Хотели. Втора стая

26.

5 юни 2010 година

Представете си торба с топчета, изсипана върху ледена пързалка, и ще добиете представа са мислите ми в този момент. Хипотези, които се блъскат една в друга без всякаква логика и изчезват така бързо, както са се появили.

Най-устойчива от тях се оказа тази, според която Давид управлява „Шарм“ под рожденото си име Льобурде, към което е добавил женско собствено име, за да прикрие следите си. Знак за това бе буквата Е, която бях открила в съблекалнята на Сен Броладр: може би е избрал името на своята детска любов? Е като Емили?

Естествено, подобна възможност имаше предимството, че дава отговор на няколко въпроса: защо хотел „Шарм“ бе предпочитано място за компаньонките от „Нощни красавици“ и как е било възможно инсталирането на камери за наблюдение от Андре Барле. Ала, от друга страна, тя повдигаше нови въпроси.

Луи ме бе излъгал или бе пропуснал да ми съобщи, че този хотел, в който бе разцъфнала нашата любов, е споделена собственост между него и брат му. А това означаваше, че не би могъл да бъде чужд на обзавеждането с тези камери, прозрачни огледала и другите шпионски приспособления в стаите.

И как биха могли да знаят за цялата тази система и дори сами да са я изградили, без да им е известно, че тя е свързана с видеонаблюдението в сутерена? Това бе лишено от всякакъв смисъл.

Продължавах да преобръщам мислите си с надеждата да постигна някаква яснота, както Елиза Дулитъл от Моята прекрасна лейди върти камъчета в устата си, и все така се шляех по улиците на „Нова Атина“. По едно време смятах да поразпитам господин Жак, но без съмнение той както винаги щеше да прикрие своите господари.

Не се обадих и на нито един от двамата братя, а само пуснах есемес на Маршадо. Известно ли му бе, че когато преспа с мен, всъщност се е валял в чаршафите, принадлежащи на неговия стар приятел?

В отговор той ми писа, че е получил съобщението ми и че в момента пътува към Сен Броладр, за да се опита да проучи мястото по-обстойно и на светло.

„Не искам да се връщам, не искам да се връщам... Не искам да се връщам самичка у дома“, въртяха се в съзнанието ми думите на една песен, която мама обичаше да си тананика, докато шета в кухнята, когато бях малка. Бях изпаднала в душевното състояние, описано в този хит от осемдесетте години.

Макар гарсониерата на улица „Трезор“ да се бе превърнала в мое убежище, предварително знаех, че този път няма да намеря там нито спокойствие, нито отговори на въпросите, които ме измъчваха, както не можех да ги намеря и по улиците, сред този враждебен свят. Освен това открай време обичах да се възползвам от всяка възможност да се разхождам безцелно сред забързаната тълпа или, напротив, да тичам нанякъде, докато останалите се мотаят безгрижно. Край мен цареше обичайната за парижките утрини суетня и аз с донякъде жестоко удоволствие наблюдавах забързаните хора край мен, които сигурно щяха да получат упрек за всяко закъснение на работното място или в училище.

За пореден път пощенската ми кутия бе претъпкана. Вниманието ми веднага бе привлечено от няколко дебели плика от амбалажна хартия без марки, което означаваше, че са донесени, а не изпратени. При всички случаи пощальонът никога не минаваше преди десет или единайсет часа, а сега бе все още ранно утро.

За момент изтръпнах при мисълта, че тази нощ Луи може би е идвал да ме търси тук, след като София бе минала да ме вземе. Може би бе искал да се извини, да потърси помирение, да слее телата ни и така да облекчи терзанията на нашето его. Както всеки път, когато мислех за него, почувствах сладостна болка в гърдите, между бедрата и тя постепенно ме изпълни цялата. Луи бе станал част от моята ДНК. Той се таеше под кожата ми като дремещ агент, който се активира при най-беглата мисъл за него. Тялото ми тръпнеше от желание.

