Хотели. Втора стая

23.

Не знаех какъв отговор да дам на определенията на Луи. Нямах намерение да му изпращам откъслечните бележки от моя лаптоп, първоначален скелет на страниците, които четете в момента. Струваше ми се неуместно да му ги предложа, преди да съм приключила моето разследване. Не ми се щеше да се заблуди относно намеренията ми. Не исках да ме вземе за някаква интригантка, след като в действителност целта ми бе да проникна в душата му и да се слея с нея.

Ами ако раздялата, наложена от обстоятелствата, бе едно последно изпитание за взаимните ни чувства? Можеше ли да има по-убедително доказателство за тяхната сила от дистанцията между нас и невъзможността да общуваме? Не струваше ли този тест поне колкото всички наши креватни експерименти? И нима призракът, излязъл от гардероба на моите фантазми, който все по-често ме спохождаше, не бе в действителност завършеният образ на онзи Луи, в когото бях влюбена?

Площад „Орлеан“ № 5

Единственото, на което бях способна тази вечер, след като се прибрах в моята гарсониера, бе да набера този адрес в търсачката.

Преди да се разделим с Маршадо, той ме прегърна, след което ме остави отмаляла и безмълвна. Бях сигурна, че не толкова желае да ме насърчи, колкото самият той дири опора в този непохватен жест. Съчетанието от мириса на пот и уханието на тоалетната му вода не ми бе приятно, но не посмях да го отблъсна. Ако исках той да остане на моя страна, тази приета ласка бе най-малкото, на което бях готова.

Както подозирах, първите резултати от алгоритъма на проучването дойдоха от агенциите за недвижими имоти. Те описваха типично английското великолепие на тази луксозна неокласическа сграда, дело на архитекта Едуард Креси, по проект на Джон Наш. Със съвсем сериозно изражение научих, че теренът, на който е построен ансамбълът, е бил собственост на някоя си госпожица Марс, която го преотстъпила, след като се установила на улица „Тур де Дам“.

Още по-интересно ми бе да чуя, че сред прословутите обитатели през трийсетте години на ХІХ в. са били Александър Дюма, Йожен Дьолакроа...

Погледът ми се спря върху реда от проспекта, посветен на номер пет. Това бе цитат от 1842 година, който започваше по следния начин:

Два дни, откакто ние се установихме на площад „Орлеан“, улица „Сен Лазар“ № 5. Апартаментът е красив и удобен, но все още не сме го обзавели.

Прочетох набързо още няколко параграфа, докато стигна до името на автора: Жорж Санд. Що се отнася до това „ние“, отговорът открих няколко реда по-долу, в които личеше зле прикрита, белязана от презрение завист:

Маестрото от своя страна се старае и обзавежда великолепен салон на същия площад „Орлеан“ № 9, където да приема своите величествени графини и прелестни маркизи. Маестрото, разбира се, беше Шопен.

Ако приживе Орор бе обитавала тази сграда, вероятно е разполагала със значителни средства. Впрочем не само средства, но и причини да се засели сама тук. Ала от друга страна, бе известно, че след брака й с Давид тя бе напуснала Сен Мало и се бе установила в неговия апартамент на авеню „Мандел“.

За пореден път нещо не се връзваше. Единственото обяснение, което ми мина през ума, бе, че Жан-Франсоа Делбар й направил вложение в недвижимо имущество в столицата. В такъв случай престижът на това място имаше значение. Нотариусът е имал достатъчно солидни доходи, за да може да си позволи подобен разкошен апартамент, а бащата на Орор вероятно е притежавал и достатъчно широка култура, за да може да оцени уникалността на това място. Ала самият факт, че изборът му бе паднал именно на площад „Орлеан“, само на две крачки от улица „Тур де Дам“, продължаваше да ме смущава.

Свечеряваше се и не виждах по каква следа да тръгна оттук нататък. Сякаш всичко вече зависеше от проучванията на Франсоа Маршадо. Едва сдържах нетърпението си и желанието веднага да му позвъня. Вероятно в този момент той се качваше на влака за Сен Мало. Ето защо реших, че е време да изпълня моя дял от договора, който ме обвързваше със заместник-главния редактор на Економист.

