Хотели. Втора стая

1.

10 май 2010 година

Първата картина, която се запечата в съзнанието ми през онази вечер, бе черен файтон, теглен от чифт дорести коне, чийто огнен цвят привличаше всичката светлина на уличните фенери. Появата на този впряг на улица „Тур де Дам“ бе просто първата стъпка от разработката на старата тема, от която Луи бе обсебен. От него слязоха неколцина мъже в рединготи и цилиндри на главата, а единият от тях се препъна в стъпалото и се просна на паважа.

Докато приближавах към дома на госпожица Марс, можах да оценя изключителната прецизност във всяка подробност на облеклото им. С изключение на мен – Луи не ме бе предупредил, като само ми бе казал да отида в новия ни дом точно в двайсет и два часа, – всички до един бяха заложили на картата на Романтизма, като все пак някои бяха подбрали елементи на модата от предходните десетилетия.

Пред мен две млади жени в розови рокли с бухнали поли до глезените, с широки къси ръкави и дълбоко деколте, разкриващо крехките им рамене, крачат забързано по неравните павета, видимо очаровани от възможността да се облекат по този начин.

Лакеят в тежка ливрея и със свещник в ръка, който ме посрещна на входа, допълнително засили у мен усещането, че съм попаднала в миналото. Вероятно го бяха предупредили, че само аз няма да следвам дрескода на вечерта, защото ме нарече по име:

– Добър вечер, госпожице. Нали вие сте Ел?

– Да.

– Роклята ви се намира в гардеробната отляво – обясни той, като отстъпи, за да ме пропусне.

– Благодаря.

– Ще ви помогнат да я облечете.

Вътре вече гъмжеше от мъже във тъмни фракове и жени в яркоцветни рокли. Една от тях, млада, с черни коси, които падаха на букли над ушите й, веднага ме пое, без дори да ми позволи да подиря с очи стопанина.

Въпреки че осветлението беше само от свещи, успях да зърна разкошната обстановка, възстановена в първоначалния си вид. Доколкото можех да съдя, резултатът си струваше годините търпение и прахосаното богатство на Луи. Разпознах неопомпейския стил на дома Дюшеноа, но доведен до необикновено съвършенство. Всеки от цветните фризове беше инкрустиран с тънки златни нишки, всеки таван бе украсен с орнаменти във формата на древни инструменти, лири, авлоси, арфи, обрамчени от райски птици. След последното ми идване тук явно са били добавени допълнителни детайли, щрихи и краски.

– Харесва ли ти?

Тъкмо стягах тесния корсет от розова коприна, преди да облека върху него подбраната за мен копринена рокля със същия цвят, когато топлият глас на Луи прозвуча в ухото ми. Заедно с него до мен достигна уханието на ванилия и лавандула, което вече тъй добре познавах, скъп спомен от миналото и обещание за бъдещето. Усещах как дъхът му играе с непокорните кичурчета на кока, който току-що ми бяха направили. От месеци живеех с Луи Барле и той продължаваше да предизвиква у мен само с присъствието си телесен и душевен трепет, прониквайки в най-скритите ми помисли. Още бях в плен на този трепет, когато той постави нежно ръка върху рамото ми. Докосването му сякаш ме опари.

– Кажи ми... – настоя той. – Как го намираш?

За облеклото ми ли говореше той, за реставрирания ни дом, съвършен във всяко отношение, или за празненството, най-екстравагантното и изисканото, на което някога бях присъствала?

– Да, чудесно е.

– Почакай... Това е само началото!

Завъртя ме към себе си като кукла, за да докаже думите си. Най-сетне обърнах внимание на безупречната му осанка, която ни най-малко не страдаше от осакатеното коляно, на върховната му елегантност, същинско въплъщение на романтичните му химери. Беше облечен като денди: втален тъмносин редингот с широки поли, златиста жилетка и копринен шал, тесен кремав панталон, високи обувки и гети от същия цвят.

Той прочете възхитата в очите ми и веднага ме поправи:

– Не говорех за себе си, разбира се... А за всичко, което ни очаква тук.

Когато включеше на подобен възторжен регистър, започваше да ми напомня своя брат. Все пак се въздържах от забележки и по-скоро го насърчих с усмивка, след това с целувка, после с още една, приключвайки поздрава с лек реверанс:

– Разбрах, милорд.

