Хотели. Втора стая

24.

Ярост. Не, по-скоро униние. Или може би нещо друго. Умора, чувство, че всички битки са предварително изгубени, а най-безнадеждната от тях е опитът да бъдат променени другите. Никой никого не може да промени. Особено пък човек като Луи.

– Ел! Ел, мамка му! Върни се!

Зерки пригласяше на София:

– Върнете се! Той не знае какво говори. Не е наясно...

Зарязах моята приятелка заедно с напомадения мъж, без да ме е грижа за нейните утешителни прегръдки и за неговите настоятелни призиви. След няколко непохватни крачки, подобни на куцукането на моя любим, свалих леките обувки, за да мога да вървя по-лесно, за да избягам от този досадник и от предателката. Изкачих на бегом седемдесет и петте стъпала до моето убежище на шестия етаж и се хвърлих в леглото. Плаках, плаках на воля, докато изплаках всичките си сълзи. С боси нозе и беззащитно сърце.

Да спася Луи от брат му, да спася Луи от самия него... Това бе едно и също и започвах да си мисля, че задачата е непосилна за мен. Аз бях просто Анабел Лоран от Нантер, озовала се по силата на обстоятелствата в тази гарсониера в квартала Маре. Същинско безумие бе да се опитвам да поправя сама едно сложно и противоречиво минало, белязано от злополуки, мъртъвци, прекършени съдби, озлобление и неосъществени блянове. Сега вече виждах ясно границата на моите възможности. Дори с помощта на Маршадо цял живот нямаше да ми стигне, за да разплета това кълбо от драми и мелодрами.

В този момент сянката на Луи направи опит да разбие вратата. Успях да я отблъсна, поне в мислите си. В същото време умирах от желание да почувствам тялото му до мен, в мен, без да се налага да прибягвам до юмрука си и до анонимни пръсти. Писна ми от миражи. Желаех него, истинския Луи. Обзета от надежда, вулвата ми вече се разтваряше, когато:

Знам, че е късно. Мога ли все пак да ви позвъня?

Бях по-скоро изненадана, отколкото обезпокоена от обаждането на Франсоа Маршадо. Очаквах новини от него най-рано на следващата сутрин. По това време той вероятно едва бе слязъл на гарата в Рен. Натиснах копчето за автоматично набиране и той вдигна почти веднага:

– Маршадо.

– Добър вечер, Франсоа. Ел е.

– Ел! Нали не съм ви събудил?

Погледнах към часовника на микровълновата фурна в кухненския бокс и едва сега си дадох сметка, че съм била задрямала. Двайсет и три и четирийсет и седем. Бях спала близо час.

– Не, не... Не се притеснявайте. В хотела ли сте?

– Още не. Намирам се в префектурата в Рен.

– По това време? – възкликнах стреснато аз.

– Една приятелка на моя приятел се съгласи да ми отвори архива на Отдела за медико-социални грижи. Реших да се възползвам от това, за да мога още утре сутринта да замина за Сен Мало.

Представих си как е действал в началото на кариерата си като разследващ журналист, когато е ценял всяка минута и не е пренебрегвал нито един източник.

Въпреки професионалната закалка би трябвало да доловя в гласа му леката досада от неблагодарната работа, с която се бе захванал, особено по това време на денонощието. Напротив, в тона му се четеше по-скоро припряност и възбуда.

– Попаднахте ли на нещо интересно?

Глупав въпрос.

– Може да се каже – отвърна той с подчертано загадъчен тон. – Ще добавя дори, че онова, което липсва, е толкова интересно, колкото и документът, който е в момента пред очите ми.

– И какъв е той?

– Пълният акт за раждане на Давид в регистъра на Отдела в Ил е Вилен!

Изпитваше почти садистично удоволствие да ми съобщава за разкритията си капка по капка.

– Е, и? – подканих го аз да прескочи тези заобикалки.

