Хотели. Втора стая

14.

30 май 2010 година

Поставете се за момент на нейно място: дъщеря ви, починала преди повече от двайсет години, ненадейно се появява в гробището, където са положени тленните й останки! И този призрак не е разложен, прояден от времето и червеите, дори не е остарял, а напротив, съхранил е изящните младежки черти, които помните от времето преди смъртта й. Съвършено привидение, осезаемо и реално като оригинала, което говори и ви преследва, когато се опитате да избягате от него. Привидение, което притежава всички качества на живите. Бях нещо много повече от ектоплазма: бях двойница на дъщеря й!

– Госпожо Делбар... Бих искала да ви кажа две думи.

Късокрака и трътлеста, жената с жълтия дъждобран не можеше да върви много бързо. Скоро я настигнах и я хванах за ръката в опит да я задържа.

– Оставете ме!

– Нали вие сте Флоранс Делбар?

– Че какво ви засяга това? – сопна се тя.

След като не отрече, значи бях права.

Тя се дръпна, но не толкова силно, че да се отскубне. Обърна се към мен и най-после можах да я разгледам. На пръв поглед нямаше нищо общо с дъщеря си и следователно с мен. Беше ниска, пълна и червендалеста, а лицето й бе сплеснато и имаше формата на топка за ръгби. Късата прическа на острите й руси коси изобщо не й подхождаше, защото още повече подчертаваше подпухналите й черти.

– Вие не знаете коя съм. Но знаете на кого приличам, нали?

Пуснах ръката й, убедена, че вече няма да се опита да избяга, тъй като у нея любопитството взе връх над страха. Предизвикателството ми постигна ефект, но тя продължаваше да мълчи, а само ме гледаше с широко отворени от изумление очи, зачервени от сдържаните сълзи.

– Орор е мъртва – промълви накрая тя, сякаш за да убеди сама себе си.

– Зная това. И не съм дошла, за да ви плаша...

– А в такъв случай защо сте тук? Коя сте вие?

Стоеше нащрек, но ми бе ясно, че първата бариера от недоверие е преодоляна. Ако не исках да припадне пред мен, трябваше веднага да прехвърля разговора върху позната почва и да й дам няколко опорни точки:

– Казвам се Анабел. Анабел Лоран. Преди малко повече от година се запознах с братята Барле. По-скоро откри ме единият от тях. Смятам, че разбирате защо...

Макар че продължаваше да мълчи, очите примигнаха недоверчиво, но все пак в знак на съгласие.

– За малко да се омъжа за Давид. Сега съм на път да приема предложението за брак на Луи. Но преди това... Бих искала да ви задам няколко въпроса. Няма да ви бавя. Обещавам.

Тя обърна поглед към алеите в съседство, сякаш диреше пътя за бягство, който като по чудо щеше да се открие пред нея и тя ще успее да ми се изплъзне, неуловима като заека на Алиса. Накрая се примири и разтегна устни в пресилена усмивка:

– Добре... Само няколко минути...

Авеню „Мока“ изобщо не заслужаваше името си, защото в близост не се виждаше нито едно кафене, бар или бирария. По предложение на Флоранс Делбар изминахме триста-четиристотин метра по посока на гарата и стигнахме до „Рьоле“, скромно кафене с масленозелен навес и реклама на неизвестна марка бира на фасадата.

Седнахме, поръчахме кафе и доста време не продумахме. Флоранс Делбар сякаш все още заемаше отбранителна позиция и диреше и най-малкия предлог да избяга. Чувствах, че и най-незначителният жест, най-беглото засягане на болезнената за нея тема ще я накара да се затвори в черупката си и тогава нямаше да постигна нищо. Трябваше да претеглям всяка своя дума, но също така да успея да я спечеля, да прибягвам до заобикалки, а не да я атакувам фронтално... Ето защо, след като отпих една гореща глътка, най-сетне събрах кураж и започнах:

– Не прилича много на вас...

– Моля?

Думите ми сякаш я пробудиха от сън.

– Орор и вие... Между вас няма голяма физическа прилика.

– Вярно – съгласи се тя неохотно, сякаш преживяваше болезнено този факт.

Веднага се постарах да смекча недотам сполучливото начало.

– Може би е приличала повече на вашия съпруг?

– Не... И на него не.

