Измами

Глава 20

Улиците в Ню Йорк бяха мокри от дъжда. В този обеден час те бяха пълни с хора, които носеха черни чадъри, удрящи се често един в друг и огъвани от силния вятър.

Седнала в таксито до Гарт, Сабрина имаше чувството, че от тъмните облаци, покрили небето, капят студени сиви зимни сълзи.

— Това е положението — мърмореше шофьорът, докато колата стоеше неподвижно в дългата колона, предизвикана от задръстване. — Когато е слънчево, никой не е с кола. А когато вали, всички са с колите си, но никой не успява да се движи.

Гарт погледна към Сабрина, но тя се бе втренчила през стъклото от своята страна. Не бе казала почти нищо от мига, в който напуснаха дома им. В самолета я бе попитал какво би искала да прави в Ню Йорк, но тя му отговори кратко и разсеяно и той почувства, че изобщо не го забелязва. Може би си мислеше за Лондон, за живота на сестра си? Или за възможността да приеме този начин на живот? Нямаше представа какво ставаше с нея и не искаше да я пита. Ако се случеше нещо такова, той щеше да я намери, където и да се намираше, и щеше да се опита да я върне, но не искаше предварително да прогнозира криза, преди тя да е настъпила. Ако връзката със сестра й бе толкова здрава, че да се противопостави на смъртта, той нямаше да се опитва да я прекъсва, дори да чувства, че е в състояние да го направи. Но ако тази връзка застрашава брака му, тогава ще действа без колебание.

— Купи ли си билет? — попита я, след като им сервираха обяда.

Тя изглеждаше доста учудена.

— Не. Аз… бях толкова заета. Ще го купя в Ню Йорк. Когато стигнаха „Плаца“, Гарт я погледна в очите.

— О, аз не знаех — каза объркано тя. — Ти не ми спомена…

— Прекарахме такава незабравима вечер тук преди шест седмици. Смятах, че ще бъде прекрасно да дойдем отново.

— Да — каза и го погледна, но очите й бяха толкова тъжни, че той извика с тревога:

— Но какво има, любов моя?

Наблюдаваше я, докато тя правеше отчаяни усилия да се отърси от мислите, които я бяха обзели, и се възхищаваше на силата й, която й помогна този път да успее в това, което преди не й се бе удавало.

— Какво ще правим сега? — попита тя с променен глас и хвана ръката му, докато момчето отключваше вратата на стаята им.

— Сега двамата ще направим едно кратко посещение в Кълъмбия. Иска ми се отново да надникна в първата лаборатория, в която съм работил, и да се потопя в приятна носталгия. Мисля, че и на теб ще ти хареса.

Навън продължаваше да вали и пътуването до Кълъмбия им отне близо час, но те все пак имаха време да посетят лабораторията преди началото на лекцията, която Гарт щеше да изнесе пред завършващите студенти.

— Просто искам да направя услуга на един стар приятел — обясни й той, когато влязоха в сградата. — Тъй като официалната среща започва утре, той ме помоли да се заема със студентите му за няколко часа днес следобед. Ти ще останеш ли да слушаш или ще отидеш да пазаруваш?

— Смятам да се разходя по магазините. Тук има няколко търговци с антични предмети, които бих искала да посетя.

— Тогава ще те чакам в хотела в пет и половина или шест. Двамата се изкачиха до четвъртия етаж с асансьора.

— По-тиха е в сравнение с последния път, когато беше тук. Сабрина нямаше ни най-малка представа за какво говори.

Преди месец, дори преди седмица тя би се опитала да прикрие този факт, но сега й се струваше безсмислено. След час щеше да си купи билет за Лондон, а утре щеше да му съобщи, че няма да се върне обратно.

Влезе преди него в лабораторията — огромна стая, разделена по средата от високи железни шкафове. Двамата се насочиха към едната страна на стаята и Гарт се загледа към каменната пейка.

— Няма ги моите „метални конструкции“. Но я погледни там! Не са успели да се отърват от мен така бързо.

Без да разбира за какво става дума, Сабрина погледна натам, накъдето й сочеше, и видя на стената рисунки в рамка, които наистина напомняха метални конструкции. Сега вече се сещаше за какво става дума: модели на молекули. Тя бе виждала подобни в лабораторията му в Мидуестърн.