Изкачих шестте етажа толкова бързо, колкото ми позволяваха натежалите от безсънната нощ крака, и веднага щом затворих вратата на гарсониерата, се заех да отварям пликовете. Отначало помислих, че е станала някаква грешка, защото някои от тях съдържаха определения, които Луи вече ми бе изпратил. Ала след като ги прочетох набързо, установих, че грешка няма, а това са нови текстове от неговата Азбука, допълващи вече съществуващи теми. Обърнах внимание особено на общото между тях: вече не ставаше въпрос за моите гърди, моя задник или моя корем, а за неговите. От всеки ред звучеше неговият глас на извинение. Цялото му тяло молеше за прошка. Цялото му същество ме призоваваше да се откажа от моя план, насочен срещу Давид. Не ми забраняваше да поддържам връзка с брат му, а просто ме умоляваше да не го правя.

Макар съкрушеният му тон да носеше облекчение на накърнените ми чувства, макар всяка моя ерогенна зона да копнееше за среща със съответната чат от мъжкото тяло, вътре в себе си знаех, че не мога да отстъпя. Ако наистина исках веднъж завинаги да паднат маските от лицата на двамата братя, нямах друг избор, освен да вляза в сблъсък с тях. Нещата никак не бяха прости. С всяка следваща стъпка на тяхна територия мистерията ставаше още по-дълбока: „Рош брюн“, двата градски двореца, хотел „Шарм“, а сега и апартаментът на площад „Орлеан“ № 5. Едно обаче вече бе ясно: между всичко това съществуваше връзка. Всичко произхождаше от един и същ източник, скрит някъде сред меандрите на фамилията Барле.

Ако успеех да разкрия кой от двамата стои зад записите от стаите в „Шарм“, направени на улица „Тур де Дам“, кълбото непременно щеше да се разплете. Не се наемах да определя кой от братята е на страната на Доброто или на Злото. Върху Луи тегнеше бремето на известна вина. Просто исках да разбера какво съм аз за него. И да му помогна да спечели делото.

Боях се, че моето потребителско име и парола за блога са анулирани, но за щастие, не беше така.

Login: elleetlouis

Password: hoteldescharmes

След като отворих страницата, написах съобщение, уж предназначено за Луи:

Среща тази вечер, в 22 часа, в стая по твой избор. Настоявам да няма никакво осветление.

Не се съмнявах, че Давид ще прочете това съобщение и ще разбере, че става въпрос за стая в „Шарм“. Ще се изкуши да се яви лично с надеждата, че тъмнината ще съхрани неговата анонимност. За това предложение почерпах вдъхновение от срещите между София и нейния безименен любовник. София, на която разчитах с помощта на Фред да залови моя бивш-бъдещ-съпруг на местопрестъплението.

– Значи, искаш да устроя засада пред „Шарм“ и да вляза по стъпките на Давид?

София направо падна от Марс, когато по телефона й изложих моя план, но не се противи дълго. За мое щастие, сметна предложението ми като сгоден случай да изкупи предателството си от предишната вечер.

– Окей – съгласи се тя развеселено и със заговорнически тон. – Ами ако се появи Луи?

– Ако прочете съобщението и приеме, че е предназначено за него, спрете го. Ако пък ви се изплъзне... да става каквото ще. Признавам, че нямам нищо против една игра на истина между двамата братя.

Това бе вярно само наполовина. Колкото разчитах този сблъсък да доведе до изясняване на нещата, толкова и се боях от него.

– И какво трябва да обясним на Луи, за да можем да го спрем?

– Нямам представа. Кажи му, че има пожарна тревога и Изиам те е предупредил.

– Хм... Не е много убедително.

– О, виж какво... Все ще се сетите нещо. Импровизирайте!

Не мина и час, когато получих потвърждение, че поканата е приета под формата на добавен към нея коментар. Както предполагах, Давид бе захапал въдицата. Въпреки това все още не се доверяваше напълно:

Нека първо се видим навън. 21 и 45. В „Ту муунс“. Съвсем близо е до хотела. Среща в джакузито.

За втори път се обадих на София за помощ и тя веднага изясни положението, като възкликна и нервно се изсмя:

– „Ту муунс“!

– Какво? Какво чудно има?

– О, нищо особено, скъпа. Става дума за най-голямата сауна за групов секс в Париж. По това време там е по-опасно, отколкото в метрото във върховите часове... Би могъл да избере и по-дискретно място.

Изглеждаше доста добре осведомена. Знаех, че в личния си живот е доста по-разпусната от мен, но все пак се почувствах неудобно.

