Хотели. Втора стая

12.

29 май 2010 година

Отдавна бях открила у себе си особени пристъпи на печал, които нарекох меланхолия в метрото. Честите спирания, постоянното редуване на тунели и спирки, неочакваните забавяния, ритмичното тракане на колелата, острото скърцане на спирачките, ленивият и досаден звън при затварянето на вратите, странната тишина, която цари във вагоните през върховите часове, всичко това предразполага към сънливост и мечтание, което ме отнасяше далеч, много далеч от градския пейзаж. Единствено метрото към предградията пробужда у мен това състояние.

На връщане мислите ми странно се лутаха от надеждата и облекчението към непонятното за самата мен чувство на огорчение. Последните думи на Саломе непрекъснато се въртяха в главата ми: „Обясни ми тогава защо в запис, направен преди четири дни, тази татуировка липсва?“.

Ако Луи не беше спал наскоро с бившата си любовница, какво целеше публикуването на това измамно видео в блога?

Чувствах се като някое от онези непредпазливи момичета, които са правили любов с непознат без презерватив и започват да виждат в най-леката хрема симптом на СПИН. Подобно на тях очаквах излизането на резултата – положителен, отрицателен? – сякаш отговорът бе въпрос на живот и смърт. За мен това бе просто отсрочка.

Докато влакчето се носеше безгрижно към столицата, приемайки с приближаването все повече и повече пътници, аз си припомних какво ми бе казала София преди няколко дни: „Вероятно е възприел това като някаква игра между вас“.

Ами ако всичко това наистина бе просто игра или по-скоро език, диалог, до който той прибягва от разстояние поради това, че не може да разговаря искрено с мен, когато сме заедно? При това положение всичко си идваше на мястото: тези факти бяха просто знаци, сигнали, които да ме накарат да действам. Може би това бяха тревожни послания, призиви за помощ, а аз се държах като сърдито дете, което се отказва при първата неприятност.

Давид определяше мястото на сексуалността в живота на Луи като обсебеност. Ала не трябваше ли тя да бъде възприета по-скоро като начин на общуване, единственият, с който той разполага? Единственият, който той владее? В такъв случай дългата поредица от изпитания, на които ме подлагаше (блогът бе просто пореден епизод, без съмнение по-зрелищен и оскърбителен от предишните), не бе нищо повече от доста брутален начин да възстанови връзката с мен, която смяташе за прекъсната? Или пък да я направи по-здрава отвъд думите и дори отвъд ласките? Сексът бе въздигнат в ранга на изкуство, на изтънчен способ за диалог и дали в резултат не би могъл да бъде сравнен с форма на телепатия? Начин за установяване на взаимност отвъд думите, телата и дори на насладите?

Ако това бе вярно, той нямаше така лесно да се откаже от странните си навици. И в такъв случай трябваше да се подготвя за живот, белязан от експерименти, някои от които не бяха далеч от гаврата. Бях ли готова да приема това? Да позволя вирусът на перверзното постепенно да прониква в мен, ден след ден, съпроводен от всички съпътстващи го неприятни последици?

Не, просто не можех да се съглася с този странен език, нуждаех се от просто и ясно обяснение, без всички тези сложни главоблъсканици. Исках само да ме прегърне, да почувствам свежия допир на кожата му до моята, устните му да се долепят до моите, за да ми вдъхнат доверието, което ми липсваше.

В моята гарсониера ме очакваха две добри новини: вече имах Интернет, а в пощенската кутия открих копие от акта за раждане на Давид, за което бях изпратила молба от кибер кафето на булевард „Себастопол“ чрез официалния уебсайт на кметството в Сен Мало. За щастие, благодарение на проекта за брачен договор от миналата година притежавах всички данни, с които да подкрепя молбата си: всички негови лични имена (Давид, Марк, Албер), датата на раждане, като отбелязах подозрителната дата 5 януари 1969 г., и най-сетне имената, фамилиите и родните места на неговите родители. Това бе напълно достатъчно да се сдобия със съответния сертификат.

