „Давид Барле + Алис Симонсини“.

– Какви ги вършат тези двамата?

В паметта ми изникна черно-бялото изображение на двамата върху екрана на монитора. След онази вечер желязната врата на сутерена, на подземието, както го бе нарекла София, бе останала херметически затворена. Дали Давид Гарше бе признал пред Луи поредицата гафове, които бе направил?

– Сега ще видиш. Хайде, чукни!

Върху екрана веднага се появи цяла върволица резултати. Първите от тях представляваха винетка с двамата влюбени, нежно прегърнати на добре познатото канапе.

– Сега кликни на видео.

– На кое?

– Няма значение. Ще излезе едно и също. Продали са го на Пари Мач. От тази сутрин е на линия.

– На Пари Мач ли? Та нали щеше да има официална пресконференция?

– Е да де... Тъкмо това е най-интересното. Кликни, моето момиче, давай!

Послушах я и с разтреперан пръст натиснах клавиша, по-скоро любопитна, отколкото разтревожена.

Отначало мина рекламата за семеен миниван, после се появи емблемата на прочутото седмично списание, сред което видях салона в дома Дюшеноа. Не можеше да има никакво съмнение. Седнала с подвити крака, Алис бе изпънала снага със замръзнала върху устните усмивка, с по-лъскава от всякога руса коса. Очевидно фризьорът и гримьорът си бяха свършили работата. Дори Давид, като никога без костюм, с разтворена на гърдите бледорозова риза, изглеждаше с по-силен загар от обикновено.

Ненадейно се дочу гласът на журналиста:

– Давид Барле, защо пожелахте да направите днес това изявление заедно с Алис?

– Просто защото искам да обявя официално нашата връзка. И да покажа на всички, че...

– ... че тя е сериозна – допълни Алис, като изпъчи гърди.

След това двамата се наведоха един към друг и докоснаха устни.

– Мога ли да ви запитам от колко време...?

– Сме заедно ли? От пет месеца.

– Скоро ще станат шест – добави пищното създание. – Нали, котенце?

Усмивката на Алис стана още по-широка и тя чукна интимно по носа своя партньор, както обикновено постъпват хората, когато са насаме.

Беше не само смешно и неприлично, а направо гротескно.

– В такъв случай нали няма да бъде неуместно, ако запитам какви са вашите планове?

– Няма – потвърди Давид. – Смятаме съвсем скоро да се сгодим.

– Това е чудесна новина – протръби зад кадър журналистът. – Искрени поздравления!

– Благодаря! – отвърнаха почти в хор двамата, заличавайки напълно разстоянието между двете тела, които се сляха в безупречно изпълнена прегръдка.

Следваха няколко кадъра в различни помещения на дома, на които те ту си слагаха разни, на вид безценни накити, ту си разменяха целувки по шията и се хващаха през кръста. Накрая отново се появи „Котенцето“ в едър план.

– Струва ми се, Давид, че имате да ни съобщите и друга новина...

– Наистина. Алис е не само жената, която обичам, но и професионалистка в областта на медиите, една от най-компетентните, които съм срещал през моята кариера. Впрочем на онези, които познават и двама ни, е добре известно, че именно по този повод се срещнахме.

– В БТВ, където Алис преди това ръководеше маркетинга, нали така?

– Бях директорка на международния маркетинг – поправи го донякъде засегнато Алис.

– А само след няколко дни официално ще бъде моя дясна ръка в този телевизионен канал, който е най-представителният в групата „Барле“, на длъжността заместник-генерален директор. Убеден съм, че ще ми помогне да издигнем БТВ на равнището, което заслужава.

– Тоест?

– Да стане пръв информационен канал в цяла Европа.

Забравена беше непристойната история с Кристофър Хиймс. Безкомпромисното уволнение бе останало в миналото. Подобна амнезия пред окото на камерата, без дори да мигне или да се запъне, изискваше от Давид истински талант на актьор.

София протегна ръка и авторитетно натисна бутона за пауза.

– Не е ли напълно откачено?

– Да... – потвърдих аз. Бях шокирана и развеселена.