— Подай ми ръката си — внезапно каза той.

— Но защо? — объркано го погледна.

— За да видя дали ще мога да ти припомня.

— Да ми припомниш… — Тя поклати глава. — Съжалявам, прости ми, моля те. Толкова съм разсеяна и дори груба. — Подаде му треперещата си ръка. — Може ли да изиграем всичко отначало?

Ще се опитам да направя каквото мога, само ми подскажи нещо.

— Не, няма смисъл да разравяме минатото. Но аз наистина си спомням как точно изглеждаше, когато ти казах, че искам да се оженя за теб и да се любим.

— Как? — плахо попита тя.

— Сякаш току-що бе получила подарък от мен. А след това се намръщи, като че ли се мъчеше да решиш какъв да бъде твоят подарък за мен.

— И какво ти дадох?

— Себе си. Точно това, което най-много исках. И колко дълъг път извървяхме оттогава. — Той я притисна към себе си и я целуна. — Стефани, искам да ти обещая, че ще те излекувам от това, което те тревожи, каквото и да е то.

— Господи, нима наистина вярваш, че това е възможно?

В този момент в лабораторията влезе висок мъж с посивяла брада и очила с тънки рамки.

— Не ви ли е достатъчна собствената ви спалня, че продължавате и тук? Какъв пример само сте за по-младото поколение! — засмя се той и подаде ръка на Сабрина. — Ралф Тагърт. Смятах, че Гарт преувеличава малко нещата, когато ви описваше в писмата си. Но сега виждам, че просто е бил искрен. Добре дошли. — Той се ръкува и с Гарт. — Добре дошъл у дома.

— Ралф не може да повярва, че мога да имам друг дом, освен този, макар че са минали вече дванайсет години — усмихна се той.

— Все още ми липсваш, дори и след дванайсет години. Ти си най-добрият изследовател, с когото съм работил. Готов ли си да отговориш на трудните въпроси на най-способните ми студенти?

— Може би не, но ще направя каквото мога. Стефани, в пет и половина в хотела, нали? Или най-късно в шест.

— Да, ще бъда там. Надявам се, че всичко тук ще мине добре.

— Гарт, тя наистина е невероятна — каза Ралф, след като Сабрина се качи в асансьора. — Но ми се стори доста бледа, да не би да е болна?

— Тревожи се за предстоящото си пътуване до Лондон, макар че аз самият не мога да разбера защо.

В кореспонденцията им през годините Гарт бе споделял с Ралф доста неща, които не би могъл да спомене пред Нат или Марти просто защото понякога е по-лесно да се довериш на приятел, с когото не се виждаш всеки ден. Но дори на него не би могъл да каже, както и на никой друг, че съпругата му може би продължава да обмисля възможността да го напусне.

— Тя винаги се е сравнявала със сестра си — продължи да обяснява той, — и доколкото знам, дори си въобразява понякога, че е Сабрина или поне, че би могла да живее като нея. Сега, след като Сабрина е мъртва, тя е толкова объркана, раздвоена от мисълта коя е всъщност — Стефани или Сабрина. Имам чувството, че непрекъснато се терзае, че трябва да живее живота и на двете или да направи избор между тези два живота. Но ето, че напоследък нещата между нас някак си се оправиха, ние като че за пръв път се намерихме един друг и заживяхме така, както бяхме мечтали…

Гарт потърка челото си. Бяха стигнали до вратата на лекционната зала и той погледна виновно приятеля си.

— Не съм дошъл тук на терапевтичен сеанс, отец Ралф. Защо не ме прекъсна?

— Защото ти се искаше да кажеш всичко това, а аз имах желание да го чуя. Но сега трябва да пристъпиш към проклетата лекция. Готов ли си да застанеш пред тези млади зверчета, чието най-любимо занимание е да показват на професорите, че младежта знае повече от средното поколение?

— Ще се опитам да се преборя с тях.

Залата беше пълна; името му привличаше като магнит студентите. Той погледна към тези близо шейсет развълнувани и очакващи лица пред себе си и се почувства силен. Разхождайки се напред-назад, Гарт им говореше с лекота и с много чувство за хумор при това за сериозни научни проблеми, като в същото време съвсем не се отнасяше с тях като със студенти — той ги накара да се почувстват част от научната общност, даде им свобода да задават въпроси или да коментират казаното от него още в момента.

