Хотели. Втора стая

5.

18 май 2010 година

Обединени в свещения съюз на татуировката.

Ето че сега двамата с Луи бяхме свързани не само чрез веригите на чувствеността, които с всеки изминал ден ни стягаха все по-здраво. Да, бях предпочела като първообраз на този наш съюз незаличимото клеймо на мастилото, а не годежната халка. Може би си спомняте, че с халките до този момент не ми бе провървяло...

Впрочем дали Давид за пореден път бе рециклирал пръстена на Ортанс, който до неотдавна бе предназначен за мен, а сега трябваше да бъде по мярка на Алис? Признавам, че не можах да се сдържа, и прехвърлих жълтата преса, за да открия снимка на Алис, на която се вижда лявата й ръка. След проверката обаче установих, че на безименния й пръст няма нищо. Не бе изключено той да постави там прословутия пръстен по време на по-официална церемония от нелепото интервю, но, естествено, в присъствието на журналисти и папараци.

Вечерта на нашата анонимна среща бях на път да разпитам Луи за несъответствието, открито от нотариуса Вюрман. Всичко това, разбира се, беше някаква глупост, но все пак не преставах да мисля за него. Само два дни преди рождения му ден бе съвсем лесно да засегна тази тема и аз много се изкушавах да го сторя. Накрая наистина не издържах. Истината е, че любопитството ни убива, освен ако не ни побърка.

– Май 1968 година... Струва си човек да се роди именно тогава – подхвърлих му аз с престорена небрежност.

Както всяка година пресата предвиждаше бурна социална пролет по подобие на пролетта на шейсет и осма, а политици и синдикалисти от всякакви цветове се надпреварваха да обсъждат подобна възможност и евентуалните последици от нея. Тъкмо в този момент един от тях коментираше тази тема по телевизията. Луи почти не му обръщаше внимание и се бе зачел в някакво списание за изкуство.

– Да... Е, през 1968 година са се родили поне няколко стотин хиляди, от които поне десетина хиляди, също като мен, през май. Така че в това отношение не съм единствен по рода си.

– Вярно... Само че не всички могат да разкажат толкова интересни неща, свързани със своето раждане.

На 19 май 1968 година стачките продължавали вече трета седмица, а по бензиностанциите нямало капка бензин. Тъй като колите били останали без гориво, а и такси не можело да се намери, Андре Барле взел една триколка с педали за разнасяне на издаваните от него вестници, за да откара по спешност Ортанс до клиниката. Със същото возило, четирийсет и осем часа по-късно върнал у дома жена си и детето под изумените погледи на принудените да ходят пешком парижани. Сцената била толкова любопитна, че съседите извадили фотоапаратите и я обезсмъртили. Този епизод се запечатал във фамилната памет и бил описван всеки път, когато се наложело да се внесе оживление по време на някоя скучна вечеря.

– Е, вярно. Наистина е доста необичайно – призна Луи.

– Виж Давид например... – продължих аз.

– Какво?

– Сигурна съм, че никой вече не си спомня любопитни подробности, свързани с раждането му през януари 1969 година.

Понеже той не реагира, продължих незабавно:

– Вероятно януари 1969 година е бил съвсем обикновен месец. Особено пък пети, четири дни след Нова година.

Без да прекъсне четенето, Луи съвсем невъзмутимо ме поправи:

– Януари седемдесета година, а не шейсет и девета. Давид е роден на 5 януари 1970 година – заяви с безизразен глас той.

Уж четеше, но бих могла да се закълна, че докато казваше това, очите му бяха втренчени и неподвижни.

– Сигурен ли си, че не е през шейсет и девета? – настоях аз, без да повишавам глас.

– Да. Давид е роден на 5 януари 1970 година. Все пак не може да не знам рождената дата на брат си.

Каза това като нещо, което се разбира от само себе си, и все пак успя да ме убеди само наполовина. Естествено, че по принцип беше прав.

Безсмислено бе да засягам тази тема пряко. Очевидно бе, че по този начин няма да науча нищо.

– Е, в крайна сметка шейсет и девета или седемдесета... няма никакво значение – заключих с небрежен тон аз.

– Не съвсем.

