Хотели. Втора стая

20.

4 юни 2010 година

Този път Франсоа Маршадо беше без панамена шапка и в тъмен костюм, а освен това не се държеше така непринудено и едва ли не самодоволно, както по време на предишната ни среща. Истината бе, че оттогава насам положението на неговия другар Давид Барле се бе доста усложнило. Този път бе избрал не повърхностния декор на кафенето „Марли“ с откритата тераса, а уютната и дори натруфена обстановка на бирария от началото на миналия век на площад „Шатле“.

– Искам да ви предложа сделка – веднага му заявих аз, прескачайки обичайното предварително дърдорене.

Излегнат в креслото и опънал ръце върху облегалките, той смръщи саркастично вежди и подхвърли подигравателно.

– Сделка? Откакто започнахте разследване, говорите като шпионка от телевизионен сериал.

– Аз ще се съглася да поема прословутата хроника за Давид... а вие ще ми помогнете да получа достъп до източници относно фамилията Барле, с които засега не разполагам.

Той отпи от чашата чай „Мариаж Фрер“ (етикетчето с марката „Марко Поло“ висеше отстрани на фаянсовата чаша) и ме изгледа невъзмутимо, опитвайки се да разгадае намеренията ми.

– И защо да ви предоставям каквото и да било за нещо, което вие, така или иначе, сте готова да приемете?

– Първо, защото изобщо не е сигурно, че имам желание да се занимавам с тази хроника...

– Хайде де! – прекъсна ме той. – Ако беше така, нямаше да ми се обадите.

– ... а освен това притежавам информация за нашия общ приятел, която вие нямате.

Тъкмо в този момент известен актьор, който играеше в съседния театър, влезе в заведението, разтваряйки червената плюшена завеса на входа, все едно че се намираше на сцената. Той се озърна, няколко чифта очи веднага се отправиха към него и вълна от любопитство премина през салона, докато той отиваше към избраната от него маса, недалеч от нас. С изненада открих, че в действителност е много по-млад и енергичен, отколкото изглеждаше от екрана на телевизора.

– Чудесно, слушам ви. Какво толкова сензационно и загадъчно сте открили, че аз да не го знам?

– Няма да ви кажа веднага. Искам преди това да поемете задължението да ми помогнете в моите проучвания.

– Прието.

Поех си дълбоко въздух като плувец преди скок и се хвърлих с главата напред, подканена сякаш от гръмотевицата, която проехтя отвън, подобно на барабан в последното действие на театрална пиеса:

– Давид не е син на Андре и Ортанс Барле. Живял е в сиропиталището Сен Броладр и е бил осиновен на седем или осемгодишна възраст. С други думи, бил е достатъчно голям, за да знае какво се случва.

– Знае го – потвърди високомерно Маршадо. – Дори сподели навремето това с мен.

Не биваше да му позволявам да вземе инициативата. Ето защо, докато навън рукна пороен дъжд и принуди минувачите да се разбягат във всички посоки, побързах да добавя, гледайки предизвикателно моя събеседник:

– В такъв случай вероятно ви е споменал също така, че той и Орор са се познавали още в сиропиталището?

– Глупости – отрони той след моментно стъписване. – Запознали са се на плажа в Динар. Били са на шестнайсет-седемнайсет години. Луи лесно може да го потвърди. Достатъчно силно ревнуваше брат си, за да забрави подобно нещо...

Предпочетох да не коментирам последните му думи и бръкнах в чантичката си, за да извадя откритото в „Рош брюн“. И преди всичко снимката със сърцето, издълбано в плажната кабинка. Подадох му я и зачаках неговата реакция.

– Мислите ли, че един седемнайсетгодишен ще се забавлява с подобни неща? – подхвърлих предизвикателно.

Все така сдържан, той пое снимката, дълго я гледа и накрая заяви:

– Не виждам какво доказва това. И само върху тази рисунка ли се крепи вашата теория? Много неубедително.

– Запознах се с приемната майка на Орор в Сен Мало. Казва се Флоранс Делбар.

Като прескочих подробностите, му описах нашата среща, признанието на госпожа Делбар за Сен Броладр и накрая за внезапното й изчезване, очевидно за да избегне въпросите ми относно връзката на Давид с нейната дъщеря.

– От това, което чух, заключавам, че тази жена не е съвсем с всичкия си. Може да ви разкаже всякакви небивалици, за да придаде важност на дъщеря си...

Дали според него мъката бе помрачила ума на майката?