Бе почти четири и половина, когато направи кратка пауза, след това някак си като че между другото каза:

— А сега искам да кажа няколко думи за безсмъртните антитела.

В залата настъпи раздвижване; тази фраза привлече вниманието на всички, а нещо в тона му ги накара да решат, че става дума за нещо наистина важно. Той остана доволен от повишеното внимание.

— Това, върху което работим в момента — започна бавно, като се облегна на катедрата, — е възможността да се създаде безсмъртна човешка имунна система. Тя представлява точно това, което си мислите: непрекъснато възпроизводство на антитела. Изследваме потенциалните възможности за обединяване на две човешки клетки — една, която произвежда антитела, и друга, която непрекъснато ги възпроизвежда. В резултат трябва да се получи хибрид, осигуряващ непрекъснат приток на антитела, които ще увеличат значително естествената защитна система на тялото, тъй като вече е известно, че понякога тя сама не е достатъчно ефективна. С други думи, става дума за безсмъртна имунна система. Освен това антителата ще се използват за изработването на широк спектър от ваксини срещу различни болести.

— Сър — вдигна ръка един от студентите, — не е ли правен вече опит за подобно сливане на клетки при мишка?

— Да, вече десет години се правят такива изследвания. Но вие знаете какви ужасни странични ефекти се получават, когато се лекуват болести у човека с помощта на ваксина с животински антитела. Тези от вас, на които се е налагало да си слагат ваксина против бяс, която се изработва от конски антитела, знаят колко болезнена е тя. Но хората биха приели човешки антитела, както става при преливането на кръв, например, без подобни вредни странични ефекти. Когато усъвършенстваме нашата технология, ние очакваме, че ще произведем неограничено количество подобни антитела, които ще могат да се борят с различните болести.

— Сър, правили ли сте сравнение между състава на ядрото на оригиналния хибрид и този на Производните му, за да се види дали те наистина са идентични? Колко генерации сте проследили и какви методи използвате, за да следите запазването на състава на оригиналната хибридна клетка?

„Има хора, които винаги се опитват да се изтъкнат — помисли си Гарт, — за да направят впечатление и на професора, и на състудентите си.“

— Направили сме сравнение в състава на ДНК в клетките от няколко генерации и до този момент той се оказа напълно идентичен във всяко едно отношение. След като клетките са съвсем еднакви, съществува проблем, както изтъкнахте и вие, как да различим оригинала от копието. Установихме, че най-ефективният метод за постигане на това разграничаване е посредством използването на радиоактивен знак, който се поставя само на оригиналната клетка. Това се оказа напълно достатъчно, дори когато всички елементи съвпадат, чрез този знак различаваме оригинала от копието…

Той внезапно спря поразен от последните си думи: да се разграничи оригиналът от копието. Оригинал. Идентичен. Копие. Да се разграничи оригиналът от… идентично копие. Идентичен. Оригинал. Копие…

Гледаше с невиждащи очи студентите и в същото време в главата му се въртяха объркани спомени. Чаша вино преди вечеря. „Не искам да постъпваш на тази работа във «Фостър Лаб».“ Доводите против Ирма Калън. Укротяването на госпожа Кейси и Рита Макмилън. Назначаването на прислужница, решението да започне нова работа без никакво обсъждане. „Не Сабрина е мъртва…“ На погребението: „Аз съм Сабрина…“. Китай. Китай.

Копието може да бъде разграничено от оригинала.

— Професор Андерсън има друг ангажимент — Ралф бе застанал до него — откъде ли се бе появил? — и довършваше отговора на зададения въпрос, а след това успя набързо да приключи, дискусията. Студентите се изправиха на крака с бурни ръкопляскания. Няколко души се приближиха към тях с явното желание да попитат още нещо, но Ралф ги спря: — Програмата на професора е много напрегната, така че този път няма да можем да дискутираме повече, може би при някое от следващите му посещения…

Скоро останаха сами в опразнената зала.

— Хайде, ще те заведа на лекар.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита бавно Гарт и го изгледа внимателно.

— Да, ужасно. Къде те боли? Гърдите? Ръката?

