Измами

Глава 8

Близначките стояха на площад „Кадоган“ в края на дълга редица от червени пететажни викториански къщи. Беше студено октомврийско утро. От другата страна на улицата зеленееше частен парк, собственост на обитателите на околните къщи, една, от които бе на Сабрина. Докато госпожа Търкъл качваше багажа, Стефани разглеждаше готическите кулички, фронтони и високи, тесни прозорци на къщата, в която живееше сестра й.

— Искаш ли да я разгледаш? — попита Сабрина, докато влизаха в преддверието. Тя кимна, вече усетила хладната елегантност на този дом.

— Винаги съм мечтала да имам такъв дом — изрече с въздишка, докато оглеждаше красиво обзаведените стаи, в които сестра й бе постигнала съвършена хармония между цветове, сенки и светлини.

В спалнята на четвъртия етаж Стефани се задържа по-дълго. Спомни си, че когато Дентън беше тук, бе обзаведена в кафяво и златно, а сега слоновата кост преливаше в електриково и зелено. На същия етаж бяха разположени и две стаи за гости. Без да се замисли, Стефани си избра „пролетната“, решена в бледорозово и зелено.

— На петия етаж са апартаментът на госпожа Търкъл и складът — обясни Сабрина, докато помагаше на сестра си да разопакова багажа. — Кога ще обядваме? Толкова се радвам, че дойде! Какво има? Стефани, какво става?

Сестра й бе застанала пред високото огледало и се гледаше в недоумение.

— Господи, приличам на бъчва! Аз съм направо тантуреста. И тези увиснали рамене — с безпощадна откровеност изрече тя. — В „Жулиет“ веднага биха ми направили забележка, че не изглеждам като лейди. Пропуснаха да ме научат как да изглеждам като истинска дама, докато трия с четка плочките или чистя мивката. Косата ми е ужасна. Да не говорим за ръцете. Не ми остава време да отида на козметик поне веднъж годишно.

Стефани съзнаваше, че не постъпва честно. През последните три години, след като завърши дома на Александра Мартов, сестра й непрекъснато работеше. Дните й бяха разпределени до минута между галерията, проектите на клиенти, които тя сама създаваше, търгове из цяла Европа и дори две командировки в Ню Йорк, където двете се бяха срещнали за броени часове. От напрегнатия график Сабрина ставаше все по-жизнена, одухотворена и красива, докато Стефани постепенно вехнеше в дома си в Евънстън.

— Ако искаш, ще намериш време — прегърна я сестра й. — Двамата с Гарт вече не играете ли тенис?

— Не помня откога. Преди години той често ми предлагаше, но аз бях заета с децата. Накрая си намери постоянни партньори в някакъв клуб.

Двете стояха една до друга, мълчаливо загледани в отраженията си.

— Как стана това? Изведнъж ли? — попита накрая Сабрина.

— О, не изведнъж. Вече цяла година нещата не вървят.

За пръв път се осмеляваше да говори за това. Децата бяха пораснали, а Гарт все повече се отдаваше на своята наука. Стефани бе открила своя фирма за недвижими имоти й в началото бизнесът тръгна толкова добре, че не смогваше да удовлетвори всички поръчки, но работата постепенно замря.

— Как вървят продажбите на недвижими имоти? — попита Сабрина, сякаш отгатнала мислите й.

— Нещо не вървят напоследък. — Стефани се зае да подрежда дрехите си.

— Но ти не се отказваш, нали? Знаеш накъде вървиш.

— Знаеш ли, неудобно ми е да кажа на хората, че това, което предлагат, не струва толкова, колкото те си мислят. За да се презастраховам, обикновено им давам някаква оценка и добавям, че ще поискам мнение и от други специалисти. Опитвам се да им подскажа, че цената на имота всъщност може да се окаже по-ниска. Те обаче не го разбират и решават, че не мога да си върша работата. Този пуловер върви ли с онази пола? Боже мой, чувствам се като повлекана!

— Изглеждаш много добре. Няма да излизаме до довечера.

— А довечера?

— Има интересна премиера и след това тържество с автора и актьорите.

