Хотели. Втора стая

11.

29 май 2010 година

Понякога сякаш всичко е против нас. Друг път, напротив, всичко се навързва с удивителна, почти главозамайваща скорост, че започвате да се съмнявате в късмета си и да очаквате как непременно ще се появи някаква спънка.

Покупката на моята гарсониера на улица „Трезор“ премина като в сън. Имотът беше освен това обект на завещание и двамата наследници предварително се бяха споразумели да го продадат възможно най-бързо. Друго благоприятно съвпадение бе, че апартаментът бе празен, от него бяха изнесени всички мебели, така че можех да се нанеса незабавно, само няколко часа след окончателното подписване на договора, което стана още на другия ден. Обикновено нито една от страните не е готова да приеме подобна бързина. Особено нотариусът, който следи за спазването на задължителния според закона седемдневен срок.

– Колко?

На сутринта след вечерта, прекарана в кибер кафето, нахлух в кантората на улица „Вией дю Тампл“ и преодолях съпротивата на неговата секретарка-цербер. Нотариусът имаше още по-повяхнал вид от господин Вюрман, но също толкова меркантилен.

Професионалната му добросъвестност не се продаваше евтино и за да покачи цената, той заложи на картата на скрупулите и на свенливостта.

– Колко за какво? – престори се, че не ме разбира той.

– За да съкратим законния срок.

– Законът, госпожице, не може да бъде предмет на пазарлъци!

– Съгласна съм... Но все пак колко?

Той плъзна поглед по разтворените върху бюрото му папки и най-сетне го вдигна към мен:

– Нека сме наясно, че това си остава между нас, нали?

– Съгласна съм. Просто ще мълча като риба.

– Добре, добре, добре...

Дали всички нотариуси използваха едни и същи езикови клишета? Той сви устни и продължи по-тихо:

– В такъв случай, да речем, един процент.

– Един процент от размера на вашия хонорар?

– Точно така.

Това означаваше, че около три хиляди евро ще бъдат предадени от ръка на ръка, ще преминат от моя джоб в неговия, а след това от неговия джоб в касата, без банков превод и данък.

– Окей – съгласих се аз.

Същия ден, изпълнена с необикновена енергия, която остави на заден план тъгата, отидох да моя банков клон. Оформих чека, предназначен за нотариуса, и поисках да изтегля максималната сума в брой.

– Две хиляди евро седмично? Не мога ли да тегля повече?

– Не, съжалявам – извини се служителката. – Това е таванът, предвиден във вашия договор. Ако желаете да го повишите, ще трябва да подпишете нов протокол.

– Колко време ще отнеме?

– Около седмица: трябва да бъде спазен законният срок.

Подобен абсурд, достоен за роман на Кафка, едва не ме накара да избухна в смях.

Моментът бе подходящ да прибягна до услугите на Давид. Един есемес и той незабавно се съгласи да ми услужи с недостигащите хиляда евро, които можех да взема от рецепцията на кулата „Барле“. Донякъде бях учудена от възродилите се приятелски чувства на моя бивш годеник. Той, естествено, охотно бе споделил с мен най-нелицеприятните клюки по адрес на Луи, но ето че сега искрено желаеше да ми спести неприятностите и да поддържа добри отношения с мен.

Тъй като, така или иначе, се намирах в Нантер, направих малко отклонение, за да нагледам къщата на мама. Заради количките и торбите за смет, натрупани върху тротоара, не бе останала почти никаква следа от нейното присъствие. Спомените ми бяха все така живи, но вече осиротели като самата мен, лишени от опора в някой елемент от декора, за който да се закрепят.

Най-сетне посетих и гроба на мама, нещо, което от няколко месеца насам се канех да направя. С учудване видях, че върху него има цветя и че е добре поддържан. Странно бе, че се е намерила добра душа, която да се погрижи за него. Не можех да си представя кой друг би могъл да бъде, освен Лор Шапюи. Виждах във въображението си как нейната крехка фигурка се свежда над последното убежище на старата й приятелка, и как, водена от кучешката вярност, прави онова, което бе работа на неблагодарната дъщеря.

Изведнъж просто рухнах. Седнах върху студения мрамор на съседния гроб и всичката ярост, която до този момент ме крепеше, изчезна като дим. Не плачех, но от очите ми рукна порой сълзи. Колко време продължи това? Нямам представа. Стори ми се, че са минали часове. За пръв път почувствах с такава острота колко ми липсва мама. Липсваше ми нейният здрав разум, нежната й добронамереност, парфюмът й с ухание на рози, всички онези свързани с нея неща, които дори не бих могла да изброя.

