Хотели. Втора стая

7.

19 май 2010 година

Никога не съм могла да отказвам на София. Тя открай време упражнява над мен влияние на по-възрастна. На по-голяма сестра, каквато никога не съм имала. Дори ако ми предложеше да направя заедно с нея най-невъобразими глупости, бих се поколебала, преди да й кажа „не“, и дори бих открила в намерението й определена привлекателност. Това положение съществува, откакто за пръв път се запознахме на студентската скамейка: всяко хрумване на София ми се струваше особено примамливо и обещаващо.

Въпреки всичко тази вечер изобщо не ми бе до покупки...

– Тъкмо ще си проветриш мозъка – настоя София, при това не особено убедително.

Това ме върна към естеството на моята връзка с Луи, към нашия недовършен еротичен градеж, при който сексуалното напрежение служеше за спойка едновременно с чувствата. При това на равна нога с тях.

На улица „Роа дьо Сисил“ № 24, където някога се помещаваше агенцията „Нощни красавици“, партерът бе зает от „Долхаус“, магазин за еротично бельо и секс играчки. Макар често да ми се бе налагало да използвам съседната врата, никога не бях влизала в него. Като обичайна негова клиентка, София се зае да запълни този пропуск и въпреки оскъдните си средства да ми подари най-новата модна играчка, пусната на пазара от производител на презервативи, която вече предизвикваше фурор по страниците на женските списания. Това бяха вибриращи слипове, командвани дистанционно чрез есемес.

– И за какво може да послужи подобно нещо? – запитах скептично аз.

– Обуй ги някоя вечер, когато Луи го няма, дай му номера на слиповете и веднага ще разбереш за какво служат, скъпа моя!

– Най-напред обаче трябва да го вида жив и здрав... – въздъхнах мелодраматично аз.

Трудно ми бе да крия тревогата си. И едва ли подобен нелеп подарък би могъл да ме накара да се усмихна.

Малко по-късно същата вечер, след като София се прибра в жилище, което все по-трудно би могла да нарече свое, Албан ми изпрати съобщение с адреса на Отдела за закрила на малолетните към Криминалната полиция. Намираше се в Префектурата на парижката полиция, на „Ке дьо Жевр“ № 12, тоест на не повече от петнайсет минути пеша. Ала там се сблъсках със служител, непоклатим като врата на затвор, който ми заяви: 1. Че след 16,30 часа не работят с външни посетители, а след като му проглуших ушите с настоявания, добави: 2. Че свижданията със задържаните са забранени, дори да се явя в строго определеното работно време.

Луи бе престанал да бъда гражданин като всички други, избирател, който редовно си плаща данъците. Сега той беше „задържан“. Подобно определение по отношение на мъжа, когото обичах, бе достатъчно да ме накара да потреперя.

По ирония на случая, когато стигнах на улица „Жан-Батист Пигал“, пред входа на хотел „Шарм“, бе точно двайсет и два часът. Часът на нашите някогашни срещи. По изключение зад плота в приемната не видях да стърчи високата вдървена фигура на господин Жак. Вероятно имаше някаква работа по етажите. На негово място още от улицата зърнах грейналото в усмивка лице на Изиам.

Веднага щом ме видя, младежът се засуети и трескаво започна да рови из многобройните отделения от полирано дърво отзад. Вместо поздрав ми подаде поредния плик с очакващата ме тук кореспонденция.

– Безкрайно съжалявам, не ми остана време да ви го донеса лично.

Пликът бе доста обемист. За последен път Изиам бе наминал преди четири-пет дни, когато му върнах пратката със сгрешен адрес на получателя.

– Няма значение. Не очаквам нищо спешно. От друга страна... – поколебах се аз.

– Да?

– Луи мисли, че е забравил наш бележник в стаята „Жозефин“.

За малко да кажа „първа стая“: тя беше първа само и единствено за нас, защото заемаше особено място в сърцата ни, в сексуалната ни памет. За всички останали тя беше просто „Жозефин“, стая, разположена на първия етаж на хотела.

– Как изглежда този бележник?