Подобно признание предполагаше продължение, но ми беше ясно, че ако я подканя, тя ще ме отреже, без да ми даде втори шанс.

Слънцето, което за момент се бе скрило зад облаците, отново се показа и огря нашата маса, разположена досами прозореца. Под лъчите му очите й ми се сториха необичайно блестящи. Очевидно все още не бе преглътнала сълзите си, както си бях въобразявала. Всеки момент можеха да рукнат и да ме лишат от възможността да чуя от нея онова, на което се надявах.

– Понякога приликата се проявява през поколение. Аз например...

– В случая с Орор поколението няма значение – прекъсна ме тя. – Ние я осиновихме.

Извади от чантичката си носна кърпа с бродерия от виолетки и дискретно като мишле избърса носа си.

Осиновена. Това бе единственото логично обяснение. Също както Давид е бил осиновен от семейство Барле поне според моите предположения.

Флоранс Делбар сякаш ми бе признателна, че не зададох въпросите, които напираха в мен, а я оставих да излее сърцето си свободно и по начина, който сама бе избрала. Моята роля се свеждаше да отпуша бутилката на спомените и сега бе неин ред да пълни чашата ми.

– Двамата с Жан-Франсоа не можехме да имаме деца. По онова време техниките ин витро все още не съществуваха.

Думите й ме накараха да си припомня документалния филм, който бях гледала по телевизията преди няколко месеца, посветен на Амандин, първото френско дете в епруветка, родено през осемдесетте години.

– Ако искахме на всяка цена дете... – добави тя – единственият начин беше да си осиновим.

– Все пак... Вероятно формалностите са били не толкова сложни като днес?

Тази си представя дължах на един стар плакат с изображения на чисти и приветливи сиропиталища, обитавани от грижливо сресани русокоси дечица, които кротко очакват бъдещите майки и татковци да ги отведат в някой потънал в зеленина домашен кът във френската провинция. Според мен такива са били осиновяванията по онова време.

– О, не, не си въобразявайте подобно нещо... Особено ако решите да осиновите във Франция дете в ранна възраст. Разрешението получихме бързо, само за няколко месеца... Ала ни трябваше три пъти повече време, за да открием дете, което отговаря на нашите желания. Намерението ни бе да осиновим дете до три години.

– На колко години беше Орор, когато вие я... срещнахте?

– На седем. От доста време бе изоставена в сиропиталището недалеч от Сен Мало.

– Никой ли преди вас не я бе избрал?

– Не. А само да я бяхте видели тогава... Беше толкова сладка!

Нямаше нищо по-лесно от това да си представя муцунката на малката Орор: достатъчно бе да си припомня моите детски снимки.

– И как си обяснявате това?

– Не мога да си го обясня. Както ви казах, повечето приемни родители търсят по-малки деца. Като минат две или тригодишна възраст, шансът за осиновяване намалява и си остават в продължение на години по сиропиталищата, без никой да им обърне внимание.

– Значи, е възможно преди това да е била в други приемни семейства?

– Случват се такива неща, разбира се... Но при нея не беше така. Инак в Сен Броладр щяха да ни съобщят.

Сен Броладр беше малката община, разположена между Канкал и Мон Сен Мишел, на трийсетина километра от Сен Мало, където по онова време се е намирало най-голямото сиропиталище в областта.

– И какво ви казаха за причините да се озове там?

– Откровено... почти нищо. По онова време според правилата самоличността на детето не се съобщаваше на новите родители, нито пък обстоятелствата, при които е останало сираче. Единственото, което научихме за Орор, бе, че се намира там от пет години. Осиновихме я, въпреки че беше твърде голяма според нашите критерии.

Пет години. Пет безкрайни години! Пет години в обща спалня, натрапено съжителство, липса на любов. Годините, които детските психиатри определят като решаващи за оформяне на личността и от чието протичане зависи какъв ще бъде човекът до края на живота си.

– Какво беше впечатлението ви, когато я видяхте за пръв път? Имам предвид от психологическа гледна точка. Не ви ли се стори объркана? Агресивна?

Чутото от Арман по неин адрес придобиваше ново значение: депресията на Орор, синдромът „Бордърлайн“, честите кризи...

– Няма такова нещо. Напротив, беше лесно за гледане момиченце. Винаги весело, отзивчиво. Същинско ангелче.