– Да беше видяла как ги хулят в социалните мрежи! Едни им се подиграват, други са скандализирани, но всичко живо се е нахвърлило върху тях. Фред разправя дори, че синдикатите се канели да искат сметка от Давид за накърняване образа на групата.

– Направо ме шашваш... – съгласих се едва чуто аз. – Продължавам обаче да се чудя как Давид се е навил на подобен маскарад.

Ала като се сетех за начина, по който бе поискал ръката ми, на границата между клишето и лошия вкус, си давах сметка, че той никак не е чужд на кича и преиграването. Макар да беше собственик на цяла империя и притежател на куп дипломи, това изобщо не му пречеше да се държи като тийнейджър във ваканция, по флуоресцентни джапанки.

– Почакай, ясно е, че идеята е изцяло нейна. Погледни само как ликува тази глупачка! Направо ще се пръсне! Радва се, сякаш е спечелила Мики Маус на панаирджийско стрелбище.

В подобна присъда имаше доста истина. И все пак неволно усещах в цялата тази показност ръката на моя бивш годеник. Чувствах вътре в себе си, че въпреки това нелепо шоу, предназначено да смае зрителите, той все още не бе забравил своя провал с мен от миналата година. И колкото по-дълго продължаваше да се държи публично по този начин, толкова по-силно ставаше убеждението ми, че всичко това е предназначено за мен и единствено за мен, която бе имала наглостта да го отблъсне. Да ми покаже какво съм изгубила. И преди всичко да заяви високо и открито, че ме е забравил.

Кого смяташе да заблуди по този начин?

Отказвах да поема ръкавицата, която ми хвърляше, и да започна дуел с този Наполеон и тази оперетна Жозефин... Въпреки това се налагаше двамата с Луи в най-скоро време да придадем форма на нашата връзка. Дори в тесен кръг. Дори и ако я запазехме в тайна. Нали бях съобщила на София за предстоящия ни годеж?

Трябваше час по-скоро да се заема с организирането на този годеж. Мисълта за императорската двойка ме накара да си спомня за Малмезон. При това не каква да е версия на Малмезон...

– Къде отиваме? – заинтересува се Луи с превръзка на очите, докато безцеремонно го побутвах към задната седалка на лимузината. – Мога ли да знам какво сте ми сготвили за днес, госпожице?

– В никакъв случай, скъпи мой. Ако предварително на-учите менюто, няма да ви е интересно.

Развеселен от подобно узурпиране на властта, той покорно се остави да му отнема бастуна и събра китки, за да ги вържа.

– Ришар – викна закачливо той към шофьора, – само не ми казвай, че си станал съучастник в тази постановка.

Напротив, дори двоен съучастник. Откакто официално бях влязла в живота на неговия работодател, шофьорът Ришар бе променил отношението си към мен. Пресилено би било да се каже, че е станал по-приветлив, но не можех да не призная безупречната му всеотдайност и преданост към неговия господар. Две качества, които се бе съгласил да постави в услуга на мен, когато му изложих своя план: да отвлечем Луи и да го отведем в спалнята на императрицата, разположена на първия етаж в северното крило на замъка Малмезон. Съгласи се да направи всичко по силите си да не позволи на нашата жертва да разбере накъде сме се отправили и какво го очаква там, когато пристигнем.

За съжаление, си бях направила сметката, без да вземам под внимание изострените сетива на Луи и аналитичните му способности.

– Навлизаме във втори тунел с мост между двата... – обади се той, докато излизахме от Ньойи сюр Сен. – Я почакайте... Отиваме в Малмезон, нали?

Както се бяхме уговорили, нито аз, нито Ришар му отвърнахме. И дума не можеше да става да играем на „топло“ и „студено“ или по някакъв начин да му подсказваме. Той и сам бе успял достатъчно добре да се ориентира.

Онова, което не знаеше, бе, че благодарение на данните, които Ришар бе успял да вземе от тефтерчето му с адреси, бях успяла да сътворя малко чудо. Няколко телефонни обаждания от негово име до националните музеи „Наполеон“, до кметството Рьой-Малмезон, до управителя на Малмезон и до още няколко официални инстанции и служители, на които трябваше да се пусне нещо в ръката, но в края на краищата постигнахме своето, така че с приближаването ни железните врати се разтвориха пред нас с удивителна безшумност.