– Сребрист на цвят. Със спирала. Говори ли ви нещо?

– Не. Ако камериерката го намери, незабавно го дава на мен.

Въпреки относителните му познания в съгласуването на времената у мен не остана никакво съмнение: до този момент никой не бе му донесъл нашия „Десет-пъти-дневно“. Бях учудена и разтревожена, че не е бил намерен. В него бе изложена на показ цялата ни интимност. Боях се да не попадне в чужди ръце и направо треперех при мисълта как би могъл да бъде използван в наша вреда. Трябваше на всяка цена да го открия.

– Окей. Имате ли нещо против аз да хвърля едно око?

– Сега ли?

Бих се заклела, че се изчерви въпреки мургавия тен на кожата.

– Да. Има ли някакъв проблем?

– Ами...

– В момента е заета, така ли?

– Да – кимна с облекчение той.

– Ясно, разбирам.

Трябваше да се примиря. След като бяхме освободили стаята, тя можеше да бъде наета като всички останали стаи в хотела от други влюбени, за други страсти. Подобно на компаньонка, бе на разположение на всеки, който си плати.

– Бихте ли ме предупредили, ако някой го намери?

– Да, разбира се, госпожице. Мога и сам да погледна, когато стаята се освободи.

– Благодаря, нямам нищо против.

Понякога произнасяше обръщението като „госпойце“. В неговите уста то звучеше очарователно.

– А! И още нещо, Изиам... – добавих аз, преди да си тръгна. – Ако обичате, не споменавайте нищо на господин Жак. Няма нужда да го занимаваме с подобни дреболии.

Нощта, която прекарах сама в дома на госпожица Марс, бе поредица от тревожни пробуждания. Едва успявах да се отпусна и миг след това се стрясках. Това продължи седем или осем часа, през които челото и коремът ми горяха от треска, а нощницата ми бе подгизнала от пот.

Обяснявах си това вълнение с отсъствието на Луи. С неговата липса. Със страха, който обзема всяка жена, останала нощем сама в голяма къща. Безпокойството ми се засилваше от мисълта, че той ще трябва да дава обяснения пред правосъдието. Ала главната причина бе далеч по-проста: от една година насам това бе моята първа нощ без него. Тялото ми бе привикнало с неговото, топлината ми с неговата. Моите закръглености диреха мястото, където обикновено намираха приют. Печалните събития от изминалия ден сякаш ме бяха осакатили и, подобно на болен с ампутиран крайник, аз продължавах да усещам призрачното му присъствие.

На следващата сутрин, все още изтощена до крайност, започнах да звъня поред на всички, които биха могли да ми съобщят нещо ново за Луи. Албан, София, Давид Гарше, Ребека и дори Пеги, но никой нищо не знаеше. Все пак галеристът настоя да си запиша телефона на Жан-Марк Зерки, адвоката на задържания. Въпреки това не посмях да му се обадя. Боях се от онова, което би могъл да ми каже. Впрочем, каквото и да беше то, не исках да го чувам произнесено с безстрастен чиновнически тон.

Задоволих се да му изпратя есемес, като се представих и го помолих да ме държи в течение. Отговорът му бе повече от лаконичен: „Окей“.

Реших да не се свързвам и с Изиам. Изобщо не се съмнявах, че ако любезният шриланкиец е открил нещо, веднага щеше да ми се обади. Ето защо ми оставаше само да убивам времето, без да разполагам с каквото и да било оръжие за това. Освен може би нелепите вибриращи слипове, но за какво биха могли да ми послужат те, ако Луи отидеше в затвора? Оставаше ми и онзи ключ, който Албан ми бе пъхнал в ръката.

Дълго го въртях и го оглеждах като странно непознато насекомо. Още тогава си бях дала сметка, че ключ като този може да бъде предназначен за съвсем наскоро поставена врата, при това бронирана според най-новите норми за сигурност. Като се изключи входната врата към улицата, чиято ключалка бе твърде различна, не виждах къде другаде бих могла да търся из къщата.