През последните месеци бях вземала участие във всички фантазии, които той измисляше за нас, без нито за момент да проявя сдържаност. Макар почти да не напускахме хотел „Шарм“, не оставахме през цялото време затворени в „Жозефин“, нашата любима стая номер едно. В зависимост от деня или от прищявката, Луи ми показваше останалите стаи, носещи имената на други куртизанки: госпожица Дешан, Кити Фишер, Кора Пърл, Валтес дьо ла Бин и Лиан дьо Пужи.

Във всяка от тях бях посвещавана в някое проявление на многоликия секс. И дума не можеше да става да ме отстъпва на други устни или на други ръце, нито да пък аз да оставя драгоценния си любовник на чужди ласки. Просто двамата потапяхме страстните си пориви в нова атмосфера на изострена чувственост. Така открих удоволствието от правенето на любов под чужд поглед, открих секса редом с друга двойка, която също черпеше от това съседство вдъхновение за разгаряне на собствените си наслади. От ненаситни любовници се бяхме превърнали в развратни воайори без табута, но и без перверзии. Като естествено продължение, двойките, които споделяха нашето ложе, се явяваха наследници на куртизанките и техните любовници от миналото.

Пискайки от престорена уплаха, две госпожици прекосиха хола по голи задници, само по корсети, последвани от чифт навирени пениси. Едва тогава разбрах, че нощите, прекарани в „Шарм“, са били само обикновени репетиции. Истинският спектакъл щеше да се състои тук, тази вечер.

– Имайте предвид, госпожо, че днес сме 21 март 1827 година – заяви Луи, слагайки край на непристойните ми блянове.

– Много добре – приех играта аз. – И защо тъкмо тази дата?

– Защото именно тогава Ан-Франсоаз Буте, тоест госпожица Марс, открива тази възхитителна вила в паладински стил, декорирана от Висконти.

– Лукино... Висконти? – удивих се аз, без сама да вярвам в този анахронизъм.

– Скъпа! – смъмри ме той и отново положи върху шията ми електрическа целувка. – 1827 година! Луи Висконти, архитектът. А не режисьорът Лукино.

Отново бе възприел прециозния стил и с широки жестове даваше израз на гордостта си. Не се съмнявах, че ако ремонтът бе приключил навреме, той пак щеше да изчака съвпадението на двете дати. Наложило се бе обаче да потърпи още два месеца.

– И какво? Бил е такъв забележителен празник, че ти имаш намерение да го възпроизведеш до най-малката подробност?

– И още как!

При тези думи той почука по мраморния под с бастуна, който досега не бях виждала и на чиято дръжка бе гравиран императорски орел.

– Представи си най-бляскавия костюмиран бал от първата половина на деветнайсетото столетие! – издекламира той, сякаш наистина бе попаднал в онова славно време. – Присъства най-отбрано общество, принцове, маркизи, чужди посланици, а на всичко отгоре най-видните представители на изкуството, които обитават квартала: Санд, Шопен, Мюсе, Берлиоз, Дьолакроа, Шефер...

– Съгласна съм, но какво толкова изключително има в него? Та нали подобни празненства тогава са били устройвани доста често?

– Ела, ще ти покажа.

Той ме хвана за ръка и тъй като младата костюмиерка тъкмо бе забола последната игла в прическата ми „а ла мадам дьо Севинье“, не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.. Бе толкова въодушевен, че почти не куцаше.

Стигнахме до големия салон за приеми, чиито огромни прозорци гледаха към английската градина, и ми посочи отрупания с храна бюфет от едната страна, а от другата паркета за танци, където няколко костюмирани двойки се опитваха да уловят ритъма на кадрила, изпълняван от малък камерен оркестър в отсрещния ъгъл.

– Нищо ли не забелязваш?

– Не, съжалявам...

– Липсва нещо много важно.

– Така ли? Какво точно?

– Трябва да се пренесеш в атмосферата на епохата – пламенно ме призова Луи. – Тогава е било прието да бъдат поставяни игрални маси, предназначени за мъжете. Те изкарвали един-два танца с дамите, след което се измъквали в съседния салон, за да се отдадат на истинската си страст. Докато жените танцували, разговаряли и похапвали, кавалерите им играели табла или карти. Ала на прословутата дата 21 март 1827 година не се случило нищо подобно. Госпожица Марс лишила мъжете от тази им привилегия.

