Измами

Глава 19

На 20 ноември сутринта заваля сняг, спусна се лека мъгла, която сякаш нашепваше какво ще се случи скоро. Небето беше стоманеносиво, надвиснало ниско над двора, като почти докосваше черните клони на високото дърво, по които вече се бяха натрупали снежинки. Гарт включи камината, Сабрина помогна на децата да си намерят шапките и ръкавиците и след това те с внимателни стъпки преминаха през двора, като се обръщаха доволни да видят оставащите след тях следи.

Веднага щом тръгнаха, Сабрина застана до предния прозорец с чашата неизпито кафе в ръка. Дворът бе вече почти побелял от снега, над който стърчаха само хризантемите.

Ето я зимата. Сезоните се сменяха, а те все още не успяваха да очистят името на Гарт от анонимните клевети. Тя се бе опитала да му помогне, като бе непрекъснато до него, двамата се появиха на толкова партита и празненства, че сега получаваха купища покани всеки ден, каквито обикновено намираше в пощенската си кутия в Лондон. Но все още не бяха започнали да разговарят със студентите от списъка. Бяха така щастливи заедно. Обичаха се, беше им приятно да бъдат един с друг. Притесненията след завръщането й от Китай вече бяха забравени. Сега бяха радостни, изпълнени с живот.

Защото сестра ми е мъртва.

Тя се извърна от белия свят навън и се върна в кухнята. Ето отново мислите й бяха насочени към едно и също нещо. Дали беше възможно да забрави действителността или поне да се намери някакъв начин да остане да живее с Гарт и истината да се превърне в част от миналото, което няма нищо общо с настоящето.

Самозаблуждаваше се. А си бе обещала никога да не се опитва да го прави. Защото не би могла да извлича полза от смъртта на сестра си.

Не беше възможно да се промени, макар че се опитваше да забрави всичко това за малко. Някой ден, когато най-малко я очакваме, истината ще изплува. И ще ни унищожи. Телефонът иззвъня, обаждаше се Гарт.

— Погледнах графика си и си спомних, че през декември трябва да присъствам на една среща в Ню Йорк. Можеш ли да уредиш с Маделин да остане сама в магазина? Бих искал да дойдеш с мен.

— Кога през декември?

— На трети. За три дни. Ще попитам Вивиан, дали Пени и Клиф могат да останат при нея. Ще дойдеш ли?

— Да, бих искала — разсеяно отвърна тя, потънала в собствените си мисли. Колко странно, че Гарт се обади точно в момента, когато за пореден път се убеждаваше, че трябва да си тръгне… — Нали не възразяваш, ако след това замина за Лондон, за да проверя как вървят там нещата?

— Разбира се, че не — каза той след кратка пауза. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще отида сама.

Защото никога няма да се върна.

— След като предпочиташ да пътуваш сама, направи го. Колко време ще ти отнеме работата ти там?

— Нямам представа. Но сигурно ще поостана малко, след като веднъж съм отишла, ще бъде в къщата…

Този път паузата бе по-продължителна. Гарт почти бе убедил сам себе си, че тя вече не си мечтае да живее в къщата на сестра си, да следва нейния път. Но ето, че най-внезапно тя отново искаше да ги напусне и да се прехвърли в един друг живот. Точно когато отношенията им бяха най-добри, Стефани се готвеше да избяга. Почуди се дали да не й напомни, че бе обещала да остане поне докато се разкрие кой е написал онова анонимно писмо против него. Но бързо се отказа, не искаше нито да настоява, нито да моли.

— Ще поговорим за това по-късно — каза той. — Но нали няма да се откажеш да дойдеш с мен в Ню Йорк?

— О, не, разбира се. Ще обядвам днес с Вивиан, така че мога да говоря с нея за Пени и Клиф.

— Изглеждаш ми доста тъжна — обяви Вивиан, когато седна до нея в ресторанта. — Като рано настъпилата зима. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Говори за весели неща. Например за защитата ти. Гарт казва, че всички от комисията са гласували „за“. Заслужаваш най-сърдечни поздравления.

— По-добре е да запазиш поздравленията за собствения си съпруг. Защото той успя да надхитри предишния декан, да въздейства на комисията, свикнала да следва авторитетите, и да промени една политика, действала повече от сто години. В същото време уреди на семейство Гудман да остане, така че не ми се наложи да си търся друга работа. Това се казва наистина ангелска постъпка. За пръв път ми се случва. Той спомена ли ти, че вече го наричам свети Гарт?

— Очевидно ми е спестил този факт от скромност — с усмивка поклати глава Сабрина.

— При това е и скромен, не е ли това изумително? Всеки с неговата репутация и популярност би могъл да се възгордее. Студентите му се гордеят с него, да знаеш. А, чакай да ти кажа както говори за него една от студентките му. Разговаряхме за работата му и тя каза… но може би ще е по-добре да го напиша, така изглежда по-забавно. — Вивиан взе салфетката, написа една дума върху нея и я показа на Сабрина.

