Хотели. Втора стая

21.

4 юни 2010 година

През цялото време на краткото си експозе Франсоа Маршадо се придържаше към безизразния тон, до който прибягват водещите в новинарските емисии по телевизията, за да подчертаят своя професионализъм. Все едно коментираше курсовете на борсата или правеше прогноза за времето. Въпреки това чувствах, че се е заразил от моята жажда да научи истината. Какво го бе накарало да промени отношението си? Дали онези снимки, които случайно бе зърнал на моя телефон? Не ми се вярваше. Достатъчно добре познаваше Давид, за да си въобразява, че е света вода ненапита. В крайна сметка и двамата ме бяха срещнали за пръв път като момиче на повикване...

Въпреки това бях сигурна, че това откритие за него бе важно не по-малко, отколкото за мен, но до каква степен все още не бе ясно. Вече знаеше, че връзката между Антоан Гобер и Давид без всякакво съмнение доказва участието на последния в кампанията за очерняне на Луи. Ала за пръв път Маршадо си даваше сметка за истинската същност на своя приятел. И докато това за него бе причина за стъписване и огорчение, аз възприемах реакцията му като едно от най-добрите неща, които ми се бяха случили през последните седмици. Упреквах се донякъде, че поради наивност за момент бях изпаднала в плен на коварния чар на Давид. Той почти бе успял да ме убеди, че работи единствено в полза на брат си.

Подобна двойственост от страна на моя бивш годеник изобщо не би трябвало да ме учудва. Ала това, че всеки следващ път низостта му стига още по-далеч, ме изпълваше с отчаяние. Щеше ми се да открия у него нещо добро, братска любов например, и поне веднъж да не се измамя в надеждите си.

– В крайна сметка аз съм причината за всичко това... – промълвих в слушалката.

– Вие ли?

– Ако не бях напуснала Давид в деня на нашата сватба, нямаше с такова ожесточение да се опитва да съсипе брат си.

Сама не вярвах на подобно, прекалено просто обяснение. Разговорът с Ребека и откритите в Динар сведения доказваха, че историята е започнала много преди моята поява. Аз не бях нищо повече от поредното действащо лице в безкрайната поредица от епизоди в сапунения сериал на техния живот.

– Какво правите в момента? – запитах го направо аз.

– В редакцията съм. Защо?

– Ще можете ли да избягате за един час?

– Тук съм почти шеф. Така че излизам за толкова време и толкова често, колкото намеря за добре.

Донякъде се учудих, че вече не оказва съпротива. Последният шок явно бе променил възгледите му и нанесъл смъртен удар на нерушимото му приятелство с Давид. „Двайсетгодишно приятелство.“ Принадлежеше към поколение, което постоянно бълва подобни високопарни изрази, сякаш те бяха нещо като имунитет срещу разочарованията и предателствата. За него това бе приключило. Вече не вярваше на клетвите за вечна вярност.

Половин час по-късно той ми махна от ъгъла на улиците „Сен Лазар“ и „Ларошфуко“, където ме очакваше, на почетно разстояние от дома на Дюшеноа и дома на госпожица Марс. Докато пътувах с метрото, въпреки проблема с обхвата, бях успяла да изпратя на Фред снимката с мъжа пред компютъра, която бях направила от контролния монитор. След по-малко от десет минути той потвърди подозренията ми:

Да, това е Ив. Какво прави

в дома Дюшеноа?

И аз това се питам.

Смяташ ли, че той е проникнал в

електронната поща на Луи?

Твърде е възможно.

Ив не е единственият компютърен

гений в БТВ. Моят авер Франки е

още по-добър. Искаш ли да го накарам

да влезе във въпросния комп?

Ще бъде страхотно! Благодаря!

Няма защо.

Франсоа Маршадо бе свалил сакото и вратовръзката, а светлосинята му риза бе потъмняла от пот под мишниците. Въпреки небрежния вид бе запазил аристократичната си елегантност. Не го харесвах особено, но не можех да не се възхитя на смелостта на този човек, готов да се отрече от своята каста в името на истината, а също и от обида.