Искането на Давид определено променяше залозите. На публично място и на светло щеше да ми бъде по-трудно да разоблича интригите му, предназначени да компрометират Луи. Присъствието ми в този клуб по никакъв начин нямаше да означава признание за намесата му в този блог... Ала малко вероятно бе той да има намерение да се яви лично, тъй като в този случай сам щеше да се разкрие.

Що се отнася до мен, бях наясно, че при това положение щеше да ми бъде много трудно да съхраня сдържаност и да не бъда принудена да взема участие в сексуалната игра. Посещението ми в „Бригантен“ и вечерта, прекарана в „замъка“ Сен Броладр, ми бяха показали, че игрите на подобни места просто нямаха никакви задръжки. Посетителите там разчитаха при всички случаи на пълна взаимност. Само след няколко минути щях да се озова сред купчина от вкопчени тела с ръка, сграбчила нечий пенис и чужда ръка, проникнала във вулвата ми. Ала може би всички мои страхове се дължаха на липсата на опит.

– Все пак това е най-свестният клуб на „Пигал“ – опита се да ме успокои София. – Посещават го предимно съвсем прилични двойки.

„Прилични колкото рижата здравенячка в Сен Мало?“, възразих й мислено аз.

До обяд и през по-голямата част от следобеда препрочитах бележките за моите бъдещи мемоари, като внесох известни поправки и сравнявах някои факти, които ми се струваха противоречиви. Съпоставях вчерашните си спомени с днешните събития.

Дали писмените послания на Луи ме караха да правя това, или че Маршадо бе одобрил моята първа хроника? Чувствах се напълно разкрепостена пред клавиатурата. Думите се лееха спонтанно и безспир. Колебаех се единствено по отношение на по-непристойните пасажи. Не че се смущавах от тях. Напротив, горях от желание да ги преживя отново, а и наложеното от Луи очакване ме разпалваше и трудно подбирах най-подходящите изрази. Когато пиша за секса, неизбежно си давам сметка, че той е нещо, което трябва да се изпита, и то незабавно.

Прекъснах работата, за да си даря сама онова удоволствие, от което обстоятелствата ме лишаваха. Пробвах дори вибриращите слипове, които София ми бе подарила в момент, когато бях изпаднала в пълно сексуално отчаяние. Сега бях в същото състояние. В резултат получих пикантен гъдел, но не и оргазъм.

След вечеря облякох рокля до средата на бедрата без бельо, но в този момент се сетих нещо. Нямах представа до какъв обрат би могло да се стигне в резултат от моята малка хитрост. Ако Давид е научил или подозира, че съм се добрала до записите му с рускините, би могъл да ги изтрие още тази вечер. Не бях забравила, че Арман има достъп до дома на Луи.

За съжаление, вече нямах време. Когато излязох на улицата, за пореден път се обадих на София:

– Софи, имам една последна молба към теб.

– Предупреждавам те, че ако имаш намерение да ме накараш да дойда с теб в „Ту муунс“ заедно с Фред... отговорът ми е не!

Нелепото й предположение ме накара да прихна, макар в момента никак да не ми бе до смях.

– Не. Бива си го като идея, но не е това...

– Слушам те.

– Бих искала още сега да наминеш през „Шарм“.

– Веднага ли? – изписка тя. – Но аз си мислех, че...

– Чакай. Не съм приключила. Намери Изиам. Той има дубликат на моите ключове. Мини след това през моята гарсониера и вземи ключовете от дома на госпожица Марс. Ще ги намериш на нощното шкафче.

– А после?

– После върви на улица „Тур де Дам“, влез у Луи и намери залата за наблюдение, за която ти разказвах...

– В сутерена ли?

– Да, в сутерена. Направи презапис на видеото в твърдия диск. Много е лесно, записите са в хронологичен ред. Последният е първи в списъка.

– Само че сама няма да мога да направя това!

– Затова ще отидете двамата с Фред. Сигурна съм, че има флашка на ключодържателя си, която ще свърши работа.

Очевидно бе, че няма да успее да свърши всичко и след това да ми дойде на помощ в хотел „Шарм“...

Резултат: със сигурност в уречения час щях да се озова там сама. Освен ако Фред не поемеше риска да хвърчи с пълна скорост през града с мотоциклета. Освен ако не удължа престоя си в онзи парижки храм на свободните нрави.