Да пиша за Давид така, сякаш все още споделям неговото ежедневие, си беше измама по отношение на времето и на чувствата, които изпитвах към него. Следвайки разумните съвети на Маршадо, описах набързо един негов обичаен ден, като избрах неутралното заглавие: Двайсет и четири часа от живота на Давид Б., генерален директор от САС 40 и владетел на медийна империя. Според желанието на моя работодател не спестих нито една подробност, включително каква паста за зъби използва, придавайки на моя разказ онази клинична безпристрастност и изчерпателност, на която Брет Ийстън Елис дължи литературния си успех:

Всяка сутрин Давид се събужда в шест и двайсет и пет, не и петнайсет или и трийсет, а точно и двайсет и пет. Тогава будилникът му, марка „Черути“, 1881 година, започва да звъни пронизително. Не се протяга, не се излежава, не се чумери преди началото на работния ден. Напротив, скача от леглото, воден от неизчерпаемото желание да се справи с купчината проблеми, препятствия и деликатни решения, които го очакват през следващите дванайсет или петнайсет часа. На всяко от приготовленията му през следващия половин час са отредени пет минути: пет минути бръснене със самобръсначка „Луи Вюйтон“; пет минути душ с гел „Роже & Гале Боа д’оранж“; пет минути за обличане на костюм по поръчка или на блейзер с две копчета „Пол Смит“; пет минути за прическа и парфюмиране с един от шестте вида тоалетна вода, които винаги са на разположение върху лавицата в банята, като предпочита нещо класическо, като „Аби руж“ на „Герлен“ или „О соваж“ на Диор; пет минути за кафе „Малонго Блу Маунтин“ и купа мюсли „Квакер Оуст Лайф“ с бадемово мляко без лактоза и с портокалов фреш, осигурен от майордома; най-сетне пет минути за синхронизиране на неговия айфон 5 с компютъра „Макбук Еър“ и прибиране на папките, донесени у дома предната вечер. В шест и петдесет и пет, или в най-лошия случай в седем, Давид Б. е готов да завоюва света...

Така изписах цели две страници, нахвърляйки един портрет, който, макар че в някои отношения вероятно би предизвикал завист у читателите, като цяло бе доста отблъскващ. Кой ми могъл да мечтае за подобно роботизирано битие, сведено до поредица изпълнявани по хронометър действия и лишени от каквато и да било страст битки?

Това нямаше никакво значение. Подобен начин на живот за мен бе останал в миналото. А и историята на този човек никак не ме интересуваше, тъй като задачата ми бе да го опиша само откъм онези негови страни, които биха предизвикали известен интерес: как у един по-малък брат, и при това сирак като Давид, би могъл да се роди дух на завоевание и морал, неясен като самия му произход.

Препрочетох набързо написаното – в работата си винаги съм се доверявала на първия порив, след което го изпратих на адрес fmarchadeau@leconomiste.fr, без да забравя да поискам потвърждение при получаването, и освен това пуснах есемес, за да го предупредя, че когато се завърне на работното си място, може да открие текста в електронната си поща.

Почти веднага получих отговор:

Благодаря. Публикуване в следващия брой. Не забравяйте да ми съобщите псевдонима, под който ще излезе. ФМ

От изминалата година си бях извлякла поуката, че да повериш съдбата си в ръцете на един-единствен мъж е същинско безумие. Непредпазливост, граничеща с непоследователност, която вече нямах намерение да допускам. Дори от любов, дори това да бяха ръцете на Луи. Предложението за брак и организирането на годежа от моя страна не бе отстъпление, а по-скоро завоевание. Не му се предлагах, а го превземах с щурм. Наистина бях готова на всичко, за да бъде той само мой, но не и слепешката да приема всичко.

Същото се отнасяше и за Маршадо. Това, че го бях привлякла за партньор, но ми пречеше да следвам своя път, да разработя стратегия, основана на собствената ми интуиция. А освен това нищо не ми пречеше да запазя за себе някои сведения и да не ги споделям с него.

Прибра ли се? По чашка в „ТрезОр“? Со.

Не бях се чувала с моята приятелка след телефонния разговор тъкмо преди да потегля за Сен Мало. Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Нямах намерение да й разказвам всичко, до което двамата с Маршадо се бяхме добрали, но тя ми липсваше. Липсваше ми нейната жизнерадост. И най-много от всичко здравият й разум, който тя съумяваше да облече в нежност, фантазия и хумор.