– Наистина е роден на 5 януари 1969 година, което вече ни беше известно. Бил е осиновен от Андре и Ортанс Барле на 28 ноември 1976 година, когато е седемгодишен.

– Добре... Но, както сам казахте, това вече го знаем.

Чух в слушалката как разгръща широката и тежка страница на регистъра.

– Постъпил е в Сен Броладр на 11 март 1972 година, след като е прекарал няколко седмици във временни приемни семейства.

– И известно ли е как се е озовал там?

– Не. При вписването му не са указани никакви подробности около смъртта на родителите му. В замяна на това разполагаме с фамилията им.

– Фамилията? – възкликнах аз, без да мога да сдържа нетърпението си.

– Ако се вярва на името, с което е вписан Давид при осиновяването, биологическите му родители са господин и госпожа Льобурде.

Скочих като ужилена от леглото. Чувала бях това име. Известно ми бе, но не можех да свържа с него нито лице, нито някакъв спомен. Защо ми звучеше така познато?

Напразно оглеждах предметите в стаята, сякаш някой от тях щеше да ми подскаже. Това обаче не се случваше. Отговорът бе на върха на езика ми, пред очите ми, и все пак...

– Льобурде? – повторих най-сетне аз, обзета от колебание.

– Да, защо? Познавате ли ги?

– Не... не зная. Не съм сигурна.

Чувах дишането му в слушалката.

– Това име ви говори нещо, но не можете да си спомните откъде го знаете... Или се лъжа?

– Не... напълно прав сте.

– Ако това може да ви помогне, имайте предвид, че осемдесет процента от неотдавнашните ни спомени са от визуален източник. Затова, ако нещо ви убягва, припомнете си всичко написано, което е минавало пред погледа ви през последните дни. Списания, книги, рекламни проспекти, надписи от телевизионния екран...

В много отношения и особено що се отнася до подобни тънкости, Маршадо ми напомняше Ален Бернардини, мустакатия преподавател от университета. Запитах се дали двамата не се познават. Без съмнение се бяха срещали поне няколко пъти, тъй като светът на печатните медии не бе чак толкова голям.

Опитах се да приложа тази мнемотехника, като започнах да изреждам в паметта си всички текстове, които напоследък бяха попадали пред очите ми. Стигнах дори до проспектите и менюто в кафенето до плажа в Динар...

– ... може би е нещо съвсем незначително, като крайпътни табели, названия на улици, имена или адреси върху пощенски пликове – продължаваше той в опит да ме насочи.

– Писмата! – прошепнах изведнъж аз.

– Писма ли? Какви писма?

– В хотел „Шарм“... Там има някаква жена, която получава писма. Грумът Изиам на няколко пъти се заблуди и ги даде на мен.

– А коя е тази жена?...

– Нямам представа с какво се занимава там. Сега си спомням името й. Казва се Емили Льобурде.

– Емили Льобурде – повтори след мен той. – Може би не е съвпадение. Тази фамилия се среща рядко.

Постепенно парченцата от мозайката идваха на местата си. Виждах безупречно белите зъби на Изиам, усмивката му в момента, когато ми връчваше дебелия плик от амбалажна хартия, пълен с писма, сетне собствената си учудена физиономия, когато открих, че едно от тях не бе адресирано до мен. Два пъти една и съща грешка, за да запомня със сигурност името на получателката, Емили Льобурде. Спомних си, че върху един от пликовете бе отбелязан статутът на хотела: ОАД „Шарм“. Съобщих тази подробност на Франсоа, който веднага се хвана за нея.

– Подобно уточнение никак не е случайно. Което и да е това лице, то непременно е свързано с управата на заведението. Дали вашият Изиам няма все пак някаква представа коя би могла да бъде?

– Изобщо няма представа. Каза ми, че никога не е виждал тази жена. Само че, когато първия път погрешка ми даде писмото, направи проверка в шкафа за кореспонденция зад бюрото на рецепцията. Това означава, че тя редовно получава писмата си на адреса на хотела.