Той стана рязко, захвърли списанието на ниската масичка и без да ми даде възможност да продължа, съвсем неочаквано подхвърли закачливо:

– Я ми кажете, като сте такава историчка, знаете ли къде е вашият „Десет-пъти-дневно“?

Въпросът му ме хвана неподготвена. Очевидно това бе и целта, защото можах да отговоря само:

– В нашата спалня, нали?

– Проблемът е, че го няма там. Преди малко претърсих цялата къща и не го открих.

Все още не можех да свикна с последното название, тъй като нашето постоянно жилище си беше същински дворец. Къща. Дали Спящата красавица е казвала за своя замък: „Хайде, момчета, писна ми да гоня разни дракони, прибираме се вкъщи?“.

От ограничено, топло и уютно пространство, всяко ъгълче на което бе пропито с нашите минали наслади, се бяхме преместили в този грамаден дом, който не бе лишен от душа, но твърде дълго бе останал необитаем. Твърде дълго.

– Впрочем, когато се изнасяхме от „Шарм“, не бяхме ли се уточнили, че ти отговаряш за него?

Не обичах да му отправям упреци, но нашата уговорка наистина беше такава. Сега чудесно си спомнях.

– Напълно вярно. Питам се дали не съм го забравил в първа стая.

– Е... В такъв случай ще мина оттам да го потърся.

– Супер – насърчи ме той. – Междувременно можем да използваме хвърчащи листи, които после да вмъкнем в бележника.

– Окей. Но нали всъщност ти искаше да пишеш в него?

В това отношение не бяхме установили никакво конкретно правило. Пък нямаше нужда. Докато живеехме на двайсетина или двайсет и пет квадратни метра в първа стая, „Десет-пъти-дневно“ попадаше в ръцете ту на единия, ту на другия, според това дали се забавляваме, почиваме или подреждаме, което се случваше много по-рядко. Не бе необходимо да планираме предварително и всеки пишеше в него, когато му скимнеше. Така едно съвместно преживяване или усещане намираше място върху перфорираните листи на бележника от перото на единия или на другия, а понякога и на двама ни.

– Щеше ми се по-скоро да препрочета някои места...

Тъкмо това до този момент бяхме правили рядко.

– Така ли? И защо?

Той приближи до мен, прегърна ме здраво и притисна татуираното място на корема върху моето, вперил поглед в очите ми:

– Защото много се радвам на неотдавна настъпилите промени у вас, госпожице...

Годежът ни в Малмезон му бе харесал, а също така без съмнение и срещата ни на сляпо. Забелязвах това по сдържаната му усмивка, сякаш оттогава в устата му бе останал възкисел вкус. Ликувах вътрешно при мисълта, че по този начин съм взела известно предимство пред него.

– ... Имах желание да сравня вчерашната Ел с днешната.

– Да не говорим – обадих се загадъчно аз, – че все още не си се запознал с утрешната!

Наведох надясно глава, все едно че предлагам шията си за целувка, а самата долепих устни от дясната страна на неговата шия, там, където се виждаше крайчето на розовата пъпка, татуирана от Стефан. Обожавах да целувам татуировките му. Имах усещането, че черпя енергия от тях, сякаш техните шарки ми вдъхваха живот.

– Хм... Започва да ми става интересно.

Тази малка игра между нас не бе случайна. Бяхме 16 май, в навечерието на четирийсет и втория му рожден ден. Той долови в думите ми скрито обещание, без да става нужда да му се обяснява.

– Надявам се да е така! Само че, драги мой, можеш да ме измъчваш цели два дни и пак няма да научиш нищо!

– Само два дни ли? – пошегува се той и този път впи зъби в основата на тила ми.

– Ай!

Пред вас мога да разкрия, че подаръкът, който му бях приготвила със съучастничеството на Изиам, бе пряко продължение на цветната нощ. Така да се каже, в градски вариант. За нощта на 18 срещу 19 май бях запазила всички стаи на хотел „Шарм“, които щяхме да изследваме една по една, и във всяка от тях го очакваше нов мъжки фантазъм... Във всеки случай такъв, какъвто си представях, че витае във въображението на Луи.

Ала редом с намерението да задоволя докрай желанията на моя любовник, много повече ми се щеше да го накарам да разбере до каква степен тази галерия от химери ми позволява да дам простор на моите желания. Щях да го удовлетворя само дотолкова, доколкото самата аз откривах подтик в собствените ми фантазии. Дали щеше да оцени тази нова промяна у мен? Дали щеше да забележи появата на начинаещата сексуална магьосница в сянката на майстора?