– Отлично... И какво толкова бунтарско има в това да забраниш на господата да играят хазарт?

– Ами просто през онази вечер те са били изцяло на разположение на вас, госпожи! Повярвай ми, това си е било същинска революция!

Като потвърждение на думите си, той ме отведе в малкия съседен салон, който щеше да ни служи за трапезария. Там подът бе застлан с огромен старинен килим, за чиято цена дори не смеех да помисля. Той бе отрупан с широки като дюшеци възглавници, върху които вече се въргаляха няколко двойки, а дрехите им бяха захвърлени наоколо.

Сред тях веднага разпознах дуета, отдал се на любовна игра под черната светлина по време на моята втора среща с Луи в хотел „Шарм“. И мъжът, и жената ми се сториха не толкова стройни, каквито ги бях видяла върху плоския екран. В поза шейсет и девет сега те изглеждаха още по-съблазнителни благодарение на хармоничните си пропорции и това бе привлякло немалко зрители, облегнати по стените на стаята.

– Хм... – усъмних се аз. – Никак не съм сигурна, че през онази епоха господата са били на разположение на облечените в кринолин свои приятелки точно по този начин.

– Не се заблуждавай. Доста често тези празненства са завършвали зад кулисите. Точно като тази вечер.

През това време се появи нова двойка и аз разпознах метиската с изваяно тяло от картотеката на „Нощни красавици“, същата, която ме бе докарала до оргазъм с помощта на дръжка от ветрило. Бях й дала прозвище, което напълно й подхождаше: Лиана.

– Коя е тя? – запитах аз, като я посочих с брадичка.

Въпросът ми развесели Луи и той се усмихна доволно.

– Струва ми се, че вече се познавате.

– Да – потвърдих аз, без да мога да прикрия смущението си. – Искам да кажа, как е името й?

– Саломе.

Хвърлих поглед към останалите присъстващи. Кои бяха тези хора? От какви личности бе съставен тесният приятелски кръг на Луи? Кого или коя още бих могла да разпозная по размера на пениса или по извивката на гърдите? Имаше ли той истински приятели, или това бяха само спътници в разврата, също както самият той се бе превърнал в оръдие за осъществяване на плана, предначертан от неговия брат?

По време на нашето доброволно затворничество Луи рядко бе отсъствал, за да отиде от време на време на някоя вечеря или коктейл. Аз нямах желание да го придружавам и предпочитах да отделя време за София, която напоследък доста пренебрегвах. Нито веднъж не се бяхме явили някъде двамата заедно. Никакви излизания с приятели, никакви концерти. Бяхме изцяло отдадени на нашата любов. Отдалечавахме по всякакъв начин момента, когато нашата връзка ще стане банална, но тази вечер бяхме на път да го сторим. Досега бяхме любовници, а ето че се превръщахме в двойка, обвързана с всички социални условности, от които Луи се стараеше да ни предпази.

Ненадейно той ме хвана с тънката си и силна ръка през стегнатата в корсета талия и ме притисна до себе си, после впери поглед в мен.

– Ти си великолепна.

– Благодаря. И вие изглеждате добре.

Престорих се, че на свой ред го оглеждам от главата до петите.

„Великолепна“. Давид непременно би употребил същия епитет. Ала макар по-малкият от братята Барле да навестяваше от време на време сънищата ми и да споменавах понякога името му, за мен той принадлежеше на минало, с което окончателно бях скъсала. Бе просто сянка, която вече почти не ме стряска, изгубила постепенно очертанията си след нашата несъстояла се сватба.

Въпреки това не минаваше ден, без да се сетя за брак. За брак с другиго. За съюз, почиващ върху далеч по-дълбоки чувства, които времето и близостта бе породило и които не се свеждаха само до осъществяването на детските ми мечти. Въпреки материалната си обезпеченост, способността да съблазнява и безбройните качества, които бях открила у него през дългите нежни следобеди, прекарани заедно, Луи далеч не беше идеален. Беше непроницаема и сложна личност, а животът, който ми предлагаше, по нищо не напомняше онова пътуване в първа класа, лишено от свеж полъх и силни усещания, каквото би представлявало битието ми редом с Давид.