– И какво толкова, ако Давид и Орор са се запознали, преди да навършат шестнайсет години? Това не е новина, която си струва да бъде публикувана на първа страница.

Нежеланието му да приеме истината ме дразнеше. Ето защо извадих мобилния и с няколко натискания на клавишите открих снимката на Давид и момиченцето със заличеното лице до коледната елха.

– Какво е това? – запита той, изведнъж станал по-сериозен, и се надигна от креслото.

– Уместен въпрос. Давид лесно може да бъде разпознат. Само че останалите... Единственото, което знам, е, че това не са нито семейство Делбар, нито семейство Барле. И че, доколкото може да се съди по възрастта на Давид, снимката е направена преди постъпването му в сиропиталището.

Маршадо неочаквано пребледня и аз разбрах, че съм спечелила решаваща точка. Смущението му беше очевидно. Почти осезаемо. Ала без съмнение това не бе достатъчно, за да го накарам да промени мнението си.

На две маси от нас прочутият актьор се изправи като на пружини в мига, когато в бирарията влезе с мокри коси млада нашумяла певица, с трийсет години по-млада от него. Той й отправи заучената усмивка, която бе негова запазена марка, редом с патетичните му тиради и скандалните изяви по телевизията. Втурна се да я посрещне и я прегърна покровителствено през раменете, а край нас няколко мобилни телефона веднага увековечиха тази гледка. Изглежда, връзката им бе придобила официален характер, за да си позволят подобно нещо.

– Да не си въобразявате, че това момиченце може да е...?

Не довърши въпроса си, без да обръща внимание на водевила, който се разиграваше на две крачки от нас.

– Орор? Не може да се твърди със сигурност. Но е една от възможните версии.

– А тези двамата... – промълви той, сочейки двамата възрастни, които стърчаха от двете страни на децата. – Кои ли са?

– Нямам никаква представа. Приемно семейство, служители в сиропиталището... Могат да бъдат какви ли не.

На свой ред той сподели с мен оскъдните си спомени за Жан Франсоа и Флоранс Делбар, родителите на Орор, които бе видял само веднъж, преди двайсет години, на сватбата на Давид. Неговото описание на госпожа Делбар напълно съвпадаше с представата, която си бях изградила за нея по време на кратката ни беседа.

– Предстоят ни още разкрития.

– Възможно е – съгласи се той, играейки великолепно ролята на верен и неподкупен приятел. – Трябва да имате предвид обаче, че това изобщо няма да накърни отношението ми към Давид.

– Не искам от вас да предавате вашия приятел. Вече ви казах, че ви предлагам само да ми помогнете да разбера естеството на връзките му с неговия брат.

– Ако става въпрос само за това, всичко е наред – усмихна се той в опит да си върне убягващата му непринуденост.

Докато говореше, се сетих за сцената с Давид и двете руски компаньонки. Дали на Маршадо бе известна тази страна от живота на Давид? Дали пък не споделяше с него от време на време подобни развлечения? Или пък представата му за неговия приятел бе чиста и неопетнена като сълза?

За момент се поколебах дали да разкрия всичко, но се въздържах. Ако исках да го задържа поне още известно време на моя страна, не биваше прибързано да изгарям неговия идол. Огорчението, което щях да предизвикам, нямаше да бъде в моя полза.

Ала в този момент сякаш се намеси съдбата, защото той неволно натисна един бутон на мобилния ми телефон, който все още държеше в ръка, и върху екрана започнаха да се редят един след друг кадри. Най-напред зърнах снимката, на която Давид се изпразва върху двете рускини, след нея безликия мъж, притиснал пищната червенокоса жена. Той ги изгледа безмълвно, с втренчен поглед и стиснати челюсти. После нервно се върна на главното меню и почти захвърли телефона върху масата, сякаш той изгаряше ръката му.

Очаквах да даде израз на възмущението си, да започне да говори за лош монтаж, едва ли не за заговор, но не каза нищо. Нервно бутна димящата чаша чай настрани и повика с жест сервитьора.

– „Джак Даниелс“, ако обичате. Без лед.

Сетне, сякаш тези дяволски снимки изобщо не съществуваха, продължи прекъснатия разговор:

– Споменахте преди малко за „източници относно фамилията Барле“, с които засега не разполагате... За каква информация по-конкретно става въпрос?

– Бих искала да получа достъп до архивите на Отдела за медико-социални грижи в департамента Ил е Вилен.