– Може би го използва като пощенска кутия – предположи замислено той. – А това ме подсеща нещо.

– Какво?

– Смятам, че бихме могли да направим възможно най-пълен и точен опис на цялото недвижимо имущество на фамилията Барле: кой какво притежава, какъв дял, кой какво е наследил и от кого...

– Като се има предвид богатството им, няма да бъде лесно.

– Права сте. Само че нещо ми нашепва, че бихме могли да поровим в тази посока. Вижте: ако Давид бе наследил дома на госпожица Марс, а не обратно, тези прословути видеозаписи никога нямаше да стигнат до нас.

За мен подобно перспектива все още бе неясна, но не можех да одобря намерението му и реших да се доверя на неговия нюх на опитен журналист.

– Но, от друга страна, не мога да не се съглася с вас – добави Маршадо, без да си поеме дъх, възбуден като попаднало на следа ловно куче. – Вероятно ще се натъкнем на доста тъмни сделки. Здравата ще трябва да се потрудим, за да очертаем общата картина.

– Защо казвате това?

– Защото като имаме предвид аферата East-X Prod, явно за Барле е обичайна практика да прибягват до финансов илюзионизъм, до фиктивни и офшорни фирми...

Фактът, че е решил да рови толкова дълбоко в мрачните дълбини на империята „Барле“, бе доказателство за неговата лоялност към мен и за решителността му да стигне докрай.

– Преди малко споменахте, че най-интересно е онова, което не сте намерили... Какво имахте предвид?

– А, да – отвърна той и разбрах, че се усмихва. – Познайте, чие досие така и не можах да открия?

– Орор...? – колебливо предположих аз.

– Точно така. Орор Делбар. Не присъства в документите на Отдела за медико-социални грижи в Ил е Вилен.

– Сигурен ли сте? Дори под друга фамилия? Тази на биологичните й родители например?

– Не, невъзможно. Всички деца са регистрирани с фамилиите на осиновителите. Например: Давид Барле, а не Льобурде. Така или иначе, проверих всички Орор през периода 1975 – 1978 година... Не открих нищо.

Точно в този момент ми се щеше да бъда с него и сама да прехвърля документите един по един. Не се знае. Късният час, умората... Може да е пропуснал досието на Орор, да е минало пред очите му, без да обърне внимание, да се изплъзне от вниманието му в тези дебри на прекършеното детство.

Значи, Орор Делбар отсъстваше от тези архиви. Следователно изобщо не е била осиновявана. Потънах в продължително мълчание, размишлявайки върху причините, които биха накарали толкова различни помежду си хора като Луи и Давид Барле, Ребека Сибони и Флоранс Делбар, с толкова различни интереси, да лъжат пред мен в един глас.

В този момент на вратата се почука няколко пъти и се наложи да прекъсна разговора с Маршадо.

– Ел? Ел, спиш ли?

София.

Когато най-сетне й отворих, тя ми призна, че дълго време е бродила из квартала, преди да се осмели да се качи до шестия етаж, за да ме потърси. Тревожела се за мен. Сипеше плоски като паркета извинения, опитвайки се да използва доброто си настроение като балсам за душевните ми рани.

– Хей, като си помисля само... Ти си сгодена!

– Да... И какво от това?

– След като си сгодена, значи ще се омъжиш, красавице. Този път наистина!

Това изобщо не беше толкова сигурно. Шансовете един ден да мина под венчило с Луи ми се струваха толкова хипотетични, колкото преди една година с Давид. Само че не ми даваше сърце да се опълча на усилията й да се покаже от най-добрата си страна. За пореден път тази нощ й простих, увлечена от нейната жизнерадост и заразителна усмивка.

– Заключение?

– Заключение: все още не сме отпразнували погребението на твоето моминство!