Подобен профил изобщо не съвпадаше с представата за изоставено от пет години сираче, нито пък с младата, психически разстроена жена, която двамата Барле ми бяха описали.

Дали Орор бе играла театър пред новите си родители, за да не бъде отхвърлена за пореден път? Или пък много години след това някакво събитие бе пробудило у нея старите травми? Може би срещата с Давид и Луи, а след това конфликтът между тях, който неволно бе разпалила отново, бяха станали причина тя да стигне до крайности?

Наближаваше обяд. Това се чувстваше по миризмата, която нахлуваше в салона откъм кухнята, дафинов лист и печено месо, а също така по цвета на напитките в чашите. Група работници от строежа на медиатека, точно срещу гарата, влязоха шумно и изпълниха пространството със смехове.

– Хей, Зе – провикна се някакъв мъж със силен португалски акцент, – коя беше твоята жена?

В заведението ние двете бяхме единствени жени и Флоранс Делбар внезапно се изчерви като божур.

– Беше ми казал, че предпочита русите, а!

Смеховете им станаха още по-силни, когато видяха как шегата им бе подействала на по-възрастната от нас.

Единият от зидарите, най-старият от групата, със сбръчкано лице и сиви слепоочия, може би същият този Зе, приближи до нас и кимна:

– Извинете, госпожи...

– Няма нищо – прекъснах го аз с пресилена усмивка.

– Имат нужда от разтоварване. Предишната седмица един човек загина на строежа.

Виждах, че тези обяснения не са достатъчни да успокоят моята събеседничка. Ако мъжът не бе застанал между нея и изхода, непременно щеше да се втурне навън.

– Загинал човек? – престорих се на заинтригувана аз.

– Един много стар господин. Към деветдесетгодишен, ако не и повече. Камионът даде заден ход, а шофьорът не го видя...

– О!... – възкликнах този път съвсем искрено аз. – Колко печално.

– Много печално. Затова им се ще да се поразтушат.

– Разбирам – съгласих се в опит приключа разговора.

Той посочи с пръст нашата маса.

– Кафетата са от мене.

– Не, няма нужда – възпротивих се аз.

– Напротив... Настоявам.

Той се завъртя на токове и през мен се мярна слабата му, почти мършава фигура, която неволно ми напомни друг мъж. Една от причините за въздействието, което оказваше Луи върху мен, бе, че постоянно го откривах навсякъде около мен ту за момент, ту като натрапчив образ у най-различни хора, подобно на маска, която минава от лице на лице. По този начин намирах утеха за липсата му.

Миражът продължи не повече от секунда и въпреки това успя да се превърне в цял сценарий. Видях се как ставам от мястото си и тръгвам след мъжа в изцапан с боя и цимент работен комбинезон. Той без колебание се отправи към мръсната мъжка тоалетна и влезе в единствената кабинка. Там се обърна към мен, отправи ми добре познатата усмивка на Луи и зачака с ръка върху ципа, готов да го отвори. Долепих се до него, сама направих това и припряно бръкнах дълбоко в широкия му панталон. Вече беше надървен и лесно измъкнах твърдия му член, който така рязко изскочи навън, че издутата и влажна главичка се оголи от само себе си. Острата му, почти лютива миризма веднага ме привлече към него. Също както в тоалетната на кафене „Антикер“, коленичих и поех между устните си виолетовата, подпухнала от желание плът.

Вече бях на път да вкарам в полуотворената си уста целия му пенис, когато той рязко отблъсна челото ми:

– Не така...

– Желая те! – простенах аз, давайки израз на горещата вълна, която се надигаше между краката ми.

– Ние също... Всички ние те желаем.

В този момент трима от приятелите му на свой ред се вмъкнаха в миниатюрното квадратно помещение и затвориха вратата. Всеки от тях държеше вирнатия си член в очакване техният началник да им даде знак. Мнимият Луи ме обърна към тях, като че бях някаква играчка, опря едната си ръка в гърба ми, прокара другата под корема ми и придърпа задника ми към себе си. Дори не успях да окажа съпротива, когато той вкара в мен члена си, който като бетонен стълб прониза вагината ми.