До следващата сутрин цялата сграда беше на наше разположение. Естествено, се наложи да подпишем няколко документа за освобождаване от отговорност и неизбежните застрахователни полици в случай на непредвидени обстоятелства. Такива обстоятелства впрочем не се и предвиждаха.

– Чакъл! Движим се по чакъл! – възкликна Луи.

Действително сега лимузината пое по широката алея с островърхи туи от двете страни, между които се мяркаха зелените масиви на английската градина, изпъстрени с полски и градински цветя.

Аз също бях готова да разцъфна, да дам воля на дивите си сетива, да оставя да избуят кълновете на желанията, които се таяха в мен от година насам. Като главна разпоредителка на нашите наслади, се наложи да поема известни задължения и при мисълта за тях от няколко дни насам стомахът ми се свиваше на топка, но това допълнително разпалваше страстта ми и въображението ми непрекъснато рисуваше една от друга по-непристойни и неочаквани картини.

– Замълчете, господине – прошепнах на ухото на Луи, придавайки на гласа си загадъчна чувственост. – Замълчете... Инак ще се наложи скоро да бъдете наказан!

Това застрашително обещание го накара да се усмихне съвсем по детински: ясно му бе, че очакването ще бъде дълго и тежко, но пък наградата след това си струваше.

Все така с превръзка върху очите, той излезе от колата и двамата с Ришар го преведохме през парадния двор до тюркоазената козирка над входа.

Във вестибюла с масивни колони от розов мрамор поехме надясно, минахме през изисканата билярдна и разтворихме двойната врата, водеща към стълбището за горния етаж. Двамата с шофьора Ришар предварително бяхме проучили разположението, за да не се объркаме в решителния момент. И ето че той настъпи.

Спалнята на императрицата беше разположена отвъд площадката във формата на Г. Трябваше да се заобиколи стаята с ротонда отляво, а след това да се мине през удивителна остъклена двойна врата, чието отражение правеше куполът с шестнайсет пана да изглежда още по-голям.

Помогнах на Луи да мине над парапета откъм двата големи прозореца, предназначен да спира посетителите, след това го отведох да седне на едно от двете червени кресла, върху чиито облегалки беше избродирано с позлата огромно J. Върху египетска масичка от злато и махагон вече ни очакваше бутилка изстудено шампанско с две високи чаши, а до тях сладкиши, сред които макарони и калисони като ония, които Луи бе подарил на Мод.

– Ще приключите ли скоро с тези детинщини? Мога ли вече да сваля превръзката?

– Не, почакай! Само минутка...

Отпратих Ришар, който се измъкна с необикновена за габаритите му бързина, дръпнах плътните двойни завеси и започнах да свалям дрехите си. Този път събличането не беше ритуално. Изненадата, която му готвех, далеч надминаваше задължителните изпълнения на обикновена стриптийзьорка.

Погледнах в едно от огледалата дали мастилото не се е размазало и най-сетне дадох сигнал на горящия от нетърпение Луи:

– Можеш да отвориш очи.

Той дълго ме гледа, без да продума, явно очарован от видяното.

– Цвете мое... – прошепна той.

Аз наистина бях неговото цвете. И то какво цвете! Преплетени стъбла, изрисувани по краката и хълбоците ми, се издигаха до розови и червени цветни пъпки по корема и гърдите, като изящните форми и ярките багри подчертаваха извивките на тялото ми и им придаваха не-обичайна гъвкавост.

В друг момент бих сметнала подобно определение твърде нелепо или твърде натруфено по отношение на мен, ала сега бях наистина като цвете, покълнало и разцъфнало едновременно с нашата любов в топлата оранжерия на „Шарм“, където се бях научила да направлявам жизнените сокове, които напираха в мен.

Сутринта София бе употребила няколко часа, рисувайки върху мен мотивите, които бяхме подбрали заедно, изтънчени арабески от добре очертани стъбла и венчелистчета. Старателно бе възпроизвела всички подробности и нюанси, така че цялото ми тяло се бе превърнало в един огромен букет.