— Гений — прочете и препрочете Сабрина. „Точно това ми трябваше.“ — Доста умно — изрече тя с равен глас. — Как се казва?

— Рита Макмилън. Бива си я, не е от добрите студентки, никак не й се учи, но е умна и успява да се уреди. Тя е от онези хора, които винаги намират начин да постигнат целта си. Независимо за какво точно става дума. А сега ми кажи дали тъжната ти физиономия не се дължи на онова анонимно писмо срещу Гарт?

— Виждала ли си го? — попита я, изненадана от въпроса й.

— До този момент дори не бях сигурна, че съществува. Чух някакви слухове из катедрата. А една личност с мазна физиономия непрекъснато се мотае наоколо и задава доста груби въпроси, на които никой от нас не желае да отговаря. Едва ли някой вярва, че Гарт наистина е замесен в тази мръсотия, той е не само много етичен, но и достатъчно разумен, за да не го прави. Кажи ми какво става.

Сабрина й разказа за посещението на Дженкс и как Гарт го е изхвърлил. Двете се засмяха, а после заговориха за по-общи неща, свързани с работата им, за книгите, които бяха чели напоследък.

— Трябва да се връщам на работа — каза накрая Сабрина. — О, почти бях забравила. Можем ли пак да разчитаме на теб да вземеш у вас Пени и Клиф за три дни? Гарт има среща в Ню Йорк на трети декември и иска аз да отида с него.

— Разбира се, че ще ги взема, те са чудесни деца, а и моите много ги обичат. Имам чувството, че съкровеното желание на Барбара е да бъде на мястото на Пени Андерсън.

— Вивиан?

— Да?

— Това ли е класът на Рита Макмилън?

— Да, защо?

— Просто ми беше любопитно. Обядът беше чудесен.

Сабрина се обади на Маделин и й каза, че няма да се връща в магазина до края на деня. Помисли си дали да не се отбие в кабинета на Гарт и да му разкаже за Рита, но знаеше, че тогава той ще поиска да говори сам с момичето. „Трябва аз да уредя този въпрос — помисли си тя. — Точно затова останах тук — за да направя това за него и за Стефани.“

След края на часа Сабрина спря едно момче и го помоли да й посочи Рита Макмилън. След като разбра коя е, тя се насочи директно към нея.

— Казвам се Стефани Андерсън — каза й и протегна ръка, за да се запознае с нея. Русото момиче с бледосини очи докосна с нежелание протегнатата ръка. — Бих искала да разговарям с вас. Факултетният клуб е отсреща, там бихме могли да седнем на спокойствие.

— Не мисля, че…

— Много е важно — твърдо заяви тя и я поведе напред по коридора. — Разбрах, че сте изучавали генетика при съпруга ми миналия семестър.

Усети нарастващото безпокойство у момичето и забеляза, че лицето му се зачерви. Не си казаха нищо повече, докато не стигнаха до клуба на факултета. Сабрина вече бе идвала тук с Гарт и портиерът се втурна да я посрещне.

— Госпожо Андерсън! Радвам се, че ви виждам отново. — Той хвърли само бегъл поглед към Рита и отново насочи изпълнените си с възхищение очи към Сабрина. — Часовете за сервиране на кафе започват след малко, но може би ще поръчате някакъв десерт или плодове?

— Може ли да получим по чаша чай?

— Чай! Разбира се. Горе в момента няма никого — добави той. — Ще бъдете съвсем сами.

Сабрина му се усмихна, но не каза нищо, с което да задоволи любопитството му. Когато се качиха горе, тя поведе Рита към дъното на голямата стая с високи тавани, изпълнена с маси, кресла и дивани. Седнаха на два люлеещи се стола много близо една до друга. Сабрина стисна ръце в скута си, като гледаше изпитателно Рита. Не пропусна да забележи объркания й поглед. „Явно не е свикнала да бъде пренебрегвана от мъжете — помисли си, — при това докато една по-възрастна жена е в центъра на вниманието. Колко ли възрастна й изглеждам с моите трийсет и две! Би било наистина забавно, ако тя не се бе опитала да унищожи кариерата на Гарт.“

Момичето явно се смущаваше от изпитателния й поглед.

— Е? — попита накрая то. — Ето ме тук, за какво искахте да говорим?

— Мислех си, че би било добре да се запознаем. Вие скоро ще се дипломирате, нали?

— Да — кратко отсече Рита и стисна с ръка облегалката.

— Но не трябваше ли да се дипломирате през юни?

— Аз… промених плановете си.

— И какво ще правите след завършването?

— Не знам още. Ще пътувам, може би ще започна работа.

— Каква работа?

— Не съм решила още. Нещо вълнуващо. Може би ще стана дизайнер на дрехи или ще се заема с вътрешно обзавеждане. Нещо от този род.

— И ще станете известна?

— Разбира се, защо не?

— Чаят ви, госпожо Андерсън — главният келнер от столовата се бе появил пред тях с количка.

Нат Голднър, който излизаше от библиотеката, се загледа учудено в количката, след това видя Сабрина и й изпрати въздушна целувка за поздрав.