Окей. След 20 минути?

Тя пристигна с два пъти по-голямо закъснение от обичайното. Допивах първия коктейл „Монако“, когато най-сетне се появи на по-многолюдната от обикновено тераса, в рокля на цветя, която определено подчертаваше извивките на тялото й.

– Това не е идеалната рокля – бе моят коментар, свързан с опитите й да постигне съвършенство в облеклото. – Но все пак ще свърши работа.

– И твоята си я бива.

Комплиментът й ме изуми: след връщането си не бях имала време да изпера и набързо бях навлякла една рокля с бюстие от гардероба на Орор. Откраднала я бях от миналото.

– Фред знае ли, че излизаш облечена по този начин? – опитах се да отвлека вниманието от себе си.

– Каквото и да си сложа, каквото и да направя, Фред, така или иначе, ще ревнува. Няма нужда да ти напомням що за човек е.

– Е, май преувеличаваш?

– Може и да си права. Освен че постоянно ме ядосва... с него ми е добре.

– Доколкото разбирам, това е голямата любов...

Гримасата, която направи, издаваше смесени чувства. Просто разчитах София да е наясно с Фред, що се отнася до амбициите, които влага в тяхната връзка. Клетият младеж и така бе преживял достатъчно разочарования през последните месеци.

– Като стана дума... Отново се видях с моя анонимен клиент.

Всъщност „видях се“ не бе точната дума. Ала чувствах, че тези тайнствени срещи я възбуждаха много повече, отколкото всички вечери на ресторант-кино-в леглото, прекарани с Фред.

– И все така никаква отличителна черта?

– Не... Впрочем да. Почти сигурна съм, че този път носеше шапка.

– Шапка ли?

– Лятна шапка. Сламена, струва ми се. Остави я на един фотьойл и аз я смачках със задник, когато той ме... Е, спестявам ти подробностите.

Подобна срамежливост никак не подхождаше на моята София. По това можех да съдя до каква степен смущението, което предизвикваше у нея този мъж, надхвърляше обикновената сексуална възбуда. Той носеше със себе си уханието на непознатото и на изненадата, които толкова липсваха на нейното битие, разчетено така, че да свързва двата края, и загрозявано от принудителните компромиси със себе си.

Тъкмо се чудех, че все още не е започнала да ме разпитва за престоя ми в Бретан, когато два мъжки силуета спряха до нашата маса и аз зърнах два чифта мокасини, стъпили върху неравните павета на терасата. Мъжът отляво бе слаб, с напомадена, сресана назад коса, облечен в двуреден костюм и бяла риза, разтворена над косматите гърди. Той решително ми подаде ръка и с безизразен глас, който вече познавах, се представи:

– Добър вечер... Жан-Марк Зерки.

Двете със София отвърнахме на поздрава. Адвокатът хвърли бегъл поглед към деколтето на моята приятелка и веднага след това отново придоби професионално изражение.

Редом с него стоеше Луи, който бе с половин глава по-висок и облечен с обичайната за него изисканост, но далеч по-неуверен. Въпреки това ме погледна така, сякаш искаше да ми каже колко му липсвам и колко съжалява, че се виждаме при подобни обстоятелства. Двамата се изпивахме с очи, сякаш не знаехме как да се държим на публично място. Аз първа сведох поглед.

София също се чувстваше доста неудобно. Очевидно бе, че двамата с Луи ми бяха устроили тази клопка, и обърнала лице към мен, моята приятелка сякаш безмълвно искаше прошка.

Ала когато двете с нея се надигнахме, за да направим място, отношението на Луи към мен явно се промени. След като ме огледа от главата до петите, изненадата му отстъпи място на сдържан гняв. Бе познал роклята, макар и двайсет години по-късно.

– Искате ли да ви оставя? – предложи София, в опит да се измъкне от неудобната ситуация.

– Не, остани.

За да покажа колко съм й сърдита, стиснах с все сили лакътя й. Тя разкаяно придърпа роклята си на стола, сякаш едва сега бе разбрала колко неприлично къса е тя.