„Ту муунс“ напълно заслужаваше репутацията си. Разбрах това още от входа с двамата чернокожи охранители с бръснати черепи, които стояха като статуи със стиснати челюсти. След тях, пред масивната резбована врата се издигаха две гигантски тайландски статуи. Отвъд нея малко гише отдясно очакваше посетителите. Недотам любезна млада жена с блуждаещ поглед ми подаде бяла хавлия, оранжева плажна поличка и лента за ръката с джобче, натъпкано с презервативи.

– Колко ви дължа?

– Николко. Днес входът е свободен за сами жени.

Без повече обяснения тя натисна бутона и отключи червената врата отляво. Вътре веднага ме обгърна топлината, идваща от облицованите с дърво стени и волното настроение, което цареше на бара и в чакалнята, където няколко двойки, вече по плажни полички, спокойно разговаряха, докато отпиваха от коктейлите. До началото имаше доста време, но в заведението вече имаше доста посетители.

Друг охранител, малко по-строен от събратята си, веднага забеляза, че съм нова тук, и ми даде знак да се кача по стълбите. На горния етаж бях впечатлена от внушителната редица шкафчета. Пред тях мъже и жени от всякакви възрасти, цвят на кожата и физически данни се събличаха или обличаха без всякакво стеснение. Атмосферата бе непринудена и приятелска. Някои двойки подхвърляха шеги на съседите си или крадешком се оглеждаха взаимно, с явното намерение да се съберат по-късно в сауната или в джакузито.

– Сама ли си?

Брюнетка на средна възраст без кой знае каква външност, с изключение на огромните гърди, които напираха под тениската, се бе изстъпила пред мен. Зад нея се виждаше някакъв мъж, слаб и по-нисък от нея, който явно искаше да си придаде мъжествен вид, защото тялото му бе покрито с ритуални татуировки.

– Да, сама съм...

– За пръв път ти е, нали? – усмихна ми се тя с натрапчива приветливост. – Ако искаш, мога да ти обясня как са тук нещата. За мен ще бъде удоволствие.

– Благодаря, но...

– Без ангажименти, разбира се! – побърза да уточни тя. – Е, харесваш ни и на двамата, но не искаме да те принуждаваме.

Все още не бях слязла на арената и ето че два звяра с котешки стъпки се прокрадваха към мен.

– Не, много мило, но... Трябва да открия един приятел.

– Окей – отстъпи тя с гримаса на разочарование. – Не се притеснявай. Ще останем поне два-три часа. Ако искаш да се присъединиш към тях, можеш да ни намериш в голямото помещение горе, в дъното.

– Съгласна съм...

След като взех от бара чаша обикновен сок от манго, се разходих из партера, изцяло зает от дълго, тясно помещение с поредица от ниши и алкови. По средата за посетителите имаше широки канапета, а върху огромен екран непрекъснато се въртяха порно филми, за да разпалят и най-студенокръвните. Приседнах за малко и огледах клиентите. Сред тях имаше както двайсетгодишни младежи от предградията с пиърсинг и обилие от татуировки, така и достолепни шейсетгодишни мъже и жени.

Някои от тях вече ме заглеждаха настоятелно. На жените, които идваха сами, явно гледаха като на предпочитана плячка, защото бяха малко на брой, особено ако пък бяха млади и привлекателни. Това обясняваше защо ме бяха пуснали безплатно. Погледите им се промъкваха под полата ми, галеха пищните ми форми. Забелязах особеното внимание от страна на някакъв сивокос мъж, макар да бе придружен от русокоса красавица. Тя се притискаше до него от другата му страна и едва когато станаха, открих, че е съвсем младичка. При това ми напомняше някого...

Последвах ги в голямото джакузи, разположено сред декор от изкуствени скали. Вътре няколко двойки се прегръщаха и весело си плискаха. Нямах избор: ако исках да остана незабелязана, трябваше да постъпя като околните и да се съблека гола. Пет-шест чифта женски и мъжки очи се насладиха на припрения стриптийз, който им предложих, което ме накара да се почувствам като някаква Венера, която се слива с пенестите вълни.