— Как успя да омаеш персонала в кухнята?

— Мисля, че вълшебната думичка е „чай“.

— Не и ако аз я произнеса. Мога ли да седна при вас?

— Извинявай, Нат, но точно сега няма да може. Имаме личен разговор.

— Тогава някой друг път — каза той, кимна на Рита и целуна Сабрина по бузата. — Ще се видим скоро.

— Май въртите всички на пръста си — каза с неприкрита завист момичето.

— Отнасям се с уважение към хората — поправи я тя, като й подаваше чаша с чай. После замислено изрече: — Значи вие искате да станете известна. Сигурно ще си спечелите много приятели, ако това се осъществи.

— Така е — кимна доволна събеседничката й.

— Но също и врагове. Обикновено колкото повече хора познава човек, толкова по-голяма е вероятността да разгневи някого или да предизвика завистта му, при това без дори да си дава сметка как е станало.

— Не разбирам нищо от тези неща.

— Разбира се, вие сигурно ще имате много повече приятели, отколкото врагове, но трябва да сте подготвена и за двете. Защото когато човек е известен, никога не може да е сигурен как се отнасят другите към него или какво говорят зад гърба му. Но известните са подготвени за това, разбира се.

— За кое?

— Че хората биха могли да говорят за тях неща, които не са верни — отвърна съвсем спокойно Сабрина. — Когато се случи нещо подобно, казваме, че е пуснат слух. Питали ли сте се някога как възникват слуховете? Понякога като нещо вълнуващо и дори опасно, друг път, за да може някой да се почувства много важен, трети път — за да се види реакцията на останалите, но вероятно най-често за отмъщение. Още малко чай?

— Не — отвърна Рита, като не сваляше сините си очи от нея.

— Разбира се, човек, който е решил да се посвети на дизайн на дрехи или вътрешно обзавеждане, никога не би си позволил да пуска слухове. В края на краищата от уроците си по история сигурно си спомняте, че в резултат на слухове са избухвали войни, предизвиквани са революции и невероятни паники… Кой би могъл да вярва на човек, позволил си да пуска зловредни слухове? Такъв човек е опасен, защото без да се замисля, пошушва нещо или си прави непристойна шега, или написва анонимно писмо…

— Да не би да се опитвате да ме заплашвате? — попита момичето и примигна с бледите си очи.

— Защо да го правя?

— Защото не ме харесвате.

— Не ви познавам, така че не бих могла нито да ви харесвам, нито да не ви харесвам. — Сабрина напълни чашата й с чай. — Но истината е, че имаме различна представа за лоялност, а интересите ни са се сблъскали по един въпрос.

Рита я гледаше неразбиращо.

— Вашият интерес е свързан с това, което ви е приятно, лоялността ви се ограничава само до вас самата. При други обстоятелства това едва ли щеше да ме интересува, още повече, че смятам самовлюбените хора за доста досадни. Но след като вашият интерес заплашва съпруга ми, който силно ме интересува и на когото дължа лоялност, ние двете неминуемо ще се сблъскаме.

— Не разбирам за какво говорите — намръщено отвърна момичето. — Вие сигурно сте луда.

— Това беше грешка — спокойно заяви Сабрина. — Не трябваше да се конфронтирате с мен, по-добре беше да се опитате да спечелите симпатията ми.

— Не ме интересува какво…

— О, интересува ви. И би трябвало. — Тя се приведе и погледна момичето право в очите. Говореше с нисък глас, но думите отекваха като стоманен звън между тях: — Защото аз мога да ви изложа, да покажа каква сте всъщност и да ви попреча да се дипломирате.

— Не можете да направите подобно нещо! Просто няма да успеете! Само защото съпругът ви ме мрази…

— Съпругът ми ви мрази? Но защо?

— Защото… защото не се съгласих да легна с него — отсече Рита.

— Вие сте една малка глупачка — поклати глава Сабрина. — Не можете ли поне веднъж да се опитате да използвате главата си, вместо това, което е между краката ви? Колко дълго смятате, че ще можете да купувате всичко благодарение на това, че сте жена? И дали подобна сделка е достатъчно изгодна за вас? И колко ли приятели ще имате, след като всеки път, когато продавате себе си, вие всъщност създавате проблеми за жените, които биха искали да успяват благодарение на ума си?

— Той ви е казал какво да говорите. Използва точно същите думи миналия юни.

Сабрина постави чашата си встрани.

— Сега ме слушайте внимателно. Съпругът ми не знае, че ще се срещна с вас. Този разговор е между нас двете и се надявам, че ще уредим заедно нещата. Но дори и той да знаеше, че съм тук, не би могъл да ми каже какво да говоря. Никой не ми дава съвети какво да говоря. Това го решавам сама и не искам разрешение от никого. Вие бихте могли да го разберете, ако гледахте на себе си като на разумна личност, а не като на машина за секс. — Замълча за миг. — Но с вас говорехме за други неща, нали? Дипломирането ви. Анонимните писма. И колко гениален е този, който ги пише.