Много й бях ядосана, но същевременно се нуждаех от нея. Нямах намерение да споделям с двамата мъже онова, което бях открила по време на моя престой на брега на морето, така че нейното присъствие щеше да ми послужи като алиби. То щеше да ми спести необходимостта да споменавам за съдържанието на сейфа от „Рош брюн“ и новите перспективи, които то разкриваше. Вместо това се съсредоточих върху онова, което би могло да бъде от полза на Зерки за защитата на неговия клиент. Сподавено и цялата разтреперана при мисълта за присъствието на моя любим, който бе толкова близо до мен, че спокойно можеше да протегне ръка и да ме прегърне, най-напред заговорих за Гобер и за връзките му с Давид.

– Това ни е известно още от самото начало – прекъсна ме адвокатът, масажирайки раздразнено тила си. – Гобер яде от ръката на Давид, а той пък се опитва да дискредитира брат си. Това е ясно. Само че не решава нищо. Никой съд няма да обърне внимание на подобни несъстоятелни доказателства.

– В такъв случай... Мисля че мога да ви предложа нещо по-добро.

С преминалия над улицата порив на вятъра сякаш в този момент ни облъхна дъхът на истината, който щеше да отвее всички съмнения и недомлъвки. Той повдигна полите на роклята ми и на роклята на София за радост на похотливите очи, вперени в нас. Луи обаче не сне от лицето ми изпълнения си с упрек и смесени чувства поглед.

Тъй като ме бе предупредил да не предприемам нищо, което би могло допълнително да го компрометира, а освен това ми бе поверил ключа за контролната зала в сутерена, предположих, че знае за съществуването на записите. В такъв случай как бих могла да си обясня удивлението, което замени обичайното му сдържано и непроницаемо изражение, когато описах сцените, които бях видяла върху екрана? Десетки епизоди с Давид в компанията не безброй любовници, до една заснети сред характерния декор на стаите в хотел „Шарм“?

– Да, разбира се, че знам за тези камери – потвърди той, като се стегна, за да запази самообладание.

От вълнение кожата му сигурно се затопли, защото до мен достигна уханието на лавандула и това ме накара да изтръпна от мъчителен копнеж.

– Само че, каквото и да си мислите, тази система не е инсталирана нито от мен, нито от Давид.

– А от кого в такъв случай? – обади се София с обичайната си настоятелност. – Може би от Биг Брадър?

Луи се обърна към приятелката ми и това движение откри част от шията му, където се виждаше татуировката на розовия храст, започващ от рамото му. Не знам дали причина бе меката светлина, която в тази част на деня обливаше терасата, но ми се стори, че розата е някак повяхнала, сякаш мастилото върху кожата бе излиняло.

– В случая бих казал по-скоро Биг Фадър – отвърна той със смутена усмивка. – Цялата тази електроника бе по прищявка на баща ни.

Това обясняваше защо техниката бе стар модел, екраните черно-бели, а пластмасата на командното табло доста износена.

Зерки, който до този момент бе съхранил дискретно мълчание, на свой ред се намеси в разговора:

– И каква е била целта му на времето?

– Никаква определена цел. Предполагам, за да може да следи мен и Давид. Или пък прислугата. Татко страдаше донякъде от параноя. Убеден бе, че конкуренцията го шпионира. Възможно е да е инсталирал система за наблюдение против евентуално проникване в дома и кражба на поверителни сведения.

– И откакто си наследил дома на госпожица Марс, нито веднъж ли не прояви любопитство да огледаш събраните в паметта записи?

– Не – отговори той, като се извърна към мен. – И въобще не съм си представял, че има някаква връзка между тази система и стаите в „Шарм“. Сама знаеш, че съм човек по-скоро на словото, отколкото на образите.

Този прозрачен намек за неговата Азбука и за последните му послания ме накара да се изчервя. Толкова ми се искаше изведнъж да се окажем насаме и неговото същество от плът и кръв да се слее с призрака от моите видения и заедно да ме любят в една грандиозна еротична феерия. Бяхме привикнали да съчетаваме телата си по няколко пъти на ден, а ето че през последните седмици се оказахме жестоко разделени. Дългата нощ, прекарана в Малмезон, ми се струваше толкова далечна...

Пропъдих тези мисли, за да продължа с въпросите:

– Дори с Давид Гарше не си правил записи?