Предполагам, че именно от желание да приличам на хора като него бях избрала журналистическата професия.

– Няма ли да ме поканите на чай у вас? – пошегува се той, за да прикрие колко е напрегнат.

– Е, не... Елате – подканих го аз да ме последва във вътрешността на сградата отляво.

Не продума, докато слизахме към наблюдателната зала, но в погледа му прочетох възхищение от реставрационната работа, извършена от Луи. Подобен декор напълно съответстваше на вкуса, който си бе изградил с годините.

За по-малко от минута успях да включа контролния пулт и да открия записа.

На един от мониторите се появиха Давид и двете дългоноги блондинки, все така разгорещени, както ги бях оставила. Една от двете насърчаваше посестримата си да смуче с повече старание вирнатия пенис: „Давай! Давай! Это отстой!“

Бях забавила да натисна червения бутон за запис и по-голямата част от сцената липсваше, но позите и акцентът бяха достатъчно ясни.

– Откога е това? – запита глухо Маршадо.

– От вчера следобед.

– Показвали ли сте го на някой друг?

– Не... Освен мен, вие сте първият, който го вижда.

Той си пое дълбоко въздух, прокара разтреперана ръка по влажната си от пот коса и продължи:

– Знаете ли какво ще се случи с Давид, ако този запис излезе оттук?

Естествено: това бе доказателство, че шефът на групата „Барле“ е накиснат до гуша в афера с трафик на проститутки от Източна Европа... Сигурна загуба на делото в Апелативния съд, който не след дълго щеше да го изправи лице в лице със Стефен Дьолакроа. На всичко отгоре сам по себе си моментът беше особено неблагоприятен, тъй като би довел до провал на сделката по сливане с ГКМП и до рухване на акциите на „Барле“. И най-сетне за самия него това би означавало опозоряване и разорение. Загуба на цялото, толкова трудно и на такава висока цена получено наследство, което той с такова усърдие се бе постарал да умножи. И всичко това заради един аматьорски запис с посредствено качество, сив и неясен, каквито имаше хиляди в хъбовете за порнографски клипове.

– Как мислите, защо ви поканих да изгледате това заедно с мен?

– Хм... – промърмори той. – Смятам, че не сте имали друг избор.

Вярно бе, че нямаше смисъл да крия този запис след онова, което бе видял на мобилния ми телефон.

– Как трябва да постъпим според вас? – поисках аз мнението му на опитен журналист.

– Засега няма да предприемаме нищо. Това е най-доброто скривалище за подобен арсенал.

Кимнах в знак на съгласие и се канех да изключа апаратурата, когато той задържа ръката ми с влажната си, но силна длан.

– Сигурна ли сте, че в тази машинка няма нищо друго, което да заслужава моето внимание?

– Останалото не ви засяга.

– Не смятате ли, че аз сам би трябвало да преценя?

Налагаше се да стигна докрай и затова заявих колкото се може по-авторитетно:

– Другите записи не показват Давид.

– А кого?

– Показват... – измънках аз. – Показват Луи. И някои от неговите любовници.

– Нима?

Донякъде изненадана от неговата настоятелност, подразнена от скептицизма му, отново започнах да търся и избрах един от записите, които вече бях изгледала.

Маршадо го съзерцава без никаква проява на емоция и без коментар. Когато екранът угасна, той ме накара да пусна друг, по време на който все така остана мълчалив и безстрастен. И така до момента, когато протегна ръка към командното табло и натисна бутона за пауза:

– Ето.

На преден план се виждаше основата на пениса в ерекция на оператора, както и долната част на корема му, която бе напълно избръсната.

– Не забелязвате ни нещо? – запита ме той.

– Не. А би ли трябвало?

– Само не ми казвайте, че никога не сте виждали Давид напълно гол.

– Давид ли? – едва не се задавих аз.

Той приближи изображението върху участък от пубиса, където имаше малка луничка, малко по-голяма от бобено зърно, подобна на татуировките, които Стефан бе направила върху мен и Луи в нощта на нашия годеж.