Витрината на галерията „Соваж“ ми се стори доста по-скромна, когато вечерта на 18 май застанах пред нея, под ръка с облечения в официален костюм Луи. Запълнена бе открай докрай с редица безнадеждно сиви телевизионни екрани без образ, които минувачите по улица „Севине“ отминаваха с пълно безразличие.

– И това ли е страхотната инсталация на твоето галено протеже? Тъмни екрани?

– Потърпи малко...

Той ме накара да влезем в галерията, където Албан Соваж, все така словоохотлив и приветлив, какъвто го помнех, все така плешив и брадат, но с нови очила, според последните модни тенденции, не криеше трескавата си възбуда

– Ще бъде стра-хот-но, приятели! Направо страхотно! От кабинета на министърката се обадиха, че тя ще мине лично да хвърли един поглед. Тук ще бъде и цялата преса. Дори кореспондентът на Таймс Магазин във Франция.

Тълпата любопитни беше все още рехава, а аз не можех да разбера какво ще бъде естеството на изложбата. По белите стени бяха окачени екрани, много по-многобройни, отколкото на витрината. Те също не проявяваха признаци на живот. Единствената разлика с техните събратя откъм улицата бе, че над всеки от тях се мъдреше названието на някой град по света: Лондон, Токио, Сидни, Сан Франциско, Рио, Москва, Рим, Йоханесбург, Шанхай, Калкута, Берлин, Стокхолм и пр. „Изключително и само в реално време, чрез уебкамери...“ – според обяснението, което бе дал Давид Гарше по време на празника по случай настаняването ни в новото жилище.

Значи, това бил готвеният от него страхотен удар? Туристически изгледи от цял свят? За какви ни вземаше?

– По местата си ли са момичетата? – тревожеше се Луи с ръка на талията ми.

При тези думи той посочи широка черна завеса в дъното на галерията, зад която вероятно се криеше малка сцена.

– Тъкмо приключват с гримирането. Сред десет минути ще бъдат готови – осведоми го галеристът.

– Чудесно.

– Представление ли ще има? – запитах, ненадейно обзета от любопитство.

– Нещо такова...

Луи искаше да ме изненада и аз добре го разбирах. Съвременното изкуство, както той го схващаше и защитаваше, бе предназначено да действа като електрошок. Целта беше зрителят да бъде смаян с всички възможни средства. Веднъж доведен до това състояние, той би трябвало с остатъка от разсъдък да разшифрова социалната критика, вложена в съответния концептуален буламач.

– Охо! – възкликна Албан и посочи група новодошли. – Ето че новите ни жертви пристигат. Значи, работата е опечена.

Любителите на вернисажите притежават особени радари. Безпогрешно долавят кога ще се появят първите табли с петифури и шампанското ще заискри във високите чаши, за да се втурнат към тях.

– Дали Давид не е някъде тъдява?

Ставаше дума за Давид Гарше, разбира се, звездата на вечерта. Онзи, от когото зависеше дали Луи ще пробие в артистичните среди – и обратно.

– Ако е там, където беше преди пет минути, вероятно още повръща водката с портокалов сок в тоалетната.

– Нали нямаш нищо против да го повикаш?

Сред новодошлите забелязах Ребека Сибони, директорката на „Нощни красавици“, агенцията за компаньонки, където известно време бях работила. Беше с все същата руса грива, а слабото й, почти мършаво тяло бе стегнато в пембено костюмче с неутрална модна линия. Не бяхме се виждали от миналата година, когато през едно юнско утро двете със София бяхме нахлули в дома й. Струваше ми се, че оттогава са минали цели столетия. Оставих Луи на неговите задължения и отидох да посрещна моята бивша работодателка.

– Добър вечер, Ребека. Отдавна не сме...

– Вярно. Радвам се да видя колко добре ти понася семейният живот. Чудесна си.

Съпроводи оценката си с поглед, който се плъзна по прилепналата китайска рокля, подчертаваща тънката ми талия и закръглените бедра, която Луи ми бе подарил за случая.

Зад този комплимент долових нотка на онова огорчение, което тя отдавна таеше в себе си. Тя бе тази, която дълго време бе мечтала да свърже живота си с Луи.