Никак не се съмнявах, че ако беше редом с мен, щеше да обсъди положението с присъщата й проницателност. Тя не само щеше да излекува раните ми, но и щеше да прозре играта на Луи. Щеше да ме предупреди на какво ново изпитание той подлага моята любов, кои приумици на моя любовник да отхвърля и кои да приема за собствено удоволствие. Със своето грижовно присъствие щеше да запълни острата му липса, която чувствах в този момент. Нещо повече: щеше да направи всичко по силите си да сведе нашата връзка до онази проста и прекрасна любовна история, която тя желаеше за мен.

Дали наистина Луи бе такъв хищник, какъвто ми го описваше Давид? Но нали в крайна сметка той бе превърнал хотел „Шарм“ в затвор за мен. Сълзите ми най-сетне пресъхнаха, подсмъркнах шумно два пъти и най-сетне съзрях очевидното: Луи бе мъжкият вариант на амазонките от Тайни жени, книгата, която преди година ми бе препоръчал за прочит. Далеч от света героините подчиняват заловените мъже и ги превръщат в сексуални роби, предназначени да задоволяват тяхната похот. Също както бе постъпил Луи с мен.

– Знаете ли, госпожице, защо около гробовете не расте нищо? Е, освен плевели, разбира се...

Старецът с каскет се бе появил изневиделица, в самия край на зрителното ми поле. Беше облечен в необичаен за това годишно време бежов шлифер и панталон от рипсено кадифе, какъвто обикновено носеше Арман. В дясната си ръка носеше голяма, пълна догоре лейка. Върху сбръчканото му лице се мяркаше плаха усмивка.

– Знаете ли?

Изгледах натрапника през завесата на полузасъхналите си сълзи. Явно видът ми го бе развълнувал и той бе решил да ме поразсее.

– Не... – признах аз.

– Просто защото сълзите съдържат прекалено много натриев хлорид. Прекалено много сол. Никое растение не може да вирее върху солена почва.

– Съвсем логично.

– Достатъчно е да се разходи човек по бреговете на Мъртво море, за да разбере за какво говоря. Ходили ли сте там?

– Не.

– Имате достатъчно време да го сторите... Във всеки случай, ако искате да оцелеят цветята тук, не бива да плачете така. Ако питате мен, гробищата са най-неподходящото място за плач.

Как бих могла да му обясня, че не оплаквам покойната си майка, а самата себе си? Как бих могла да противопоставя на заръките му нищожните причини за моята мъка?

Гледах го как се отдалечава по пресичащите се под прав ъгъл алеи, как спира пред един надгробен камък и полива невзрачните стръкчета здравец, осмелили се да поникнат от тази сива камениста земя.

Следващите два дни бяха изпълнени с донякъде вихрена поредица от постъпки и покупки: прибрах плика с пари, който Давид бе оставил за мен; направих няколко дубликата на ключовете и в порив на необяснимо доверие поверих един от тях на Изиам; купих легло, скрин и пренесох от Нантер спалното бельо и кухненските прибори; подредих всичко това между прясно боядисаните бели стени на моята гарсониера с едва забележими орнаменти; поставих името си на пощенската кутия, заредих кухненските шкафове с провизии, почистих пода, измих прозорците и смених една изгоряла крушка.

Тръшнах се на леглото и се взрях в тавана, където една подобна на усмивка пукнатинка ми пожелаваше „добре дошла“. Бях у дома. Повтарях си тези две думи, замаяна и недоверчива, излегната върху току-що извадената от кашона завивка. Прекарах така няколко часа, вслушвайки се с едно ухо в идващите откъм съседите шумове, докато другото бе заровено в дебелата възглавницата. У дома...

Това все още не бе докрай вярно, а вече бях чужденка в къщата на мама и просто посетителка в хотела на Луи.

Междувременно той ми бе изпратил още петнайсетина съобщения, на които не обърнах внимание. Прочетох съобщенията на София, но не им отговорих. Какво бих могла да отвърна например на съобщение като това:

Между мен и Фред се получи. При това чудесно.

Обади ми се да ти разкажа. Со.

Моят бивш и най-добрата ми приятелка се бяха събрали. Някак не можех да се зарадвам истински за тях двамата. Радостта ми бе продиктувана по-скоро от разума, отколкото от сърцето. Това просто не ме засягаше.