– Просто му показах системата. Когато му споменах за нея, той страхотно се въодушеви. Оставих го да се забавлява сам... След това ми каза, че не е открил нищо особено.

Спомних си как вечерта на празника по повод откриването, свързан с 1830 година, той с такава възбуда предложи да ме заведе в сутерена. Запитах се какво ли е станало с него и с творбите му след посещението на капитан Льошер и неговите ченгета в галерия „Соваж“.

Ненадейно адвокатът се обърна към своя клиент и му заяви сериозно, едва ли не тържествено:

– Луи, ще ви задам много важен въпрос: смятате ли, че на Давид е известно съществуването на тази система за наблюдение? Знае ли той, че е бил заснет в собствения му дом?

– Не мисля. Като деца живеехме в другата сграда, в дома Дюшеноа. Нямахме достъп до дома на госпожица Марс. Едва ли сме влизали там повече от два пъти за десет години, и то винаги придружени от баща ни. Получих ключа от сутерена и влязох там едва след като получих наследството, около година след смъртта на родителите ни. При това Давид нито веднъж не е бил с мен в редките случаи, когато съм слизал долу.

– А след като узнахте какво има там, не сте ли споделяли пред него?

– Никога.

– А той не ви ли е споменавал за това?

– Не.

Отговорът му беше напълно категоричен.

Оставаше следата, която водеше към Арман. Ако старият майордом е бил посветен от Андре, никак не би било чудно той да се е разбъбрил пред Давид. Ала без сама да знам защо, подобна хипотеза ми се струваше малко вероятна, предвид недотам близките отношения между двамата.

Що се отнася до Луи, въпреки че се опитваше да свали от себе си отговорността, все си мислех, че поне известно време се бе възползвал от уредбата и нейните електронни очи... Например когато бе следил мен. Благодарение на камерите се бе промъкнал в интимния ми живот по-близо от когото и да било друг и в резултат ми бе изпращал анонимните бележки, в които ме описваше по най-неприличен начин. Именно така бе прочел в сподавена въздишка върху устните ми думите: „Така няма да ме накараш да се почувствам на седмото небе“.

Ала ако не той бе шпионирал с помощта на камерите в хотел „Шарм“, тогава кой? Кой бе превърнал Давид в мишена на своето болезнено любопитство? Кой бе поел риска, предполагам, пресметнат риск, да съхрани тези записи в твърдия диск на компютъра?

– Защо си я запазил? – осмелих се да запитам накрая аз, разкъсвана между пороя от въпроси и желанието, което се надигаше в мен.

– Моля?

– Системата за наблюдение... Можел си да използваш ремонта, за да я демонтираш. Защо си я оставил?

По стиснатите челюсти разбрах, че съм го подразнила. Опитваше се да го прикрие, като въртеше сребърната дръжка на бастуна между дланите си, сякаш се надяваше той да се превърне във вълшебна пръчка, с чиято помощ да ни накара да изчезнем.

О, Луи! Ти си най-прекрасен именно в тези моменти, когато заприличаш на преследван звяр. Най-силно ме вълнуваш тъкмо когато се почувстваш в опасност. А аз съм готова на всичко, за да те спася.

Ала макар напълно основателен, ясно виждах, че въпросът ми те засегна. Искаше аз да бъда покорна, пламенна, всеотдайна. Не разбираше, че зад моите нападки се крие само и единствено желанието да те обичам целия, такъв, какъвто си, с всички твои драми и тъмни ъгълчета.

– Не зная... Казах си, че един ден може да послужи.

– Е, смятам, че успяхте да ни докажете това – възкликна възторжено Зерки, за да разсее напрежението. – По този начин ще можем да дадем отпор на вашия противник.

Всеки от нас разбираше, че съвкупността от тези доказателства и на първо място записът на Давид с двете руски проститутки ще бъдат напълно достатъчни, за да оневинят Луи в очите на правосъдието и на общественото мнение.

Ала също като преди това Маршадо, адвокатът на Луи охлади ентусиазма:

– Все пък ви приканвам към предпазливост и сдържаност. Ако искаме да съхраним силата на тези документи, те трябва да останат поверителни до процеса по делото „Дьолакроа“ пред Апелативния съд.