– Този малък ангиом е неговата фабрична марка. Никога ли не ви го е показвал?

– Никога... – прошепнах слисано аз.

Петното изчезваше, когато оставеше космите да пораснат. Въпреки това ми беше чудно, че Давид нито веднъж не бе споменал за него през няколкото месеца интимен живот с мен.

А и откъде Маршадо знаеше за него?

– От двайсет години насам двамата с Давид споделяме една и съща съблекалня, един и същи душ – сякаш прочел мислите ми, побърза да обясни той.

След това се възползва от стъписването ми, за да проучи съдържанието на твърдия диск. Занемяла, следях как сцените минават една след друга пред погледа ми. Като си помислех, че се бях усъмнила в Луи...

Все пак в уравнението оставаше едно неизвестно: как тези заснети от Давид филми за негово лично ползване бяха попаднали в апаратурата на неговия брат? Кой ги бе пренесъл тук и с каква цел?

Маршадо така шумно щракна бутона за пауза, че звукът отекна от тавана и ме откъсна от мислите ми.

– Какво става? Това не е ли Давид?

Той не обърна внимание на въпроса ми, пусна по-нататък записа и пак го спря. Накрая благоволи да се сети за моето присъствие.

– Давид е... – потвърди той със задгробен глас.

Без да снема поглед от черно-белия екран, той остави видеото да продължи нататък. Веднага разпознах червенокосата жена на средна възраст, която също бях заснела с мобилния. Без да се допита до мен, Маршадо върна записа и го пусна отново от начало до край, а аз не посмях да го прекъсна. Поразително бе, че това тяло, създадено за любов, с неговите извивки и закръглености, това лице, което съчетаваше дяволския чар на вещица и изяществото на мадона, му беше познато.

Ала коя бе тази, която пред очите ни изпадаше в оргазъм в резултат от ритмичните движения на своя партньор?

Когато се качихме горе, аз го оставих да се съвземе от изумлението, а през това време нахраних Фелисите и взех от моята стая две рокли, които ми се сториха по-подходящи за задухата, налегнала Париж след отминалата буря.

– Ел? Фред е.

Обаждането му отекна някак неприлично сред тягостната тишина на къщата.

– Какво има?

– Ами... Нали не си забравила, че ме помоли за услуга?

Упрекнах се за студения тон и продължих, вече по-приветливо:

– Да. Прощавай. Какво ново?

– Не е много. Франки твърди, че проникването е направено от служебния лаптоп на Давид.

– Сигурен ли си? Струва ми се нагло да използва за това собствения си комп...

– Не е толкова просто. Ив е използвал няколко IP адреса извън страната, за да прикрие следите на Давид. Франки обаче успя да стигне до него.

– Има ли някакви доказателства?

– Според онова, което ми каза, от разстояние това е невъзможно. Единственият начин е да се направи запис директно от компа, използван за атаките.

С една дума, от лаптопа на Давид.

Втурнах се обратно в контролната зала и без да обръщам внимание на моя съучастник, който объркано гледаше екраните, включих камерата в салона на дома Дюшеноа. За щастие, лаптопът последен модел все още се намираше на същото място, където го бях зърнала предишния път. На него не работеше никой и екранът бе свален.

– Какво става? Какво правите? – запита едва чуто Маршадо.

– Ще имам нужда от вас.

– От мен ли?

– Да. Обадете се на Клое и поискайте да разговаряте с Давид.

– И защо?

– За да проверим дали в момента наистина се намира в своя офис.

Втората камера потвърди, че го няма и в спалнята. Ала възможно бе да е в движение някъде из хилядата квадратни метра на своя дом, макар това да бе малко вероятно тъкмо следобед през работен ден.

– А ако Клое ме свърже с него, каква идиотска причина да измисля за това обаждане?

– Нямам представа, импровизирайте... Познавате го по-добре от мен.

Той не бе твърде доволен от намека ми и от доста спорните ми журналистически методи, но след като преглътна шумно, излезе с предложение:

– Бях му заел една книга на английски за историята на групата GKMP. Мога да му я поискам под предлог, че трябва спешно да подготвя материал за публикуване.