Когато се свечери, стоплих една консерва на котлона и пуснах телевизора. Точно започваха новините. Емисията започна със спорт: УЕФА бе избрала Франция за домакин на европейското първенство по футбол през 2016 година. В Индия бил извършен атентат срещу пътнически влак със сто и петдесет жертви, отговорността за който била поета от наксалитите. И в този момент на екрана се появи познато лице, което ме изтръгна от вцепенението:

„...Действията на моя брат Луи нямат никаква връзка с групата „Барле“, която той напусна преди една година, за да се посвети на други дейности. Независимо какво е моето лично отношение към неговите възгледи за изкуството и за творбите, които той защищава, нямам никакво право да го споделям публично. Единственото, което мога да кажа днес, е, че нито аз, нито групата „Барле“ подкрепяме по какъвто и да било начин формите на творчество, които биха се оказали опасни за нашите деца.“

Значи, Давид предпазливо се дистанцираше от своя по-възрастен брат. Като се имаха предвид позициите и тежестта на неговото предприятие, бих могла да го разбера. И въпреки това не можех да се съглася с него. Освен ако не преследваше друга цел...

„– Значи, продължавате да твърдите, че нямате никаква връзка с изложбата Перманентен секс? – запита го журналистът.

– Абсолютно никаква. Можете да проверите: дори не бях поканен на откриването.

– Ала има твърдения, че вашата група е влагала акции в порнографски продукции, при това с участието на незаконно пребиваващи...

– Вижте какво, ако намеквате за аферата „Дьолакроа“, нямам какво да добавя. За нея трябва да се произнесе правосъдието. То има последната дума. Благодаря.“

Давид изчезна от обсега на камерата, която веднага се насочи към подобната на грамаден фалос кула „Барле“, където той влезе.

Върху екрана отново се появи маймунското лице на водещия, който отново подхвана старата песен:

„Аферата „Дьолакроа“, за която току-що стана въпрос, отново излиза на преден план. Спомняме си как наетият от групата „Барле“ финансов анализатор Стефен Дьолакроа, със задача да разшири обсега на инвестициите, бе заловен в трафик на порно актриси от Източна Европа, работещи нелегално във Франция. Днес осъденият на първа инстанция Дьолакроа минава в контранастъпление. След няколко седмици делото ще бъде разгледано от Апелативния съд. Той продължава да твърди, че ръководството на групата „Барле“ и лично Давид Барле са му наредили участие в дружеството East-X Prod. Принудили са го да си затваря очите за статута на тези жени и за техните условия на труд.

Освен чисто юридическата страна на случая, ние се заинтересувахме и от въпросните мрежи за трафик. Кои са тези млади жени, пристигнали от Румъния, България или Полша? Кой осъществява нелегалното им проникване на френска територия? До каква степен възложената им работа може да бъде приравнена към проституция? Репортаж, озаглавен Порно филми – Източна връзка, можете да видите в магазинното предаване Широк формат веднага след новините. Имайте предвид, че някои от сцените, които ще излъчим сега, не са подходящи за малолетни.“

Сега ми стана ясно защо Давид по такъв доста подъл начин се изплъзна от въпросите на интервюиращия. Поради предстоящото сливане с ГКМП достатъчен проблем му беше аферата „Дьолакроа“ и нямаше намерение допълнително да клати лодката с друг деликатен случай. Луи би трябвало сам да сърба попарата, която е надробил в резултат от своята еротомания, това си беше изцяло негов проблем. Доста предателско отношение към моя любим, което за момент ме накара да се свия от възмущение.

Гледах разсеяно лицата на екрана, когато поставеният до мен мобилен телефон изписка. Нов есемес, този път от Ребека Сибони.

Луи е силно разтревожен за теб.

Къде си? Обади му се.

Или се обади на мен.

Р.

Луи се тревожи? Луи така се е загрижил за мен, че се бори с безпокойството си, като прави секс с друга? Доста време съзнанието ми беше в плен на непристойни картини и думи. Трудно ми бе да се преборя с тях. Вече знаех, че Саломе е едно от любимите му момичета на повикване, професионалистка, която по-скоро обслужва постоянен кръг клиенти и не изпълнява случайни поръчки, които са свързани с неудобства и рискове. Ребека никога не бе споменавала за това, но твърде рядко някоя от нейните любимки ставаше жертва на отвличане, малтретиране или пък на свързан с насилие или унижение секс.