След това повтори тактиката, предложена от журналиста, излагайки най-подробно бъдещите процедури, подчертавайки отделни части от речта си с мрачни, вторачени погледи като учител, който мъмри учениците.

Изслушах натруфените му думи като послушно дете и реших да не споменавам пред тях за разследването, което водех заедно с Маршадо. Накрая, докато останалите размишляваха върху чутото, аз все пак се обадих:

– Разполагаме и с друго преимущество по отношение на Давид.

– Какво? – зачуди се Зерки.

– Блогът... Или поне представата, която той все още има за него.

– Тоест?

– Той все още е убеден, че аз смятам този блог за дело на Луи.

– След като не можем да докажем, че това е негова работа... Няма да ни послужи за нищо.

– Именно в това е работата. Мисля, че бих могла да го разоблича.

С няколко думи им описах играта на Фред и Франки, моите ангели хранители информатици, и препятствията, на които тримата се бяхме натъкнали.

– Ако добре ви разбирам – обади се адвокатът, – единственият начин да бъде доказано съучастието на Давид е да бъде открита неговата парола за достъп до неговия компютър?

– Точно така.

– А това не може ли да бъде направено дистанционно? – подсказа София.

Главата на орела от дръжката на бастуна се въртеше все по-бързо в ръцете на Луи, сякаш всеки момент щеше да го изпусне на земята. Вече не криеше раздразнението си, а успяваше само да го сдържи. И колкото по-силно ставаше то, толкова по-дълбока ставаше между нас пропастта, която аз се надявах да запълня с една целувка. Или може би с безброй целувки.

Очевидно ровенето в техните семейни тайни му причиняваше болка. Може би също така видът на моята рокля, благодарение на която вероятно приличах повече от всякога на нея, на бледата сянка, останала от неговата някогашна любов. Или може би нервите му бяха опънати до крайност от мисълта за предстоящата решителна схватка с неговия брат след толкова години съперничество?

– Според въпросния Франки лаптопът на Давид е снабден с всевъзможни защити срещу проникване. Ще бъде изключително трудно да влезем в него от дистанция.

– И по-конкретно каква възможност ни остава?

– Да го накараме да продължи да вярва, че той води играта. И да влезем в компютъра му, когато го няма у дома.

– Това означава отново проникване с взлом в неговото жилище – въздъхна Зерки.

– Няма да има никакъв взлом... тъй като имам ключ.

Ала детинският ми победен възторг не успя нито да убеди, нито да успокои Луи. Той стана изведнъж, едва не пре-обърна нестабилната масичка и просъска в лицето ми:

– Забранявам ти!

– Забраняваш ли ми? – сопнах му се изчервена аз.

– Чудесно ме разбра. И дума не може да става отново да влизаш във връзка с Давид!

При това дори не му бях споменала, че съм вечеряла с брат му и че поне за момент бяхме възобновили отношенията си.

Не му бях споменала и за хилядата евро, които Давид ми бе заел и които все още не му бях върнала.

Не бях... Не разкрих и онова, което бях изровила за него в Сен Мало и в Динар, за вестникарските статии и актовете за раждане, за снимката с издълбаното в дървото сърце и за картата от взаимоспомагателната каса... За неясното минало, което надничаше от друга една снимка с коледна елха и където вероятно се криеше ключът към загадката.

– Нямам намерение да влизам във връзка с него – плахо се защитих аз, съкрушена от гнева му. – Просто ще вляза в неговия дом. Не е същото.

– За мен е същото! – избухна той. – Същото е!

Докато се обръщаше, бастунът му едва не събори чашите, които все още трепереха от разклатената маса. После се изгуби в полумрака на тясната улица, като накуцваше още по-силно поради неравния паваж. Доста мрачен образ на онзи слънчев Луи, когото толкова силно обичах.

Под слисаните погледи на замаяните от изпития алкохол клиенти аз на свой ред станах и след като се опрях за момент в масичката, за да запазя равновесие, се провикнах след него:

– Няма да избягаш! Чуваш ли? Можеш да си отидеш... но няма да можеш да избягаш!

Да избяга от какво? От мен? От моя гняв? Или може би от онова изчерпателно и може би окончателно обяснение, което ми дължеше и което щеше веднъж завинаги да заличи преградата от свян и болка, което неговото минало бе издигнало между нас?