Луи ми посочи последната свободна възглавница и леко ме привлече към тази импровизирана постеля, докато разкопчаваше с другата ръка тесния редингот, който бе облякъл за случая.

– Не, почакай... – възпрях го аз.

– Защо? Не ти ли е приятно?

– Не...

– Искаш ли да ги отпратя?

– Ни най-малко – възразих с усмивка аз. – Не става въпрос за това.

Изглежда, никой от присъстващите любовници не бе обърнал внимание на нашия разговор и всеки се отдаваше на насладата с помощта на устните, ръцете и половите органи, подобно на сирени, които постоянно меняха формите си, а възгласите им се сливаха в едно общо стенание.

– И какво тогава не е в ред?

От нашата първа среща насам ме бе научил поне на едно нещо: да не обръщам внимание на условностите. Да презирам добрите нрави и да тълкувам правилата единствено в полза на взаимното удоволствие, което постигахме при всеки удобен случай. Такова отношение бе лесно осъществимо в рамките на нашата стая, подобна на бонбониера, пълна догоре с дребните ни наслади. Друго беше обаче, когато ставаше въпрос за начина ни на живот навън, пред очите на всички.

Не отговорих нищо и се отпуснах върху огромна мека табуретка. Луи любезно я дръпна настрани от групата, виждайки детинската ми поза, която предразполагаше не толкова към ласки, колкото към продължение на нашия диалог. Той седна до мен и хвана лицето ми между дланите си.

– Ел... Какво става? Може би не си представяше по този начин пристигането у дома?

– Не, наистина... Уверявам те, това няма нищо общо. Вечерта е просто... съвършена!

В този момент нечий оргазъм бе съпроводен от писък, който се присъедини към оценката ми. Задъханите „да“ на изпадналата в опиянение жена до такава степен съответстваха на думите ми, че едва не избухнах в смях.

– Толкова ли е забавно онова, което не искаш да ми кажеш?

– Напротив, много е сериозно...

– Тогава може би е по-добре да го запазиш за по-късно – помрачня внезапно той и понечи да се отправи към балната зала.

Вкопчих се в дългите поли на сакото му, решена да го задържа до себе си.

– Не! Остани. Онова, което имам да ти кажа... е съвсем просто. И се отнася преди всичко до тебе.

– Добре. Слушам те.

С плах жест посочих великолепната обстановка около нас, която той бе създал за двама ни, имайки предвид при това неговото богатство, възпитание, безупречния му вкус и съответните връзки, направили възможно подобно чудо.

– Сам знаеш, че аз не мога да ти предложа нищо подобно.

– Лъжеш се – възрази той. – Ти притежаваш величествен дом в Нантер-Вил.

Не обичах никой да се шегува с паметта на мама, да се подиграва с оставеното от нея наследство, плод на толкова мъки и лишения, колкото и скромно да бе то. Самата аз отбягвах тази тема, отлагайки непрестанно срещата с нейния нотариус Вюрман, за уреждане на последните формалности по завещанието, в което без съмнение присъствах единствено аз.

– Исках да ти кажа, че с изключение на скромната си личност и чувствата ми към теб, не мога да ти предложа нищо.

– Никога не подценявай скромната си личност – промълви закачливо той.

– Престани... Та аз дори нямам работа!

От месеци насам и двамата бяхме изгонени от БТВ. Моето уволнение бе обосновано със сериозно нарушение при записа на първото предаване Културен коктейл, тъй като не се бях явила на заключителната част, поради което не получих и никакво обезщетение съгласно клаузите на договора за изпитателния период. Така и не се наложи да се явявам отново в кулата край Порт дьо Севр. Клое, асистентката на Давид, се бе заела да изпрати малкото ми лични вещи на последния мой адрес, тоест на улица „Риго“ № 29 в Нантер.

Що се отнася до Луи, служител и акционер в групата „Барле“, а освен това и брат на генералния директор, нещата не бяха минали толкова гладко. От една страна, той бе доволен, че се е избавил от подчиненото положение във фамилната империя, но от друга, нямаше никакво намерение да скача от кораба на династията по бански костюм, без спасителен пояс или лодка. Преговорите по финансовите въпроси, водени от неговия адвокат Жан-Мари Зерки, млад вълк от парижката колегия, бяха продължили седмици наред и приключили не без мъка със споразумение, съпроводено от число с много нули, което осигуряваше материално моя конкубин до края на дните му.