Оказваше се, че никак не е трудно да откраднеш нечий живот, тъй като чрез уместно използваните оскъдни сведения бях успяла да получа официални документи от местната и държавната администрация относно Давид. Тъй като съмненията ми се бяха потвърдили, се обадих на нотариуса Вюрман:

– Добър ден, на телефона е госпожица Лоран... Търся господин Вюрман във връзка с моя брачен договор... Не, нямам намерение да го анулирам.

Откъде му бе хрумнала подобна идея? Толкова често ли се случваха подобни неща? Или в дискретната атмосфера на неговата кантора служителите бяха обсъждали и се бяха забавлявали с младата жена, която се отказва от брак с един мъж, за да се омъжи след това за неговия брат?

– Бих искала просто да уточня, че не желая наскоро купеният от мен апартамент да бъде включен като част от моето имущество... Да, точно така.

Рождената дата на Давид до такава степен ме бе обсебила, че изобщо не бях обърнала внимание на останалата част от документа. Канех се да го прегледам набързо, когато погледът ми бе привлечен от следното сведение: „Баща и майка неизвестни“. Прочетох го няколко пъти, сякаш за да усетя вкуса му. Баща. Майка. Неизвестни. Истинският смисъл се съдържаше в последната дума.

– Естествено, че са известни! – възразих аз пред самата себе си.

Понечих да се обадя на Давид или на кметството в Сен Мало, за да ги накарам да възстановят истината... Ала чия истина бе това? На Давид и Луи. Или може би също така на Арман и Ребека, които само мимоходом бяха споменали за детството на братята Барле.

И въпреки това документът бе пред мен, хладен и точен. Пъзелът лесно можеше да бъде подреден, но въпреки това картината си оставаше така неясна, че ми трябваха няколко минути, за да стигна до следното заключение: ако Давид бе дете на неизвестни родители, а всички в един глас го представяха като законен син на семейство Барле, чието име той бе превърнал в емблема... Това означаваше ли, че Андре и Ортанс са го осиновили? Знаеше ли Давид това?

Бях шокирана, почти замаяна, но въпреки това накрая се сетих за снимката, съхранена в паметта на моя смартфон. Две деца, едно от които Давид, редом с двама усмихнати възрастни. Двама непознати. Неизвестни родители? Значи, макар това да приличаше на семеен портрет, те не бяха истинско семейство? Вгледах се по-внимателно в изображението. Доколкото можех да съдя, мъжът и жената изглеждаха близки. В същото време между тях нямаше никакъв знак на интимност, характерна за семейна двойка: ръка през кръста на партньора, прегръдка през рамото, долепени бедра. Никакъв физически контакт между двете тела. Спазваха почетна социална дистанция. Може би кръстник и кръстница? Осиновители, влезли временно в ролята на мама и татко?

След богатата жътва на този ден това последно сведение внесе доста мрачна нотка.

В блога Ел & Луи, който можах да отворя за пръв път, откакто се бях нанесла в новото си жилище, бе пълно с нови текстове. Не чак толкова нови от моя гледна точка, тъй като почти буквално съответстваха на написаното от нас в „Десет-пъти-дневно“. Публикуването им не следваше хронологичния ред на нашите еротични авантюри в „Шарм“, а бе подчинено по-скоро на тематична логика, при която в отделни групи бяха подредени звуците и думите по време на любовната игра, също както и няколко раздела, посветени на миризмите.

Картината на долепените ни тела в първа стая би могла да пробуди у мен вълнение. Ако затворех за момент очи, почти можех да усетя необикновените тръпки, които предизвикваше Луи само като докоснеше с ръка кожата ми, онази изменчива вълна, която всеки път стигаше далеч от мястото на допира. Дланта, поставена върху корема ми, бе способна да накара да изтръпнат тилът и раменете ми; или пък върху гърдите, когато внимателното притискаше зърната и караше моето цвете мигом да се разтвори и да се покрие с роса.