Върху напуканата стена имаше голям надпис, който забраняваше същинския секс. Изглежда, разрешени бяха само целувките и моите съседи в пълна мяра се възползваха от това. Една двойка все пак запазваше приличие: петдесетгодишният и русокосата просто си играеха със струите вода, които плискаха задниците им. Тя се взираше в мен все по-продължително. Най-сетне бавно приближи, борейки се с течението.

– Привет. Аз съм Олга.

Този ясно изразен славянски акцент... Това лице на руска девица, това тяло на току-що разцъфнала нимфа, тези малки гърди, три-четири от които бяха необходими, за да запълнят една от моите... Това бе една от професионалистките, които лудуваха с Давид!

– Здравейте – отвърнах с разтреперан глас аз.

– Аз съм тази, която има среща с теб.

Зад гърба ми двойката, която ме бе заговорила в съблекалнята, не обръщаше никакво внимание на забраните: мъжът усилено бъркаше с тънката си ръка между краката на дамата, която бе примижала и отворила уста от удоволствие.

Сега разбирах каква бе целта на тази предварителна среща: Давид искаше да бъде сигурен, че ще отида в „Шарм“ сама, и затова бе изпратил Олга да ме придружи.

– Окей... След като ме откри, какво е продължението на програмата?

– Той иска да се позабавляваш тук, а след това да ме по-следваш до хотела.

Да се позабавлявам? По-скоро да бъда подложена на унижение. За да съхрани влиянието си върху мен, Давид бе прибягнал до тази постановка, превръщайки ме в плячка на тази банда весели развратници. Вече ми бе ясно, че ако искам да се сдобия тази вечер с тъй дългоочакваните признания на Давид, трябваше да приема правилата на играта. Поне донякъде.

Без да поиска мнението ми, Олга ме хвана за ръка и ме помъкна сред пенестите вълни.

– Ами той?

Посочих с очи нейния придружител.

– Тук ли ще остане?

– Той ли? Просто клиент.

Тя излезе със смущаваща безцеремонност от водата и все така държейки ме за ръка, ме отведе до горния етаж, в противоположното на съблекалнята крило. Там светлината бе приглушена, топлината още по-осезаема, а всички наоколо се разхождаха съвсем голи толкова непринудено, колкото и моята леконравна спътница.

– Там хамам... Там сауна – сочеше ми тя, докато минавахме по коридора.

По-нататък стъклените прегради и врати отстъпиха място на дървени, които водеха към малки кабини, подобни на онези, които София ми бе показала в „Каламити“. И тук прозорчетата предлагаха пряк, но дискретен поглед към онова, което ставаше вътре. Чуваха се и звуците, така че от всички страни се носеха стенания. Пред някои кабини се бяха струпали гроздове любопитни, някои от които само плакнеха око, докато други мастурбираха.

– Чукай я... Чукай я здравата! – промърмори по адрес на двойката от другата страна на вратата някакъв разгорещен мъж.

Последното помещение от този лабиринт, в дъното на коридора, се различаваше от останалите. То беше по-просторно и преди всичко без ключалка на вратата. Всеки можеше да влезе и да вземе участие в любовните игри. Тук идваха най-разпалените любители на груповия секс. Вътре се виждаше купчина вкопчени едно в друго тела. Тя бе в непрестанно движение като поток нажежена лава, от нея се разнасяха пъшкания, а на моменти и същински рев.

Това безформено чудовище с множество глави, пениси или вулви от време на време изтласкваше на преден план някой индивид, който си струваше да бъде наблюдаван. Вниманието ми бе привлечено от някакъв исполин. Той обработваше задника на мършава брюнетка, същевременно лижеше вулвата на друга жена, изправена до него, а ръката му бе потънала цялата между краката на трета, която лежеше на съседния матрак. Тя пък от своя страна бе лапнала несъразмерно големия член на някакъв дребничък мъж.

– Хайде! – подкани ме Олга, като ми посочи групата.

– Какво? – изписках аз.

– Ти правиш каквото искаш, смучеш, чукаш се, вземаш в ръка... Както искаш, но трябва да вървиш – нареди ми тя със заповеднически тон.

– А ако не желая? – отвърнах предизвикателно аз.

– Ако не желаеш, няма среща след това в хотела ...