— Сабрина, не мога да дойда. Няма какво да облека.

— Ще вземеш някоя…

— Няма да стане. Нося два пъти по-голям размер.

— Ще измислим нещо. Смятах, че ще ти бъде интересно да се срещнеш с моите приятели, да разгледаш Лондон.

— С удоволствие…

— Ще правим това, което ти поискаш. Хайде да хапнем и ще решим какво да правим по-нататък. Но ти не ми каза как е минала годината.

Заслизаха надолу по стълбите.

— Беше доста лоша година. Нищо не вървеше както трябва. Накрая се примирих.

— А Гарт?

— Той все така работи денонощно в лабораторията си. Понякога след вечеря се връща отново там. Стана член на някакъв декански съвет и когато не е в лабораторията, заседава в съвета или дава консултации на студентите.

— Не е нужно Гарт да е до тебе, за да поиграеш тенис, да си направиш косата и изобщо да мислиш малко повече за себе си.

— И какво от това? Искам да кажа… Разбира се, че не се харесвам в момента, но дори и да отслабна, дори ида си направя косата, кой ще забележи? Гарт ли? Та аз не помня откога не е спирал поглед върху мен. Децата са на десет и на единайсет години и напълно са погълнати от себе си. Мислиш ли, че забелязват как изглежда майка им, когато след училище си хвърлят чантите и се втурват навън? Ние никъде не ходим, Сабрина, освен у няколко приятелски семейства, с които се познаваме от години. Е, да, от време на време ходим на кино. Подобен живот едва ли си заслужава усилията на строги диети и средствата за хубави дрехи. Кой ще обърне внимание на промяната?

— Аз. Не си справедлива към себе си. Ако Гарт те пренебрегва, трябва два пъти повече да се занимаваш със себе си.

— Толкова съм затънала в сивото ежедневие, че съм забравила колко е хубаво да сме заедно. — Стефани поклати глава. — Защо не дойдох в Лондон по-рано?

— Парите, доколкото разбрах, са ви все още проблем — напомни й Сабрина. — Защо отказа да ти купя билета?

— Не искам да поемаш част от моите разходи, каквито и да са те. Но ако Гарт приема поне част от поканите за конференции в Европа, ще мога да идвам често и да пътувам на половин цена. Може и да се преместя при тебе! Нали ти казах вече, че си осъществила моя идеал за къща.

— Извинете. — Сабрина се обърна към Мишел Бернар, докато Брайън й подаваше списъка със съобщенията, после погледна бегло листа и му го върна.

— „Да“ на Оливия Чейсън, „не“ на Питър и Роуз Радисън, „да“ на дукесата, но й предай, че ще мога да започна работа по проекта едва след месец, „не“ на Никълъс и Амелия Блекфорд, но им кажи, че ще ми бъде приятно да се видим някой уикенд през следващия месец. Какво ти каза Антонио? В осем, вместо осем и половина? Добре. След като свършиш с телефонните разговори, можеш да си отидеш. Аз ще заключа — Тя се обърна към Мишел: — Докъде бяхме стигнали?

— Искам да напиша статия. Караш ме да се чувствам като ленивец. Винаги ли работиш над една дузина проекти едновременно?

— Напоследък е така. Невероятно, нали?

— Ти си невероятната. С Джули трябва да напишем обзорна статия за антикварния бизнес и събираме материал из цяла Европа. Навсякъде чуваме името „Амбасадор“.

Мишел и Джули бяха единствените приятели на Сабрина, които като нея трябваше да работят, за да се издържат. В тяхно присъствие тя можеше да се отпусне, да даде воля на своя ентусиазъм. С богатите клиенти не можеше да си го позволи, защото очакваха от нея да се отнася към парите равнодушно като тях.

— Наистина ли? — засмя се щастливо тя. — Знаеш ли, Мишел, миналата седмица ми се обадиха от Париж и Брюксел. Как трябва да постъпи човек, когато види, че всичките му мечти стават реалност едновременно?

— Да им се наслаждава. Ти си извоюва този успех. Изработи го сама.

