Хотели. Втора стая

29.

О, удивителна власт на екрана. О, затъпяваща магия на телевизията. О, смайващо въздействие, което пропъжда грижите и рестартира блокиралите от стреса умове.

Ето защо, затрупана от толкова нова, при това смразяваща информация, първият ми рефлекс бе да пусна телевизора и да се оставя да ме унесе блудкавото мърморене на сутрешните предавания. Вяло сменях каналите и спрях само за да изпратя съобщение до Зерки и да го помоля да помогне на София и Фред да излязат от кашата, в която самата аз ги бях забъркала. След това продължих да минавам от рекламни клипове към не по-малко скучни информационни канали.

Между две спортни новини успях да уловя кратко съобщение за сливането на „Барле“ с GKMP. Икономическият журналист, някакъв плешив сухар, обясняваше положителните ефекти от това сливане върху курса на акциите, показвайки съответната крива: „...покачване от 9,7% за акциите на групата „Барле“ от първи май насам и 11,2% при GKMP за същия период, което представлява най-значителният растеж за последните три години... Най-малкото, което би могло да се каже, е, че пазарите приемат благоприятно това сливане.“

Самата аз си повтарях друго едно сливане: Е + О + Д = истина. Три самоличности, принадлежащи обаче на две физически лица. Питах се дали съществува математически символ за обозначаване на несигурността, която тегне върху един от елементите на една формула.

Когато най-сетне излязох от вцепенението, подирих допълнителна утеха в лаптопа, като се сетих, че компютърният гений Ив може би е успял да проникне и в електронната ми поща.

С удивление установих, че при търсенето на „Емили Льобурде“ в Гугъл излизат почти толкова малко резултати, колкото и при „Орор Делбар“. Съответствие имаше само в един отговор. Той водеше към регистъра на агенциите за недвижими имоти, които сочеха госпожица Емили Льобурде като миноритарен акционер в Гражданско дружество за недвижими имоти „Тур де Дам“, редом с господата Давид и Луи Барле.

Информацията беше незначителна, но въпреки това пот-върждаваше съществен факт:

– Тя е жива...? – промълвих гласно с разтреперан глас.

В противен случай защо все още фигурира в този регистър? Набързо прегледах правилата за използване на сайта и се убедих, че регистърът се обновява всяка година. Значи, присъствието й в структурата на дружеството на братята Барле можеше да означава само едно: Емили Льобурде, тоест Орор Делбар, все още е съществувала на 1 януари 2010 г.

Подобно на появил се изневиделица липсващ пиксел, това сведение разкри фамилната картина на „ДелБарле“, както някои шеговито са ги наричали. Едва ли са имали представа колко точно тяхната игра на думи е отразявала реалността!

Ето защо свидетелствата за смъртта на Орор бяха толкова противоречиви.

Ето защо Флоранс Делбар беше така смутена, когато заговорих за изчезването на дъщеря й.

Ето защо един от моите последни клиенти като компаньонка ми бе заявил, че четвърт час преди това ме е зърнал на площад „Сен Жорж“, докато в действителност бе видял моята двойница.

Ала колкото и да се изясняваха нещата в резултат от това разкритие, все още оставаха много бели петна. Задавах си въпроси без никакъв ред: кой бе откраднал акта за осиновяване на Емили-Орор; на кого от семейството или от приятелския кръг е било известно, че на сватбата на Орор с Давид, на 18 юни 1988 година, всъщност става свидетел на кръвосмешение; защо някои ключови фигури от тази драма се бяха съгласили през цялото това време да играят отредената им роля, потвърждавайки мнимото самоубийство на Орор.

След този вихър от въпроси без отговор имаше някои, които бяха по-болезнени от всички останали: след като Орор все още бе сред нас и живееше в Париж, недалеч от „Тур де Дам“, защо през всичките тези години Давид и Луи бяха дирили нейна двойница? Сценарият, който бяха обрисували пред мен от самото начало, ставаше на пух и прах.