В същото време възкривият пенис на едрия чернокож работник потърси достъп до устата ми. Двамата мъже не координираха желанията си и въпреки това постигнаха някакъв ритъм, така че докато единият от тях извършваше движение напред, другият се отдръпваше и под действието на тези две бутала много скоро бях на път за избухна. Ала тъкмо в момента, когато бях пред прага на оргазма, двамата ме оставиха и отстъпиха място на другарите си, които веднага заеха свободните места в мен, които гладно ги поеха. Новите завоеватели бяха още по-дебели, по-твърди и с по-остра миризма от предишните. Дори не исках да зная колко дни, изпълнени с труд и пот, ги бяха докарали до това състояние. Самата аз ги миех в себе си.

Сякаш чух двойникът на Луи да ги подканя:

– Хайде, момчета! Разкатайте я!

Това подканяне предизвика още по-варварско нашествие в моите два телесни отвора, които бездруго пламтяха и отделяха сладникав сок.

Усетих как пенисите им почти едновременно се издуха още повече, а ръмженето на два гласа ми даде знак, че скоро ще свършат. И тъкмо тогава, сякаш изпълняващи категорична заповед от страна на техния началник, те се откъснаха от мен и обляха с горещи струи задника ми, устните и бузите, като към тях се присъединиха и другарите им, които приключиха мастурбирането с пъшкане на заситени животни.

Аз самата така и не стигнах до оргазъм, но бях достатъчно възбудена при мисълта за удоволствието, което им бях доставила...

Силуетът на бригадира, който се отдалечаваше в снопа светлина, идващ откъм вратата, внезапно ме върна към реалността. Как бях могла да изпадна в плен на подобно видение тъкмо в момента, когато жената пред мен споделя тъй важните за мен сведения?

Мъжът отиде до бара, посрещнат от колегите си като победител.

– Охо! Май че Зе си е сменил предпочитанията! – провикнаха се те, а през това време госпожа Делбар се надигна с намерение да ме остави на веселата им компания.

– Почакайте! – задържах я с ръка аз.

Тя замръзна за момент стъписана, но през това време успях да набера върху мобилния си онази снимка. Върху екрана се появи изображението на коледната елха, почти толкова ясно, колкото и оригиналът. Отчетливо се виждаше Давид като малък. Обърнах телефона към госпожа Делбар и тя го погледна безучастно.

– Познавате ли това момче?

Прорязаните й от венички очи проследиха погледа ми, сякаш се опитваха да отгатнат дали не й готвя някаква клопка.

– Това е Давид Барле – призна едва чуто тя.

– А кое е другото дете с издраскано лице?

Виждах как с всяка секунда губи самообладание.

– Не, аз... – вдигна вежди тя.

– Да не би да е вашата дъщеря?

– Не! – повиши глас госпожа Делбар, готова да преодолее слабата ми съпротива и да си тръгне. – Не виждам как биха могли да се окажат заедно на снимка отпреди сиропиталището!

Видях я как пребледня, изведнъж осъзнала какво неволно признание бе направила пред мен. Сама се бе издала в спонтанен порив веднъж завинаги да приключи с това. Водена от интуицията си, реших да стигна още по-далече:

– Искате да кажете, че са се познавали преди началото на любовната им история?

Чувствах, че е на път съвсем да рухне, и затова я накарах да седне. Тя се подчини без съпротива, а по румената й, по детски закръглена, като направена от порцелан буза се търкулна едра сълза.

– Запознали са се в Сен Броладр. Така е... – глухо промълви тя. – И двамата са сираци.

Това бе окончателното обяснение на неправдоподобната разлика във възрастта на двамата братя Барле. Това бе обяснението също така на необикновената, едва ли не болезнена привързаност на Давид към Орор, довела го дотам, че да предложи на нейната двойница онова щастие, което тя самата не бе успяла да вкуси.

– Искате да кажете, че заедно са прекарали детството си?

Тя кимна мълчаливо, очевидно потънала в неясни спомени.

– Знаете и колко време са живели заедно?

Всяка споделена година на подобно място, белязано от нищета и страдание, бе допринесла за укрепване на чувството, което ги свързва. Вече осъзнавах, че споделената болка ги е прилепила един към друг като сиамски близнаци.

Ала съсипаната Флоранс Делбар можа само да махне с ръка, след което се втурна навън, без този път да се опитам да я задържа. Беше очевидно, че няма да чуя вече нито една дума от нея. Тайната на снимката с коледната елха си оставаше непокътната.