– Оставете ме да позная: става дума за досиетата на Давид и Орор?

– Нещо не може да остане скрито от вас. Справките са разрешени само за роднини по пряка линия или със съдебно постановление.

Той смръщи вежди, присви глава между раменете и уверено заяви:

– Хм... Имам познат в кабинета на министъра на социалните грижи. Бих могъл да уредя това.

– Чудесно.

– Нещо друго?

Макар досега да бе отхвърлял моите молби да помогне на Луи, реших, че сега е моментът отново да мина в настъпление.

– Да... Антоан Гобер.

– Че какво общо има той с Давид?

– По принцип никакво. Само че ожесточението, с което напада Луи, ми се вижда доста странно. Ще ми се да знам на какво се дължи то. Предполагам, че не е станал председател на АРВУОУ веднага след като е завършил училище. Все е работил преди това някъде.

– Окей – промърмори моят събеседник. – Ще видя какво бих могъл да открия за този тип. Само че нека се разберем предварително: не може да става и въпрос да използвам намереното срещу него в Економист.

– Съгласна съм.

Следващите пет минути обсъждахме как ще изглежда моята хроника и се разделихме тъкмо когато дъждът бе престанал, докато през това време шейсетгодишният актьор вече бе пъхнал ръка под полата на младата си приятелка, а тя тихичко пискаше, боейки се да не привлече допълнително любопитството на околните.

– Ето, сама виждаш... – прошепна ми Маршадо и ми посочи с очи скандалната двойка, минавайки неочаквано на „ти“ – Не бива да съдим прекалено строго онези, които постоянно са обект на обществено внимание. Когато всички погледи са насочени към тях, една грешна стъпка може да ги провали. А животът е дълъг, ако от най-ранна възраст си център на внимание.

Също както след първото ми пътуване до Динар, реших, че непременно трябва да се срещна с Ребека. Взех метрото и трийсет и пет минути по-късно натиснах звънеца на входа на авеню „Мандел“ № 118. Както предишния път, бившата ми шефка не изглеждаше изненадана, че пристигам без предупреждение. Тя отвори вратата и ме покани в малкия двустаен апартамент на деветия етаж, облечена в розов анцуг със златни нишки.

– Влизай... Искаш ли чай?

– Не, благодаря.

Влязох в малката спретната всекидневна, същата, каквато я бях видяла година преди това. Единствената разлика бе, че кашоните с архивите на „Нощни красавици“, натрупани в ъгъла, бяха изчезнали, вероятно унищожени или пренесени в мазето.

– Значи, Саломе се оказа склонна да сътрудничи?

Събитията от последните дни почти бяха заличили от паметта ми тази среща, продиктувана от внезапния порив на ревност.

– Да речем, че получих потвърждението, което очаквах... И останах жива – пошегувах се само донякъде аз.

Домакинята изчезна за момент в кухнята и скоро се върна с чаша горещ чай в ръка, а парата, която се издигаше от нея, замъгляваше чертите на лицето й като върху стара снимка. В известен смисъл тя бе част от историята на семейство Барле и затова нейното свидетелство бе ценно за мен, макар да ми го предоставяше капка по капка, сякаш бе китайско мъчение.

Също както малко преди това с журналиста, най-напред й разказах какво съм открила в Бретан, за да я накарам да си развърже езика и да бъде малко по-откровена с мен: актът за осиновяване на Давид, снимката със сърцето, многозначителният разказ на Флоранс Делбар и пр.

Отначало тя ме слушаше невъзмутимо, стиснала пълната чаша, за да затопли ръцете си, въпреки че в стаята изобщо не беше студено, сетне прие носталгичното изражение, което бях видяла последния път.

– Давид и Орор не са искали пребиваването им в Сен Броладр да се разчува извън семейния кръг.

– Защо?

– Вероятно от стеснение. Или пък за да заличат неприятните спомени... Предполагам, че ако се запозная с бъдещия си съпруг в затвора, няма да искам целият свят да научи за това.

Звучеше доста смислено.

– Значи, когато са се сгодили, родителите им са знаели, че просто са се преоткрили и не може да се говори за обикновена любовна история?

– Не и в онзи момент.

– След като има неофициална версия за тяхното запознанство, вероятно има и официална?