Настъпи продължително мълчание. Сабрина внимателно следеше изражението на Рита, докато тя се мъчеше да намери някакъв отговор и накрая съвсем помръкна.

— Ще ме издадете ли?

Ще ме издадете. Сякаш бе тригодишна.

— А какво си мислите, че исках да кажа, когато ви уверих, че ще ви разоблича?

— Не знам. Просто не предполагах, че знаете за писмата. Но вие не можете да го направите — извика след малко. — Ще ме накажат, може дори да ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!

— Разбира се, че няма да можете да се дипломирате — твърдо заяви Сабрина. — Нали вече ви казах, че ще ви попреча за това.

— Но аз трябва да се дипломирам! Родителите ми ме предупредиха, че няма да ми дават повече пари, ако този път не завърша. А аз нямам никакви лични средства, така че трябва да се дипломирам.

„Непоклатима логика“ — помисли си Сабрина.

— И как смятате, че ще успеете?

— Имам „добър“ по основния си предмет и това е напълно достатъчно.

— Не, трябва също да ме спечелите на своя страна.

— Но аз не бих могла да направя нищо за вас — учудено я погледна момичето и нервно загриза нокътя си.

— Помислете малко. След като нямам никакво желание да преспя с вас, какво друго бихте могли да ми предложите, което да ме заинтересува?

Рита я гледаше доста уплашено, после хвърли разсеян поглед из помещението, след това я изгледа с ужас.

— Сигурно искате да призная, че това, което написах, не е вярно? Но тогава ще трябва да призная, че писмата са от мен! Не мога да го направя! Ще ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!

— Е, смятам, че би могло да се преговаря по този въпрос — отвърна Сабрина и въздъхна с облекчение. — Ще отида при заместник-ректора. Ако вие разкажете всичко, смятам, че тримата ще можем да измислим нещо. — Тя бутна настрани количката и се наведе към Рита. — А сега да изрепетираме какво точно ще му кажете.

Снегът продължи да вали от сутринта в Деня на благодарността и не спря до вечерта.

— Е, какво да се прави — каза Долорес. — И без това имаме нужда от малко влага след сушата през лятото и есента.

— Колко ли ти е благодарен снегът — каза Нат, като я прегърна нежно през рамото — за това, че му разрешаваш да вали.

— Ще видиш, че няма да поискам снегът да спира — усмихна се тя и намигна на Линда.

— Видя ли това? — изненадано пошепна Линда на Сабрина. — Не съм забелязвала Долорес да е намигала на някого досега.

— Да, права си. — Тя режеше на парченца портокали и ги подаваше на Долорес, за да ги смеси с боровинките, докато Линда приготвяше тестото за сладкиша. Е другия край на стаята Гарт и Марти приготвяха царевичен пудинг, като използваха рецептата на прабабата на Гарт. Нат подготвяше вината, от време на време проверяваше дали е готова пуйката, а когато беше свободен, обикаляше наоколо и опитваше от всичко.

Сабрина слушаше непринудените разговори и смеха им и си пое дълбоко дъх, сякаш можеше да поеме цялата атмосфера и звуците на своето щастие и да ги съхрани в душата си за в бъдеще. За пръв път прекарваше такъв прекрасен ден с приятели: готвеха заедно, украсяваха стаите, после слушаха смеха и веселите разговори на децата, седнали около масата. „Първият ми и последен такъв ден — мислеше си тя. — При това той дори не би трябвало да е мой, той е на Стефани.“ Горчива тъга затъмни щастието й и една сълза се търкулна по бузата й върху портокала, който режеше.

— Мислех, че само лукът може да предизвика сълзи — каза Нат, който пръв забеляза. — Никога не ми се бе случвало да видя сълзи в очите от портокал. Искаш ли да те заместя?

— Ще ми мине — поклати глава Сабрина.

— Тъгата винаги преминава, но спомените остават. Просто не си имала достатъчно време. А и тази бъркотия около Гарт сигурно доста те е разстроила. А, ето че това ми напомни за нещо важно — каза той, взе бутилка вино и напълни шест чаши, като ги раздаде на всички. — Дами и господа, искам да вдигна първия тост на празненството, един от многото за тази вечер. — Направи малка пауза, след това продължи: — Имали сме много щастливи моменти, но днес искам да отбележа три чудесни повода, за които вдигам тост. За Марти Талвия, новия главен редактор във „Феърбанкс Пъблишърс“, който ще предизвика революция в областта на издаването на учебници, като се погрижи те да са написани на английски, а не на жаргон; за Гарт Андерсън, за победата му над безскрупулните лъжи, на които само един плиткоумен отнесен детектив можеше да повярва.

Сабрина вдигна очи и видя лицата на шестимата, отразени в стъклото на прозореца. Те стояха близо един до друг в боядисаната в меден цвят кухня, а навън вече настъпваше подранилата зимна нощ. Тя не сваляше очи от тази мила гледка, като се опитваше да я запечата в съзнанието си. Скръбта отминава, спомените — не. Аз ще запазя тези спомени. За Стефани. За семейството и приятелите й. Защото за един кратък период от време те бяха и мое семейство, и мои приятели.