Луи не можеше да не знае, че ако се омъжа за него, цялото това богатство ще бъде и мое.

– Е, и какво от това? – отвърна ми той. – Всичко, от което се нуждая, всичко, което някога съм желал, е тук. В прегръдките ми.

Препратката беше очевидна. Думите му повтаряха текста на песента, под чиито звуци се бяхме слели в едно за пръв път преди година.

Това не бе просто намигване от негова страна. Знаех символичното значение, което Луи придава на музиката, на изображенията, на безбройните знаци, които ни заобикаляха и които непрестанно отекваха като ехо на нашите чувства.

Най-сетне се реших да задам въпроса, който отдавна таях в себе си, във всяка част от тялото си:

– Именно... Желаеш ли да се ожениш за мен?

Той ме гледа известно време, удължавайки до неприемливи размери паузата, след което върху лицето му се появи широка усмивка, съпроводена от прословутата трапчинка на дясната му буза, същата, която никога не мамеше и не прикриваше и чиято поява ме докарваше до възторг. Опита се да прокара пръсти в косите ми, но твърдата ми прическа му попречи, затова ги плъзна по тила ми и нежно го погали.

– Анабел Лоран – прошепна той с мекия си, топъл глас. – Малка сладка хитруша... Кажи ми... отдавна ли ми готвиш този удар?

Такъв беше Луи, когато му задаваха въпрос, на който не може да избегне отговора: беше в състояние да обърка питащия само с една усмивка, само с едно остроумие. Въздъхнах като срамежливо девойче и скрих поруменелите си бузи в рамото му.

– Да... Впрочем не. Преди малко ми хрумна.

Когато се сливах с него, когато се притисках в тялото му, когато пенисът му проникваше в мен, изобщо не се сещах за това. Ала достатъчно бе дори за малко да навлечем върху себе си социалните атрибути и ето че разликата във възрастта отново се превръщаше в препятствие... Хихикането ми на малко момиченце изобщо не показваше, че се държа като възрастна.

– Поздравления за изненадата. А си въобразявах, че аз съм този, който ще те удиви тази вечер... Струва ми се, че печелиш ти.

– Така и не ми отговори – възмутих се аз, без да го оставя да ми се изплъзне.

– И тъкмо тази вечер ли трябва да ти дам отговор?

Явно не отстъпваше. Изглежда, ситуацията го забавляваше, тъй като му даваше предимство, докато аз бях вперила поглед в устните му, очаквайки да произнесат онези две фатални и вълшебни букви.

– Ами да... – с невинен вид настоях аз.

– Никога ли не си чувала, че по нашите ширини мъжът е този, който иска ръката на жената, върху която е паднал изборът му? А не обратното?

– Не. А теб, изглежда, никой не те е осведомил, че не бива да крадеш годеницата на брат си в деня на тяхната сватба. Това пък е по нашите ширини, разбира се.

Целувката му ми се стори някак припряна и настоятелна. Що за смущение се опитваше да прикрие в този момент? Какъв неприятен отговор отбягваше да ми даде?

Няколко секунди по-късно устните ни се отлепиха и той очевидно бе възвърнал своята увереност.

– В такъв случай отговорът ми е „да“.

Гледах го слисана. Нима се оказа толкова лесно? Достатъчно е било да помоля, за да бъда чута? Да поискам, за да ми се даде? Да открия най-необикновения, най-нежния, най-влюбения, най-пламенния мъж на света и той да ми отговори с взаимност?

– Да... Да?

Дали взаимният ни обет бе изострил сетивата на двойките наоколо? Зад нас отекна едно всеобщо „да“, изригнало от гърлата на изпадналите в екстаз мъже и жени, сякаш за да подчертае до каква степен тревогата ми е била неоснователна. Въпреки това нелепата ситуация ни най-малко не смути Луи и той продължи с все същия уверен тон, сякаш ставаше въпрос за нещо очевидно:

– Да. Бихме могли да отпразнуваме нашия брак до няколко месеца. Какво мислиш по въпроса?

– До няколко месеца ли?

Неволно съзрях в този мъгляв и неочаквано за мен продължителен срок известна резервираност.

– Позволявам си да отбележа, че до този момент прибързаните решения не ти донесоха нищо добро.

