Измами

Глава 1

Сабрина Лонгуърт разглеждаше съсредоточено витрината на антикварния магазин „Куо Фу“ на улица „Тиен Жин“. Колебаеше се дали да купи великолепния шах от нефрит или бронзовата лампа с форма на дракон, или и двете. Освен това все още не знаеше какво друго има в този магазин. Да купува всичко, което грабва погледа й по време на двуседмичното й пътуване до Китай, означаваше да се прибере в Лондон без пукната пара.

„Като дойде Стефани, ще я попитам, какво й харесва най-много“ — реши тя. Може би няма да е зле, ако купи лампата за нея? Стига тя да й разреши да й подари нещо.

В сенките на сумрачния магазин господин Су Куан наблюдаваше американската дама и се дивеше на красотата й. Тъмнокестенявата й коса блестеше с бакърени и златисти отблясъци на късното следобедно слънце и подчертаваше изящния овал на лицето й. Големите сини очи и плътните устни, леко извити надолу, й придаваха уязвимост. Не беше висока, но имаше осанка на кралица, слаба и грациозна сред пъстрата тълпа, която от време на време поглеждаше разсеяно, преди отново да се съсредоточи върху експонатите на витрината. Изглежда, не можеше да откъсне очи от двата най-изящни предмета. Господин Су реши да я покани и да й покаже скритите само за ценители съкровища. С приветлива усмивка тръгна към вратата, но на няколко крачки спря като закован. Дамата се беше раздвоила!

Пред витрината вече стояха две жени, еднакви като две капки вода. Еднаквите им копринени рокли, както търговецът веднага позна, бяха купени от магазина на ъгъла. Ала не му остана време, да размишлява, защото в следващия момент двойничките пристъпиха прага на магазина.

— Добре дошли — поклони се той. — Мога ли да ви предложа чай?

— Господин Су, нали? — Първата му протегна ръка. — Аз съм Сабрина Лонгуърт. Писах ви, че искам да купя от вас някои неща за моята галерия „Амбасадор“ в Лондон.

— Лейди Лонгуърт! Очаквах ви! Виждам обаче, че вместо една, трябва да посрещна две прекрасни дами!

— Това е сестра ми Стефани Андерсън — засмя се тя — от Америка.

— Америка! — Лицето му засия. — Учил съм там, в Чикагската художествена академия.

— Светът е малък. — Госпожа Андерсън погледна сестра си. — Аз живея недалеч от Чикаго, в град Евънстън.

— И там съм бил, в университета. Заповядайте. Да изпием по чаша чай.

Възбуден от присъствието на двете прекрасни същества, той ги заразпитва как е преминала обиколката им. Нима е възможно едната да е американка, другата — англичанка, а да говорят по един и същи начин, с едва доловим европейски акцент, питаше се китаецът. Сигурно са учили в Европа, реши и подаде първата чаша.

— Лейди Лонгуърт, моля!

Тя се засмя и объркан, мъжът погледна недоумяващо другата.

— Като че ли сгреших. Моля, госпожо Андерсън. Извинете ме.

— Няма защо — усмихна се дамата и погледна сестра си. — Хората често ни объркват. Домакинята от Евънстън и аристократката от Лондон.

Господин Су примигна няколко пъти и въпреки че не разбра забележката й, изпита облекчение. Важното бе, че не ги беше засегнал. Тримата продължиха да бъбрят и след като изпиха по няколко чаши чай, той с гордост започна да им показва най-ценните си съкровища.

Лейди Лонгуърт, забеляза китаецът, се отнасяше към антиките като истински ценител. Оценката й за всяка вещ беше експертна. Освен това умееше да се пазари.

— Сабрина, погледни! — Госпожа Андерсън коленичи пред античния комплект илюзионистки принадлежности. — Ще купя едно за Пени и Клиф. Не, трябва да взема две, за да има мир в къщата.