— А за кого е третият тост? — попита Долорес.

— Твой ред е — обърна се Нат към Гарт.

— Той е за съпругата ми — каза той и хвана ръката на Сабрина — която разкри авторката на анонимните писма и след разговор с нея, за който не иска да ми каже нищо, успя да я заведе право в кабинета на Лойд Строс — там момичето е направило пълни писмени признания и се е подписало. За съпругата ми, която след това спази поетото обещание и успя да убеди Лойд да разреши на студентката да се дипломира. И която, след като младата дама си тръгнала — Лойд лично ми разказа това — така му се е накарала, че той ще го помни цял живот, и висяла над главата му, докато не издиктувал специално съобщение на секретарката си, което да се разпространи чрез пресата. И която накрая, това също ми го каза Лойд, отказала да напусне кабинета му, докато той не определи датата за оповестяване на назначаването ми за директор на Института по генетика.

Той чукна чашата си в тази на Сабрина.

— Ето това е моята съпруга. Голямата ми любов.

— Стефани, ти дори не спомена и дума за това — развълнувано извика Линда с премрежени от сълзи очи. — Това е най-прекрасната история, която някога съм чувала. — После прошепна на Марти: — Иска ми се и аз да бях направила нещо толкова прекрасно за теб.

— Ти го направи — отвърна той. — Остана при мен.

— Обичам те — тихо изрече Сабрина и погали Гарт по бузата.

— Ти си моят живот, моят свят, цялото ми същество — отвърна Гарт, прегърна я и нетърпеливо потърси устните й.

Тя затвори очи. Не мога, не мога, не искам да се налага да го напускам.

След миг отвори очи и обяви развълнувано:

— И аз искам да вдигна тост.

— Става Богу! — обади се Нат. — Защото чашата ми е празна. Сълзите й бяха изчезнали и тя изглеждаше невероятно красива, помисли си той. Странно е, че те толкова бяха свикнали с тази нейна красота, че тя обикновено не им правеше впечатление. Само понякога като че я виждаха за пръв път и оставаха изумени от красотата й. Като я гледаха сега, те просто не можеха да повярват, че това е обърканата, смазана от мъка жена, за която Гарт им говореше след погребението. Но Нат бе усещал как понякога изведнъж я обзема тъга при някакъв спомен за Сабрина и знаеше, че тя все още не е преживяла мъката си — макар че в този момент изглеждаше наистина спокойна и уверена.

Потънал в тези мисли, той не можа да чуе тоста й. Сигурно е бил за Гарт, за избирането му в управителния съвет на Асоциацията по генетични изследвания. Това бе висока чест за учен, още ненавършил четирийсет, така че радостта им бе напълно законна.

— … среща на управителния съвет следващата седмица в Ню Йорк — чу Нат последните думи на Гарт.

— И Стефани ли ще дойде? — попита Линда. — Но какво ще стане с продажбата на онзи парцел…

— Маделин ще ти помогне — успокои я Сабрина. — Освен това ще работя заедно с теб през тази седмица, преди да замина. Ти вече знаеш толкова много, ще се справиш чудесно, добре го знаеш. Маделин смята, че си невероятна. И аз също.

— Мамо, умираме от глад — извика Клиф, нахлул внезапно в кухнята. — Кога ще ядем?

— Господи, птицата! — почти изкрещя Нат. — Забравих за задълженията си — разтревожено добави той и отвори фурната. — Кога всъщност искате да ядем?

— След един час — отвърна Долорес.

Всички се разбързаха да свършат нещо в кухнята, за да стане вечерята по-скоро. Сабрина хвърли поглед към прозореца. Виждаше се единствено тъмнината навън, всички отражения бяха изчезнали.

На следващата вечер след празненството Сабрина се изкачи на третия етаж и седна на бюрото на Стефани. Изпразни от чекмеджетата снимките и плановете, които сестра й бе запазила от своя бизнес с недвижими имоти. Постави всичко в пликове, които щеше да даде на Линда. През следващите години тя щеше да продължи работата, която бе започнала Стефани.

Цареше необичайна за къщата тишина и Сабрина погледна към купа с пликове. Бе направила опит да завърши едно по едно всичко, което по трагичен начин бе прекъснато със смъртта на сестра й. Клиф се бе освободил от влиянието на бандата и почти с радост понасяше ограниченията, които му бяха наложени през последния месец. Бе разказал всичко на баща си и двамата се бяха разбрали. Сабрина не знаеше какъв точно е бил разговорът им, но вечерта, когато си лягаха, Гарт й каза:

— Клиф сигурно ще успее да оцени един ден какво направи ти за нас двамата, като ни помогна да останем приятели. Аз го оценявам. Оценявам теб самата.

Бе помогнала и на Гарт да се спаси от скандала с анонимните писма, историята бе вече почти забравена и той бе потънал в работа, от сутрин до вечер се срещаше и водеше разговори с архитекти и строители за новия Институт по генетика. Подаде ръка и на Линда, когато тя имаше нужда от нея, точно както би направила Стефани. Скоро щяха да започнат уроците на Пени по рисуване, а следващия месец костюмите, които тя бе проектирала и направила, щяха да се използват в училищния куклен театър…

Няма да мога да го видя. А й обещах…

— Мамо, няма ли да слезеш долу?