Първи час, разваляне на букета

С помощта на парче мек памучен плат и хидратантен крем Луи през целия първи час бе зает да ме разкрие, да ме освободи от моята обвивка, изтривайки едно по едно цветята, които ме покриваха. Избраното от София мастило, чиито качества тя познаваше от собствените си изпълнения, се заличаваше при първия опит, сякаш се изпаряваше от дӝсега с млечнобялата течност. По погледа на Луи разбирах, че с всяка изминала минута все повече се разпалва, сякаш ме открива за първи път.

– А след това? – запита той, докато се заемаше с широкото пространство на корема и гърдите.

– След това ли? Разполагаме с девет часа, за да разцъфнем един за друг.

– Значи, ще правиш любов по примера на Жозефин?

Не можех да скрия нищо. Не и от него.

Жозефин дьо Боарне бе превърнала Малмезон в драгоценно ковчеже на своята страст към цветята. Рай от пищна растителност, подобен на родната й Мартиника.

Движенията на моя партньор бяха внимателни, но методични. Към всеки нов участък от моята анатомия той подхождаше с деликатността на археолог, който разкрива съкровище, използвайки парчето плат като четка. Ласките на тъканта ме караха да потръпвам и на моменти бях на път да изстена. Мястото, което той почистваше, се разгръщаше и се разтваряше като поредния цвят, в плен на трепетна признателност.

Втори час, вдъхване на уханието на моето цвете

Всеки път, когато приближаваше до полуразтворените устни между краката ми, по които вече избиваше роса, аз отблъсвах ръката му. Пред нас бе цяла една нощ. Стремях се да удължа колкото се може повече тази предварителна любовна игра. Да придобия търпението на градинар. Да оставя поривите на нашите желания да израстат в ритъма на нощта. Да черпя от кладенеца на нашите фантазми, без да опустоша всичко с прекалено резки движения. Да се съобразявам със собствената ни природа.

– Помириши я... Говори й.

Той ме вдигна и ме отнесе до леглото. Бяха ме предупредили да се отнасям с особено внимание към него, тъй като според уверенията на уредника то бе оригиналното и именно в него бе спала Жозефин. Луи бавно ме положи настрани и пъхна глава между бедрата ми.

Носът му опираше в моята роза. Той вдъхна острото й, мускусно ухание, което се бях постарала да съхраня, като през последните дни се бях мила само с чиста вода. Природата ми бе в своето естествено състояние.

– Обожавам миризмата ти... Бих могъл дни наред да остана така – довери ми се за пръв път той по този въпрос.

Значи, не само аз се прекланях пред интимните миризми. Това откритие запърха в мен като пеперуда и ме изпълни с непознато преди доверие. Занапред не биваше да се притеснявам, когато той упорито вдишва уханието ми, и бихме могли без притеснение да се душим взаимно като кучета или свободно да разговаряме на тази тема.

Ала Луи не знаеше, че освен препоръчаните от него книги, по време на едно от посещенията в книжарница „Мюзардин“ бях открила и други поучителни четива. Сред тях беше еротичната перла, озаглавена Odor di Femina, отпечатана в началото на двайсети век, от тайнствения автор с инициали Е. Д.

Подзаглавието на този кратък роман бе Натуралистична любов. В него се разказваше за мъж, комуто са дотегнали блудкавите градски вагини и който заминава на село, за да открие автентичните интимни ухания.

– Бих искал да съм парфюмер, за да мога да извлека твоя сок и да го превърна в парфюм – прошепна Луи.

Сякаш, за да ме убеди в това, той се отказа от красноречието и се съсредоточи върху моята цепка. Пъхна като кутре в нея лицето си, което подгизна от прозрачния и благовонен нектар. От време на време вдигаше глава, за да долови по-добре миризмата, полепнала върху горната му устна, но веднага след това отново се отдаваше на изследване на моите недра. Самата аз бях като омагьосана от опиянението, което предизвиквах у него.

Трети час, отстраняване на венчелистчетата

Големите устни, малките устни, перинеумът... пренебрегнатите деца на женската любов. Ще се намери ли мъж, който някой ден да посвети цялото си внимание и ловкост на вашите нежни лигавици, на вашата несравнима изтънченост?

Ще се намери. И това е мъжът до мен.