След като Орор бе жива, какво представлявах аз за тях?

И още нещо ме измъчваше, дори повече от безумната любов между осиротелите брат и сестра, повече от лудостта, която бе накарала един мъж да вземе за съпруга жена от неговата кръв само за да изцели понесените в детството рани... Луи, моят Луи, какво място заемаше той във всичко това? Каква бе неговата роля?

Ребека твърдеше, че Луи пръв е заподозрял връзката между Давид и малката Орор на плажа Еклюз. Значи, е знаел тайната на техния брак. Ала бе ли участвал, както аз самата предполагах, в постановката, организирана от Давид, за да скрие своята сестра и жена от очите на света?

Това изглеждаше очевидно. Също както от известно време подозирах, че разказите за обстоятелствата около фаталния инцидент на 25 декември 1989 година са резултат от договорка между братята Барле. Ала защо? Как така Луи, в чиято искрена любов към Орор не се съмнявах, се бе съгласил на подобна сделка? Не би ли трябвало да направи всичко възможно, за да попречи на този съюз и да отнеме любимата жена от брат си?... От техния брат, тъй като според закона Давид бе колкото неин брат, толкова и негов.

Нещо повече: при положение, че след злополучната смърт на родителите им отношенията между братята съвсем са се влошили, Луи е могъл безброй пъти, и то напълно основателно да се отрече от дадената дума и да разкрие пред всички ужасната истина за двамата съпрузи. Представях си каква медийна бомба ще избухне, ако излезе заглавие Давид Барле (генерален директор на групата „Барле“): кръвосмешение, измами и изчезване...

По този начин Луи би спечелил едновременно своята любов и законното място начело на империята „Барле“.

Не, нямаше никакво обяснение защо не бе изиграл този коз. Нима между врагове не бяха позволени всички средства? Никой не би могъл да ме убеди, че между тях е съществувало примирие, продължило повече от двайсет години. Защото никой от двамата не се бе отказал от борбата. Вече бях размишлявала върху това: как би могъл да бъде обяснен фактът, че при толкова завоевания никой от тях не се бе оженил до моята поява в техния живот?

Ако съглашението между тях е оцеляло, това означава, че ги свързват общи интереси или някаква страшна тайна. Друго обяснение не виждах. Върху какво почиваше този съюз на противоположности? Какъв натиск оказваше всеки от тях върху другия?

След като не можах да обхвана този проблем с всички негови разклонения, отново посегнах към мобилния телефон и дълги минути гледах снимката с коледната елха, надявайки се да почерпя от нея някакво вдъхновение.

– Господин и госпожа Льобурде – представих ги аз.

Двамата непознати възрастни се бяха сдобили със самоличност. Те можеха да бъдат само родителите на Емили и на Давид. Снимката вероятно е била направена няколко седмици или няколко месеца преди постъпването на брата и сестрата в Сен Броладр. Какво ли се бе случило със семейство Льобурде през краткия интервал от Коледа на 1971 година до март 1972 година? Как е станало така, че за толкова малко време децата им са останали кръгли сираци?

Твърде рано бе за каквато и да било хипотеза. Питах се само с какви сведения са разполагали приемните им родители. Флоранс Делбар бе заявила пред мен, че не знае нищо за миналото на Орор преди постъпването й в сиропиталището. Ала можех ли да й се доверя? Та тя бе потвърдила смъртта на дъщеря си и дори бе разиграла комедията с посещението на гробищата! Възможно ли бе да не знае нищо?

Чувствах се изгубена повече от всякога в тази гора от знаци и чак до обяд търсих някакъв ориентир. Вече ми се струваше, че всяка подробност има особено значение. Дори последният проект за татуировка на Луи придобиваше друг смисъл: инициалите S и F, редом със скалите, където се предполагаше, че е загинала Орор, вече звучаха в ушите ми не като девиза Semper Fidelis, а като израз на връзката между двамата прокълнати любовници Емили-Орор и Давид. Soror et Frater, „сестра“ и „брат“ на латински.

