Хотели. Втора стая

15.

31 май 2010 година

Най-важният урок по журналистика не се научава по време на лекциите. Дори моят мустакат професор бе запазил по този въпрос виновно мълчание. А всъщност правилото е съвсем просто и може да бъде изразено с едно изречение: реалността не е на наша страна. По никакъв начин и при никакви обстоятелства.

Начинаещият журналист, изпълнен с мечти за репортажи и заглавия на първа страница, наивно вярва, че фактите представляват обширна градина, чиито зрели плодове сами ще паднат в ръцете му, за да се превърнат в статия. Това изобщо не е вярно. Истината се съпротивлява. Бунтува се, подиграва се с вас и непрекъснато се стреми да ви се изплъзне. Истината на терен, както се казва на професионален жаргон, е измамна фасада, съставена от поредица заблуждаващи паравани, всеки от които се издига пред вас като препятствие.

Препятствието, с което се сблъсках този ден, ми се стори непреодолимо:

– Сен Броладр?

Служителката от Отдела за медико-социални грижи в департамента Ил е Вилен от другата страна на линията едва не припадна.

– Това не е ли най-голямото сиропиталище в региона?

– Но това е било преди много време, госпожице... Закрито е преди повече от двайсет години!

Препятствие номер едно.

– А!... Но все пак архивът му е наличен?

– Да, при нас е, както и цялата документация относно осиновяванията в департамента.

– Разбирам. Възможно ли е да направя една справка?

– Зависи какво имате предвид... Архивът е при нас, в Рен.

– Издирвам документите за пребиваването на две деца, обитавали Сен Броладр през седемдесетте години.

– Това вашите родители ли са?

Постоянно забравях тази подробност: разликата във възрастта между мен и Луи и Давид често водеше до объркване. Дали трябваше да излъжа? Прецених, че в определен момент ще се наложи да докажа моята самоличност, и измамата щеше да се разкрие от само себе си.

– Не... Но единият от тях е мой девер.

– В такъв случай не мога да ви помогна. Освен ако не разполагате със съдебно постановление, разбира се.

Препятствие номер две.

Въздъхнах дълбоко, прецених ситуацията и продължих настъплението.

– Само един въпрос: какво е станало със сиропиталището?

– Имате предвид сградата ли?

– Да... Съществува ли още?

– Струва ми се, че е изоставена. Имаше няколко проекта да бъде преустроена в луксозен хотел, само че нито един от тях не бе реализиран и сега сградата се руши. Много жалко, защото е забележителна от архитектурна гледна точка...

Няколко справки в Интернет бяха достатъчни, за да науча, че пансионът „Сен Жозеф“, както го бяха нарекли сестрите от францисканския орден, е построен в началото на ХХ век в характерния за Нор Па дьо Кале стил. На няколко стари пощенски картички се виждаше величественият вътрешен двор и камбанарията, извисяваща се над главното здание.

След раздялата с Флоранс Делбар по-голямата част от следобеда прекарах в квартала Рокабей, като бродих из пустите улици, осмисляйки онова, което бях научила от приемната майка на Орор.

Разходката ми помогна не само да се поразсея, но и да изясня положението. На два пъти все пак се отбивах в близките бирарии, за да утоля жаждата си, а след това изядох две палачинки с масло. Междувременно прегледах в мобилния си телефон получените през деня съобщения.

Освен кода за достъп до блога, друг знак от Луи нямаше. Не ми бе ясно дали това означава, че спазва наложената от мен дистанция, или пък се възползва от нея, за да продължи с осъдителните си постъпки.

Преди да се завърна в хотела, приседнах на един огромен кнехт с формата на пенис, покрит с олющена черна боя. Унесох се, гледайки движението на крановете по кея Дюге-Труен, най-достъпната зона на търговското пристанище в Сен Мало. С контейнерите, подобни на гигантски кубчета за игра, всичко изглеждаше толкова просто. Те така чудесно се подреждаха – без изненади, без уловки.

Двойният сандвич, който си поръчах в стаята, не можеше да се сравни с приготвения от Изиам в „Шарм“, но благодарение на него постигнах чувството за ситост и спокойствието, от което сега се нуждаех. След благотворния душ се сгуших в пеньоара с миризма на чисто пране, захапах препечения хляб със сочна плънка и пуснах телевизора, като разсеяно проследих вечерните новини. Ала ето че поредното съобщение привлече вниманието ми и ме накара да се задавя. Кашляйки шумно, вперих очи във водещия:

„Неочаквано развитие в случая с галерията „Соваж-Барле“, при който, нека ви напомня, Луи Барле, по-големият брат на генералния директор на медийната група „Барле“, вече е в ръцете на правосъдието. Днес следобед прокуратурата на град Париж му отправи официално обвинение, което гласи: предлагане на материали с порнографско съдържание на малолетни и подбуждането им към неприст...“

Това обясняваше мълчанието на Луи. В този момент той трябваше да подготви защитата заедно със своя адвокат, проучвайки подробно материалите от разследването в търсене на слаби места.