– Истината е, че никога не са преставали да се виждат. Още през лятото, последвало тяхното осиновяване, са се срещали на плажа в Динар. Първия път случайно. Давид прекарва ваканцията в „Рош брюн“ с новата си майка, с новия си брат и с Арман. Самата Орор живее в Сен Мало, а семейство Делбар обикновено са ходели на плажа Бон сьокур или на Сийон. С изключение на онзи ден... Вероятно се е случило през юли или август седемдесет и осма година.

– И знаете ли защо са отишли да се къпят в Динар?

– Не... Може би просто за да сменят обстановката. Или пък за да се видят там с роднини. Само че от онзи ден нататък Орор постоянно искала да ходят на плажа Еклюз.

– А Делбар не са ли я питали защо?

– Вероятно са приели това като невинен детски каприз и затова не са й отказали... Съгласили са се заради нея да изминават по няколко километра до Динар.

– Всеки ден ли?

– Почти всеки ден – потвърди тя. – Спомням си, че май по онова време Флоранс Делбар напуснала работа. Искала да се посвети изцяло на дъщеря си.

– И нито за момент не се е усъмнила, че момчето, с което Орор си играе, идва от същото сиропиталище като нея?

– Имай предвид, че когато твоето осемгодишно момиченце се забавлява заедно с момченце, което си има майордом и живее в най-прекрасната вила по крайбрежието, и през ум няма да ти мине да се притесняваш... В крайна сметка те са били просто деца, които си играят. Не са създавали проблеми. Нито Флоранс, нито Ортанс са подозирали каквото и да било.

Представях си как търчат от единия до другия край на плажа, как строят пясъчни замъци и се замерят с малките топчета от изсъхналите водорасли. Накрая се скриват в плажната кабина номер шейсет и осем, за да оставят там завинаги своя отпечатък.

– Откъде знаете всичко това?

– От Луи. Бил е ужасно ревнив, че осиновеният му брат предпочита да прекарва времето си с някакво момиче, вместо да си играе с него. Тъкмо по това време той също се е влюбил в Орор. Непрекъснато ги следял, наблюдавал ги и затова пръв разбрал, че между Давид и тази хлапачка има по-силна и по-стара връзка.

Защо ли не бях изненадана?

– И нищо ли не е казал на родителите си?

– Напротив. Споделил подозренията си с Ортанс, но тя го накарала да не казва нищо на никого. И Луи послушал майка си.

Това ме трогна. Вълнуваше ме и мисълта, че моят любим е живял дълги години в апартамента на долния етаж, само на няколко метра под краката ни.

– И какво е станало по-нататък?

– През следващите години продължили да се срещат. Лете, разбира се, но също и през другите ваканции по време на учебната година. Коледната, великденската... Били неразделни. Когато станали на петнайсет-шестнайсет години и започнали да флиртуват, нещата се уредили от само себе си, все едно че всеки от тях вече бил член на другото семейство. Останалите били очаровани от това, че двете другарчета от плажа са се влюбили, а след това са се сгодили...

– Предполагам, с изключение на Луи?

– С изключение на Луи, разбира се...

Тя взе от масата малка кутия от тъмно дърво и извади от нея черна пластмасова тубичка. Измъкна електронна цигара и я пъхна между устните си. Издуха няколко облачета пара без всякакъв мирис и това сякаш й донесе успокоение. Въпросният предмет добре й служеше, като при това й придаваше тайнствен и благороден вид, който би възхитил немалко куртизанки, чиито имена носеха стаите в хотел „Шарм“.

– И как е реагирал на вестта за сватбата?

– Много зле. Още повече че между него и бъдещата му снаха вече е имало тайна връзка, която той е смятал за страстна и неразрушима.

– И въпреки това Орор е избрала Давид – заключих вместо нея аз. – Предпочела е старата си привързаност пред моментното увлечение.

– Не – възрази тя, като поклати глава. – Та избра Давид не заради миналото... Даже напротив.

– Не съм сигурна, че ви разбирам...

– Тя избра властта, Ел.

Властта?

– Още преди сватбата Андре бе определил Давид за свой наследник – обясни тя, преди да съм продължила с въпросите.

– А това по какъв начин се е отнасяло за Орор?

– Това бе реванш не само за Давид, но и за нея... Редом с него, тя се е надявала да сподели славата му и че това ще излекува собствените й рани. И двамата са се нуждаели от реванш в живота.

Сен Броладр. Сиропиталището. Преживените мъки и неясното бъдеще.

Веднъж изгубил надпреварата с Давид и директорското кресло на групата „Барле“, Луи губи и Орор. В замяна на това, избирайки Давид за свой рицар, тя печели всичко, всичко, което би могло да й помогне да навакса разбитото си детство. Поне привидно.