Питах се дали Саломе е продължила да бъде негова любовница през годината, която двамата прекарахме затворени в „Шарм“. Аз действително не бях придружавала Луи по време на редките му излизания и той спокойно би могъл да се среща с нея. Тъй като тук все още нямах Интернет, не можех да изгледам още веднъж техния видеозапис. Задоволих се с отделните, разпокъсани картини, които се бяха съхранили в паметта ми. Сега, като размишлявах, записите в блога все повече ме учудваха. Луи, нима същият този Луи, когото обичах заради умението му да играе с думите, се бе превърнал във вулгарен ексхибиционист, предпочитайки мръснишкото видео пред изяществото на словото? Подобно предателство спрямо собствената му личност ми причиняваше не по-малко болка, отколкото предателството към нашия годеж. За да не скъсам окончателно връзката между нас, се опитвах да си представя как бихме описали една или друга сцена в нашия „десет-пъти-дневно“, ако другата намереше място в него:

Той ляга по гръб, а тя се приближава към него бавно, безшумно, като диво животно, а острите върхове на малките й гърди са насочени към неговия член, който постепенно се надига. Движенията на задницата й вече следват ритъма на предстоящия полов акт. Тя е като метроном на нейната чувственост. Люшва се на една страна, после на другата, гъвкава, подобна на кукла неваляшка, движена от вътрешна сила.

Не се нанизва веднага. Нарочно изчаква. Докато ръцете на мъжа търсят набъбналите й гърди, тя леко отърква влажната си вулва в твърдия му пенис, който е достигнал такава ерекция, че се намира в хоризонтално положение над окосмената част. Тя дълго дръзни върха му с влажните устни, които като четка размазват циприна по неговия скротум, синкавите вени и нежната кожа около виолетовата главичка.

Тя поставя ръка върху устата на партньора си, без съмнение за да възпре молбите му най-сетне да минат към съществената част. Продължава изтезанието до момента, когато сама не издържа и всяко докосване на набъбналия й клитор до най-интимната част на мъжа разтърсва тялото й. Толкова е умела, до такава степен владее вълнообразните движения на ханша си, че няма нужда да прибягва до ръцете, за да вкара пениса в себе си. Изгладнялата й вагина й го поглъща отведнъж. Първоначално остава неподвижна. Изчаква сливането да стане пълно. При всеки натиск мъжът притваря очи и въздиша. Едва тогава тя започва танц с величествения си задник, люлее го небрежно и чевръсто, а партньорът постепенно изпада в опиянение. „Спри... Спри, повече не издържам“, изохква сподавено той.

Мобилният ми телефон започна да вибрира и прекъсна видението, в резултат на което в долната част на корема ми бе започнала да се оформя обичайната топка на възбудата.

Ребека продължаваше настоятелно да изпраща съобщения, докато най-сетне реших да й отговоря:

Да се видим. Къде и кога?

В крайна сметка кой друг, ако не неговата приятелка от младежките години можеше да повдигне отчасти завесата над Луи и тайнствените дебри на неговата личност? И най-малката частица истина, и най-незначителната случка би ми помогнала в безизходицата, която ме бе обзела.

Вече бях обърнала внимание на склонността на Ребека да урежда срещите си около туристическите забележителности на столицата. Ето защо мястото, което сега бе избрала, ни най-малко не ме учуди. От детските години не бях посещавала забележителния свод на магазина „Прентан“. Веднъж заедно с мама взехме метрото, за да направим обиколка из големите магазини по булевард „Осман“. Шедьовърът на майстора стъклар Бриер не бе изгубил нищо от своя блясък и внушителност. Докато чаках Ребека, кацнала на високата табуретка до кръглия бар, дълго съзерцавах с вирната глава безбройните остъклени пана.

– Красиво е, нали?

Пред мен стоеше Ребека, стегната в черно костюмче с кремави биета, все така елегантна дори след затварянето на „Нощни красавици“.

– Прекрасно е – потвърдих аз.

– Знаеш ли, че по време на войната витражите са били свалени един по един, за да бъдат запазени от бомбардировките? Едва през 1973 година се сещат къде са били оставени на съхранение и ги поставят обратно.

– Не знаех това.

– Хм... – промърмори тя, докато се покатерваше на съседната табуретка. – Все пак не сме се събрали, за да ти разказвам за чудесата на ар деко в Париж.

Варно беше. Веднага след като ни сервираха чашите капучино с прекалено много пяна, аз й разказах всичко, което бях научила от Давид за основаването на агенцията. Добавих освен това, че впоследствие съм проверила истинността на думите му.