Всички тези сведения бушуваха в мен като неуспешно проведен химичен експеримент. Сякаш гъста пяна бе запълнила мозъка ми. Всички данни бяха налице и въпреки това сякаш губех ориентир. На кого да вярвам? Към кого да се обърна за помощ?

Луи? Той щеше да отрича очевидното. Ребека? Тя щеше да се опитва да прикрива истината зад недомлъвки. София? Маршадо?

Телефонът сякаш взе решение вместо мен.

– Обажда се Жан-Марк Зерки. Луи ми съобщи за проблемите на вашата приятелка... Онази, с която бяхте онзи ден.

Значи, капитан Льошер бе уведомил Луи, че по време на обиска в дома на госпожица Марс неговите хора са засекли неочаквани посетители.

– За щастие – продължаваше невъзмутимо адвокатът, – полицията не е установила нито взлом, нито опит за унищожаване на доказателства, каквито са били първоначално подозренията, предвид приятелството на двамата младежи с вас.

Унищожаване на доказателства? Не, но укриването им от полицията. Поне така се надявах. Дано Фред да е успял да запише файловете преди пристигането на ченгетата и да скрие флашката при задържането!

– Ще бъдат ли освободени?

– По принцип още днес следобед.

– Знаете ли какви записи са иззели хората на Льошер от уредбата?

– Не, за съжаление. Още не. Блокирали са мястото до първото заседание на съда. Пред това няма да можем да се доберем до уредбата.

Това не беше особено добра новина за делото срещу Луи. Цялата нападателна стратегия на Зерки се основаваше на прословутите видеозаписи с рускините. Без тях щеше да бъда много трудно да се докаже вината на Давид и да бъде оневинен по-големият му брат.

Следващите няколко часа прекарах в дълбок сън, който постепенно стана повърхностен и осеян със странни видения. Пръснати безредно около вцепененото ми тяло, записките на Луи сякаш плътно покриваха с думи кожата ми. Виждах в съня си как те се надигат, като подхванати от вихрушка. Всяка дума приемаше формата на органа, на който бе посветена, и постепенно оформиха телата ни в странно хартиено изваяние.

След като не можехме да правим любов, щяхме да „правим думи“.

Ала много скоро всяка строфа се откъсна от останалите и вместо да се присъедини към съответната, посветена на другия пол – торсът на Луи към гърдите на Ел например, – тя се устреми към зоната, която най-силно я привличаше, следвайки единствено повика на желанието. В резултат видях как устата му се прилепя към моя задник, едната ми гърда гали неговия скротум, а половите ни органи се сляха, левитирайки по удивителен начин. Разчленени по този начин, ние вече не срещахме никакви препятствия пред взаимните ни ласки. Бяхме се избавили от оковите на ставите и на обичайната ни гъвкавост. Чрез магията на думите за нас станаха достъпни всевъзможни еротични акробатики.

Дали щях да изпитвам същите желания, ако в този момент Луи наистина бе при мен в стаята? Върхът на езика ми докосна кафявия връх на ануса му, тъй чувствителен, че при всеки допир хартиеният сфинктер се свиваше. Розов лист за мъжа с розата.

Бих се заклела, че чувам как хартиените листи шумолят в плен на екстаза. Когато вече не можеше да издържа, носът превзе с щурм моята вулва. Започна да си играе с нея, галейки устните с благородната си извивка и с ноздрите. После без предупреждение пъхна издутината на върха си, която така добре познавах, във вътрешността на вагината. Жадно вдъхна миризмите, които тя излъчваше. Започна да се движи в мен като малък пенис по средата на лицето, който на моменти се губеше между бедрата ми, докато не изпитах лек и неизказано приятен оргазъм. Чиста течност обилно протече от мен.... Това бе мастило.