Копринените възглавнички на пръстите му. Безпогрешният връх на езика му. Постара се да ги дари с всичко, което месестите ми гънки заслужават. Вулвата на една жена е сложно растение. Няма мъж, който би се осмелил да твърди, че я познава, ако не й се е посветил изцяло, ако не е изследвал докрай всички нейни скрити кътчета, извивки, цялата нейна изменчива, подвижна, свита или отпусната структура, окъпана в циприн, толкова многолика в зависимост от момента. За това е необходимо време, търпение. Двамата разполагахме с време, а Луи притежаваше нужното търпение.

Понякога той увиваше между показалеца и средния си пръст парченце плат, като по този начин стигаше до калпачето на клитора, ала веднага след това се връщаше назад и се отправяше към ануса. Това негово движение предизвикваше у мен вълни, които обливаха цялото ми тяло.

Изпитвах все по-силно желание да проникне в мен още сега, без да отлага, поне с един-два пръста по-навътре. Ала при всяко негово докосване откривах начин да устоя и да се съсредоточа върху деликатните и мимолетни усещания.

Вече три часа се отдавахме на тези предварителни ласки, вглъбени в постепенното съчетаване на нашите тела, като всеки допир, дори най-лекият и най-беглият, ни сливаше по-силно от всякога. Между нас протичаха електрически заряди. Стаята вече бе потънала в пълен мрак и силуетите ни бяха станали едва доловими, когато най-сетне решихме да включим осветлението. Бих предпочела това да са единствено свещи, ала тъй като всички стени бяха покрити с драперии, уредникът категорично бе отхвърлил тази идея.

Ето защо се наложи да продължим на прекалено силната за нашите изпълнения светлина, сгушени зад червените копринени завеси. Луи до такава степен бе съсредоточен върху бавното разцъфване на моето цвете, че това дори се превърна за него в нов източник на възхита.

– Струва ми се, че излъчва своя собствена светлина!

Подобно на фосфоресциращо цвете, вулвата ми сякаш отделяше преливащо сияние и тъй като лицето на Луи бе между бедрата ми, ми се стори, че то цялото е озарено от това вътрешно излъчване.

Четвърти час, откъсване на плодника

Ръцете и телата ни се месеха взаимно, както се мачка плодна пръст. Техният допир предизвикваше пориви на наслада, каквато никога преди не бяхме изпитвали. Усещанията бликаха отвсякъде, понякога се съсредоточаваха върху определен участък, а на моменти се разпростираха широко върху гърдите, устните, задника, езика.

Желанието вече бе прекалено силно и ми се струваше, че е време да поотпусна контрола. Щяхме да изоставим целомъдрените ни и изискани жестове, за да се оставим да ни увлече потокът на страстта, която до този момент бе внимателно насочвана и ограничавана подобно на френска градина.

Посочих палаво с пръст клитора си и заповядах:

– Заеми се с него... Започни да го смучеш.

Справи се със задачата по-добре от всеки друг и дори по-добре, отколкото самият той го бе правил преди. Грижливо довършваше докрай всеки етап, довеждайки го до границата на търпимостта.

Започна с леки докосвания на езика върху калпачето, под който чувствителната пъпчица постепенно набъбваше. Имах усещането, че нараства в същия ритъм, с няколко грама при всеки влажен допир, подобно на кадри от филм, който показва в ускорен темп разцъфването на цвете.

– С уста. Поеми го с уста – помолих го аз след няколко дълги минути блаженство.

Той пое в протегнатите си устни израстъка, отначало бавно, а сетне все по-бързо, без да го е грижа за мляскащите звуци, които издава и които ме омайваха. При всяко навлизане на клитора в устата му той го леко го погалваше с език, опитвайки се да повдигне калпачето и да влезе в пряко съприкосновение с главичката. Правеше го доста припряно и не всеки път успяваше, а това неизменно предизвикваше спазъм в долната част на корема ми, който след това повдигаше хълбоците ми и изтръгваше от гърлото ми неволно стенание.