— Да, Клиф, ей сега…

— На телефона, мамо! От Лондон!

Лондон? По това време? Сигурно се е случило нещо лошо; там беше три часът сутринта. Кой би могъл да звъни…

Тя грабна пликовете и изтича надолу към телефона в спалнята.

— Госпожо Андерсън, аз съм Мишел Бернар, срещнахме се на погребението на Сабрина, ако си спомняте.

— Да, спомням си. Какво се е случило? Нещо с „Амбасадор“? Да не би да…

— Не, става дума за нещо друго. Днес разбрахме от Скотланд Ярд, че Иван Ласло и Рори Кар са арестувани за поставяне на бомба на яхтата на Макс Стайвесънт. Изглежда, че те…

— Почакайте. Моля, почакайте една минута.

— О, по дяволите… Извинявайте, Джули ме предупреди да не казвам всичко така направо…

— Госпожо Андерсън, аз съм Джули Фантъм. Мишел е толкова нетактичен, извинявайте. Не трябваше да ви казва всичко по този начин.

— Няма значение — отвърна Сабрина и седна на ръба на леглото. — Знаех, че на яхтата е имало бомба. Но просто не очаквах в момента да чуя точно това. Всичко ми изглежда толкова далечно. Какво още са разкрили?

— Това е всичко, което знаем. Ще го включим в нашата статия, която излиза през декември. Знаете ли за кражбите на Макс Стайвесънт? И че Ласло и Кар са съхранявали откраднатите вещи? Те двамата се опитвали също така да продават и някои фалшификати наред с истинските антики. Сигурно сте чули всичко това от Сабрина?

— Да. Но какво ще стане с „Амбасадор“?

— Няма нищо страшно. Вашият магазин наистина е в списъка на „Уестбридж“ като един от купувачите; но репортерите търсят сензации, така че няколко фалшиви произведения на изкуството едва ли ще ги заинтересуват. За тях са важни Ласло и Кар, които са поставили бомбата на яхтата на Стайвесънт. Това наистина е нещо сензационно. А то по никакъв начин не е свързано с „Амбасадор“.

— Не, свързано е. Ако Сабрина е била убита, защото е знаела нещо…

— Едва ли има нещо такова. Знаехме, че вие сигурно ще се опасявате от подобно развитие на нещата и преди не можехме със сигурност да ви кажем дали сте права, или грешите. Но сега нещата са ясни. Кар и Ласло са се разприказвали в полицията, взаимно се обвиняват за всичко, но всъщност цялата работа се свежда до тяхната кавга със Стайвесънт за фалшификатите. Той ги е предупреждавал, че те могат да бъдат открити, което ще доведе до разследване и разкриване и на кражбите. Кар и Ласло смятали, че той има намерение да се отърве от тях, така че решили да го изпреварят.

— Значи те са преследвали единствено Макс, а не и Сабрина?

— Точно така. Преди години Ласло е работил известно време на „Лафит“ като секретар на Стайвесънт, участвал е и в някои от кражбите на произведения на изкуството, а после е пренасял крадените вещи по италианската Ривиера.

Лодката, спомни си Сабрина. Видя я призори, когато бе излязла навън, за да подиша чист въздух и да избяга от Дентън. С тази моторна лодка се бе върнал отнякъде Иван Ласло.

— Така че той е познавал хора от екипажа на яхтата — продължи Джули — Отишъл уж да ги види, докато яхтата била в пристанището на Моите Карло. Така успял да сложи бомбата. Но не могъл да я нагласи както трябва и тя избухнала твърде бързо, яхтата била само на две мили от брега и френските спасители успели твърде бързо да я измъкнат. Иначе едва ли някой щеше да разбере, че не е било инцидент.

— И те са убили всички тези хора…

— Дори не са се замислили. Опитвали са се да представят всичко като нещастен случай. — Последва кратка пауза. — Стефани, по-добре ли се чувствате сега или по-зле?

— И от двете по малко.

Джули продължи да й разказва новините от Лондон, като между другото спомена, че нейната приятелка Габриела е била забелязана няколко пъти да вечеря с Брукс Уестърмарк. Сабрина й беше благодарна за това. Животът продължава, искаше да й каже Джули.

— Е, дочуване — каза накрая тя.

— Благодаря ви — отвърна Сабрина. — Благодаря и на Мишел.

— О, на Мишел ще му дърпам ушите, задето постъпи така нетактично.

Сабрина се засмя. „Ах, каква двойка са само“ — помисли си с умиление, точно както правеше, когато живееше в Лондон. Чудеше се дали тримата биха могли да бъдат приятели отново, след като тя вече нямаше да е Сабрина, а Стефани.