Ала мисълта, че всичко онова, което би трябвало да остане между четирите стени на стаята и върху страниците на бележника, е предоставено без каквито и да било задръжки на жадните за уебсекс хищници, ме отвращаваше. Отначало се чувствах като изнасилена, ала като виждах обогатяването на блога и неговата популярност, постепенно си дадох сметка, че съм по-скоро ограбена. Отнет ми бе моят живот, насладите, оргазмите ми, „нежни като самата любов“, както ги определяше един певец, когото Луи много харесваше. Бях станала жертва на неприятните последици от известността: когато принадлежиш на всички, преставаш да принадлежиш на себе си. Ала макар да не можех да се сравнявам с филмовите звезди с техния блясък, все пак моята сексуалност предизвикваше гнусна възбуда и непознати ръце постепенно изместваха ръцете на Луи, започваха да ме опипват, да проникват в мен, подобно на напористи клиенти, които трескаво ровят в кошовете с обезценени стоки. Обезценена стока, ето в това се бях превърнала по негова вина.

Най-накрая се обадих на София. Дори когато ме дразнеше, дори когато вършеше глупости, дори когато проявяваше нахалството да бъде щастлива, докато аз съм нещастна, тя си оставаше моята най-здрава опора. Само тя знаеше как да ме приземи, да насочи мислите ми съм реалността, да се пребори с ирационалността на моите мечти и страхове. След като ми описа накратко началото на своята връзка с Фред, тя най-сетне обърна внимание и на мен.

– Ако наистина го обичаш, а аз знам, че е така, трябва да му помогнеш да се избави от тези пристъпи на безумие – заключи тя, след като изслуша дългата ми тирада.

– Лесно е да се каже... – оплаках се аз. – Но как да го направя?

– Ако продължаваш да се ровиш из всичките му еротични лудории, накрая сама ще си изпатиш и по никакъв начин няма да промениш начина, по който се отнася към теб.

– Но аз и не искам да го променям! – възкликнах с негодувание.

Исках той да бъде все така бляскав, горещ, свободно да дава израз на желанията си, каквито и да са те. Исках съвършените му ръце да галят до безкрай несъвършеното ми тяло. Нуждаех се от това повече от всякога, защото неговият допир разсейваше всички мои съмнения.

Не, не бях напуснала лишения от чувственост Давид, изцяло в плен на своите задължения и своя имидж, само за да попадна на същата скука. Сексуалността на Луи бе като буйна река, която от време на време излизаше от своето русло, но чиято мощ ми предлагаше далечно пътешествие сред непрекъснато променящи се пейзажи.

От друга страна, моята приятелка бе напълно права: достатъчно бе да предложа на Луи да се ожени за мен, вземайки по този начин надмощие в нашата връзка, и неговото поведение веднага ще се промени, приемайки крайни форми. Може би се заблуждавах, може би бях несправедлива в присъдата си. Ала именно такова бе моето впечатление.

– Все пак ти се ще донякъде да го промениш... Нямаш намерение чак до пенсия да го гледаш в Интернет как чука разни мадами с тела на манекенки.

– Хм... И какво предлагаш?

– Каквато и да е причината за това негово поведение, непременно има връзка с детството или младостта.

Ето че сега се опитваше да ми оказва психологична помощ. Спомних си, че преди да се запише в университета, дълго се бе колебала между курса по история, където се запознахме, и лекциите по психология. „Ако с танците не ми потръгне, ще се заема да помагам на деца в беда, споделяше тя на времето. Нещо като училищна психология.“ Шест години по-късно вече се гърчеше на подиумите за пийп шоу и гледаше децата отдалеч, докато играят с родителите си, по време на кросовете във Венсенската гора.

– На твое място – продължи тя – щях да се поровя в тази история със снимката и рождената дата. Със сигурност в нея има нещо много съмнително.

Измежду всичко, което бях споделила с нея, тя обърна внимание на онова, което беше свързано с миналото на нашите главни герои. Луи бе станал любовник на Орор и това, изглежда, се бе превърнало в една от основните причини за конфликта между двамата братя Барле. Без съмнение това бе един от възлите на тази невъобразима плетеница от страсти и ненавист. За разлика от онова, което ми бе подсказал Арман, наследяването на групата „Барле“ вече ми се струваше по-скоро второстепенен фактор за сблъсъка между тях. Мотивите бяха по-стари, по-дълбоки.

– Мислех си, че трябва да се интересувам по-скоро от Луи...