Без да каже нищо, Ребека стана и като ме остави за момент, отиде в спалнята. Когато се появи отново, държеше в ръка малък плик, който ми подаде с видимо вълнение.

– Какво е това?

– Поканата за тяхната сватба.

Отворих внимателно плика и извадих пожълтяла от времето картичка. Тя трептеше между пръстите ми, сякаш напечатаните върху нея думи всеки момент щяха да изригнат. Трябваха ми няколко секунди, за да се справя с шрифта, който бе толкова изискан, че трудно се четеше:

Флоранс и Жан-Франсоа Делбар,

Ортанс и Андре Барле

с радост ви канят на сватбената церемония на техните деца

Орор и Давид,

която ще се състои в събота, 18 юни 1988 година, 15 часа,

в катедралата „Сен Венсан“ в Сен Мало.

Младоженците ще бъдат щастливи да ви приемат

в 18,30 часа

на чаша вино и на предвидената след това гощавка

в ресторант „Мезон дьо Брикур“,

улица „Дюгесклен“ № 1 – 35260 Канкал.

Тъкмо 18 юни. В деня, когато съм навършила две години.

Явно щеше да ми бъде трудно да съхраня на моя смартфон тази ценна реликва Ето защо реших да запиша основните данни – дата, час и място, след което върнах картичката на нейната притежателка.

– А преди този съдбоносен ден семействата Барле и Делбар поддържали ли са някакви отношения?

– Не особено. Андре смяташе семейство Делбар за провинциални големци, а бащата на Орор пък гледаше на родителите на Давид като на претенциозни столични снобари... Макар че в тесен кръг бяха доволни от сполучливия брак на тяхната дъщеря.

И каква сватба наистина: церемония в катедралата, прием в скъп ресторант, един от най-прочутите по Изумрудения бряг, вероятно няколкостотин гости...

– А след това съхраниха ли връзката помежду си?

– След смъртта на Орор ли? Доколкото знам, са се срещнали само за погребението. Подобен повод ни най-малко не предразполага към размяна на спомени за ранните години на децата, ако това имаш предвид.

Правилно. Дори изоставена край магистралата, каквато представляваше животът на братята Барле, Ребека съхраняваше онази проницателност и язвителност, които й бяха спечелили приятелството, ако не и любовта на Луи.

– Споменахте, че Луи е преживял много тежко този брак?

– Меко казано. Впрочем именно в онзи момент се завърна при мен. Може би не е трябвало да бъда толкова наивна.

Каза това без огорчение, само леко и някак уморено сви устни.

– По онова време животът му бе белязан преди всичко от алкохол, много жени и много пътешествия... – продължи тя.

– И от един инцидент.

Прямият й, студен поглед ми показа, че е схванала намека, но че не желае да поеме хвърлената ръкавица.

– Това наистина беше инцидент... – натърти върху всяка дума тя, сякаш за да ме убеди.

– Според публикации във вестниците от онова време Луи не е умеел да управлява лодка – продължих все пак аз. – Ако това наистина е така, защо Андре му е позволил да води моторницата „Рива“?

– А защо не? – уклончиво, не много убедително отвърна тя.

Оставих я да всмукне от етеричните пари и още повече затегнах примката:

– Ако в този случай няма нищо нередно, защо досега Луи го е крил от мен? Защо ме излъга каква е причината за неговия недъг?

– Именно поради чувството на вина, че вече ти е поднесъл друга версия. Бъди откровена: ти самата би ли разказала на човека, когото обичаш, че си убила родителите си? Дори ако това е станало неволно?

Можех да разбера това, но все още не разбирах защо си бе приписал заслугата за опита да спаси Орор и от друга страна, защо Давид се бе самообвинил. Защо бе приел роля, която изобщо не му отиваше.

Когато й предадох думите на Ивон от ремонтната работилница, тя само сви рамене.

– Всички рибари са алкохолици. Онзи, който през онзи ден е видял Давид, вероятно е бил по-пиян от обикновено.

Сега вече бе заела отбранителна позиция и ясно виждах, че повече нищо няма да науча от нея.

Ето защо реших да изиграя най-силния си коз: картата от взаимоспомагателната каса на Орор. Извадих я от чантичката си и я поставих пред нея. Сега не можеше да избяга от въпросите ми.

– Виждали ли сте този документ?