Някак от само себе си се озовах в долния край на голямото стълбище. Бронираната врата към сутерена беше заключена. Не бях я виждала отворена от вечерта на празненството, когато минах през нея, водена от Давид Гарше. Пъхнах ключа в процепа на бравата и той влезе докрай без каквато и да било съпротива. Завъртях го два пъти наляво и чух тройно изщракване, което показваше, че резетата са се прибрали в гнездата си. Вратата бе отключена. Оставаше само да натисна дръжката на бравата, да светна лампата в коридора и да се спусна в недрата на старата сграда.

Накрая на коридора, в помещението с видеоуредбата всички екрани бяха тъмни. Това ме успокои. Значи, Луи не беше патологичен воайор, както се бях опасявала. Само не разбирах защо ми бе поверил този ключ. Какво очакваше от мен?

Албан ми бе казал буквално следното: „Заръча ми да ти предам, че трябва да прибереш вашия бележник от хотел „Шарм“. След което бе добавил: „И да поставиш под ключ всичко, което би могло да бъде сметнато за твърде „горещо“. Дали това означаваше, че трябва да заключа тук някои документи, включително нашия „Десет-пъти-дневно“? Нещо не се връзваше. При обиск ченгетата непременно и с удоволствие щяха да разбият бронираната врата. А освен това можеха ли да се смятат за „горещи“ безбройните еротични издания и предмети, които Луи открай време колекционираше? След като се намираше в предварителния арест, кои от тези книги или картини можеха да се окажат компрометиращи пред целомъдрените очи на правосъдието?

Освен ако не се бе опитал да ми каже обратното: не да заключвам тук онова, което би трябвало да остане далеч от погледите на цензурата, а напротив, да го изнеса и да му намеря друго скривалище.

Върху големия команден пулт, осеян със сигнални лампи и копчета, забелязах голям червен бутон с полуизтрит надпис Power On-Off. Натиснах го и пред мен блеснаха разноцветни светлини. Върху малкия екран по средата на командния пулт се появи меню. С плъзгача под него избрах Files и натиснах върху Select. Предположих, че това е паметта на твърдия диск, съдържаща различни записи. Отвориха се допълнителни директории и файлове с непонятни названия. Някои, изглежда, съответстваха на определени дати, но в повечето не открих никаква логика.

Избрах наслуки един от тях и централният екран на стената, точно срещу мен, най-сетне оживя. Появиха се чернобели изображения. В някои отношения доста познати. Веднага различих една от стаите в хотел „Шарм“, където двамата с Луи бяхме отсядали, наречена „Кити Фишер“, по името на прословутата английска куртизанка, обезсмъртена от Джакомо Казанова, който се бе запознал с нея през шейсетте години на ХVІІІ век.

Жената, която се виждаше, бе руса и около двайсетгодишна, с мършава фигура въпреки огромните подплънки на сутиена върху плоския бюст. Близкият план позволяваше да се оценят способностите й в областта на фелацията, които щастливият притежател на пениса възнаграждаваше с дрезгави стенания. Превъртях на бърз ход и ускорената картина превърна двамата участници в смешни марионетки до момента, когато еякулацията покри кукленското лице на жената с белезникави бразди. Въпреки смущението си отбелязах важно сведение за този запис: датата в долната лява част на екрана показваше 12-05-1997 23:52-.

Записът не бе единствен по рода си, така че прегледах един по един и останалите. Всеки показваше различна стая, но неизменно заснет от ъгъл и дистанция, които превръщаха оператора в безлик герой на тези деликатни или по-скоро порнографски сцени. С оглед обстановката и времето, обърнах внимание, че изпълненията ставаха все по-крайни, а мъжът имаше една, две или повече партньорки, със или без аксесоари. Един от последните записи, от лятото на 2005 година, бе на границата на поносимото. Главният изпълнител вкарваше изкуствен пенис, с размери три-четири пъти по-големи от нормалните, в тясната вагина на дребничка азиатка. Момичето стенеше от болка – или може би от удоволствие? – и най-същественото според заснемащия сцената явно беше способността на тази чудовищна играчка да накара жертвата да надава все по-силни и отчаяни писъци. Освен ако според онова, което бях научила от Луи, не ставаше въпрос за задължителна фигура от азиатските порно филми, при която жената трябва по този начин да изразява пълното си себеотдаване и срама си. Постепенно черният изкуствен член се покри с бяла пяна, която ставаше все по-гъста. Въпреки отвращението усетих как постепенно на свой ред се разпалвам.