— Понякога се страхувам, че всичко стана много бързо. Има едно старо китайско поверие, че ако гледаш в нещо много красиво, то може да изчезне. Понякога се страхувам да погледна открито живота си. Страх ме е да не изчезне.

Мишел сви рамене. Поверията нямаха място в съвременната журналистика.

— Ти си една от най-преуспелите жени в Лондон. Не ми се вярва това да изчезне току-така, само от гледане. Кой е Антонио?

— Моля?

— Антонио. „Осем, вместо осем и половина.“ Може би не бива да любопитствам.

— А, един приятел.

— А-ха. И тъй, имаш успех, слава и много добри доходи. Какво повече можеш да искаш от живота?

— Работа. Но и това имам предостатъчно. Обичам работата си и зная, че я върша добре. Това е може би най-хубавото нещо в живота ми.

— Най-хубавото нещо — присъедини се Джули, докато влизаше в кабинета на Сабрина — според мен е твоята независимост. Особено след годините, в които беше омъжена за онзи малък диктатор.

— Най-хубавото нещо в живота са парите — възрази Мишел.

— Иди и си купи нещо от бакалницата срещу известно количество независимост.

— О, Боже, не започвай пак… Входната камбанка иззвъня.

— Продължавайте в същия дух, само не хвърляйте предмети из кабинета ми, докато клиентът ми си замине — подхвърли Сабрина и излезе.

В меката светлина на галерията стоеше мъж с прошарени коси и разглеждаше прехласнато един френски стенен часовник с порцеланови ангелчета.

— Прекрасно, милейди! — Той се поклони церемониално. — От имението на контеса Дьо Верн, нали?

— Винаги съм се удивлявала на познанията ви, господин Кар — усмихна се тя.

— Познавам семейството от години, милейди. Миналата седмица ги видях в Париж. Младият граф ви изпраща поздрави. Днес обаче идвам при вас по работа. Искам да ви покажа нещо наистина специално. Може ли? — Отвори кожения си куфар и извади някакъв пакет. Рори Кар бе шоумен, но разбираше от изкуство и през последната година бе продал шест порцеланови фигури от XVIII век, с които Сабрина се гордееше. За разлика от други експонати те се продадоха почти мигновено.

С благоговейно изражение господин Кар постави на масата китайска композиция от порцелан във формата на пагода с извита стълба, в подножието, на която четири деца с китайски сламени шапки носеха кошници с ягоди и мрежи за лов на пеперуди.

— Люк — прошепна жената и я вдигна, за да види емблемата. Готическо „F“ с корона удостоверяваше, че е произведена от Франкентал. Спомни си как преди години в берлинския музей Лора им бе показвала работи на Люк и други майстори, произведени за порцелановата фабрика на Франкентал през 1750 — 1760 година.

— Кои са собствениците? — попита тя и пое свитъка, който й подаде. — Само трима?

— Така излиза, милейди. Предполагам, че обстоятелствата са ги принудили да го продадат. Както виждате, изработката е изключителна.

— Колко? — Тя внимателно изучаваше порцелановата група.

— Малко е скъпичко. Четири хиляди лири.

На лицето й не трепна нито един мускул.

— Три хиляди.

— О, милейди, аз наистина. Добре, заради вас нека бъде три хиляди и петстотин.

— Утре ще ви изпратя чек.

— Прекрасната лейди Лонгуърт! — Рори Кар се поклони. — Защо всички не решават бързо като вас? Желая ви приятен ден.

— Често ли имаш работа с него? — попита Мишел, щом вратата се затвори зад Кар.

— От миналата година. Срещаме се по работа. Познаваш ли го?

— Рори Кар, нали? Виждали сме го.

— Наскоро ли?

Той кимна. Сабрина усети хлад и бавно прокара пръст по порцелановата група. Великолепни цветове, фина изработка.

— Неговата фирма, „Уестбридж Импортс“, внася първокласни неща от целия свят, антики и съвременна изработка, и ги продава чрез средни и малки галерии като твоята. Оказва се обаче, че в кошницата имало и развалени ябълки.

— Фалшификати?

— Засега са открити седем фалшификата и всички улики водят до „Уестбридж Импортс“. Но имай предвид, че това е все още секретна информация.