Забележката му не само ме уязви. Тя отново извика в паметта ми фигурата на мъжа, обитаващ съседния дом, когото се опитвах по всякакъв начин да забравя. Ала как самият той би могъл да зачеркне веднъж завинаги от съзнанието си своя роден брат? Имах ли право да искам това от него?

– Напълно вярно – постарах се да смекча тона аз.

– А освен това... Трябва да довършим обучението ти.

Реших, че се шегува, и посрещнах думите му със закачлива усмивка, но изразът на лицето му веднага ме опроверга. В него нямаше и сянка на дяволитост. Напротив, рядко го бях виждала толкова сериозен.

– Обучението ми... Искаш да кажеш...?

– Еротичното, естествено – довърши изречението ми той.

Свитите му челюсти и напрежението, което усетих да обзема цялото му тяло, ясно показваха колко важно е това за него. Не случайно се връщаше към тази тема. Тя все още бе жива в него и той сякаш се бе превърнал в нейно въплъщение.

– Не го ли приключихме вече?

Имах предвид последните дни, последните месеци, а и онези преди тях, когато за мен той бе все още призрак, обсебил мислите ми като обитател на стаите в хотел „Шарм“, където се отдавах на него и на всевъзможните му превъплъщения.

– Смятам това като предварителна подготовка. Като усвояване на основните понятия.

Кой бе той, та да гледа толкова отвисоко и да принизява уменията ми в любовта, които, макар и наскоро придобити, не биваше да бъдат приемани като драсканици върху плочата на първолак? Толкова ли невежа бях? Или може би ме упрекваше за същата онази липса на чувственост, която неговият брат бе открил у моята двойница Орор?

Тилът ми се стегна и той веднага дръпна ръката си от него.

– Наистина ли? Значи, основни понятия?

– Да. Не се сърди, но истинското ти обучение тепърва започва.

Сега вече се изправих с намерение да се отдалеча.

Погледнах бегло към изхода и пред мен се откри необикновената гледка на задницата на Саломе, която извършваше вълнообразни движения над тялото на партньора, подобно на пантера, надвесена над плячката. Мъжът под нея очевидно едва издържаше. Грамадният му член, вирнат към нея, напразно се опитваше да я докосне и главичката, подобно на топка, всеки път отскачаше от гладкия й матов корем. В сравнение с нея аз действително не бях на ниво, но коя не би се почувствала като обикновена ученичка пред такава учителка?

– И в какво се състои продължението? Интересно ми е...

– Както при всяко обучение става въпрос за съчетание между теория...

Предположих, че има предвид книгите, които ми бе препоръчал.

– ...практически занимания...

С него, разбира се. В това отношение, струва ми се, през последните месеци бяхме постигнали значителен напредък.

– ...и накрая изпити, предназначени да легализират придобитите знания.

– Изпити ли? – възкликнах аз. – Нещо като зрелостен изпит в областта на секса?

– Предвиждам това да бъде по-скоро поредица от проверки.

– От какво естество? – запитах все още доста сърдито.

Той на свой ред се поколеба за миг, хвърли поглед към двойките наоколо, които бяха в разгара на любовната игра, задържа го недвусмислено върху някоя и друга кучешка поза или фелация, които оцени като вещо изпълнение, сетне отново се обърна към мен и изобщо не се смути от начина, по който го гледах:

– Хм... Донякъде в стила на тази вечер. Впрочем, ако желаеш, можем да приемем, че това е било твоето първо изпитание.

– Първото... – прошепнах сякаш на себе си аз. – И колко всъщност предвиждаш да бъдат те?

– Не зная. Броят им няма значение. Важното е аз и ти да установим наличието на напредък. Ти как смяташ?

Всяка нормална жена на мое място, а и самата аз, ако не бях до такава степен влюбена в него, незабавно би го отблъснала, би го оставила да се наслаждава сам на своите жалки Хиляда и една нощ. Ала в този момент не можех да направя нищо друго, освен да приема. Тъкмо когато трябваше да проявя упорство, да окажа съпротива, да се разбунтувам, аз казах примирено:

– Да... Смятам, че така трябва.