– Благодаря.

Между нас настъпи продължително неловко мълчание, по време на което в ума ми пробягаха разни мисли. Спомних си например интимния начин, по който тя се обръщаше към Луи в пиратския запис, който Фред бе направил на техен телефонен разговор: „Мили Лу. Знаеш, че винаги съм с теб, мили Лу. Изцяло и завинаги“. Тази вечер тя отново бе с него.

Оттогава често бях премисляла естеството на тяхната връзка. Щеше ми се да вярвам, че в нея няма никаква двусмисленост: отначало Луи бе изпълнявал заръката на Давид. После наистина се бе влюбил в мен и със съучастничеството на старата си приятелка бе направил всичко, за да ме накара да се откажа от брака с неговия по-малък брат. Ала впоследствие това обяснение не бе устояло на новите разкрития: оказа се, че съм двойница на Орор, тяхната обща младежка любов. След това... Просто бях престанала да се измъчвам с въпроси на тази тема. Какво значение имаше, след като вече живеех с единствения мъж, когото бях обичала в живота си?

– Имаш ли представа какво са ни подготвили? – запита ме Ребека.

Посочи екраните около нас и сякаш невидимо ухо бе чуло думите й, точно в този момент всички те внезапно светнаха. Отначало върху тях се появи изпитателна таблица, а след това объркани изображения, което означаваше настройка на уебкамерите по света. Започнаха да се появяват части от бельо, слипове, боксерки или прашки, окосмени пубиси с различни цветове и нюанси, кожа на представителки на различни раси.

Няколко секунди по-късно не остана никакво съмнение относно истинския сюжет на инсталацията: четирийсетина мъжки и женски полови органи от всякакви възрасти, произход и размери, които бяха показвани директно в близък план.

Най-удивително от всичко бе яркоцветният кабел, който излизаше от всеки екран и минаваше по тавана на залата във формата на шарени пипала. Отделните му краища се събираха в дъното на галерията и се губеха зад завесата, където се намираше малката сцена.

– Добър вечер и добре дошли в галерията „Албан Соваж-Луи Барле“...

Ето че моят мъж официално заемаше своето място в най-затворения и най-снобски свят на планетата, този на галериите за съвременно изкуство.

Съвсем непринудено Албан взе микрофона и започна да се разхожда сред тълпата гости, която ставаше все по-гъста.

– Двамата с Луи сме щастливи да ви приемем тази вечер, за да споделите с нас новата творба на Давид Гарше Перманентен секс.

След това подхвана някакви философско-концептуални брътвежи, при това с такава сериозност, все едно че обявяваше годежа на английски принц с ар енд би певица. Накрая подаде микрофона на издигнатия върху гребена на вълната художник, който, блед като платно, се бе появил сякаш от нищото.

Младият денди го грабна и като обърна гръб на публиката, започна да говори към екраните, сякаш те бяха живи хора:

– Okay, touch yourselves, please. Започнете да се докосвате, ако обичате.

В синхрон, като някакъв балет, към гениталиите се протегнаха ръце и започнаха да изследват разголената им анатомия.

– Now... go jerk off – окуражи ги Давид Гарше. – Сега можете да се галите.

Със същата съгласуваност всички без колебание започнаха да мастурбират. Именно в този момент забелязах, че върху екраните има еднакъв брой мъже и жени, разположени последователно, мъж, жена, след това пак мъж и така нататък, както изискват правилата на етикецията по отношение на сътрапезници.

Докато всеки от анонимните участници продължаваше да действа, давайки израз на задоволството си повече или по-малко шумно, съответният кабел започна да свети. Не след дълго обстановката вече напомняше нощен клуб с ярки многоцветни неонови светлини.

Не бях обърнала внимание кога Албан се е приближил до мен.

– Обърнете внимание – прошепна той на ухото ми, – степента на удоволствие, което изпитва всеки участник, се измерва в зависимост от звуковия спектър на неговите стенания... Колкото по-близко е до оргазма, толкова по-ярки са съответните цветове.

– И цялата тази инсталация служи само за това? – запитах аз, стъписана от кичозния изглед на устройството. – Да направи от галерията нощен клуб в оргазъм?