– Чудесно. След това се обадете на Арман. Помолете го да се срещнете някъде из Париж, за да ви я върне. Изберете място, което да се намира достатъчно далеч оттук, за да имам време да приключа, преди да се е върнал.

Маршадо се качи горе, за да говори по телефона, а аз пуснах отново компрометиращия запис с Давид, по време на който родилното петно се виждаше най-ясно. Определено приликата с еднаквите татуировки, които си бяхме направили с Луи, беше направо поразителна. Ала в случая Луи бе извън всяко подозрение, защото инициативата бе моя. Въпреки това съвпадението силно ме смущаваше. Как съм могла да пропусна тази анатомична подробност на Давид? Дали бях съхранила някакъв несъзнателен спомен, който бе породил моята идея за татуировките?

Сцената, която се разиграваше пред очите ми, бе една от най-разюзданите измежду онези, които бях открила в този еротичен пандемониум. Жената беше с бяла маска, подобна на онази, която Луи ме караше да си слагам от време на време. Анонимността не намаляваше ни най-малко обаянието, което се излъчваше от нея. Беше червенокоса, с изключително тънка талия, широк ханш, изваяна задница, съвсем леко изпъкнал корем, сякаш за да привлича мъжките ръце, вирнати месести гърди, нежни рамене, закръглено тяло, създадено за любовни наслади. Беше тъй прекрасна, че хвърляше предизвикателство към всички традиционни канони за женска красота.

Вулвата й пърхаше около вкарания в нея пенис и сякаш му бе тъкмо по мярка. Освен това бе добре очертана и с правилни пропорции. Стори ми се съвършена.

Сред книгите, които Луи бе ми препоръчал за прочит, бе и краткото съчинение на доктор Жерар Зуанг Половият орган на жената, където авторът определя нормата за изящество на вагината. Според него тя трябва да съответства на следните пропорции: девет сантиметра за отвора, разпределени на три степени по три сантиметра – три за клитора и неговото калпаче, три за малките устни и три за канала. Към тях трябва да се прибавят още три сантиметра за венериното хълмче, в резултат на което се оформя едно хармонично цяло от осемнайсет сантиметра от началото на окосмената част до основата на перинеума.

Като се прибавеха умерената пигментация и лъскавите от възбуда косми, вулвата на жената от екрана представляваше едно от най завършените творения на човешкото тяло, които някога бях виждала. Съзерцавах нейните прелести, споделяйки за пръв път възхищението, което изпитват мъжете към онова тайнствено място, което крием между краката си.

Давид ускори темпото, без да си даде труда да измъкне главичката от пламналата вулва, когато...

– Анабел? Тук ли сте?

Гласът на Маршадо ме откъсна от завистливото съзерцание. С решителен жест изключих апаратурата, прекалено припряно, за да мога да отрека надигащото се в мен вълнение. Под слиповете ми избиваше подозрителна влага и аз чевръсто ги наместих, преди да се присъединя към Маршадо.

– Е, какво стана? – запитах го с поруменяло лице.

– В момента Давид е в конферентна връзка със Сеул, а Арман ще се срещне с мен след трийсет минути в бирария „Зимер“.

– Чудесно!

Оставаше ни само да изчакаме кога ще хлопне вратата на съседната къща в знак, че майордомът е излязъл, за да преминем към следващия етап на нашата операция.

Пет минути по-късно Франсоа Маршадо тръгна за срещата с Арман, а аз вече можех да се промъкна безпрепятствено в дома Дюшеноа с помощта на ключа, който майордомът ме бе посъветвал да задържа. Откакто по спешност се бях отправила към болницата в деня на провалената сватба, не бях влизала там... Това бе денят, в който мама почина. Затова присъствието ми сякаш бе два пъти по-нередно.

С изключение на грамадния пясъчен часовник, строшен преди година от Синус и Косинус, мопсовете на Давид, нищо не се бе променило. Двете кучета бяха усетили присъствието ми и ми устроиха триумфално посрещане, сякаш бях отсъствала не повече от ден.