След измислени за случая ритуали като повелите от миналата година, какво ли още ми готвеше? Нови изпитания? Нови наказания? Колко нови проявления на Ерос и на Танатос ме очакваха? Поне бе свел броя на срещите в „Шарм“ до десет. Ясно ми бе, че този път не уточнява броя на уроците и че си присвоява правото да удължава моето обучение колкото си иска, отлагайки до безкрай неговото приключване. Без съмнение не го поставяше като условие за нашия брак, а по-скоро като подготовка. Въпреки всичко осъзнавах, че ще приеме да бъде напълно мой едва след като се е уверил, че от своя страна ме притежава изцяло.

Той, изглежда, долови тревогата, изписана в очите ми, защото ме прегърна, за да ме успокои, и побърза да уточни:

– Хей! Не се притеснявай. Предстоят ти само наслади. И това изобщо не поставя под въпрос дадената от мен дума.

В съзнанието ми се мярна думата виновен... Луи се чувстваше виновен по отношение на по-малкия си брат. Отдавна подозирах това, но за пръв път от месеци насам откривах подобни признаци у моя събеседник. Като бе нарушил сключеното между двамата споразумение, като му бе отнел годеницата, Луи отново бе разпалил конфликта, потушен с времето и от поредицата победи на Давид. Нещо повече, отмъквайки му в мое лице двойницата на Орор, той за втори път бе изтръгнал от обятията на Давид самата Орор.

Налагаше се Луи да прикрие това усещане за предателство чрез нови игри, чрез ново опиянение, отреждайки ми ролята на бутилката, която да му ги доставя, дори и с риск да ме строши в ръцете си.

– В крайна сметка само от нас зависи да направим нещо забавно.

– Забавно...?

– Ами да! Бихме могли например да описваме преживяванията си в твоето тефтерче „Десет-пъти-дневно“.

В затвореното пространство на първа стая тефтерчето, побрало еротичните ми мисли, естествено, се бе превърнало в средство за съвместно изразяване.

Желая те тотално

Откакто Луи лично бе вписал тези първи свои думи, ние непрекъснато беседвахме с негова помощ, обменяйки фантазми, желания, блянове и спомени, бяхме го превърнали в неизчерпаем източник на желания.

– Защо не – съгласих се едва чуто аз.

– Разбира се! – опитваше се да ме убеди той. – Нима не разбираш, че това ще придаде нов смисъл на този бележник? Благодарение на него ще превърнем изпитанията в същинско литературно предизвикателство.

Дълги минути той се отдаваше с необикновена страст на тези мечтания, уверен, че е на път да се захване с грандиозен проект, който ще ни сплоти отвъд желанието и свързаната с него пресита.

Вече не знаех какво да кажа, за да обуздая обзелото го въодушевление, което не можех да споделя, въпреки че чувствата ми към него си оставаха непокътнати. Още при първата ни среща бях почувствала, че Луи е човек, който не може да обича наполовина. Ако изборът му веднъж паднеше върху вас, това означаваше, че му принадлежите изцяло. От този момент нататък той започва да прониква в най-интимните ви кътчета, все едно че завоюва нова територия. Макар да се надсмиваше над жаждата за надмощие у своя брат, в това отношение той по нищо не се отличаваше от него.

Спасението ми дойде благодарение на първото познато лице, което се появи на разтворената двойна врата: Давид Гарше, любимецът на новия ми бъдещ съпруг и острие на галерията „Албан Соваж“. Очевидно не толкова отракан, колкото собствените си творения, младежът се стремеше да стои на разстояние от вихрещите се двойки и се осмели само да ми махне плахо с ръка.

Станах рязко и се приближих до него с приветлива усмивка, все едно че бяхме стари познати.

– Здравейте! Искрено се радвам да ви видя отново!

Пресиленият ми ентусиазъм допълнително засили смущението му.

– Здравейте – отвърна той, протягайки ми влажната си, мека длан.

Усетих, че донякъде обиден, Луи ме е последвал. С жест на собственик той прокара ръка по задника ми и се обърна към младото си протеже:

– Предоставям ти моя шедьовър, приятелю. Грижи се за него.

После се оттегли, увлечен от новодошлите гости, и ме остави насаме със слисания младеж, чиято нова прическа почти изцяло закриваше кръглото му лице.

– Готвите ли нова изложба? – запитах го аз в опит да разсея смущението му.

– Да, скоро предстои откриването. Впрочем след няколко дни.

– Пак ли при Албан?