— Главата и сърцето — тъжно се усмихна той. — Но това не е сърдечен удар, Ралф. Просто удар, който ме върна в реалността, помогна ми да се пробудя. — Той погледна към високите тъмни прозорци, по които бързо се спускаха дъждовни капки, и като че в просъница чу собствения си глас, който обясняваше: — Не е ли странно, че ние се оставяме да бъдем мамени продължителен период от време, след като е трябвало само да отворим очи, за да видим истината? Понякога виждаме нещата, чуваме ги — те просто не съвпадат, но ние се опитваме да убедим самите себе си, че всичко е наред, стараем се да представим всичко така, както ни харесва, не позволяваме на съмнението да ни обземе, защото не искаме да го приемем, защото е прекалено ужасно, за да бъде истина. Сигурно ти се струва, че говоря като психолог. Може и да съм си сбъркал професията. Но Господ ми е свидетел, че съм сбъркал с брака си.

— Гарт, какво, по дяволите…

— О, майната му, не обръщай внимание на бълнуванията ми, Ралф. Просто нямам право да те натоварвам със закъснялото си пробуждане. Ще отида да се поразходя, трябва да обмисля някои неща.

— В този дъжд? И няма ли да се срещнем по-късно, да вечеряме заедно?

— Не тази вечер, Ралф. Ще ти се обадя по-късно. Съжалявам, моята лекция…

— Лекцията ти беше прекрасна. Краят беше малко неочакван, но това няма значение. Не искаш ли да ми кажеш по-подробно за това твое пробуждане? Понякога е по-лесно да преживееш нещо, ако до теб има приятел.

— Не мога. Не съм дори сигурен, че съм прав. Но може би ще дойде време… ще ти се обадя… — Двамата си стиснаха ръцете. — Дължа ти още една лекция.

— Забрави го. Искаш ли да ти повикам такси?

— Не, ще се оправя.

Но навън нямаше никакви таксита. Продължаваше да вали силен дъжд и след като повървя няколко метра, той се предаде и се насочи към близката спирка на метрото. Стоеше на платформата, заобиколен от хора, готови да влязат във вагона, щом вратите се отворят.

Може би грешеше. Нямаше никакви доказателства. Учените смятаха доказателствата за абсолютно задължителни. Това бе дълъг процес: наблюдения, контролирани експерименти, попълване на съответната документация, изводи и заключения. А в този случай имаше само някакъв внезапен проблясък, който го заслепи по време на лекцията, и сега му се струваше, че някаква пелена се е вдигнала пред очите му. Всичко му изглеждаше съвсем логично — тя беше Сабрина.

В метрото нямаше никакви свободни места и той стоеше прав, заобиколен от множество хора. Тя го бе заблудила. Как майсторски само го бе залъгвала. Него, учения, внимателния наблюдател, който си бе спечелил международна известност с прецизността на своите опити и адекватността на документацията и изводите си. Той не можа да разбере, че живее със сестрата — близначка на съпругата си. Че спи със сестрата — близначка на съпругата си. Как само се опитваше да оправдае грешките й, да убеди сам себе си, че тя иска да спаси брака им. На практика той й помагаше в измамата. Помагаше й и я обичаше, докато тя го мамеше.

Какъв глупак бе само!

Забави крачките си, когато стигна до фоайето на хотела. Но едва в препълнения асансьор, който спираше на всеки етаж, си даде сметка каква всъщност е истината и в миг стомахът му се сви.

Съпругата му бе мъртва.

— Не слизате ли тук?

Гарт вдигна очи. Вратата на асансьора се бе отворила на неговия етаж и момичето я задържаше с ръка.

— Да — дрезгаво пророня той и се изкашля. — Благодаря ви. Тя слезе след него и с тревога го наблюдаваше как едва се влачи по килима на едри цветя.

— Има ли някой, който да се погрижи за вас?

— Да, благодаря ви.

Всъщност не. Никой. Но това не засягаше останалите. Това е въпрос между Сабрина и него.

Той се облегна на стената точно пред вратата на стаята им. Студени тръпки преминаха през ръцете и краката му, а в същото време едва си поемаше дъх. Остана така известно време, докато събере достатъчно сили. Чу как от другата страна на стената иззвъня телефонът и някой вдигна слушалката. Тя беше тук. Чакаше го.