— Но това не означава, че Рори Кар…

— Точно така. Той самият може да е бил излъган, но е малко вероятно, защото не е глупак. Неговата фирма е единствената връзка между галериите. В момента наблюдаваме касиера и още няколко галерии в Европа и Америка. Единственото, което успяхме да установим досега, е, че на хартия „Уестбридж Импортс“ е собственост на някой си Иван Ласло.

— Чувала съм това име, но не помня кога и къде. Дали не беше във Франция или Италия? Не помня.

— Ако си спомниш, моля те веднага да ни позвъниш. И внимавай какво купуваш от Кар. Какво ти е продал досега?

Сабрина затвори очи.

— Всички предмети имаха сертификат за собственост. Керамичните печати бяха истински. Аз винаги, както ти казваш, „си отварям очите“ Ако клиентите ми се усъмнят и за миг, с мен е свършено!

— Хей, успокой се. Не исках да кажа, че…

— Милейди, на телефона е сеньор Молена — обади се Брайън.

— Приятелят! — Мишел стана и я целуна по бузата. — Тръгваме.

Антонио Молена провеждаше най-малко двайсетина телефонни разговора на ден. По телефона управляваше своя бизнес в Бразилия, уреждаше срещи с финансисти, приятели, любовници из цяла Европа. Бе тръгнал от нулата и сам бе постигнал всичко. Съчетал португалската безцеремонност на баща си и индианската мистичност на майка си, Антонио бе успял да натрупа огромно състояние. И през всичките петдесет и една години от живота си не бе преставал да търси жената, която да украси неговата финансова империя. Със Сабрина се бе запознал на новогодишния прием в имението на Оливия Чейсън. Десет минути по-късно вече бе решил, че след няколко месеца ще бъде женен, а най-късно до края на идната година ще се роди и първият му син. Той веднага скъса с всички свои любовници, на които изпрати разкошни подаръци, и се зае да ухажва Сабрина. Пет месеца я преследва с упоритостта, която му бе донесла няколко огромни кафеени плантации в Бая и половин дузина животновъдни ферми из вътрешните щати на Бразилия. Според плана му досега отдавна трябваше да е женен, а Сабрина да чака в напреднала бременност първото им дете в Рио де Жанейро. Вместо това обаче бе принуден да живее в мъгливия Лондон и да се съобразява с нейната ежедневна заетост. За негово голямо изумление се оказа, че тя не може да се среща с него, когато той поиска, и нещо повече — още не бе решила дали да приеме предложението му!

Приятелите й я убеждаваха, че Антонио е всичко, което една жена може да си пожелае — несметно богат, съвременен принц, който кръстосва света с частния си самолет и от време на време разказва по някоя от народните приказки на племето на майка му и баба му.

— Това, че още не ме обичаш, е добре — казваше той. — Гуараните имат една поговорка: „Любовта е последното нещо, не първото.“ Тя се ражда бавно, в съвместния живот. Когато заживеем заедно и създадем семейство, любовта сама ще дойде.

Обществото бе в очакване на втория брак на Сабрина. Антонио й се обаждаше всеки ден, за да й напомни, че чака нейното решение, ала тя все още не искаше да мисли за брак.

— В края на краищата едно време мислех, че да се омъжа за Дентън е добра идея и какво излезе? — казваше на Александра тя.

— Това е било отдавна — мръщеше вежди принцесата. — Била си млада, невинна и много зависима. Сега си силна, независима жена. Имаш свой бизнес, свой дом и мен като съветник. Това малко ли е?

— Добре тогава, посъветвай ме. Защо трябва да се омъжвам за Антонио?

— Защото като всяка жена и ти ще бъдеш по-щастлива, ако имаш до себе си мъж.

— Кой да е мъж, така ли?

— Скъпа, твоят бразилец съвсем не е кой да е. Той е рядка птица.