Подобна перспектива ми се струваше толкова нелепа, колкото и ако ми бе предложила да празнуваме Коледа през юни. Ала все пак се досещах, че зад тази традиция се крие похвалното й желание да ме откъсне за момент от безбройните грижи, които ме бяха налегнали в последно време. Поне за няколко часа, колкото за една чаша и един танц.

– Искаш да го направим сега? –удивих се аз.

Да, именно сега и до зори, да лудуваме, като единствената граница ще бъде нейната издръжливост на алкохола и на мъжките ухажвания.

Въобще нямах настроение за празник, но отстъпих, като се опитах да убедя себе си, че може би нейната веселост ще успее поне за една вечер да пропъди от главата ми всички мрачни мисли.

Открай време София обича да открива нови места и заведения, където да изложи на показ особата си. През този сезон кварталът Пигал отново бе на мода и си струваше да му пуснем края в някой от неговите секси барове и клубове, чиито клиенти бяха с неясна сексуална идентичност. Така попаднахме в един лесбийски бар на улица „Фрошо“, на две крачки от „Мулен руж“.

– Хей, Софи... Смяташ ли, че идеята е добра?

Край входа се трупаха пийнали жени от всякакви възрасти, прегърнати по двойки или на цели гроздове. Някои от тях подсвирнаха към нас, докато минавахме, и дори успях да дочуя едно „Ще те изпапкам!“ и две „Сладурани!“, а погледите им направо залепнаха за задниците ни, докато влизахме.

– Защо? – зачуди се моята водачка. – Да не би да те е страх, че ще те свали някоя мацка?

Страх не. Желание? Също не, макар да ми бе известно, че играта на прелъстяване между жени е по-изтънчена от тази на мъжете и определено би поласкала накърненото ми самочувствие. Тази вечер обаче никак не ми се щеше да бъда ухажвана, независимо кой е кандидатът и към кой пол принадлежи.

– Хайде, идвай! – подкани ме София, като ме повлече вътре. – Поемам ролята на твоя наставница. Ако пък започнат да ти досаждат, готова съм веднага да ти пусна един език!

Именно такава харесвах София: непринудена, покровителствена, достатъчно пряма с мен, за да може да говори такива неща, без да се изчерви, лавираща около онази неясна граница между приятелството и привличането, без никога да преминава към действие.

Барът „Каламити Джо“, бивш „Фокс“ и бивш „Моун“, който променяше названието си след поредното принудително затваряне и смяна на собственика, бе пълен с изискано облечени същества на трийсет-четирийсетгодишна възраст. Повечето от тях подчертаваха своята женственост с помощта на тоалети, прически и грим, а понякога и изумително високи токчета, подплънки на бюста или перуки. Прибягваха до всякакви средства, за да изглеждат колкото се може по-съблазнителни, без да разчитат само на естествената си красота.

Понечих да се отправя към бара, но София ме повлече в противоположната посока, сякаш познаваше топографията на това място. Не посмях да я попитам дали вече е идвала тук, а още по-малко с кого.

След поредица от врати стигнахме до коридор с безброй малки помещения от двете страни, някои от които заети, а други свободни. Колкото по-навътре отивахме, толкова по-ясно ми ставаше предназначението на тези кабини: в тях нямаше маси и столове, а само от подобни на татами постелки, върху които бяха нахвърляни големи кърпи за баня. Вътре двойки голи жени, понякога в компанията на трета, се прегръщаха сред симфония от нежни писъци и стенания. Не бяхме единствените, които се наслаждавахме на тази гледка, защото дори когато вратата бе затворена, всеки можеше да надникне през специално оставените за тази цел прозорчета с дървена решетка.

– Хайде... – прошепна ми София с двусмислена усмивка, подканяйки ме и аз на свой ред да надзърна. – Не се бой. Правят това именно за да ги гледат. Инак щяха да си останат у дома.