– Луи, Давид... И ти като мен виждаш, че двамата са свързани. Двете лица на бог Анус.

Това бе едно от ценните качества на София: да бъда забавна и в най-критичните моменти, без да стане ясно дали го прави нарочно, или спонтанно.

– Янус, Софи. Казва се Янус, богът с две лица – засмях се аз.

– Знам! Дори веднъж го видях върху трибуната на Националното събрание. Ти за каква ме вземаш?

Не споделих с нея вътрешното си усещане: не би могло да се обясни поведението на всеки от двамата братя, без да се проучи по-подробно роднинската връзка между тях. Имаше определено несъответствие в рождените им дати.

– Ако искаш да знаеш моята гледна точка – продължи София вече по-сериозно, – не можеш да обичаш някого, когото не си опознала истински. Инак се получава някаква каша.

Беше едновременно дълбокомислена и смешна.

– Казваш това, а се обвързваш с мъж, на когото сама твърдиш, че нямаш доверие – сопнах й се аз.

– Първо, никога не съм казвала, че съм влюбена във Фред. Просто движим заедно. А освен това опознаването на другия е само първи етап.

– А какъв е вторият, ако обичате, доктор София?

– Трябва да го приемеш такъв, какъвто е – отвърна тя, без да обърне внимание на сарказма ми.

– Шегуваш ли се? Та нали току-що ми каза точно обратното!

– Нищо подобно. Казах ти, че не бива да търпиш всички проявления на неговата природа в отношенията между вас. Ала, от друга страна, той трябва да е наясно, че познаваш тази негова природа и въпреки това го обичаш. Трябва да си готова да приемеш някои неща. Не всички... но някои.

Беше права. Имаше ли по-добър начин да му докажа своята привързаност от това да изкарам на бял свят някои негови скрити страни? Ако научех всичко за него, обясненията ми в любов вече нямаше да звучат кухо. Щях да зная каква истина се крие зад всяка любовна дума, дори тя да е груба, плашеща или болезнена. Подобна перспектива ме изпълни с удовлетворение и запълни празнотата, която чувствах тъй остро поради отсъствието на Луи.

Освен това съзнавах риска, който ще поема, ако реша да изследвам докрай Луи. Вече веднъж се бях опитала да науча нещо повече за Давид, да сваля една по една луковите люспи на миналия му живот. И всеки път това ме бе карало да плача, а не да се възхищавам.

Ето защо обещах пред себе си да не си съставям окончателно мнение за по-възрастния от братята Барле, докато не съм научила всичко за неговото минало и не съм изяснила подробно връзката му с неговия брат и с покойната Орор. След като бях нейна двойница, значи имах известни права, нали? Ето защо смятах да се превърна в археолог на нейната история. На тяхната обща история.

Не можеше и да става въпрос за нашия брак, преди да изровя всички останки на това толкова обременено минало, преди да извадя на светло всяко превърнало се във вкаменелост чувство, всеки скелет на тяхната любов и омраза. Мой ред беше да поставям условията.

Опитвах се да убедя себе си, че у мен няма и следа от чувство на реванш. Не издигах препятствия само за да накарам мъжа, когото обичам, да се блъска в тях. Искаше ми се разследването, което се канех да започна (това си беше истинско разследване, предвид множеството проучвания, които предстоеше да направя), да донесе избавление за всички. Не се съмнявах, че един ден Луи щеше да ми бъде признателен. Щеше да се убеди, че това разголване няма за цел да го унижи, а да направи душата му толкова достъпна, колкото бяха сърцето и тялото му.

След като веднъж бях взела решение, вече нищо не ме задържаше тук, затворена в това тясно пространство, изпълнено с тревога и несигурност. Очакваше ме Сен Мало с неговия свеж, пречистващ вятър, Сен Мало с неговите добре пазени тайни. Не ми бе необходимо много време, за да открия в Интернет къде трябва да търся решението на загадката, съдържаща се в акта за раждане на Давид: „Сен Серван, Община Сен Мало“. От 1967 година малкото селище Сен Серван, известно с разкошните си буржоазни вили, с кулата Солидор и останките от римската крепост Алет, бе присъединено към по-големия и прочут Сен Мало. Разположено бе на скалист нос, от който се откриваше прекрасна гледка към залива и към укрепленията на града. Въпреки че от този момент нататък Сен Серван бе обикновен квартал, вероятно по навик през следващите няколко години ражданията са били вписвани все още в неговия регистър. Това се отнасяше и за 1969-а и 1970 година, доказателство за което бе копието от акта за раждане на Давид пред очите ми.