Господин Су сръчно отмяташе топчетата на сметалото, докато пресмяташе колко струват покупките на лейди Лонгуърт, сред които бяха, разбира се, и нефритовият шах, и бронзовата лампа, вече свалени от витрината. След като прибави към сметката и транспортните разходи до Лондон, той се наведе над факирския комплект и подаде на госпожа Андерсън резбована фигура от слонова кост.

— Приемете я с моите комплименти. — Учуденият й поглед го накара да поясни: — Видях, че ви направи впечатление, но я оставихте, щом ви казах цената. Купихте подаръци за децата си. Сега аз ви давам това за спомен. Моля, приемете го. То е лично за вас.

Тя се усмихна толкова щастливо, че господин Су тайно въздъхна за своята отлетяла младост. Поклони се и широко им отвори вратата. После остана на прага, докато двете се изгубиха в една от тесните, криви улички.

— Как ще се върнем в хотела? — попита Стефани.

— Нямам представа — безгрижно отвърна сестра й. — Трябва да попитаме някого.

До тях спря някакъв велосипедист.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, като внимателно изговаряше думите.

— Загубихме се. Трябва да стигнем до хотел „Хепин“ — отвърна Сабрина.

— Загубите? А, да, не знаете пътя. Вървете след мен. Аз ви изведа на булевард „Нанжин“.

— Няма ли да купиш нещо и за Гарт? — попита Сабрина.

— Може би. Нали ти казах, че нямам желание да проявявам щедрост към него точно сега. Впрочем имаме още една седмица. О, Боже…

— Какво има?

— Само една седмица! Като тръгвах, ми се струваше, че ще отсъствам цяла вечност. Ставам все по-алчна… Иска ми се… Ти искала ли си някога да изчезнеш, макар и за малко?

— Напоследък мечтая за това поне веднъж на ден. Обикновено искам да се отърва от себе си, но където и да отида, всичките ми проблеми вървят след мен като багаж.

— Точно това имах предвид. Винаги разбираш какво искам да кажа.

— Изглежда, не можем да заминем по-далеч от Китай — въздъхна Сабрина.

— Какво ще кажеш, ако аз остана? — подхвърли лекомислено Стефани. — Така наистина ще изчезна, поне за известно време. Няма я вече Стефани Андерсън! Ще кажа на господин Су, че съм лейди Лонгуърт, че съм решила да остана още малко и тъй като ти си най-добрата му клиентка, той ще направи всичко, за да ми помогне. Ако, разбира се, нямаш нищо против да си присвоя за известно време името и личността ти.

— Абсолютно нищо, но ако искаш да влезеш в кожата ми, ще трябва да се върнеш в Лондон и да се позанимаеш с проблемите ми.

— При едно условие — ако ти се върнеш в Евънстън и се позанимаеш с моите.

Те избухнаха в смях.

— Булевард „Нанжин“ — извика през рамо водачът им и изчезна в потока от пешеходци и велосипедисти.

— Ще бъде като в приказка! — Стефани гледаше с невиждащи очи витрините. — Да поживея за малко в твоя прекрасен свят! Единственият проблем ще бъде как да се преборя с желанията на твоя бразилски милионер.

— Нали и аз ще трябва да се преборя с твоя съпруг?

— О, не, не, не! Няма да се наложи. Гарт предпочита да спи в кабинета си. Не сме правили любов от… не помня вече откога. С него подобни „трудности“ няма да възникнат. — Стефани направи пауза. — Мислиш ли, че е възможно? За малко, разбира се, не завинаги. Обзалагам се, че ще се справим отлично.

В отражението на витрината, отрупана с ярки розови и червени букети, Сабрина срещна погледа на сестра си и кимна.

— Сигурно. Щом е само за няколко дни. Помниш ли Атина… — Тя не довърши и избухна в смях.

— Разбира се. Можехме да се погледнем отдалеч, с чужди очи. Разбрахме какво всъщност искаме от живота. Поне аз, ти винаги си знаела какво точно искаш.

— Невинаги.