Тя сви тънките си устни. Нямаше къде да отстъпва и дори не се опита да отрича фактите.

– Давид ти е представил създаването на „Нощни красавици“ като основна причина за всички проблеми на брат си... Ясно ми е защо. Само че става въпрос по-скоро за следствие.

– Следствие от какво?

– От излъганите му чувства.

– Към Орор ли?

– Разбира се. В продължение на двайсет години между тях ставаше въпрос само и единствено за нея.

Никога досега нито Луи, нито Давид или самата тя не бяха давали толкова прост и ясен израз на това любовно съперничество.

– За мъжа има само един начин да удави мъката си и да преодолее разочарованието.

– Сексът? – предположих аз.

– Не просто сексът – натърти тя върху последната дума. – А сексът, превърнал се в разврат, в оргия! Жена, която не е получила взаимност от желания мъж, най-много да похапне шоколад и да изгледа някой тъп филм с приятелки. Мъжът обаче се стреми да изчука всички жени, които биха му помогнали да забрави онази, която му се е изплъзнала.

– Количество, което да компенсира качеството.

– Нещо такова... – тихо се изкиска тя.

Това ни най-малко не променяше мотивите на Луи, но сега те ми се явяваха в нова светлина. Той бе не толкова болен, колкото отчаян. Това донякъде ме успокои и облекчи вътрешното напрежение, което ме обземаше всеки път, когато станеше въпрос за скритите страни от личността на Луи.

– Не мога да разбера защо ще се саморазрушава заради една жена, която дори не е била негова. Не е възможно толкова дълго да копнее по някакъв мираж – повиших глас аз.

– Лъжеш се. За него тя бе нещо повече от обикновена фантазия.

Останах безмълвна и за момент се отдадох на очарованието от цветове, които се спускаха над нас от висините на купола.

Това противоречеше на всичко, което бях чула от Давид. Орор бе избрала Давид, големия печеливш в състезанието, наложено от баща им, и двамата се бяха оженили. Според него това бе краят на историята.

– Преди или след брака на Орор с Давид? – запитах накрая аз.

– Преди и след.

Припомних си една фраза на Луи, парченце истина сред тъмната и плътна маса на неговите лъжи: „Дори му изневеряваше най-безсрамно“. Беше пропуснал да каже, че Орор го е правила със самия него.

Ребека отпи няколко глътки от капучиното и върху горната й устна остана ивичка сметана.

След като Давид с такова старание се опитваше да представи пред мен своя брат като човек с девиантно поведение, значи самият той бе станал негова жертва.

Навремето с Орор, а сега и с мен.

– Предполагам, че искаше да се видим, за да ми зададеш и други въпроси?

Беше отгатнала намерението ми. Внимателно, като подбирах думите си, аз й съобщих за съществуването на онзи проклет блог и за видеозаписите на него.

Чутото я накара да свие красивото си лице, върху което се очертаха прикритите до този момент от грима бръчки. Изглеждаше искрено изненадана.

– Цялата тази показност... Това никак не му е присъщо – отвърна колебливо тя.

– Зная. И въпреки това не може да има никакво съмнение. Особено текстовете очевидно са взети от нашия бележник.

– Тъй да бъде... – съгласи се с половин уста тя. – Признай обаче колко странно е Луи да ти изневерява...

Подчерта думата, сякаш я смяташе като твърде неподходяща, за да окачестви постъпките на Луи. Спомних си последния проект за татуировка, която ми показа Стефан вечерта преди неговото арестуване: Semper Fidelis. Винаги верен. Подобно обещание сега звучеше като ирония, но не можех да схвана каква бе целта на подобна провокация. Напълно нелепо.

– ...при това с жена на име Саломе – добави тя.

– Че какво чудно има?

– Първо, защото тя никога не му е била любимка...

Само че аз го бях срещнала за пръв път тъкмо в обятията на красивата метиска в деня, когато, колкото и да отричах тогава това, безвъзвратно се бях влюбила в него. Може би я смяташе преди всичко за компаньонка в буквалния смисъл на думата, за жена с впечатляваща външност, чието присъствие редом с него по време на появите му в обществото допринася за репутацията му. Защото в сравнение с нея аз далеч не бях онази тигрица с безупречни форми. Подобно на мнозина мъже, Луи правеше ясно разграничение между жените, с които да се перчи, и онези, които предпочита за леглото.

– Така ли?