Погледът й се местеше от листа хартия към мен и обратно, без да може да се съсредоточи. Явно се страхуваше и дори може би бе в изпаднала в паника. Притвори за момент клепки, за да се посъвземе.

– Не... Нищо не ми говори.

– Само че в него е вписан адресът на семейство Барле тъкмо тук, в тази сграда.

– Вярно, вярно... Само че аз не съм тяхна портиерка – отбеляза донякъде засегнато тя. – Не съм следила пощата, която получават, нито когато тук живееше Давид, нито пък когато на негово място дойде Луи.

Реакцията й издаваше, че е било по-скоро обратното. Вероятно години наред бе проверявала съдържанието на пощенските кутии, дебнейки и най-малкия окуражителен знак.

– Документът е бил издаден повече от две години след смъртта на Орор – подчертах аз. – При това е бил изпратен тук, където официално е живеел Давид.

Ребека прехапа устни, сякаш диреше логично обяснение на този абсурден факт.

– Тялото й така и не бе намерено – каза накрая тя. – Смъртта й бе официално призната едва няколко години по-късно. Вероятно това е причината за подобна грешка... Докато е съществувала дори най-малка вероятност тя да бъде открита, Давид и семейство Делбар не са имали никакво основание да прекратяват нейните застраховки или пък здравното й осигуряване.

Това вече звучеше съвсем правдоподобно и предварително елиминираше всички други въпроси, които се канех да задам.

– Ребека... Ще ми се да ви запитам, защо ми разказвате всичко това едва днес?

Защо не преди година? Защо не в момента, когато предпочетох по-големия брат пред по-малкия?

– Преди всичко Луи не желаеше да си помислиш, че също като брат си е влюбен в теб заради приликата ти с нея...

Самият той неведнъж ми бе повтарял това: без съмнение фактът, че съм същинска двойница на Орор, ме правел по-привлекателна в очите му, но не след дълго това чувство се засилило и минало отвъд тази подробност, за да намери опора в онова, което принадлежи само и единствено на мен, Анабел.

Тръгвах си малко по-осведомена за оформянето на тяхната дяволска тройка, макар да имаше все още много бели петна върху цялостната картина. Ето защо, тъкмо преди да затвори вратата след мен, й зададох един последен въпрос:

– Знаете ли дали през това време Давид е бил влюбен в друго момиче?

Думата, която употребих, бе детинска и затова тя на свой ред запита:

– Имаш предвид като малък?

– Да. В сиропиталището. Преди Орор.

Мислех си за инициалите Е + Д, открити в полутъмната съблекалня на Сен Броладр.

– Може би – въздъхна тя. – Но поне аз не съм чувала за подобно нещо.

– Някоя Еманюел? Или Елиз? Елоди? Каквото и да било име, което да започва с Е...?

– Не... Наистина не знам. Съжалявам.

Преди да изляза от сградата, постоях известно време на долната площадка, долепила ухо до вратата, отвъд която до неотдавна бе живял Луи. Накрая един от живущите във входа излезе от асансьора и това ме принуди да си тръгна.

След бурята над града грееше слънце, но въздухът бе наситен с влага. Макар потта да бе избила под мишниците и по слабините ми, сякаш в резултат от силна треска, реших да се разходя из квартала, за да събера мислите си и да обобщя всичко, което току-що бях научила.

Сякаш нищо не бе в състояние да ме разсее, дори лъскавите скъпи коли, паркирани покрай тротоарите, но ето че това направи мобилният телефон:

– Ел? Обажда се Маршадо.

Бях изненадана, че ми се обажда толкова скоро, само два часа след нашата среща. Гласът му бе твърд и решителен. В него нямаше и следа от предишната сдържаност.

– Да...?

– Попаднах на нещо за Гобер.

– А... И какво е то?

Представете си, преди да стане председател на АРВУОУ, Антоан Гобер дълго време е работил в частния сектор като експерт-счетоводител.

Постепенно се измъквах от летаргията. Междувременно моят събеседник се изкашля многозначително.

– Работил е близо двайсет години за „Софиба“, кантора за финансова експертиза... Стопроцентов филиал на групата „Барле“.

Мълчах известно време, без да мога да реагирам, а Маршадо ме довърши, като добави:

– Според адвоката на Дьолакроа напуснал е преди по-малко от година. И черешката на тортата: именно Гобер е предоставил на Давид компрометиращите данни за Дьолакроа в аферата East-X Prod.