Отдели се от стената. Трябваше да застане лице в лице с нея. Все пак можеше и да греши. Една отчаяна, ненаучна надежда. Той отключи вратата и влезе вътре.

Сабрина се бе свила на един стол до прозореца. Под светлината на лампата косата й изглеждаше златисточервена, а кожата й — съвсем бледа, почти прозрачна. Изглеждаше му толкова крехка и уязвима, че ръцете му инстинктивно се насочиха към нея да я прегърнат. „Не!“, каза си ужасен и остана неподвижен на мястото си.

— Ралф се обади преди малко — започна тя. — Питаше дали… Замълча, поразена от свитите му устни и пребледнялото му лице. Разбра, че той знае истината. Може би глупостта й в лабораторията днес следобед или някаква друга грешка е помогнала най-накрая на аналитичния му ум да сглоби фактите и да разгадае всичко? Какво значение имаше това? Вече беше прекалено късно, за да съжалява.

Уплаши се, но в същото време изпита странно чувство на облекчение. Вече нищо не зависеше от нея. Тя просто не бе в състояние да му каже сама, но искаше той да разбере истината. Не искаше да си тръгне, като остави след себе си куп лъжи…

Настъпи мъчителна и за двамата тишина. Всеки от тях се колебаеше, нямаше желание да произнесе думите, които щяха да променят завинаги живота им. Накрая Гарт отиде до нощната лампа и запали и нея.

— Никакви сенки. Мисля, че имаме достатъчно сенки между нас, нали, Сабрина?

Тя просто не можеше да приеме името си, произнесено от неговите уста. Стори й се като име на непознат.

Не, не беше име на непознат. Беше нейното собствено. Просто тя беше чужд човек за Гарт.

— Е? — попита той и тя усети в гласа му отчаяна надежда, че може би греши.

— Не — промълви толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Не грешиш.

— Сабрина.

— Да.

Той се олюля, сякаш разтърсен от експлозия, после започна нервно да обикаля из стаята, без да я поглежда.

— И защо беше всичко това, някаква игра, така ли? Просто ти се прииска да си поиграеш на домакиня за малко и ти трябваше временно семейство, някакви глупаци, които да стоят смирено и да ти позволят да ги разиграваш? Може би животът в Лондон ти се е сторил доста скучен, затова си казала на богатите си приятели да държат фронта, докато ти избягаш за малко и се потопиш в почтената бедност? Просто едно малко отклонение, нищо повече, за да е по-весел живо…

— Гарт, престани, спри, моля те, нещата не са такива, каквито…

— А професорът, глупавият професор се моли за душата на лейди Сабрина Лонгуърт, докато тя в същото време му играе разни номера. Сигурно съм ти приличал на най-големия глупак на всички времена.

— Моля те, не е…

— И защо е решила лейди Сабрина да направи подобно нещо? — прекъсна я, като изрита куфара, който стоеше на земята. — Какво всъщност е искала? Просто да си поиграе на домакиня? Вероятно не. Сигурно е искала нещо повече. Но какво? — Той се облегна на ръба на канапето близо до Сабрина. — Възможно е да е искала да покаже на сестра си колко добре може да играе ролята на домакиня? Така ли беше? Лейди Лонгуърт, отегчена от богатите си приятели, е решила да покаже на сестра си, че няма нещо, което да не е в състояние да свърши. Тя вече й е демонстрирала превъзходството си във всяко друго отношение — пари, успехи, свобода, любовници… о, Господи… — гласът му потрепери и той погледна безпомощно ръцете си, сви и разтвори отново длани, сякаш за да докаже сам на себе си, че вече не държи нищо в тях. — Стефани е мъртва. Съпругата ми е мъртва. Ти си знаела това. Стоеше до мен на погребението й. Оставила си ме да погреба съпругата си, без да ми кажеш какво точно става. — Той застана до креслото й и тя се сви още повече в него. — Ах ти, мръснице, как можа да стоиш там, докато спускаха ковчега в гроба и да не ми кажеш кой е вътре?