– Нямаш представа колко си права... Пъшканията им биват премодулирани в музикални ноти чрез устройство от типа ауто-тюн. Миксажът се осъществява директно. Просто трябва да се изчака да достигнат определения минимален интензитет.

При тези думи Давид Гарше подкани своите храбри войничета на полето на насладите да вдигнат звуковото ниво:

– Harder... Harder, please, guys! По-силно... По-силно, ако обичате, приятели.

Колкото по-силно се чуваха пъшканията на участниците, толкова по-оживен ставаше шепотът на гостите край мен. Всеки от тях наблюдаваше околните и съобразяваше държанието си с тяхното, а някои едва сподавяха въздишката на отвращение или откровената насмешка.

Улових погледа на Ребека и тихичко я запитах:

– Наистина ли министърката на културата ще дойде да види... това?

В знак на недоумение тя вдигна вежди, които бяха толкова руси, че краищата им просто не се виждаха. От тонколоните в залата се разнесоха първите резки звуци на електронна музика, която все пак бе достатъчно ритмична, за да накара околните да започнат да се полюляват в такт. Дадох си сметка, че тя представлява композиция, съставена в реално време от въздишките, идващи от всички краища на света. Оригиналността на инсталацията се състоеше именно в това: всички смятаха, че присъстват на обикновена провокация, докато в действителност слушаха музикално изпълнение, плод на онова, което се разиграваше пред очите ни.

В този момент черната завеса се вдигна и видяхме три танцьорки по почти прозрачни бикини в телесен цвят, които така изглеждаха много по-предизвикателни и съблазнителни, отколкото ако бяха голи. Въпреки смущението, предизвикано от тяхната поява, веднага познах една от тях, метиската Саломе. Втората беше Пеги, приятелката на София от времето на „Нощните красавици“, която ни бе услужила с фолксвагена „бръмбар“ с подвижен покрив. А третата бе самата София. Те се кълчеха похотливо с муцунки и погледи на невинни кошути, опитвайки се да следват неравния ритъм на космополитната мастурбация.

– Да бяха се опитали да внушат на тези момичета поне малко приличие... – възмути се полугласно Ребека.

– В течение ли бяхте?

– Какво говорите, в никакъв случай! – възмути се тя. – Никога не бих подкрепила подобна... свинщина!

Луи би могъл да наеме за своето малко шоу коя да е жена. Всяка би приела, стига да притежава достатъчна доза безсрамие. Само не и София. Не и моята приятелка! Не и за подобен ексхибиционизъм!

– София е истинска танцьорка – защитих я аз. – Професионалистка. Само че...

– Зная, зная, разбира се!

През това време София започна да показва стриптийз, който се свеждаше до разкопчаване на горнището на банския. Беше се втренчила право напред, очевидно за да не среща смущаващите погледи на зрителите.

Що се отнася до Луи, Давид Гарше и Албан, те очевидно бяха доволни от стъписването, което бяха успели да предизвикат, и се смееха доволно като хлапаци. Присъстващите бяха объркани и смутени, като не знаеха дали да слушат, да гледат, или да размишляват върху смисъла на това странно представление.

– Окей! Изчезвам оттук! – промърморих накрая аз и се отправих към изхода.

По глъчката на струпалите се отвън минувачи разбрах, че всичко се излъчва по екраните на витрината. Запитах се дали звук и образ могат да се обхванат в тяхната цялост.

Съмнението ми се разсея, когато излязох от галерията. Кадри с трите танцьорки се редуваха със сцените на мастурбиране, предавани директно от различни краища на света... И всичко това направо на улицата?

Нима тези хора наистина се бяха побъркали?

Надзърнах вътре и видях как Луи прекосява тълпата журналисти и гости, за да ме настигне. Тъкмо в този момент се дочуха сирените на бързо приближаващи полицейски коли. Луи все още не бе успял да стигне до вратата, следван от Албан, когато пред нас се появиха двама цивилни полицаи, които се отличаваха единствено по оранжевите ленти на лявата ръка.

– Полиция... Полиция, пуснете ни да минем, ако обичате.

Те се опитваха не толкова да разпръснат тълпата любопитни, колкото да се доберат до входа. Сцената ми се стори толкова сюрреалистична, че вместо да си тръгна, както смятах преди малко, останах неподвижна на тротоара, заобиколена от множеството смаяни зяпачи.