Приех ултиматума, без да снемам поглед от нажежената група на две крачки от мен. Накрая се реших и пристъпих плахо, без да зная по какъв начин да се включа в тази бушуваща от удоволствие магма. Стъписах се от разнеслия се в този момент нечий писък на оргазъм. Сетне коленичих до една двойка, заела класическата мисионерска поза.

Отправих съучастнически поглед към мъжа, след което пъхнах ръка под корема му в опит да достигна набъбналия клитор на жената. Улових го между пръстите си като бобова шушулка. Резултатът бе мълниеносен. Жената повдигна ханш и изтласка навън лъскавия пенис, след което мъжът продължи да действа. Долната част на тялото й се движеше ритмично. Беше на път да стигне до оргазъм и аз се почувствах горда от резултата, който постигнаха моите ласки. Натиснах по-силно малкия израстък, който еластично се огъваше под средния ми пръст.

– Ти май откри приятелите си – обади се неочаквано зад мен женски глас.

В него се четеше не толкова упрек, колкото облекчение. Едва тогава познах, че това е двойката от съблекалнята. Двамата ми се усмихваха, докато мъжът старателно мастурбираше, сграбчил вирнатия си член така, както се държи бастун или лула. Появата им би могла да ме смути, но аз видях в присъствието им възможно най-добрия изход, който щеше да ми позволи да се измъкна с възможно най-малко щети.

Без да изпускам клитора на жената, която примираше под пръстите ми, завъртях бюст и като погледнах мъжа от съблекалнята, протегнах устни към виолетовата главичка на члена му. Той ме разбра и незабавно приближи напрегнатата плът към устата ми. Преодолявайки лекото отвращение от киселия му мускусен вкус, разтворих зъби и дръпнах език, за да го поема по-лесно.

– Знаех си, че с вас ще станем приятелки – обади се зарадвано жената.

Тя на свой ред се приближи и извивайки по странен начин тяло, се изтегна по гръб, пъхна глава между присвитите ми крака и доближи устни до вулвата ми. Дори да исках да се възпротивя, не можех, защото бях заета с пениса на мъжа. С всяка следваща секунда той ставаше по-дързък и проникваше все по-дълбоко в мен и аз започвах да се задъхвам.

Двамата отлично си знаеха работата. Жената се зае енергично да ме лиже, стараейки се докосне с език всяко ъгълче на широко разтворената ми вулва, като на моменти стигаше с връхчето до малките устни или до клитора. Парчето плът в устата ми заглуши вика, който се изтръгна от гърлото ми в момента, когато тя пъхна докрай езика си във вагината ми.

Разтворих очи и бегло зърнах Олга, която с дискретна усмивка и примигване одобряваше начинанието ми. В главата ми се мярна идиотски въпрос, дочут от някое токшоу: „Изневяра ли е свирката?“ Ами ако теб самата те лижат? Нима можех да бъда невярна на Луи, ако приемам тези незначителни жертви заради него?

Докато се наслаждавах на уменията й, госпожа Съблекалня се отдръпна от корема ми и с властен жест посочи на мъжа си вагината ми, за да ме предостави на негово разположение.

Аз обаче не приех да избира вместо мен. И дума не можеше да става да се отдам. Дръпнах се от двете жени и се обърнах към мъжа. На свой ред се вкопчих в бедрата му и скрих лице в пубиса му, като при всеки следващ тласък усещах как главичката прониква все по-дълбоко в гърлото ми. Продължих да го държа в плен, а постъпателните ми движения бяха толкова напористи и силни, че той не би могъл да се измъкне от устата ми, дори да искаше.

– По-кротко, скъпа! – опита се да ме удържи госпожа Съблекалня. – С този ритъм ще го изтощиш за две минути!

Не след дълго предсказанието й се сбъдна, защото с няколко спазми избиха първите капки на горещия лепкав гейзер. В последния момент успях да се дръпна и той се изпразни във въздуха, като няколко сълзи сперма все пак се стекоха по бузите и устните ми.

– Ооооо... – изръмжа той. – Правиш страхотни свирки.

Приех комплимента му със сдържана усмивка и се изправих, разтривайки натъртените си колене. Оставих двойката и отидох при Олга.

– Това е... Получихте каквото искате. А сега можем ли да си ходим? – запитах я предизвикателно аз.