Купчината пликове бяха на леглото до нея. Утре щеше да ги даде на Линда. А това означаваше, че не й остава нищо за вършене. Вече нямаше и никаква пречка за заминаването й в Лондон: историята с фалшификатите излезе наяве, но „Амбасадор“ не беше замесен, нямаше да се опасява, че тя може да навреди на репутацията й или да хвърли сянка върху паметта на Сабрина. Нищо не я заплашваше; всъщност никога нищо не я бе заплашвало.

Бе приключила с всичко и вече нямаше защо да остава тук.

Нямаше защо да остава. Седеше на леглото и имаше чувството, че времето забавя своя ритъм, че всичко като че върви към своя край. Виждаше ясно предметите около себе си; това бяха най-обикновени мебели, но в момента те като че блестяха и се запечатваха в паметта й, присъединявайки се към спомените от Деня на благодарността. Сега имаше един последен шанс да ги запомни така добре, че като затвори очи, да може да си ги представи, сякаш бяха наистина пред нея. След три дни, в понеделник, щеше да си тръгне оттук. Първо ще отиде в Ню Йорк заедно с Гарт, а след това ще отлети сама в Лондон. Стефани Андерсън щеше да се прехвърли в живота на Сабрина Лонгуърт.

Ние винаги ще си останем тук, бе казал Гарт: това е една незавършена история.

Една част от живота на Стефани, друга част от моя живот — как бих могла да ги завърша?

Два недовършени живота, според определението на Гарт.

Да. Но по-добре така, отколкото да те нараня, като ти кажа истината. Или да живея с теб в една лъжа, изградена върху смъртта на сестра ми.

— Мамо!

Не мисли за това сега. Наслаждавай се на последните няколко дни.

— Да, Клиф — извика тя и слезе долу във всекидневната.

По-късно Сабрина щеше да си спомня за тези три дни като за някаква странна смесица от гласове и жестове. Щеше да се опитва да открои отделни моменти, но те просто щяха да й се изплъзват. Единственото, което й бе останало от това време бе, че в тези дни изпитваше от невероятно щастие до отчаяние, а часовете се изнизваха като сън и тя не бе в състояние да забави времето.

В петък вечерта Лойд Строс даде вечеря в чест на спонсорите на университета, както и за преподавателите и учените от страната, които участват в дейността му. Пени и Клиф също присъстваха, бяха седнали в края на масата, възхитени от думите, които се казваха за баща им, и блестящата елегантност на майка им, която бе облечена в красива рокля с цвят на старо злато и бродиран къс жакет в подобен цвят. Стаята беше ярко осветена и изпълнена с хора.

— Това е извинението на Лойд — усмихна се Гарт доволен, но и трогнат от тържеството. — Явно иска да му простим за този приятел с разследванията.

Сабрина почти не говореше, наблюдаваше всичко наоколо, възхищаваше се на Гарт, че приема без особен шум поздравите на колеги, които са много по-възрастни и по-известни от него, както и похвалите на спонсорите и на преподавателите от самия университет. След вечерята, седнала на една от предните маси, тя слушаше представянето за Гарт, дадено от президента — от което научи някои неща, които не знаеше до този момент — а след това и официалното обявяване на назначаването му за директор на Института по генетика.

Като се усмихваше на бурните ръкопляскания и пред светкавиците на фотоапаратите, Сабрина си мислеше, че тя също има принос за този радостен миг. Може би всичко щеше да стане точно така и без нея, но тя беше тук и помогна. Той би трябвало винаги да помни това.

Гарт се изправи до нея и каза няколко думи за главните цели на института и неговия екип, а заедно с това благодари на всички, които са помогнали за реализирането на тази идея.

— Обаче — добави той — аз бих искал да благодаря на двама души, които ми помогнаха да осъществя целта си. На Лойд Строс, който с много любов и отговорност ръководи университета, и на съпругата ми, която нито за миг не престана да ме окуражава и подкрепя, насърчаваше ме да се стремя към все по-високи и по-високи цели, без, разбира се, да губя постоянната връзка със семейството си и с чудесния ни съвместен живот. — Той погледна надолу и срещна блестящите очи на Сабрина. — Стефани Андерсън.

Всички се изправиха и бурно аплодираха, когато Гарт седна на мястото си и хвана ръката на съпругата си.

— А тя е също най-привлекателната жена, която някога съм познавал — тихо й пошепна той, — и в момента бих предпочел да съм в леглото с нея, вместо в тази огромна зала, пълна с хора.

— Скоро и това ще стане — усмихна се щастливо тя. — Веднага щом успея да те измъкна от другите ти почитатели.

Единственото реално нещо в този миг бяха очите на Гарт, вперени в нейните, ръката му, стиснала нейната, и нежното докосване на устните й от неговите, точно преди президентът на университета да го отвлече за разговор с местни бизнесмени, които бяха изразили желание да създадат фонд за подпомагане на института.

Това беше всичко, което си спомняше от тази вечер, макар че след това разговаря с много хора, а по-късно, след като се прибраха вкъщи и децата си легнаха, двамата с Гарт се любиха. Любиха се така, както бяха свикнали да го правят през последните седмици: бавно, с много нежност, сякаш цялото време на света бе тяхно, за да не пропуснат възможността да дадат колкото се може повече и повече да получат.

