Хотели. Втора стая

Париж, първите дни на юни 2010 година, хотелска стая, средата на следобеда

Наше убежище. Наш дом.

В това се превърна стая номер едно, стаята „Жозефин“, в момента, когато се появих в нея с булчинска рокля на парцали. Когато Луи ми разтвори обятията си. Може би е поизгубила от своя блясък, откакто двамата я избрахме за жилище, отрупана с табли за храна и измачкани дрехи. Ала от нея лъха един по-изтънчен чар, плод на нашите въздишки ден след ден между тези стени, на стенанията ни, пропити в паркета, чар, който единствено ние можем да доловим. Във всеки случай не позволяваме на никого да влиза тук.

Навън пролетта е в разгара си. Лятото, есента, а след тях и зимата отминаха като в сън. Затваряш очи, след това ги отваряш и – фют! Всичко отлита. Изниза се почти една година, преди да се осмелим отново да се появим пред нашите на улица „Тур де Дам“. Домът на госпожица Марс скоро ще бъде готов, подновен и издържан изцяло в оригиналната си романтична обстановка. От десет години Луи мечтае за това. Всяка негова дума, всеки жест показват, че е на края на търпението си. Правя всичко възможно да го успокоявам с ласки и да уталожвам неговата припряност. Предпочитам да изострям неговите сетива, а не да дразня нервите му.

В очакване да се нанесем там, ние се наслаждаваме на слънчевите дни отвъд завесите и чаршафите, през които дневното светило се осмелява да надникне. През всички тези месеци се опитомявахме взаимно като диви животни, като зверове, непрестанно притиснати един до друг. Изследвахме се подробно, жадни да открием всяка гънка, всяко кътче на нашите тела, всеки оттенък на онази чувственост, която изпълваше душите ни. Разхождахме се голи и почти не излизахме. Изключение направихме за погребението на Мод. Дори рядко отваряхме единствения прозорец. Предпочитахме да се наслаждаваме на мускатовия мирис на нашите тела и да се опиваме от това пълно сливане между нас.

Въпреки това не бях забравила Давид с неговите лъжи. Не заличих от паметта си мама и страшната агония, през която тя премина. Без да прогонвам от мен спомените, аз поех в себе си Луи. Той проникна в мен и изпълни цялото мое вътрешно пространство. Напълно ме завладя. Върховно опиянение, върховна нежност, върховен стремеж към пълното и абсолютно отдаване.

Не бих могла да кажа коя дата сме днес. А още по-малко в какво измерение живеят другите, там, отвън, на улицата, от които бях откъсната през цялото това време.

В нашето измерение царят нежност, любовни ласки, прекъсвани единствено от кратките, прекалено земни моменти, когато Изиам, младият и лукав съучастник на радостта ни, идва да ни донесе храна. Всеки лъч светлина сякаш се стреми да ни огрява до безкрай. И ние се отпускаме в прегръдките на тази естествена милувка, изпитващи глад единствено за освободената от всякакви излишни одежди наша плът.

Обгърната в меко сияние, полузаспала, усещам как ръката на Луи се промъква между бедрата ми като готова да ме ухапе змия, а след това се изкачва към източника на изкушението. Той едва го докосва, обзема ме трепет и аз по инстинкт разтварям бавно крака, което го кара да се усмихне доволно. Три пръста проникват в мен и ме галят, докато до тях не достигне първата влага. Ще изчака, докато бъда готова, макар че мога да го приема във всеки един момент. Той знае това и се възползва, а аз за пореден път достигам до върховна наслада, без да престана да го зова отново и отново.

Простенвам достатъчно силно, за да ме чуе. Излягам се по гръб като котка, позволявайки му да ме съзерцава цялата, такава, каквато съм, като на картина. Променила съм се. Вече не се боя от погледа му и му се оставям без всякакви задръжки. Независимо от позата, от осветлението или зрителния ъгъл. Нехая за моите форми, на които леността и следобедният сън са придали допълнителна закръгленост. Оставам със затворени очи. След като ме желае сега, едва изтръгната от дрямката, нека ме вземе такава, отпусната и апатична. Полага ръце там, където слънцето вече е затоплило кожата ми, придавайки й копринен блясък.

Когато усещам как езикът му попада върху моето израстъче, вече е твърде късно, за да го отблъсна. Желая ли го наистина?

Този път не отдава обичайното внимание към розовата му околност. Притиска клитора с плоската част на езика, сякаш за да почувства неговата еластичност и да вкуси сладостта на циприна. Тази новост ми харесва. Обичам експериментите му, опитите му да въвежда нови правила, да ме люби по неочакван начин. Бонбончето от плът наедрява и трепти. Той е лаком и иска повече. Аз също. Устните му са подгизнали от моята влага.

Пипнешком улавям средния му пръст и припряно го вкарвам в мен. Отначало сякаш е изненадан, а след това поема инициативата, описвайки широки кръгове по вътрешните стени. Те се свиват, разтърсени от спазми, в предчувствие за идващата наслада. Когато пъхва и последната става, вагината ми се разтваря, за да поеме юмрука му.

– Продължавай... Хайде, продължавай...!

Не ми остава време да кажа нищо. На свой ред членът му прониква на същото място. Клепките ми потрепват признателно. Между притворените ресници съзирам как тялото му се издига и спуска над мен. Струва ми се не толкова слаб, колкото преди. Изглежда по-мускулест. Ала това вероятно е резултат от унеса, в който са изпаднали сетивата ми, от оргазма, който се надига вътре в мен и ме предупреждава за предстоящата експлозия. Пенисът му не притежава прецизността на пръста, но начинът, по който ме изпълва, удовлетворява желанието ми. Мога да почувствам как се издува от резките движения. Как при всяко отдръпване жадува да се завърне обратно. Привикналите ни към леност тела, топли като току-що извадени от пещта хлябове, се блъскат едно в друго със забавено темпо. Това изпълнение не е от най-впечатляващите. Любим се, пестейки сили, но в същото време съзнателно вкусваме всяка глътка наслада. Това е жизнен, първичен, укрепителен секс. Усещанията ни не познават граници. И въпреки това от нас се излъчва нежност.

– Свършвам... – предупреждава ме той и ускорява темпото.

Аз също съм на ръба и простенвам:

– Хайде, чакам те!

Тъкмо преди да ме облее отвътре, разтварям широко очи. Искам да го видя целия. Да позволя на погледа му да проникне в мен и да разрови душата ми. Искам да съчетая образите и звуците, миризмите и допира с горещата му кожа, която оставя своя отпечатък от желание върху мен при всеки дӝсег с моята.

Повече от всякога ми се ще да проследя извивките и изпъкналостите на мускулите му, върху които личат последните татуировки. Поредицата на живата азбука, чиято близост ме опива с арабеските си.

Ала не виждам нищо... Голото му рамо е непокътнато. Също и вътрешната страна на ръката. Едва не го отблъсвам, когато най-сетне зървам лицето му, грейнало от победна усмивка.

– Давид?

Вероятно тихо съм извикала в съня си, тъкмо преди да се събудя. За пръв път от много месеци бях сънувала Давид. Това внезапно нахлуване на брат му изобщо не учуди Луи и той не ми се стори разстроен. Прегърна ме и ме люля, докато не пропъди последните следи от кошмара, които все още можеше да открие в разширените ми, невярващи очи. Призраците от миналото можеха да бродят около нас колкото си щат, силата на целувките му бе такава, че не можеше да има съперник. Бе победил изцяло и окончателно. Бях само и единствено негова. Кой би могъл да се усъмни в това?