Някой тихо почука на вратата и ме откъсна от мислите и приготовленията, които се свеждаха до това да натъпча в меката пътна чанта най-необходимото за кратък престой на брега на морето. Моят първи посетител! Вероятно бе някой досадник, пласьор по домовете или съсед, но въпреки това се развълнувах и с разтуптяно сърце отидох да отворя. Когато в дома на мама в Нантер чукаха по този начин, мама обикновено изразяваше гласно учудването си по един и същи начин: „Кой ли непознат ни безпокои в осем без петнайсет?“. Намекваше за телевизионно предаване отпреди моето раждане, по време на което двама не особено прочути участници се опитват да отгатнат самоличността на други двама, още по-малко прочути гости, маскирани като герои от романи или филми. Популярна навремето игра, по която тя се увличала. Много по-късно разбрах на какво се дължи това нейно увлечение: при всяко разкриване се е надявала, че някой от тях ще бъде един от любимите й актьори.

По някаква случайност моят посетител през онази вечер се появи точно петнайсет минути преди двайсет часа:

– Ще ми позволиш ли да вляза?

Тонът му бе много по-неуверен и държанието му като цяло, увисналите рамене, наведената глава показваха безпомощност и вътрешен смут, каквито никога преди не бях виждала у него. Повече от всякога се нуждаеше от бастуна, за да пази равновесие. Обърнах внимание на дръжката, която представляваше глава на горгона, чиито коси се спускаха като лъскави струи по тъмното дърво.

– Какво... – едва успях да промълвя аз със зареян зад гърба му поглед. – Кой ти даде този адрес?

Само преди няколко минути бях приключила разговора по телефона със София. Трудно можех да повярвам, че тя ме е издала.

– Нотариусът Вюрман. Не точно той, а неговата секретарка.

Спомних си младата блондинка с вдигнати на кок коси над нежната шия.

Вероятно Луи бе отишъл на място, за да заложи за пореден път на своя чар. В резултат на това без съмнение тя бе споделила с него моите планове за покупка на жилище.

– И знаеш ли кое е най-забавното? Казва се Клер. Клер Льоклер³. И е секретарка на нотариус. Какво съвпадение! Животът предлага какви ли не игри на думи.

³ На френски Claire Leclerc се римува с clerc (секретар) и notaire (нотариус). – Б. пр.

– Мама пък работеше с една счетоводителка на име Полет Поньон⁴.

⁴ Pognon означава „мангизи“. – Б. пр.

– Наистина ли?

– Абсолютно.

Тази шега, колкото и плитка да беше, разсея напрежението между нас и почти осезаемото ни смущение.

Той прихна, сетне изведнъж стана сериозен, какъвто го бях видяла първоначално, а по лицето му премина сянка, като морска мъгла по време на буря, която размива контурите на пейзажа.

– Хайде, влизай – поканих го накрая аз.

Той пристъпи напред и спря в средата на единствената стая, като огледа околното, все още полупразно пространство. Би могъл поне от любезност да направи някакъв комплимент, нещо като „много приятно“, „много кокетно“ или „тъкмо като за теб“, но се въздържа от всякакви коментари, а аз се сдържах и не зададох безбройните въпроси, които напираха в мен.

Вече знаех, че сама трябва да намеря отговорите, сама да разкрия тайните около неговата личност, при това без той да разбере. Нямаше смисъл да го призовавам към откровеност. Сега единственият начин да се сближа с него бе да се гмурна в миналото му като в бурен океан, осеян с разнопосочни течения, които постоянно изместваха линията на хоризонта. Това бе начинанието, с което сега имах намерение да се захвана. Неговите думи, колкото и нежни, красиви и искрени да изглеждаха, щяха да бъдат като измамни вещи, като пробити спасителни жилетки, които постоянно щяха да потъват под мен.