— Аз ти казах! Опитвах се да ти кажа! Ти не желаеше да ме слушаш, казах ти, че аз съм Сабрина…

— Да, каза, вярно е — призна Гарт и отново започна да снове из стаята. — Но дали направи всичко възможно, за да научим истината? Колко пъти я повтори? И колко време, след като пристигна вестта за смъртта й?

Замръзна на мястото си, когато се чу да казва това, а в главата му нахлуха ясни спомени: засмените лица на Пени и Клиф и изпълнените им с доверие очи; семейството му по време на вечеря, докато той разказва за своята работа; Деня на благодарността и кухнята, изпълнена с приятели; гробището, ковчега, Стефани, трепереща в ръцете му… не, по дяволите, не — не е Стефани; Стефани е мъртва; той е успокоявал Сабрина и е наблюдавал как погребват съпругата му. — Господи, ти се обади тогава по телефона. Пътувахме заедно до Лондон, два дни преди погребението изглеждаше потънала в скръб, но не ни каза, изобщо не ни каза коя е мъртвата.

— Достатъчно! Как си позволяваш! — Тя скочи от креслото и се изправи до прозореца с вдигната глава. — Каквото и да се е случило, в никакъв случай няма да ти позволя да намекваш, че всъщност не съм тъгувала за сестра си. Как смееш да ме обвиняваш, че съм заела мястото й, за да й покажа, че съм по-добра от нея? Не съм по-добра, нито някога съм се смятала за по-добра; ние бяхме съвършено еднакви, просто всяка от нас бе част от другата и аз я обичах повече от всички на света. Обичах я повече от тебе; най-малкото я уважавах като личност, а не единствено като съпруга; исках да бъде обградена с любов и внимание, а с теб тя не получаваше нито едното, нито другото. Ти беше толкова погълнат от себе си, че почти не я поглеждаше години наред, никога не се вслушваше в това, което казваше… О, Гарт, съжалявам, наистина съжалявам, не исках да кажа точно това. Знам, че нещата съвсем не са били толкова прости, отношенията между двама души винаги са доста сложни… Но аз толкова я обичах и тя така ми липсваше; освен това и двете нямахме намерение това да продължава дълго, смятахме, че ще се разменим само за седмица…

— Ние? Какво искаш да кажеш? — Той крачеше нервно из стаята и докосваше мебелите, сякаш те бяха единственото устойчиво нещо в объркания му свят. — Стефани никога не би участвала в подобен мръсен номер…

— Разбира се, че участваше, как иначе бихме могли да разменим местата си? Съжалявам, не исках да научаваш за това, не исках да те наранявам…

— Да ме нараняваш? Да не си луда! След като седмици наред ме лъжеш, разиграваш ме като последен глупак, накрая имаш наглостта да ми казваш, че не искаш да ме нараняваш?

— Може би сега ти изглежда точно така. — Тя погледна през студения прозорец към светлините на града, размазани от дъжда. — Но вече ти обясних, че ние нямахме намерение да продължаваме повече от седмица с тази размяна. На Стефани й се струваше, че има нужда да бъде далеч за няколко дни, да обмисли проблемите, възникнали с Клиф, както и с теб, да се освободи от непрекъснатите грижи за пари, за работата в Станфорд…

— Може би подробно те е запознала дори с интимните ни отношения…

— Разбира се, че не. Никога не стигаше до подробности. Но аз чувствах, че има нужда да избяга за малко от всичко, същото беше и с мен; в моя живот имаше също така доста напрежение — проблеми, върху които бих искала да размисля. Тогава у нас възникна идеята да прекараме една седмица в живота на другата…

— Чия беше идеята?

— Моя — твърдо заяви Сабрина. Прекалено твърдо.

— Лъжеш. Идеята беше нейна, нали?

— Не си спомням. Но какво значение има това?

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш истината?

— Идеята беше на Стефани. Но аз също се съгласих.

— Да се размените. И какво стана след това?