Най-възбуждаща от всички сцени обаче бе тази, при която с влажни от желание очи видях настървения тайнствен самец върху млада брюнетка със светла кожа и дълги коси, която донякъде напомняше мен. Приликата беше поразителна дори в движенията на тялото, с която тя даваше израз на насладата си. Дали подобната физика означаваше, че стига до оргазъм по същия начин?

Във върховния момент тя нададе протяжен вой, спазми разтърсиха тялото й, притиснато по корем от нейния партньор, а операторът бе застанал между широко разтворените й крака. Пътем забелязах, че това бе позата, която Луи бе използвал, когато преди една година за пръв път правихме заедно секс. Последва движение на камерата към нов ъгъл, за да покаже в близък план бедрата, задника и слетите в едно полови органи. Точно в този момент се разнесе писък, членът се измъкна от вулвата и от нея бликна прозрачен фонтан, който опръска чаршафите. Тя се бе изпразнила точно като мен преди няколко дни, сред потъналата в мрак стая.

Едва след като изгледах петнайсетина филма, заснети по различно време, но в периода от началото на деветдесетте години, може би 1992-ра, до 2007 година, най-сетне се осмелих да си задам въпроса: кой беше този мъж? На кого принадлежеше този анонимен пенис, който проникваше в жени с най-различен вид и стил, но до една млади и привлекателни? Що се отнася до тях, всичко беше ясно. Вече бях познала някои от момичетата на Ребека. Ето защо без колебание заключих, че неудържимият любовник бе правил своя избор измежду компаньонките от „Нощни красавици“.

Що се отнася до мъжа... Кой друг би могъл да бъде, ако не моят Луи, сексуален атлет, прибягващ до най-разнообразни изпълнения... Кой друг би могъл да бъде, ако не той? На записите, въпреки деформираните образи поради ъгъла на заснемане и гранулираната поради слабото осветление картина, сякаш различавах неговия член. Той, естествено, ми бе познат, ала не бих могла да се закълна, че всеки път е един и същ, нито че е тъкмо онзи, който така обичах да галя.

Продължавах да се съмнявам и поради това, че на звуковата писта гласът му нито веднъж не се чу. Единствено партньорките му стенеха, виеха, пискаха и от време на време дори се провикваха „О, да!“ или „О, Боже, да!“. Той обаче внимателно запазваше мълчание и криеше лицето си, за да не бъде разпознат. Дали не се бе погрижил допълнително да изтрие звука от някои епизоди на записа?

Ако пък картината действително показваше Луи, това потвърждаваше предчувствието ми, както и хапливите подмятания на Давид, че през всичките тези години Луи бе общувал единствено с професионалистки, с компаньонки, които Ребека му бе доставяла чрез агенцията. Дали се ползваше с преференциална тарифа? Или може би дори за него обслужването бе безплатно?

Ала друг бе въпросът, който ме измъчваше: защо един толкова красив, привлекателен, богат и от прочута фамилия мъж се е задоволявал с мимолетни връзки срещу заплащане? А тази неяснота будеше у мен друг, далеч по-сериозен въпрос, който ме засягаше пряко: защо, при всичката му ненавист към обвързването, той съвсем ненадейно бе скъсал с обичайния си начин на живот и утвърдените си принципи на независимост заради мен, и то веднага след като бе зърнал снимката ми върху мобилния телефон на София? Дали не бях успяла да го откъсна от болезнената му привързаност към секса само и единствено благодарение на приликата ми с Орор? Или пък, както твърдеше моята приятелка, у мен имаше нещо друго, различно, по-истинно и по-силно?