Смутено надникнах през най-близката врата, отвъд която три чернокоси нимфи, със съвършени форми, съчетаваха телата си, водени от моментното желание. Вниманието ми бе привлечено от непрекъснатата и грациозна смяна на позите, напомняща балет. Като се изключат порно филмите, които Фред пускаше навремето, никога не бях виждала секс между жени. Нежността и благосклонността, които лъхаха от всеки техен жест, ме омаяха, защото нямаха нищо общо с грубите и едва ли не брутални отношения, характерни за хетеросексуалните двойки, особено поразителни за страничния наблюдател.

Същевременно обърнах внимание, че този балет се ръководи от хореографка. Най-възрастната от тях, около петдесетгодишна жена със стегнато тяло, мълчаливо даваше знак за преминаването от една поза към друга. Тя беше тази, която поемаше инициативата при проникванията с помощта на пръстите, на огромен черен изкуствен пенис или превръщайки ръцете на партньорките си в инструменти. Тя решаваше към кой отвор да се насочи вниманието и за колко време.

Докато трите се бяха излегнали по гръб една до друга, тя протегна ръце и пъхна среден пръст в широко разтворените вагини на своите партньорки, притиснати до нейното удивително стройно за възрастта й тяло. В отговор двете на свой ред без колебание вкараха пръсти в мократа вагина на водачката. Те се извиваха в такт с надигащата се у тях наслада и аз дълго време наблюдавах тези талази от тръпнеща женска плът.

Без да си давам сметка за това и макар да бях облечена, пъхнах ръка между стиснатите си бедра, разкъсвана между желанието да се присъединя към тяхното блаженство и срама, че се поддавам на тази необичайна гледка.

– Хайде, идвай... Да пием по едно.

Защо ме бе накарала да стана свидетел на тази картина? Какво влияние смяташе, че ще окаже тя върху мен?

За миг в паметта ми се мярна моята приятелка в кабината за пийп шоу няколко месеца по-рано, която галеше вулвата си пред очите ми, преди да изтече задължителният четвърт час.

Тя ме хвана за ръка и ме отведе до бара, плътно зает от пъстра тълпа. Бих могла да се закълна, че докато прекосявахме навалицата, изпълнила дансинга, доста женски ръце опипаха талията и задника ми.

– Какво ще си поръчате, момичета? – запитани барманката, стегната в корсет, по-тесен дори от онзи, който бях носила по време на празника в дома на госпожица Марс.

– Джин-тоник – подсказа София.

Кимнах в знак на съгласие и тъкмо в този момент в зрителното ми поле се появи пълничка русокоса дама в компанията на две кобилести жени, които безцеремонно я опипваха. На русокосата това видимо правеше удоволствие и тя сякаш се чудеше коя от двете да избере за партньорка, като вероятно мечтаеше да си сервира двойна порция.

– Мамка му... – тихо възкликнах аз, поемайки чашата, която София ми подаваше.

– Какво има?

– Ей там. Онази закръглена блондинка...

– Да не би да си я харесваш? Искаш ли да ти я доведа?

– Я престани... Това е Клое!

– Клое...? Трябва ли да я познавам? – запита подигравателно тя, отпивайки от прозрачната течност.

– Асистентката на Давид!

Без кока и очилата, извън пределите на кулата „Барле“ и стегната в прилепнала рокля, тя бе направо неузнаваема. А също така почти красива. Дали поне на това място се отърсваше от манията си за време? Или продължаваше грижливо да отброява минутите, които отделя за едната или другата от своите кандидат-партньорки?

– Не може да бъде! – възкликна София, но за щастие, гласът й бе заглушен от музиката и глъчката наоколо. – Как мислиш, дали Давид знае, че след работно време неговата секретарка лиже косми?

Не обърнах внимание на грубия израз, привлечена от случващото се.

– Не ми се вярва. В телевизията всички я смятат за задръстена стара мома... Едва ли не, че яде онова, което котката е оставила в чинийката.