— Смятахме, че така ще можем да погледнем от различен ъгъл на живота си, да разберем по-добре самите себе си — къде сме и къде бихме искали да бъдем. А след това всяка щеше да се върне в дома си. Никой нямаше да разбере. Обещах на Стефани, че няма да се любя с теб, а тя каза, че това се случва толкова рядко…

— Но ти го направи, нали? — извика той и лицето му потъмня. И, господи, колко добре се справи при това, истинска актриса. Аз дори реших да дойдем отново тук, защото съм един романтичен глупак… Прекарваше си добре, нали? Нощ след нощ, а аз напълно вярвах, че това е истина, всичко толкова ми харесваше…

— Но то не беше лъжа. Не можеш ли да разбереш? Гарт, моля те, опитай се да разбереш. Просто се влюбих в теб. Не съм го искала; опитвах се да го избегна, но дълго преди сама да си дам сметка, вече бях влюбена в теб. След това, когато разбрах всичко, исках веднага да се върна в Лондон, но Стефани настояваше да продължим още малко — а и ръката ми бе счупена и двете се страхувахме, че ако се разменим в този момент, ти може да откриеш…

— Къде искаше да отиде Стефани?

— Тя искаше да се върне при теб, но докато ръката ми…

— Къде искаше да отиде, преди да се върне при децата и при мен?

— Няма значение.

— Дявол да го вземе, не се отнасяй с мен като с дете, от което крият истината. Точно това си правила още от самото начало. Сега вече е малко късно да продължаваш. Къде искаше да отиде тя!

— На пътешествие с яхта. Защото аз съм била толкова много пъти на такива пътешествия, а тя — нито веднъж.

— С кого?

— С някаква компания.

— С други думи, имала си е някакъв приятел?

— Гарт, какво значение има всичко това? Тя е мъртва. Тя те обичаше, обичаше и децата, искаше да се върне и да остане при теб, да закрепи брака ви, и точно в този момент беше убита. Това е всичко, което има значение.

— И нищо друго. Колко удобно, нали? И ти ли живееш по този начин? Ще ти кажа какво има значение: тези три проклети месеци. Три месеца, през които заблуждаваш две деца, които те обичат и ти вярват. Три месеца, през които лъжеш приятелите си, които се безпокоят за теб и ти помогнаха, когато си счупи проклетата ръка. Три месеца на лъжи, през които се опитвах да обясня по някакъв начин поведението ти и вярвах, че искаш да спасиш брака ни. Три месеца на усмивки и целувки, на страстни любовни нощи. Три месеца на непрекъсната измама — а ти беше наистина добра в това отношение, трябва да ти го призная и да те поздравя с тази забележителна…

— Спри, спри, не разбираш ли, че и аз самата не бях винаги сигурна коя съм всъщност.

Той замръзна на мястото си. На лицето му бе изписано любопитство — ученият бе чул нещо ново и заинтригуващо — но тръсна глава и го отхвърли.

— И колко време още възнамеряваше да играеш своята роля — извика той, изпълнен отново с гняв. — Докато тази новост ти омръзне? Докато започнехме да ти лазим по нервите? Докато сама сметнеш, че е време да се върнеш при изисканите си приятели и интересния си живот?

— Не е честно — пошепна тя. Обърна се с лице към прозореца и каза по-високо: — Вече беше свършило. — От дъха й стъклото се навлажни и тя съсредоточено наблюдаваше как влагата постепенно се стопява, докато изчезне напълно.

— Какво означава това? — Той нервно обърна един стол и седна на него. — Обърни се, дявол да го вземе, погледни ме в очите, когато ми говориш.

Болката в гласа му я прониза като нож и Сабрина се почувства толкова наранена от гнева и мъката му. Коленете й се подкосиха и тя едва се добра до канапето.

— Знаеш, че оттук заминавам направо за Лондон. Купих си билета днес следобед, докато ти изнасяше лекцията. Утре възнамерявах да ти кажа, че не мога да живея повече с теб, че нашият брак едва ли би могъл…

— Това не е твой брак, скъпа лейди!

— Просто ти обяснявам какво възнамерявах да направя. Щях да ти кажа, че нашият брак не може да продължава повече и че ще остана да живея в Лондон.

— След забележително изпълнената от теб роля на влюбена съпруга, след любовните ни нощи, слез като разобличи Рита Макмилън и положи толкова усилия да убедиш всички, че сме чудесно семейство… — гласът му затрепери и той спря за минута, след което продължи дрезгаво: — След всичко това ти си имала намерение да ми кажеш, че бракът ни няма бъдеще?