Потърсих върху пулта бутона за изтриване на файловете. Пръстът ми замръзна във въздуха и аз дълго се колебах дали да ги изтрия, както ми бе подсказал Луи. Трябваше ли да се лиша от тези вълнуващи документи, свързани с доста обремененото минало на моя бъдещ съпруг?

– Ей, момиче, я ми кажи какви ги вършиш тук! Не ти ли стигат вече горните етажи?

Внезапната поява на Фелисите, която с вирнати мустаци имаше намерение да проучи това обикновено забранено за нея пространство, ме накара да се реша.

Тя се покатери върху коленете ми и с мъркането си сякаш искаше да ми каже, че ме е търсила.

Ето защо се отказах да прибягвам до крайни действия, за които впоследствие може би щях да съжалявам, и се задоволих да натисна бутона за изключване. Всички екрани и лампички загаснаха, а аз прегърнах любимата си пухеста топка и поех обратно към изхода.

Сега домът Марс, моето съпружеско жилище, ми напомняше декор за филм или сложно устройство на илюзионист, където всяко кътче бе в състояние да ми разкрие нови загадки за мъжа, когото толкова малко познавах.

Къде ли криеше той своите тайни? Дали ги държеше заключени в своя кабинет, както правеше Давид?

Не, най-смущаващо бе, че с изключение на сутерена нито една врата, нито едно чекмедже или ключалка не оказваше съпротива на подробния оглед, на който посветих по-голямата част от деня. Изобщо не заблуждавах никого и най-малко себе си, че целта е да проуча къщата преди полицаите и да ги лиша от възможността да открият някакви утежняващи положението на Луи улики. Просто се бях поддала на онова болезнено любопитство, чиито вредни последици вече бях понесла. Именно то ме накара да продължа да претърсвам неговия кабинет, на който обърнах повече внимание, отколкото на което и да е друго помещение.

Вече се канех да се откажа, когато неочаквано се спънах в една разхлабена дъсчица от паркета.

– Ах! Мамка му... Каква гадост!

Вече се канех да обвиня строителите, че не са си свършили съвестно работата, когато неволно настъпих с ток единия край на дъсчицата, която се отмести и разкри малко прашно скривалище. Наведох се и зърнах вътре малък бял плик от онези, които обикновено се използват за изпращане на покани.

– Какво е това чудо...?

Внимателно го измъкнах и известно време го гледах, без да смея да го отворя. Хартията беше посивяла и разядена по ъглите, което показваше колко дълго е стояла в дървеното си леговище. Най-сетне, задъхана от вълнение, се реших и с рязко движение го разгънах.

Вътре имаше само една малка, пожълтяла, назъбена по краищата снимка, каквито са се правели през шейсетте и седемдесетте години. Избледнелите цветове, позата на хората и облеклото им също препращаха към онова време.

Доколкото състоянието на снимката ми позволи да различа, на нея се виждаха двама възрастни до пищно украсена коледна елха, а пред тях две малки деца на не повече от две или три години. По-голямото момченце веднага познах, тъй като с времето чертите на Давид не се бяха твърде изменили, но момиченцето с дълга кестенява коса, което го държеше за ръка, не можах да идентифицирам. Лицето му бе така грижливо изстъргано с върха на нож или на ножица, че в хартията почти бе пробита дупка.

Макар оцелели след подобна жестока намеса, лицата на мъжа и жената не ми говореха нищо. Бях виждала достатъчно снимки с Андре и Ортанс Барле, съхранени в „Рош брюн“, и можех да твърдя със сигурност, че това не са те. Тогава кои бяха? И какво диреше Давид на този семеен портрет? Кое бе момиченцето със задраскано лице и защо някой се бе отнесъл така жестоко към него?

И преди всичко: защо Луи бе скрил тази снимка под паркета?

Обърнах я и погледнах опаката страна, за да потърся някакъв пояснителен надпис, но там нямаше нищо.

Тогава по рефлекс извадих мобилния телефон и за всеки случай запечатах снимката в неговата електронна памет.

Момиченцето без лице бе излязло от своя затвор под паркета. А аз в никакъв случай нямаше да го забравя.