Тези приятни съновидения бяха прекъснати от ново повикване по телефона. Листите хартия нападаха и останаха неподвижни около мен.

– Мамка му, слава на Бога, най-после се обади!

– Софи, къде си!

– Двамата с Фред сме. Току-що излизаме от участъка на Девети район.

– Всичко наред ли е?

– Като след нощ, през която ни разпитваха две гадни ченгета и едно ченге-алкохолик.

– Горката София... Съжалявам...

– Когато решиш следващия път да ме молиш за услуга, забрави, че съм най-добрата ти приятелка. Окей?

Сигурна бях, че ако се наложи, ще ми помогне, без да се колебае нито за миг. Ала разбирах защо е толкова ядосана.

– И какво точно се случи?

– Онова, което вече ти обясних. С тази подробност, че преди да ни хванат на излизане, успяхме все пак да запишем видеото върху мобилния на Фред. И през ум не им мина, че в него може да има някаква информация! Дори не се сетиха да проверят съдържанието на смартфоните ни.

– Откачена работа.

– Ами да... Да им се не види и суперченгетата!

– А останалите записи в паметта?

– Изтрихме всичко. Нито полицията, нито Давид няма да могат да се доберат до тях. Единствените запазени записи са у нас.

– Страхотно! – въодушевих се аз. – Софи... Не зная как да...

– Трябва да благодариш най-много на Фред. Ако не беше такъв гений на информатиката, щяха да ни хванат по бели гащи.

Каква ирония! Съдбата на сегашния ми любовник беше в ръцете на моя бивш.

– След малко имаме среща със Зерки в кафене „Антикер“ – продължи София. – Трябва да му предадем онова, което забърсахме. После се прибираме у дома, вземаме си душ, ще се чукаме като зайци, а след това ще спим два дни и две нощи.

– Програмата си я бива – засмях се тихо аз.

– Ами ти? Как си? Доколкото разбрах от адвоката, Луи е влязъл в ролята на герой-спасител...

– Да. Той...

Лъга отначало докрай. Прикри брат си, кръвосмесител. По този начин се отрече от жената, която обича. И заложи на карта любовта си към мен.

Ала можех ли да й обясня всичко това с няколко думи по телефона?

– ...беше незаменим – довърших най-после аз.

Не за мен, незаменим, както пее Азнавур. За второто бях сигурна, но що се отнася до първото, колебаех се повече от всякога. Дали бе сторил всичко това за мен, или не? Наистина ли бях намерила място в сърцето му? Мъртвата Орор се рееше като сянка между нас. Ами ако беше жива? Нямаше ли да е превърне в моя съперница?

Тъкмо в този момент върху екрана на мобилния над името на София се появи името на моя годеник.

– Имам друго повикване – съобщих аз на моята приятелка. – Луи е.

– Обади му се.

– Не, няма проблеми. Ще се обади отново.

Той наистина звъня без прекъсване през целия следобед на все по-кратки интервали. Ала аз всеки път отклонявах повикванията. Накрая се измори, опитите му станаха все по-редки и накрая се отказа.

Какво ли би ме посъветвала мама при тези обстоятелства? Какво пословично просто решение би прошепнала ласкаво на ухото ми тя, която винаги ми бе сочила правия път?

– „Прибери се у дома, мила.“

Мод Лоран имаше отговор на всеки въпрос, който й поставяше животът, но според нея съществуваше само един лек за всички злини: „Прибери се у дома“. Намери си подслон, върни си при извора. Намери себе си.

С просълзени очи си помислих за къщата в Нантер, която бях продала. Моята къща. За това, че занапред единственият ми пристан бяха тези бездушни стени в един град, където завинаги ще си остана момичето от предградията, което Давид е забърсал.

– Прибери се у дома... – повтарях си гласно аз.

Скочих като ужилена от купчината разбъркани чаршафи, още влажни след неспокойния сън.