„... затвор за Луи Барле е все по-вероятна хипотеза, след като стана ясно, че той има вече няколко присъди за ексхибиционизъм.“

Значи, случаят с колата, за който ми бе споменал Давид, не беше измислица и присъстваше в съдебното му досие. Не виждах нищо романтично във факта, че моят бъдещ съпруг е обект на съдебно преследване. Не бях от жените, които въздишат по лоши момчета.

Отпих голяма глътка газирана вода в опит да прочистя гърлото си.

„Ала според новинарския сайт „Медиатак“ най-утежняващите обстоятелства в случая с Луи Барле не са миналите му деяния, а сегашните му постъпки, които могат да бъдат определени най-малкото като скандални...“

Разлях чашата в момента, когато, заедно с няколко милиона французи, видях върху екрана да минават избрани моменти от блога Ел & Луи.

Ала за разлика от останалите зрители, разкритията по адрес на Луи Барле за мен не бяха нещо ново. Човекът, станал плячка на обществената злоба, бе мой мъж. Бе моята любов. Принадлежеше на мен, защото го обичах. Бе част от моя дъх, от моята кожа, от моята ДНК.

„Става въпрос за сайт в Интернет, в който той открито споделя безразборните си връзки с професионалистки в областта на секса, като стига дотам да излъчва директно изпълненията си с тях...“

Изумлението ми стигна своя връх, когато се появи собственикът на „Мадиатак“ Ален Бернардини, за да опише разкритията на журналистите.

Оказа се, че това е същият онзи професор, когото обожавах като студентка и когото уважавах преди всичко за неговата неподкупност и свобода на мисълта. Ето че сега се превръщаше в мой враг. Бях не разочарована, а направо зашеметена от неговата демагогия и опортюнизъм.

Благодарение на безжичния Интернет в хотела можах да установя катастрофалните последици от тази клеветническа кампания в медиите. Дори най-толерантните коментатори, скрити зад псевдоними, осъждаха разгласяването до най-интимни подробности на личния живот и на развратното поведение от страна на Луи Барле. Нямаха нищо против да прави каквото си ще, но не и да го прави достъпно за непълнолетни. Никак не бе чудно, че Антоан Гобер и неговите помощници от АРВУОУ бяха в първата редица на тази атака, доволни от тази първа победа над човека, който според тях олицетворяваше упадъка на нашето общество.

През нощта трудно заспах. Въпреки климатика в стаята сънищата ми бяха трескави, спохождани последователно от Давид, Бернардини, Гобер и Саломе, която ги разпалваше един след друг и всеки път ми намигаше подигравателно, сякаш искаше да ми каже: „Както виждаш, никак не е трудно да ги накараш да говорят онова, което искаш“.

На сутринта реших да напусна хотела и отново да се настаня в „Рош брюн“, къщата на фамилията Барле в Динар, разположена на десетина километра от другата страна на залива.

Времето се бе оправило и докато минавах с таксито по крайбрежния път през Сен Серван, не откъсвах поглед от възхитителната гледка. Шофьорът ме остави до западния край на нос Малуин, в началото на крайбрежните скали, по които бяха накацали разкошните вили, строени в началото на миналия век. Доста се учуди, че го накарах да спре пред тази изоставена къща, но щедрият бакшиш го накара да си спести коментарите.

В завръщането ми на това място може би имаше нещо зловещо, след като вече знаех, че съм двойница на Орор, загинала долу, сред скалите. Ала все пак се надявах да открия други важни сведения, подобни на онези, които ме бяха накарали да тръгна по следите на семейство Делбар. За щастие, на тръгване се бях сетила да взема големия ръждясал ключ.

Също както преди година, най-напред избърсах праха от пода и от мебелите, а след това проветрих просторните помещения. Вътре нахлу северният вятър, който сега не бе толкова силен и носеше по-скоро живителна свежест.

След солидната закуска реших да си спестя почивката, за да посветя останалата част от деня на подробно проучване на вилата, много по-щателно от първия път, когато бяхме заедно със София. Не пропуснах нито един шкаф, нито едно чекмедже, нито една пластинка на паркета или стена, която да отеква на кухо, тъй като не бях забравила за скривалището в кабинета на Луи. Дори изследвах няколко пъти някои от най-подозрителните места в спалните на първия етаж. За съжаление, не открих нищо ценно, само няколко овехтели дребни украшения, чиято стойност си бе отишла заедно с обитателите на този дом. Очевидно умът ми и петте ми сетива не бяха достатъчни.

След като не попаднах на нищо ново, реших да прегледам още веднъж семейните снимки, защото помнех, че предишната година така и не бях успяла да отворя две от чекмеджетата. Тук нямаше никакъв подходящ инструмент с изключение на металните закачалки и няколко тъпи ножа. Затова реших да прескоча до бараката в дъното на градината, откъм морето, точно до стълбите, които водеха към крайбрежния път.