По-възрастният от двамата полицаи, русокос, плешив здравеняк с късо подстригана брада, хвана някакъв мъж, който му препречваше пътя, и го запита:

– Вие ли отговаряте за този панаир?

– Не, защо? – вяло отвърна непознатият.

Междувременно другият полицай, слаб и тъмнокос в контраст с колегата си, снимаше витрината с големия фотоапарат, който висеше на врата му.

Луи най-сетне бе успял да се измъкне от галерията толкова бързо, колкото му позволяваха недъгавият крак и бастунът. Той изобрази върху лицето си необичайната за него приветлива усмивка, при която никога не се появяваше трапчинката на бузата му, и сърдечно протегна ръка:

– Луи Барле. Аз съм законният управител на галерията.

– Капитан Льошер... – отвърна полицейският служител, без да поеме протегнатата към него ръка.

– Мога ли да запитам на какво дължим честта на вашето посещение, господин капитан?

– Подигравате ли се с мен? Нима не виждате какъв цирк се оформя в резултат от излъчването на тези ваши записи между приятели?

Той посочи обвинително екраните, върху които в този момент на метър и половина по диагонал се виждаха мъжки и женски полов орган. Във вагината бяха пъхнати два пръста и по всичко личеше, че оргазмът никак не е далече.

– Вижте какво, не искам от вас да разберете или да оцените... – стегна се Луи. – Само че в случая става въпрос за изкуство. При това за изкуство, което хората харесват.

Сякаш, за да го опровергае, в този момент цялото устройство загасна както на витрината, така и в галерията. Очевидно суетящият се Албан се бе изплашил и незабавно бе сложил край на представлението.

Полицаят изгледа Луи, след което спокойно, но категорично заяви:

– Това, което пропуснах да ви съобщя, е, че представлявам Отдела за закрила на малолетните. Като такъв не съм компетентен да преценя дали това е изкуство, или не. Само че със сигурност мога да ви кажа, драги господине, че показването на сексуални сцени на улицата, само на двеста метра от средно училище, представлява сериозно нарушение на правата на детето. И престъпление, което се наказва със затвор.

Последната дума шибна Луи през лицето и го накара да онемее.

Младият полицай с фотоапарата се приближи до своя началник и извади от джоба на якето си белезници. Сред тълпата минувачи премина вълна от недоволство.

– Бихте ли ми обяснили за какво всъщност става въпрос? – запита Луи, който изведнъж бе станал сериозен.

– Много просто, ще трябва да ни последвате като задържан.

При тези думи тъмнокосият полицай пристъпи към Луи с явното намерение да закопчае китките му.

– Почакайте... Ще дойда с вас, но не смятам, че е необходимо да се прибягва до подобни методи.

– Много сте любезен, но методите избирам аз.

С кимване на глава той даде знак на колегата си, че може да действа. Луи отстъпи назад, но после се отказа от съпротивата. За миг полицаят изви ръцете му зад гърба и хвана китките му в стоманените гривни. После побутна моя годеник към по-близката от двете спрели коли, чиято синя мигаща светлина продължаваше да озарява улицата.

Колкото и ядосана да бях на Луи, все пак у мен уплахата и съчувствието взеха връх. Не бих могла да понеса да го откъснат от мен и да го отведат като някакъв престъпник. Усетих как коремът ми се свива в странни спазми, които като цунами се спуснаха надолу и стигнаха между бедрата. Тялото ми не бе съгласно той да ми бъде отнет.

Тези пулсации ме откъснаха от вцепенението. Промуших се през първата редица любопитни и най-сетне се намесих:

– Господин капитан!

– Вие коя сте? – обърна се рязко към мен брадатият блондин.

– Аз съм негова годеница.

– И какво от това?

– Мога ли да знам кой ви предупреди?

– Моля? – престори се, че не разбира въпроса ми той.

– Не ме убеждавайте, че случайно сте минавали край витрината. Откриването на изложбата едва сега започва. За да пристигнете толкова бързо, непременно някой ви е осведомил, нали?

Въздържах се да не кажа, че някой ни е издал.

Той присви очи, сви лице и отвърна кратко:

– Едно сдружение на родители.

– На родители на ученици ли? – зачудих се аз.