През този четвърти час стигнах до оргазъм поне три или четири пъти. В паузите между тях той едва ми позволяваше да дойда на себе си, а на клитора ми да се поуспокои, като веднага след това отново минаваше в нападение, решен да изтощи тялото ми и да изчерпа докрай целия арсенал свои ласки. Добро зърно в добра почва, с добро напояване и идеално греене, даде живот на най-прекрасното цвете на насладите.

Пети час, галене на стъблото

Само не си мислете, че приемах нашия годеж като цъфтеж, от който ще се възползвам единствено аз. Нощта вече бе обгърнала замъка, животните наоколо бяха подели своята нощна симфония, когато най-сетне реших, че цветето на свой ред трябва да се погрижи за градинаря.

Луи все още не беше свалил дрехите и аз го съблякох с всичката нежност, на която бях способна. Когато накрая застана пред мене гол, целунах отделно всяка от многобройните му татуировки, вкусвайки тяхното дълговечно мастило, вдъхвайки мотивите им, също както той бе сторил с моите. Чувствах го как потреперва при всяко докосване на устните ми.

Моите устни. По време на доброволното ни затворничество в „Жозефин“ той бе написал ода за тях, посвещавайки ме в литературния жанр, наречен хвалебствие. Това бе кратко стихотворение, посветено на част от анатомията на жената, твърде разпространено през епохата на Ренесанса. Само за няколко минути той го състави, черпейки вдъхновение от модела, който се намираше пред очите му:

Устни, допрени до моите устни,

устни, от сладък плод по-вкусни,

които не знаят ни умора, ни леност.

Устни, които ще вкуся блажено,

макар че те също са гладни за плът.

Устни, цвете на твоето тяло,

навеки сладостно впити в мен.

Устни, лапнали моя член.

Отново откривам ги аз всеки път.

Устни, на които вечно съм в плен!

Не притежавах неговото перо, но пък разполагах със сочните плодове, който той толкова обичаше.

Като отглас от неговите стихове, аз полагах устните си навсякъде, където ми посочеше. Предварително ги навлажнявах, притисках ги, сякаш исках да изстискам сока им. Виждах, че тази моя игра го влудява. Обикновено толкова спокоен, сега той се извиваше, давайки израз на обзелата го страст.

Когато най-сетне устните ми стиснаха главичката на члена му, ми се стори, че направо ще се задуши. Разтвори широко уста и напразно се опитваше да си поеме въздух.

– Да... – едва успя да прошепне той.

След годината, прекарана на служба при него, му бяха добре известни възможностите на моята уста, когато тя се захванеше с набъбналия му пенис, поемеше го чак до основата и покриеше със слюнка тестисите му.

Въпреки това този път успях да го изненадам. Измислях всевъзможни варианти, безброй необичайни способи да играя с така възпетите си устни, като ги движех постъпателно, смучех, лапах, дърпах, притисках, за да изпитам докрай направата на неговата мъжественост.

– Внимавай – предупреди ме сподавено той.

Не желаех да се изпразва в устата ми. Не и този път. Бързо се отдръпнах, сграбчих задника му и го придърпах, за да усетя твърдостта с гърдите си.

Струята сперма избликна и ги ороси. Белите й капки изрисуваха бразди там, където преди бяха цветята от черен грим, които Луи бе изтрил. Те бавно се стичаха по кожата ми, между гърдите, в трапчинката на шията, разперваха се като венчелистчета на цвете.

Шести час, садене на леха

Следващият час бе посветен на редуващи се един след друг пориви, на по-волни нападения, на отдавна очаквани фигури. Нощта вече преваляше. Съвсем основателно чувствахме известна умора. За да се преборим с апатията и дрямката, която витаеше из въздуха около нас, въведох някои новости в програмата: всички наши пози приемаха названията или формата на цветя. Така последователно минахме през лотос, орхидея и лиана, като при последната лежахме изпънати един до друг, като краката и ръцете ни бяха вплетени по невъобразим начин.

В този особен начин да правим любов растителността присъстваше не само с имена, но и чрез присъщата й гъвкавост и бавност, която се стремяхме да постигнем. Нито едно движение на Луи в мен не бе нито припряно, нито прекалено силно. Членът му сякаш пропълзяваше и никога не проникваше прекалено навътре. Ласките му сякаш по-скоро ме обгръщаха. Спазмите само привличаха мъзгата на тялото му към повърхността, по-близо до мен.