– Отново там. Двамата с Луи ценят работата ми.

Странно бе да чуя как това съвсем наскоро излязло от пубертета момче нарича работа нещо, което не бе нищо повече от провокативна порнография. Въпреки това запазих хладнокръвие.

– Зная. Има теми, в които Луи влага цялото си същество.

Изглежда, той разбра намека, защото мигом поруменя и отклони разговора в друга посока:

– Освен това сега той е мажоритарен собственик на галерията.

Ето ти новина. Потиснах раздразнението си и реших по-скоро да го разпитвам за новите му творби, тъй като по принцип един художник, достоен да се нарече такъв, е способен да говори единствено или почти единствено за себе си. Изобщо не се съмнявах, че това хлапе с все още жълто около устата спада към тази категория:

– И какъв материал избрахте? Отново ли надуваеми играчки?

– Не, не... – намръщи се леко той, засегнат от скрития ми сарказъм. – Новата ми инсталация ще бъде ориентирана към видеото.

– Нима? И какви филми?

– Преди всичко заснети в реално време с уебкамера.

– Твърде интересно – насърчих го аз.

– А в някои случаи, като тази вечер например, с охранителни камери.

– Тази вечер ли?

Свитите му вежди ми показаха, че явно е казал повече, отколкото е трябвало, и преди всичко, че няма представа как да се измъкне от положението. Според него най-важното бе да не засегне по никакъв начин годеницата на своя спонсор.

– Да, след това, естествено, всичко може да се редактира.

Ако се вярва на начина, по който примигна, очевидно бе направил втори гаф. По-скоро трети, ако броях как се бе изпуснал по повод ангажиментите на Луи по отношение на галерия „Соваж“.

– Ето че ставам твърде любопитна! – глезено казах аз и се изкикотих по неприсъщ за мен начин. – Ще ми покажете ли?

– Защо не...

Той стоя в недоумение известно време и едва след това разбра, че съм готова да го последвам. Прекосихме големия салон, вече претъпкан с гости в рединготи и в бели или пъстри бални рокли. Отведе ме в хола, където под стълбището имаше малка врата, водеща към сутерена.

Може би донякъде бе неприлично, че той пръв ми показва тази част от сградата, но наистина потръпнах, когато видях пред себе си тежка бронирана врата. Тук обзавеждането беше съвсем модерно и нямаше нищо общо с това на горните етажи, белязани от патината на времето. По тесен, боядисан в сиво безлюден коридор, с инсталационни тръби по стените, стигнахме до втора метална врата, през която влязохме в помещение с видеоуредба и десетина екрани за наблюдение.

– Ето! Оттук може да се види почти всичко, което става в къщата.

Преддверието, входът, салонът, трапезарията, където двойките продължаваха изтощителните си занимания, библиотеката, кухнята, градината и дори бъдещата ни спалня. Нито една стая не бе пропусната.

Ала не това привлече вниманието ми.

– И записвате всичко? – запитах аз, като махнах с ръка към стената с мониторите.

– Не. Само онези, до които мига червена лампичка.

Значи, входът, салонът, трапезарията.

В горния ляв ъгъл на тази телевизионна мозайка имаше два тъмни екрана.

– А тези закъде са? Можем ли да ги включим?

– Нямам представа... – съвсем смутено промърмори той.

– Хайде – подканих го аз. – Сигурно ще бъде забавно.

С разтреперан пръст и с движения на зомби той натисна поредица бутони. Моментално познах стаите. Те не бяха от дома на госпожица Марс, а от съседния дом Дюшеноа. Първата беше салонът в помпейски стил, който в този момент беше пуст и потънал в полумрак. Върху втория екран се виждаше спалнята на Давид, също едва осветена, но достатъчно, за да могат да се различат очертанията на две тела, които извършваха ритмични като на метроном движения, сякаш следващи указанията на хронометър. За самоличността на мъжа не можеше да има никакво съмнение: атлетичната фигура, сребристата превръзка на лявата китка, но се наложи да потърпя цяла минута, през която Гарше смутено се покашляше, докато зърна лицето на дълготелата партньорка на Давид.

Тя вдигна ненадейно завесата от руси коси и видях ухилената, изпаднала в екстаз Алис Симонсини. Бившата любовница, прокудена преди известно време, но отново спечелила благоволението на принца.