Ето защо не му споменах за видеозаписите в сутерена, нито за блога или дори за Саломе и изпълненията му с нея, които бях изгледала. Най-малко от всичко пък за основния предмет на моето издирване, особено след лъжата, която бях чула от него: седемте месеца, които деляха неговото раждане от това на Давид. Защо да го карам да говори и по този начин да го принуждавам да се опитва да ме измами за пореден път в момент, когато пред мен бе неговото тяло, единствената осезаема истина, излъчвайки нежна топлина, в която жадувах да изгоря.

До момента, когато към полунощ той си тръгна, не разменихме повече нито дума. Този път случилото се между нас не бе игра, а израз на необходимост. Всеки от нас болезнено чувстваше липсата на другия и най-малкият упрек би потиснал порива на изострените ни сетива. Кой би предпочел да засити своята жажда за искреност пред възможността да пие направо от мътния извор на насладите?

Придърпах го към току-що купеното легло и започнах да го събличам. Той не се възпротиви, удивително покорен, след като досега неизменно бе налагал волята си над нашите желания.

Когато членът му оживя между устните ми, дълъг, твърд, влажен от нетърпение, аз легнах по корем и му предложих неговата любима поза, покорна, смазана под тежестта му, с извити бедра, които очакваха той да ги разтвори с гальовните си ръце и да изстиска сока между тях. Ала докато главичката на пениса му с обичайната трескавост си пробиваше път сред гъстата растителност, скриваща вулвата ми, аз бях обзета от странно вдъхновение. Всеки път бях отлагала този момент, следвайки ту естествената си сдържаност, ту дирейки насладата, която постигахме чрез други способи, като в края на краищата той се превръщаше в далечна цел, във върховна награда за него, а и за мен.

За да разсея всякакво колебание относно намеренията си, навлажних с устни показалеца си, протегнах ръка назад и го вкарах в непокорното, напрегнато отверстие. Отначало само върха, а след това целия пръст. При всяко движение навътре повдигах задник, сякаш невидим ремък минаваше под хълбоците ми и ме придърпваше нагоре. Луи стоеше неподвижно, прехласнат от неочакваната за него гледка.

Повторих същото със средния пръст, който беше по-дебел и дълъг. Ала нищо не можеше да се сравни с неописуемата вълна блаженство, съпроводена с болка, когато усетих в себе си неговия член. Отначало главичката си проби път, борейки се със съпротивата на сфинктера, а не след дълго го поех целия като змия, която поглъща плячката си. Първоначалното разкъсващо чувство отстъпи място на усещането, че съм пълна отвътре като натъпкана с бельо торба. Сега разбирах вулгарните изрази, които мъжете използват, за да назоват тази рядка прелест и ужаса, която тя предизвиква у жените. На няколко пъти едва не отхвърлих неумолимото копие, което ме пронизваше. Ала сега вече той се бе отпуснал върху мен с цялата си тежест и нямах никаква възможност да му се изплъзна.

Все пак той изчака няколко минути, преди да продължи сладостното изтезание, с бавно и предпазливо постъпателно движение, очевидно стараейки се по-скоро да ме очарова, отколкото да ме измъчва. Едва си поемах дъх. Долната половина на тялото ми бе като заредена с експлозив, който всеки момент ще избухне, без да мога да определя дали този взрив ще ми бъде приятен. Тогава, сякаш доловил колебанието ми, той хвана ръката ми и я пъхна под корема. Повелята беше напълно ясна. Започнах със съвсем леко докосване, но тъй като членът му бе потънал в тясното отверстие, реших, че трябва да се заема с основното. Докато той бе някъде в дълбините, аз се посветих на най-важното. Никога преди не бях усещала с пръсти клитора си толкова твърд и еластичен. Той се противеше, отскачаше при всеки натиск, удивителна оргазмена топчица от каучук, която откликваше на случващото се зад него.

Не съм сигурна дали съм извикала, когато той се изпразни в мен, когато гъстата гореща лава бликна във вътрешностите ми и ме ужили като насекомо. Дали произнесох името му? Или пък, зашеметена и признателна, съм простенала моето собствено име?