— Никога не съм била неискрена с Пени и Клиф. Обичах ви и тримата толкова силно, че тази обич ми причиняваше болка. Но сега всичко свърши. — Гласът й стана по-уверен. — След погребението имах намерението да ти кажа истината, да приключа с всички измами, а след това щях да уведомя и родителите си и да се върна обратно в Лондон. Но ти доведе и децата на летището и просто нямах сили да говоря пред тях. А когато се прибрахме вкъщи, видях писмото и разбрах, че съм длъжна да остана с теб и да ти помогна.

— Не съм те молил за помощ. Нито съм имал нужда от нея, нито съм я искал.

— Не е вярно, искаше я. Беше разстроен и независимо как ме наричаше, ти ме обичаше и искаше да остана с теб. Гарт, любов моя…

— Не ме наричай така!

Тя замръзна на мястото си, сякаш я бе зашлевил.

— Да, наистина, нямам право да те наричам така. Но просто се опитвам да ти обясня, че в този момент единствената измама бе името ми. Изпитвах към теб най-искрени и истински чувства. Обичам те, бракът ни е прекрасен…

— Ние изобщо не сме женени! Ти си истинско чудовище, щом можеш да се възползваш от смъртта на сестра си.

Сабрина се разплака. Риданията разтърсиха тялото й и тя се сви на канапето, покрила лицето си с ръце. Гарт седеше напрегнато на стола, разкъсван от болка и съмнения. Искаше му се да я прегърне и успокои, припомняше си тялото й, смеха й, любовта, която струеше от очите й. А в същото време я ненавиждаше, ненавиждаше и себе си.

— Не, стига вече — внезапно изрече тя с твърд глас изправи се и тръгна към банята. След минута Гарт чу шум от течаща вода. След малко излезе с измито лице, което бе толкова бледо, че изглеждаше като изваяно от восък. Върху челото й се спускаха няколко непокорни къдрици.

— Сабрина Лонгуърт е мъртва. Умря при експлозията на „Лафит“. Аз съм съвършено различна, не знам дори точно каква съм. Имах намерение да отида в Лондон като Стефани, така че никой да не разбере какво точно се е случило. Поне така щях да съм сигурна, че ти и децата никога нямаше да разберете истината. Смятах да я скрия от децата и ще го направя, освен ако ти не решиш да им кажеш. Но това ще бъде твое решение. Защото при всички случаи аз вече съм друг човек.

Тя си облече зеления блейзер, който Гарт й бе купил в Сан Франциско, и взе палтото си.

— Искам да знаеш, че обичам Пени и Клиф. Те са ми така скъпи и любовта им означава толкова много за мен… Никога не съм имала деца и не съм се преструвала пред тях; беше наистина прекрасно да ги обичам и да знам, че те също ме обичат… — Наведе глава и изчака за миг, докато се овладее. — Обичам и теб, скъпи, обичам те с цялото си сърце, повече, отколкото бих могла да изразя с думи. Знам, че не искаш да чуваш това, но ти си животът ми, с теб са свързани мечтите ми, всичко, което съм смятала, че би могъл да иска човек. Стараех се да те направя щастлив. Всичко беше не както трябва, знам, нараних те ужасно и още от самото начало си давах сметка, че всичко това ще свърши зле, но преди да си тръгна, исках да ти помогна за последен път, да направя каквото мога…

Гарт бе извърнал глава, подпрял с ръка челото си.

— Махай се — каза той и се помъчи да скрие сълзите си. Сабрина посегна към куфара си, но след това дръпна ръка.

Повечето от нещата в него бяха на Стефани. Остави го на земята пред Гарт, взе само ръчната си чанта и отвори вратата. Спря се за миг, преди да излезе, хвърли един последен поглед на гъстата му тъмна коса, започнала тук-там да се прошарва… Моя любов, моя любов, прости ми!

Гарт смяташе, че вече е излязла, и вдигна глава.

— Махай се, по дяволите! — извика през сълзи той, като я видя на вратата, извърнала поглед към него. — И ме остави да скърбя за съпругата си!

Тя излезе бързо и затвори вратата след себе си, после се опря на нея с разтуптяно сърце.

— Обичам те — пошепна Сабрина и тръгна бавно по килима на едри цветя към асансьора. Наложи си да върви, без да спира и с вдигната глава. Скоро бе извън хотела, под дъжда.