— Е, добре. Сега ще имаме тази възможност.

— Най-после пристигнахте!

Екскурзоводът им вече ги чакаше пред входа на хотела. Скара им се, че са дръзнали да се разхождат сами из многомилионния град и още преди да се опомнят от тирадата му, ги поведе към трапезарията.

— След вечеря ще продължим — успя да каже Стефани.

Върнаха се към темата едва следващия следобед. Тя искаше още малко да се поразходи из магазините и още щом излязоха на улицата, отново поде:

— Тази идея не ми излиза от главата. Миналата вечер бях твърде уморена, за да мисля. От тази сутрин все за това си мечтая.

— Зная. Подобни налудничави хрумвания лесно се превръщат в натрапчиви идеи.

— Не е налудничава, Сабрина. Говоря съвсем сериозно.

— Нищо няма да разрешим с тези трикове.

— Откъде знаеш? Важното е, че ще излезем от сегашното си положение. — Двете замълчаха и след малко Стефани продължи: — Мисля, че наистина ще се справим. Всяка от нас познава добре живота на другата. Освен това и двете мислим по един и същи начин. — Беше права. Мислеха по един и същи начин и го знаеха от най-ранно детство. — Всичко ще бъде ново, неочаквано. Ще имаме възможност да се вгледаме в себе си от разстояние, да преоценим живота си, да направим равносметка на изминалите години. Човек няма възможност да анализира себе си, когато е по средата на пътя, във вихъра на живота. Ти самата си казвала, че искаш за малко да опиташ моя начин на живот, защото е толкова различен от твоя… Добре, кажи ми какво ще правиш през първата седмица след завръщането си?

— Нищо не съм планирала. — Мислите на Сабрина полетяха надалеч. — Смятах да си почина от пътуването. Галерията може спокойно да остане затворена още една седмица.

— И вкъщи е същото. Пени и Клиф вече са големи. Ще трябва да се обадиш в клиниката по ориенталски болести или както там беше. Всички знаят, че съм в Китай, защото трябваше да поискам отпуск за две седмици. Впрочем, забравих… Ще трябва да готвиш за цялото семейство.

— Та аз не съм толкова лоша домакиня — засмя се с блеснали очи Сабрина. — Кой мислиш ме храни, когато госпожа Търкъл е в отпуск?

— Те без друго не забелязват какво ядат. Винаги бързат за някъде. Всъщност ще бъдеш сама по-често, отколкото предполагаш.

Сабрина усещаше как възбудата я завладява. От малка имаше тези пристъпи на вълнение при мисълта за всяко предизвикателство. Радостта от приключението и предвкусването на победата я опияняваха.

— Да бъдеш някоя друга… — промълви.

— Да живееш нечии друг живот… — подсказа й сестра й. — Това е истинско приключение, Сабрина!

В този момент и двете си спомниха нещо, случило се преди двайсет години и се усмихнаха. Бяха единайсетгодишни и живееха в Атина.

— Една седмица — продължи Стефани. — Само една…

— Кой знае? Ако и този път ти хареса, боя се, че пак ще се полакомиш.

— Същото се отнася и за теб.

Пред китайската сладкарница двете налетяха на Никълъс Блекфорд, който едва си пробиваше път през тълпата, натоварен с кутии сладкиши.

— Диетите са трудна работа, особено когато си в чужбина — виновно се усмихна той. — Трябваше да взема и Амелия. Скарай ми се, Сабрина, както по времето, когато работеше в моя магазин. О, аз май говоря със Стефани! Извинявайте, наистина не мога да ви различавам!

Двете се спогледаха. Непознатите хора наистина не можеха да ги различават, но Никълъс познаваше Сабрина от десет години. Тя се поклони театрално и с дяволито пламъче в очите посочи сестра си.

— Лейди Лонгуърт! Приветствам ви с „добре дошла“ в Шанхай.

Стефани протегна снизходително ръка.

— Госпожо Андерсън, за мен е удоволствие да посетя този град.