– Саломе е конфликтна личност. А освен това никога не е крила увлечението си по Луи.

– Това означава, че ако му се прище лека забежка без последици, никога няма да се захване с момиче като нея.

Именно това ме тревожеше. Защо се бе спрял тъкмо на нея, ако това не беше просто една извратена игра между нас? Нима не би могъл да вземе някоя друга от богатия избор, който предлагаше Ребека?

Доста трябваше да настоявам, преди тя да се съгласи да ми даде адреса на Саломе.

– Саломе е псевдоним – поправи ме тя. – Истинското й име всъщност е Вероник Дюкло.

Далеч не толкова екзотично наистина.

– Ако те попита откъде си научила името и адреса, аз нямам нищо общо, нали?

Дали гневните изблици на Саломе наистина бяха толкова опасни? След като се разделих с угрижената Ребека, взех метрото до Халите, а оттам се прехвърлих на линия В по посока на Сен Реми ле Шеврьоз. Тъкмо тази линия бе нагледен пример за хроничните проблеми на транспорта към предградията и бе причина за постоянни оплаквания от страна на пътниците. За щастие, този път стигнах без непредвидени спирания до Бур ла Рен.

Домът на Саломе се намираше само на пет минути пеша от гарата и не след дълго натиснах звънеца с нейното име.

– Добър ден... Аз съм Анабел Лоран. Ел, ако предпочиташ – съобщих аз по домофона.

Последва мълчание, последвано от изщракване на входната врата. Застанах пред вратата на апартамента й, разположен на първия етаж на разкошната сграда.

– Какво търсиш тук? – посрещна ме грубо тя.

– Искам да поговорим за Луи.

– Че какво ми пука на мен? Той си е твой. Искаше го и си го получи.

Натиснах с ръка вратата, която тя искаше да затвори.

– Знаеш ли, че го заплашва затвор?

– Хм... чух за това. И какво ме засяга?

– Публикувал е в Интернет някои неща, които засягат именно теб... И които могат да му навредят по време на процеса.

– Какви неща? – омекна тя и изведнъж наостри уши.

Нарочно направих пауза, за да я поизмъча, а след това предложих сделка:

– Ако ме оставиш да вляза за две минути, мога да ти ги покажа.

Тя ме изгледа, поколеба се, след което отвори широко вратата и се отдръпна, за да ме пусне. Двустайният апартамент беше изцяло обзаведен с шведска мебел. Би могъл да присъства в някой каталог като пример за „оптимизация на ограничено пространство“.

Посочи ми във всекидневната включен лаптоп, поставен върху матовото стъкло на бюрото й:

– Чувствай се като у дома си. Само че побързай, защото трябва да излизам след петнайсет минути.

Включих блога Ел & Луи и открих, че видеото, което бях гледала директно, вече фигурира в архива. Кликнах върху бутона за възпроизвеждане и отвратителният запис веднага тръгна.

Саломе бе изоставила високомерието. Вече не можеше да отрече, че едно от телата, това на жената, сладострастна, гъвкава и предприемчива, принадлежи на нея.

– Откога е този запис?

– Гледах го директно... преди четири дни.

– Значи, не може да бъде.

– И поради каква причина?

– Защото тези записи са отпреди две години.

– Две години?

– Да. И ако това толкова те притеснява, можеш да бъдеш сигурна, че откакто сте заедно, не съм спала с Луи.

Дали блъфираше? Не открих върху лицето й характерните признаци на лъжата: погледът й не се отклоняваше вляво; не примигваше, не хапеше устни; не се потеше и не даваше да се разбере, че й е горещо.

– Как мога да бъда сигурна, че казваш истината?

Без да каже нищо, тя се обърна към екрана, взира се известно време в записа и в един момент включи на пауза. Върху кадъра беше Луи, обърнат леко наляво. Ясно се виждаха целият му гръб, тилът и...

– Това трябва да го знаеш по-добре от мен... Погледни лявото му рамо.

Върху него нямаше никакъв надпис!

– Преди малко повече от година твоят човек си татуира там розов храст, нали? – запита тя, възвърнала своята увереност.

В начина, по който говореше за Луи, имаше едва прикрито презрение: „твоят човек“. Въпреки това приех това определение за него като най-нежен израз на обвързаността му с мен. След като Саломе го смяташе за такъв, той наистина ми принадлежеше.

– Да... – промърморих аз.

– Ами обясни ми тогава защо в запис, направен преди четири дни, тази татуировка липсва?