Любехме се вече цял час, внимавайки да не стигнем докрай, обуздавайки оргазмите, почти неподвижни един до друг, дебнещи всяко подмолно движение вътре в нас. За нас това бе сериозно изпитание. Просто се плъзвахме от една наслада към друга, от едно желание към следващото...

Именно в това се състоеше магическата формула. Също както в природния цикъл, нищо не се губеше. Удоволствието, което единият от нас изпитваше, биваше подхранвано от желанието на другия и така нашият плам непрестанно се възраждаше.

На моменти се въздържах да стегна вагината си около члена му или се опитвах да не обръщам внимание как той пулсира вътре в мен като сърце. Стига да можех, стига да имах сили, бих написала на свой ред хвалебствие в негова чест.

Седми час, подхранване на почвата

Ришар, за чието присъствие навън почти бях забравила, почука откъм съседната стая, наречена всекидневна на императрицата, и на вратата се показа изморената му физиономия. В ръцете си държеше сребърен поднос с чаши, голяма кана с кафе, сладкиши и сушени плодове.

– Малко подкрепление?

Приехме предложението му с въздишка на облекчение. Той положи своята лепта върху малката египетска масичка, като преди това разчисти остатъците от предишната закуска. След това веднага се оттегли. Мълчаливо и с охота двамата възстановихме силите си.

След като отново се озовахме в леглото между двата позлатени лебеда, отначало ми се стори, че сме на път да заспим. Ала той долепи устни до ухото ми и почувствах, че се готви да каже нещо.

– Обичам те...

Не се бях излъгала. За разлика от Давид, който непрестанно сипеше уверения в чувствата си, Луи бе същински скъперник. Може би дори това бе първото му признание.

– ...И толкова обичам да ми поднасяш изненади.

Първата му фраза бе за мен като трофей. Втората бе по-скоро като подканяне за онова, което все още ни предстоеше. След като харесваше моята предприемчивост, нямах никакво намерение да го разочаровам. Мълчаливо отвърнах на целувките, с които отново ме обсипваше, преплетох крака в неговите и прокарах ръка по задника му, а после я преместих върху неговия пенис.

Не си спомням добре думите, които разменихме след това. Помня само, че говорихме за сериозни неща. По-конкретно за нашия съюз. Луи спомена брачния договор, като не пропусна и договора, който Давид ми бе предложил да подпиша. Между две прозявки намерих сили да го запитам какво ще съдържа нашият, съставен от същия господин Оливо, и да предложа той да бъде предоставен на господин Вюрман, нотариуса на мама.

Някои растения не раждат само цветя. От тях изкарват и стерилни издънки – и дори бодли.

Осми час, устояване на смяната на сезоните

За съжаление, той бе най-трудният, най-оскъдният откъм цветя и, въпреки изпитото обилно количество кафе, борбата се оказа най-трудна. Отвън растенията бяха покрити с благодатна роса. Бяха тъй прекрасни, тъй нетърпеливи да се измъкнат от прегръдката на нощта, тъй жадни за слънчева светлина. Тогава си помислих, че тези часове ще бъдат последните, които ще прекараме затворени. След съзряването на нашата двойка в сянката на „Шарм“, а сега и тук, бе настъпило времето да излезем на открито.

Ала засега, за да се възползваме от свежестта на зората, ми хрумна да бръкна с ръка вътре в себе си. Извадих я, цялата мокра от циприн, нито прекалено течен, нито прекалено лепкав. След това намазах с него всички части от тялото на моя любовник, които сметнах за нужно: бузите, челото, шията, гърдите и дори устните, които той веднага облиза жадно. Не пропуснах слепоочията и трапчинките зад ушите, защото от опит знаех, че само няколко капчици на това място възбуждат повече, отколкото на кое да е друго.

Когато приключих, той ми отвърна със същото с помощта на семенна течност. Ала аз нито се шокирах, нито се погнусих и дори ми се дощя да опитам нейния вкус направо от извора.

Девети час, радост от настъпилата нова пролет

Очите на Луи вече се затваряха, на път да се предадат, когато Ришар обяви присъствието си с леко почукване на вратата и се показа, следван от някаква неясна сянка.