Но всички тези моменти по-късно й се губеха, скрити може би в тъмнината, а на сутринта Клиф и Пени ги събудиха, щом слънцето се показа, за да им напомнят за плановете им за уикенда.

— Не сте забравили, нали? Отиваме да караме ски със семейство Голднър!

— Мисля, че има разлика между това да забравиш и това да започнеш уикенда си в един по-цивилизован час — сериозно започна да ги поучава Гарт, докато галеше нежно гърдата на Сабрина под завивката. Но накрая двамата се предадоха и съвсем скоро те вече бяха тръгнали към Мичигън.

И спомените от уикенда бяха също толкова мъгливи, както и всичко останали от тези последни дни. Спомняше си лицето на Гарт близо до своето, когато децата бяха напред и двамата останаха за миг сами, спомняше си как я целуна нежно и й пошепна „Обичам те“, преди Нат и Долорес да ги настигнат. Спомняше си след това ледената спалня, където двамата с Гарт се съблякоха бързо и се вмъкнаха треперещи в студеното легло, как след това се притиснаха един в друг и постепенно се стоплиха, а миг по-късно той почти без да мърда, за да не се губи топлината, бе вече вътре в нея.

Но това беше всичко, един спомен, който й носеше остра болка от преживяното щастие и пълно отчаяние пред бъдещето.

В понеделник рано сутринта двамата си приготвиха багажа за пътуването до Ню Йорк и се сбогуваха с Пени и Клиф по време на закуската.

— Не забравяйте — напомни им Сабрина, — че след училище трябва да отидете у семейство Гудман.

— Няма, не се безпокой. Да не сме бебета.

— Знам — каза тя и прибра една непокорна къдрица от челото на Пени, а след това оправи роклята й. — Просто толкова ще ми липсвате… — гласът й секна и тя бързо се извърна.

— Мамо? — извика разтревожено Клиф. Точно в този момент Гарт влезе от кухнята.

— Случило ли се е нещо?

— Мисля, че мама не е добре.

Гарт се насочи бързо към нея, но Сабрина успя да се овладее.

— Просто леко неразположение — спокойно каза тя. — Сигурно ще ми мине, след като закуся.

— И нищо друго? — изгледа я той изпитателно.

— Не, нищо друго.

Малко по-късно Гарт се бе качил горе, а децата вече бяха облекли палтата си и тя ги завари готови да тръгват.

— Не стой дълго в Англия — помоли я Пени и я прегърна. После продължи да й шепне: — Татко ни предупреди да не те занимаваме с това, каза ни, че имаш някои неща, които трябва да свършиш там, но нали и тук имаш толкова работа? Няма да останеш там дълго, нали?

Сабрина я целуна по двете бузи и я притисна към себе си.

— Не бих искала. Изобщо нямам желание да ви напускам. Обичам те. Пени. Не забравяй това. Обичам те и се гордея с теб. Ти си моето любимо момиче.

— Мамо — извика Клиф, — закъсняваме, мога ли да те целуна за довиждане?

Тя се опита да пусне Пени, но ръцете й просто не искаха да се движат. Не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Мамо, не плачи — започна да я успокоява момичето, като я потупваше нежно по рамото. — Ти ще се върнеш скоро. Не плачи.

— Нямах намерение да го правя. Изглежда, пътуванията понякога разстройват хората. Ела да се сбогуваме, Клиф.

Той се приближи към нея и я прегърна.

— Ако не можеш да ми донесеш броня и доспехи, купи ми поне една сабя като на крал Артур, а?

— Ще се опитам да намеря нещо такова — засмя се нервно тя. — Трябва ли непременно да е остра?

— Е, след като в момента чета за крал Артур…

— Ще видя какво мога да направя, но Клиф, искам да те помоля, грижи… грижи се за Пени и за себе си.

— Разбира се. Винаги го правя. Нали и на нея ще й донесеш нещо?

— Ще ви изпратя подаръци веднага щом пристигна. Съгласни ли сте?

— Добре. Довиждане, мамо. Приятно пътуване. — Клиф я целуна по бузата, а след това тя го притисна към себе си и го целуна по двете бузи.

— Французите правят така — усмихна се той.

— И аз, също — каза Сабрина и го целуна отново. — Ще ми липсваш, моя футболна звезда. Особено с тези свои ужасни каламбури, ще ми липсва милото ти лице и усмивката ти…

— Хайде стига, мамо!

— Съжалявам — опита се да се овладее тя и бързо избърса сълзите си. — Нямах намерение да започвам отново. Тръгвайте вече, защото наистина може да закъснеете. Приятно прекарване у семейство Гудман и много поздрави на Вивиан.

Двамата изтичаха надолу, а Сабрина остана да гледа след тях. На ъгъла децата се обърнаха и й махнаха с ръка. Тя също им помаха и продължи да ги следва с премрежения си от сълзи поглед, докато двамата изчезнаха зад ъгъла.