С разтуптяно от страх и от нахлулите спомени сърце влязох в салона. Ниската масичка бе отрупана с вестници в прослава на Давид, а последните броеве приветстваха стратегията му за завоюване на корейския медиен гигант.

Лаптопът все така беше върху масата за хранене, както го бях видяла от монитора за наблюдение. Отворих го и екранът веднага светна, а в центъра му се появи малък диалогов прозорец.

– Мамка му... – промърморих аз. – Паролата.

Какво си въобразявах всъщност? Че също както вагината на онази вълшебна красавица, компютърът на Давид ще ми разрие без всякаква съпротива всички свои тайни?

– Фред? – прошепнах аз в слушалката.

– Май без мен не можеш да минеш?

– Имам проблем... В момента съм пред компютъра на Давид, но не зная неговата парола.

– Това трябваше да се очаква. Опита ли нещо, рождени дати и прочие?

– Не... Боя се да не направя някоя глупост и да блокирам всичко.

– Няма страшно. Системата е стандартна, така че няма ограничение нито във времето, нито в броя на опитите. Почвай.

Пробвах късмета си няколко пъти, но без успех: 5 януари 1970, 5 януари 1969, 050169, Орор, ОрорДелбар, СенБроладр, Рошбрюн... Машината един след друг ги отхвърляше.

– Нищо не става... Защо не попиташ твоя приятел Франки? За него една парола сигурно е като детска игра.

– Да, само че той не е тук.

– Не можеш ли да се свържеш с него? – настоях аз.

– Затворил се е да работи вкъщи. А в такива моменти го пиши бегал. Просто изключва всичко.

Значи, щях да се лиша от доказателства. Явно Давид щеше да продължи да се възползва от електронната самоличност на своя брат. С всички произтичащи от това катастрофални последици.

Синус, по-гальовният от двата мопса, излая весело, подканвайки ме до го последвам на горния етаж. Без особена причина се изкачих по широкото мраморно стълбище, водена от смътно любопитство. Може би това бе по-скоро желание да посетя още веднъж спалнята, където бих видяла върху екрана Давид да се проявява като далеч по-страстен любовник, отколкото въобще някога е бил с мен.

Както обикновено, вътре цареше безупречен ред. Леглото бе оправено и върху него бе забравена никаква дреха. Една мисъл ме накара да отворя дрешника.

Истината веднага се набиваше на очи.

– Тя не живее тук!

Сред мъжкото бельо, белите ризи и костюмите не видях нито една рокля, нито един сутиен. Въпреки гръмогласните изявления и гротескния запис, получил широко разпространение в Интернет, явно Алис не бе получила правото да се нанесе при своя годеник. В момент, когато Давид полагаше усилия преди всичко да си изгради образ на уважаван член на обществото, със съпруга и в перспектива с деца, дали бъдещият им брак не бе резултат от сделка помежду им, скрепена със сериозна финансова инжекция?

Под разбърканата купчина пуловери, в която очевидно често бе ровено, нещо доста странно, като се има предвид сезонът, зърнах ъгъла на някаква корица.

Изтръпнах.

Това бе сребриста корица на бележник.

– Мръсник! – прошепнах през зъби. – Значи през цялото време е бил у теб.

Измъкнах изпод меката кашмирена камара моя „Десет-пъти-дневно“. Набързо го прелистих и се успокоих. Нищо не липсваше и нищо не бе добавено. Чисто и просто съдържанието му бе похитено заедно с нашата интимност.

Поколебах се за момент дали да си го прибера, но след това с въздишка се отказах. След като злото веднъж бе сторено, в мой интерес бе този бележник да си остане в ръцете на моя враг. Бих допуснала грешка, ако го вземех, защото по този начин той щеше да научи, че съм влизала тук, и цялата игра щеше да излезе на бял свят. Сметнах, че би било по-добре да го оставя и занапред да ме подценява. За мен това бе предимство, което смятах да съхраня. А може би дори да се възползвам от него.