Тя представляваше дъсчена постройка с покрив от ръждива ламарина, доста мизерна на вид в сравнение с пищната вила. Вратата нямаше ключалка, а разбитият катинар сочеше, че някой преди мен вече бе влизал в нея с взлом. Реших, че предметите, представляващи някакъв интерес, вече отдавна са задигнати. Оставаше ми само да дръпна вратата и да се вмъкна сред полумрака, осеян с всякакви вехтории. По средата имаше по-голям предмет, затрупан в течение на годините с ненужни вещи, които като по чудо пазеха равновесие. Оказа се, че това е малка моторница от лакирано дърво, подобна на прочутите „Рива“ от петдесетте години. Бе толкова разбита, че не можеше да се разбере какъв модел е, ала когато се наведох, открих, че корпусът има пробойна отпред на десния борд.

– Я да видим... Какво се е случило с тебе? – прошепнах, докато опипвах колебливо олющения лак.

Макар лодката да остана безмълвна, отговорът беше очевиден: явно се бе натъкнала челно в подводна скала. За силата на удара можеше да се съди по размерите на зейналата дупка отдясно. Стана ми чудно защо не бе потънала и как бяха успели да я изкарат на буксир. Може би злополуката бе станала съвсем близо до брега. Възможно бе тази „Рива“ да се е нанизала върху скалата и след това отливът да я е повдигнал и е направил възможно извличането й на пясъка.

Ала най-важният въпрос за мен бе: защо семейство Барле бяха запазили тази разбита лодка?

Надявах се сред вехториите да открия и други интересни вещи, затова продължих да ровя, забравила, че бях дошла за инструмент, с който да отворя чекмеджетата.

В резултат от принудителни прояви на ловкост и с цената на немалко нападали по главата ми предмети и драскотини успях да се промъкна под лодката. Веднага го видях: ръждясало сандъче с формата на куб, оставено направо на земята. Беше малък сейф с цифрова заключалка. Познанията ми в областта на сейфовете не бяха по-големи от тези за лодките, но моделът ми се стори доста стар. Бронзовата боя се лющеше от металната повърхност като стара кожа. Без да разчитам особено на успех, се опитах да завъртя циферблата. Той напълно очаквано оказа съпротива и единственото, което постигнах, бе да натъртя дясната си ръка.

– Хм... Изглежда, отказваш да окажеш съдействие.

Справянето с подобна ключалка далеч надвишаваше възможностите ми и вече не виждах как ще мога да се справя със собствени сили. Въпреки това реших да не се отказвам. Никой не крие току-така сейф, ако в него няма нищо важно. Макар да се съмнявах, че ще открия вътре някакви ценни предмети, предчувствах, че съдържанието под дебелата метална броня представлява интерес за мен.

За да прикрия безсилието си, го огледах от всички страни и от дясната му страна, почти на равнището на земята, открих участък, където ръждата бе достигнала доста дълбоко. Грабнах наслуки една стара лейка и след като нанесох няколко звънки удара на това място, установих, че металът се рони, и не след дълго там зейна малък отвор. Стана ми ясно, че с подобно импровизирано сечиво няма да се справя, но нямаше да постигна повече дори да използвах истински чук.

Все още пазех картичката с номера на таксиметровата служба и след по-малко от четвърт час колата ме очакваше пред входната врата.

– Има ли наблизо магазин за инструменти?

По обед, през работен ден пътят беше почти пуст, а в хипермаркета почти нямаше клиенти. Пътят на отиване и връщане и покупката на малка газова горелка за трийсетина евро не ми отнеха повече от един час.

Върнах се при сейфа, коленичих пред него като пред идол, сложих си слънчевите очила, за да предпазя очите си, и следвайки упътването, запалих горелката. Синкавият пламък захапа корозиралия метал.

Резултатът направо ме удиви. Всеки път, когато приближавах късия плътен език от пламък, той сваляше нов пласт метал. Краищата на отвора грееха в красив червен ореол и не след дълго той придоби размерите на монета от две евро. Двайсет минути по-късно бе колкото капачка от буркан и не бе минал половин час, когато реших, че вече мога да пъхна три пръста, палеца, показалеца и средния, използвайки ги като щипци. Оставаше да се надявам, че предметите ще минат през отвора.

Преди да опитам, трябваше да изчакам металът да изстине. Обзе ме напълно ирационален страх, че вътре може да се таи някакво животно, обезумяло от времето, прекарало в този затвор, което ще ме захапе за ръката. Очевидно нищо подобно не се случи и вместо това напипах малък картонен плик. По-навътре открих още няколко, без да мога да определя точно колко са на брой. Отне ми доста време, докато извадя всичките, като използвах най-подходящите за целта инструменти, които открих в къщата, сред които и чифт китайски клечки за хранене.

С помощта на фенерчето на мобилния телефон се уверих, че вътре не е останало нищо.

Отнесох почернелите пликове в спалнята, където бяхме прекарали нощта със София, и ги подредих пред себе си върху леглото. Преди да потъна в дълбок сън, изтощена от положените усилия, успях да зърна, че нечия ръка бе надраскала с молив в горния край на всеки от тях – Давид, Орор, Ортанс, Андре... Всеки от тях имаше свое досие.

Що се отнася до почерка, надписал документите, веднага го разпознах без всякакво колебание въпреки натежалите си от сън клепки: беше почеркът на Луи.