– В другия край на тази улица се намира лицеят „Виктор Юго“, госпожице. Съгласно член 227, алинея 24 от Наказателния кодекс, показването на порнография под каквато и да било форма се наказва с три години затвор и глоба от 75 000 евро. Разполагането на секс магазини и на заведения, предназначени за възрастни, е забранено в периметър двеста метра от учебно заведение. Такъв е законът.

– Само че това не е секс магазин! – възмутих с аз. – Това е художествена галерия!

– Просто казвам, че трябва да бъде направена надлежна проверка, когато става въпрос за подобен род изкуство.

Канех се да продължа в опит да разбия предразсъдъците на полицейския служител, но в този момент върху рамото ми легна приятелска ръка. Беше Албан.

– Остави! – прошепна той на ухото ми. – Само ще утежниш положението му.

– Мамка му, не може да оставим да го отведат просто така!

– Остави, казвам ти. Самият аз през последните десет години съм минал през това поне половин дузина пъти. Ще се оправи. Не се тревожи.

Коремът ми говореше обратното. Тежка оловна топка бе притиснала матката и вътрешностите ми.

Изгледах как вкараха Луи на задната седалка в пежото без отличителни знаци, как татуираната на шията му роза сякаш вехне, докато изчезва в купето на колата.

– Ще го държат ден-два. Ще се опитат да го сплашат, но мога да те уверя, че нищо лошо няма да му се случи – опита се да ме успокои Албан, осланяйки се на личния си опит. – Освен това по време на задържането имаш право на адвокат.

– Адвокат ли? Но кой адвокат?

– Зерки – отвърна той, сякаш това се разбираше от само себе си. – Жан-Марк Зерки. Адвокатът на Луи. Не го ли познаваш?

Луи ми бе споменавал за него по повод уволнението от групата „Барле“, но до този момент никога не го бях срещала. Дори не подозирах, че въпросният адвокат знае за новата дейност на моя бъдещ съпруг.

– Впрочем Луи ми заръча да ти предам това.

Брадатият галерист ми подаде плосък ключ с многобройни дребни нарези. Такъв модел ключове обикновено са предназначени за секретни брави на бронирани врати.

– И какво да отключа с него?

– Нямам представа. Каза ми, че ти си щяла да разбереш.

– И кога успя да ти го предаде?

– Преди малко. Когато видя да идва полицията.

– Окей.

Огледах със съмнение ключа.

– Заръча ми също така да ти предам, че трябва да прибереш вашия бележник от хотел „Шарм“ и да поставиш под ключ всичко, което би могло да бъде сметнато за твърде „горещо“. Точно това бяха думите му. И пак добави, че ти си щяла да разбереш.

Още при първия вой на полицейската сирена Луи бе предвидил какво може да се случи с галерията и със самия него като управител. Ето защо бе дал съответните указания на Албан за ограничаване на щетите. Сега ние, които бяхме поставили сексуалността в центъра на нашата история като двойка, трябваше да прикрием всичко, за да не може правосъдието да се възползва от него като оръжие срещу нас. Всичко това изглеждаше толкова абсурдно, толкова несправедливо. А ето че трябваше да понеса нов удар в корема.

– Ел! Ел!

Шумът от познати забързани крачки ме накара да се обърна.

Възползвайки се от суматохата в галерията, София и нейните дружки бяха напуснали сцената. Приятелката ми, облечена набързо в късичък пеньоар, потичваше към мен със засрамен и обиден вид, защото бе отгатнала какво се е случило.

– Ел, позволи ми да ти обясня...

В този момент, без да се замислям, хукнах право напред, макар тясната рокля да ме спъваше, пробих си път през множеството, което продължаваше да се тълпи в тясната еднопосочна улица. Без да знам къде отивам, продължих по улица „Сент Антоан“ по посока на Сена.

Просто исках да се отдалеча час по-скоро. Да забравя как розата на Луи ми бе отнета от полицаите. Да разсея уханието на неговия парфюм, който все още се носеше над паважа. Да съхраня само спомена за слетите ни тела и да пропъдя всичко останало, паразитните чувства и образи, които непрекъснато заплашваха да развалят всичко.

Всичко, така или иначе, бе пропаднало, включително моят подарък. Изненадата, която му готвех тази вечер в „Шарм“, нямаше да се състои.