Донякъде преувеличих представата за клетата жена, превърнала се в предмет на подигравка за колегите си, чийто личен живот сякаш се свеждаше до това да бъде незначителен придатък на своя шеф.

Без предупреждение разблъсках тълпата и бързо се приближих до пухкавата блондинка.

– Добър вечер, Клое!

Дори да бях самият Давид, едва ли щеше да бъде толкова слисана. Тя завъртя очи, взирайки се в полумрака в търсене на изход.

– Добър... Добър вечер.

– Много ми е приятно, че те виждам! – подхвърлих й весело аз.

Доколкото си спомням, преди си говорехме на „вие“. Ала смущението й изобщо не се дължеше на тази волност от моя страна.

– Да... – смотолеви тя.

Сетне ме хвана за лакътя, дръпна ме настрани от нейните придружителки и прошепна на ухото ми със заговорнически тон:

– Ел, аз... Давид не бива да знае, че идвам тук.

– Хм – съгласих се с половин уста аз, решена да я измъча докрай. – Вярно е, че в това отношение представите му не са много напредничави... Според Давид семейството се състои от мама, татко и по възможност няколко дечица с руси главици.

Намекът по адрес на Алис бе прозрачен.

– Зная... – намръщи се тя. – Тъкмо затова те моля да не му казваш нищо.

– Не се притеснявай – успокоих я аз с широка усмивка. – Гроб съм.

Смаяна от постъпката ми, София най-сетне се присъедини към нас, държейки в ръце двете чаши.

– Е? Ще ни запознаеш ли?

– Клое, това е София, моята най-добра приятелка. София, представям ти Клое, асистентката на Давид... И ако не се лъжа, постоянна посетителка на това заведение.

– Много мило! – възкликна София, включвайки се в моята игра.

Клое размаха ръка в знак на отрицание, очевидно на ръба на паниката:

– Не, не, не... Идвам тук за пръв път – защити се отчаяно тя.

– Напротив! – настоях аз. – Недей да скромничиш. Освен че Клое е мило момиче и на всичко отгоре лесбийка, която...

Все по-силно се изчервяваше и ми се стори, че ще припадне, преди още да съм стигнала до най-важното.

– ... която ще ни предостави пълен списък с недвижимото имущество на Давид и Луи. Много шик, нали?

– Какво? – възкликна сподавено нашата жертва.

– Струва ми се, че бях достатъчно ясна.

– Но... Не мога да направя това! Ако Давид научи, ще ме уволни начаса, и то без обезщетение!

– Аха... Със сигурност – потвърдих жестоко аз. – Риск наистина има.

– Дори не зная дали ще получа достъп до...

– Разбира се, че ще можеш – прекъснах я аз с потупване по рамото. – Ти имаш достъп до всичко.

В този момент на моята приятелка й дойде гениална идея, която решаваше веднъж завинаги въпроса. Тя извади мобилния си телефон и ни снима двете с Клое на красноречивия фон на местната фауна.

– Разкош! – възкликна София, продължавайки комедията. – Давид ще бъде о-ча-ро-ван!

Хваната в клопка от този последен удар, дребничката блондинка сви устни, за да не се разплаче. После отново се наведе към ухото ми:

– Окей... Ще ти дам това, което искаш. Само че искам в замяна оригинала на снимката. А ти и твоята приятелка ще дадете писмено обещание да не разкривате присъствието ми тук.

– Дадено. Имаш думата ни. А ти не се бави. Разполагаш с двайсет и четири часа да ми предоставиш онова, което искам.

– Добре, добре...

Сетне отново прие вида на покорна служителка.

– Ще направя всичко по силите си.

– Не се и съмнявам.

Шантажът е грозно нещо. Лично аз не одобрявам подобни методи и онези, които ги прилагат.

Ала неизвестно защо излязох от нощния клуб с тържествуваща усмивка, под ръка с развеселената София. Отново чувствах как в мен напира жаждата за борба и смехът ми сякаш пропъди всички предишни болки.