– Госпожицата, която очаквате, е тук – обяви полугласно той.

– Благодаря. Поканете я да влезе, ако обичате.

Разпознах младата жена по военната фуражка, която носеше, когато я видях за пръв път в ателието „Драгон Тату“ на улица „Роа дьо Сисил“.

Самата тя носеше немалко татуировки по видимите части на тялото си, включително ръцете, китките и шията, и имаше мъжка стойка, която контрастираше с нежните черти на лицето й.

– Здравейте – поздрави тя и леко се усмихна.

– Заповядай, Стефан, влез.

Стефан, по подобие на актрисата Стефан Одран, чието собствено име бе толкова мъжко, колкото го позволяваше законът.

Луи излизаше от летаргията и сякаш едва сега забеляза нашата гостенка.

– Стефан?

Познаваше я добре, тъй като именно на нейната умела ръка и талант дължеше най-красивите свои татуировки, включително преплетените рози на лявото рамо.

– Какво правиш...?

– Шшт, малко търпение, господине! – накарах го да замлъкне аз.

Татуистката с комбинезон в защитен цвят извади своите пособия и старателно провери тяхната стерилност и изправност. Когато всичко беше готово, се обърна към мен:

– С кого да започна?

– С мен, ако нямаш нищо против.

– Мислех, че нямаш никакво намерение...? – обади се Луи.

– Вярно. Нямах го предвид само по отношение на мен. Но в случая... е различно.

– Какво искаш да кажеш?

Не бяха необходими повече обяснения. Той напълно бе разбрал за какво става дума, макар да нямаше представа какво ще бъде конкретното изпълнение.

Ето защо, вместо да му отговоря, легнах по гръб и предоставих на Стефан своя пубис, който тя се зае да обръсне изцяло. Не след дълго в преддверието към големите ми устни остана само тънка ивица косми.

Луи не знаеше дали да се възхищава, или да се възмущава от тази лудост. Поне бях спечелила първия манш: бях успяла да го смая.

Макар и леко, първото докосване на иглата до нежната ми кожа ме накара неволно да изпискам, но след това вече продължих да търпя мълчаливо. След като привикнах към леката болка, тя стана поносима.

Зърнах зад гърба на татуистката лицето на Луи, който надничаше любопитно като хлапак , без да може да отгатне какво ще очертаят накрая тези безброй убождания.

– Какво е това? – не се стърпя той.

– Почакай... Ще видиш.

– Перо?

Не. Това бе венчелистче, изострено в основата и издуто към върха, вдлъбнато отляво и изпъкнало отдясно, в различни нюанси на сивото.

Стефан работеше чевръсто и след по-малко от четвърт час погледна дяволито към Луи с въпросителна усмивка.

– Твой ред е.

Кимнах в знак на потвърждение, адресирано по-скоро към татуирания, а не към татуистката, а Луи, когото познавах като неизменно уверен в себе си и тъй чужд на каквото и да било подчинение, покорно легна, без да каже нищо.

Също както стори с мен, тя обръсна окосмяването и сред благоговейна тишина направи няколко измервания с шивашки сантиметър и изрисува съвършено същото цвете, което вече бе положила на мен, с тази разлика, че пъпката бе изострена отгоре и закръглена отдолу.

– Онова ли е, за което си мисля? – запита Луи, докато художничката довършваше творбата си върху зачервената кожа.

– Не зная – пошегувах се аз. – А ти за какво си мислиш?

Когато Стефан приключи и намаза с облекчаващ крем раздразнените участъци, аз леко и внимателно легнах върху Луи, като погледнах надолу, за да проверя дали двете рисунки съвпадат така, както си бях мечтала.

Резултатът беше съвършен. При допира на телата ни двете венчелистчета оформяха обща сфера: неговото мъжко Ян бе неразривно свързано с моето женско Ин. Занапред щяхме да се чувстваме по-завършени, по-съвършени благодарение на съчетанието от тези две сили. Трябваше да обединим двете енергии, да ги слеем в една, за да съставим отново онова чувствено цяло, в което се бяхме превърнали.

Дали в този момент той наистина се разплака? Или просто съм заспала?