Антонио работеше върху проект за изграждане на селище от еднофамилни къщи, училище и болница за индианците в една от най-големите си плантации. Целта на начинанието беше да предотврати бунтове срещу самия себе си. Разбира се, представяше това като загриженост за работниците. Искал да осигури за бедните достоен живот. Проектът често бе изтъкван като още една причина за брака им. Освен че щяла да отглежда децата им и да бъде негова стопанка, Сабрина щяла да му помогне да подобри живота на десетки хиляди хора.

— Крал Антонио Първи — шегуваше се тя, докато разговаряше за него с Александра.

Когато за пръв път спа с него, Сабрина бе изненадана от нежността и деликатността му. Антонио я галеше бавно и настойчиво, в чувствен ритъм, който предизвика у нея такъв копнеж, че тя сама го притегли към себе си. Антонио я остави да определи темпото и само следваше движенията на тялото й, докато накрая събуди оргазма, който Дентън бе потискал, принуждавайки я да се съобразява с него. За пръв път през живота си тя изпита сексуална признателност.

— Ако се омъжа отново, няма да е от благодарност, а от любов — заяви тя пред Александра.

Вече знаеше какво е любовта, защото я бе видяла у Стефани. Откакто живееше сама, търсеше човек, способен да я обича и закриля, един истински приятел, а не зрител, готов да аплодира успехите и уменията й. Мъж, който няма да иска от нея да зачеркне досегашния си живот, за да стане част от неговия. Уви, Антонио никак не приличаше на този тип мъже.

Той позвъни точно след като Мишел я бе предупредил за Рори Кар. Може би в това имаше пръст съдбата, помисли си Сабрина. Може би беше време да сподели проблемите си с Антонио и да поиска помощта му? Тя нетърпеливо грабна слушалката.

Гарт отвори прозореца на своя кабинет. Беше краят на май и въздухът бе изпълнен с миризмата на приближаващото лято. Искаше му се да излезе, но имаше среща. Извади от чекмеджето папката на Вивиан Гудман и тъкмо се канеше да я прелисти, когато телефонът иззвъня.

— Гарт, трябва да говорим. Става дума за Клиф — каза Стефани.

— Имам среща с декана. Ще ти се обадя…

— Не, Гарт. Сега съм сама. После няма да мога да говоря.

— Е, добре, щом въпросът не може да почака до довечера.

— Мисля, че Клиф краде.

— Краде ли? Не мога да повярвам. Защо мислиш така?

— Намерих транзистор и два калкулатора в гардероба му. Бяха скрити под дрехите му. Съвсем нови, не са вадени от кутиите.

— Не вярвам. Не ги е откраднал.

— Откъде ги има?

— Може да са на някой негов съученик.

— Гарт, той ги е скрил вкъщи!

— Според тебе какво точно е станало?

— Някой спомена, че децата крадат вещи и после ги продават.

— За какво му е да ги продава? Клиф получава дневни пари, освен това спечели достатъчно през лятото, когато почистваше мазета и тавани. За какво са му пари на един шестокласник? Дори и най-богатите му съученици чакат да станат седмокласници, за да получат от бащите си първите си мерцедеси.

— Гарт, престани! Не е смешно!

— Не е смешно, Стефани. Клиф е разумно дете, не е крадец. Мисля си обаче, че може би малко завижда на богаташките синчета от училище, като гледа, че имат всичко, което едно момче на тяхната възраст може да си пожелае. Питала ли си го как се чувства сред тях?

— Ти питал ли си го?

— Не, защото зная какво ще ми отговори. Стефани, извинявай, но деканът ме чака.

— Искам тази вечер да си дойдеш по-рано. Ти изобщо не разговаряш с него. Не знаеш дори какво си мисли, за какво мечтае.

— Клиф трябва да има свои тайни. Аз поне имах, когато бях на неговата възраст и възприемах родителите като шумни и досадни натрапници. Как ще му обясним, че сме ровили в гардероба му?

— Ти ще измислиш нещо до довечера. Кога ще си дойдеш?

— Около шест.

Той затвори телефона и хукна към кабинета на декана. Уилям Уебстър го чакаше сред облак тютюнев дим й с неизменната лула в устата.

— Бил, искам да отмениш решението на съвета относно Вивиан Гудман.

— Досетих се, че за това ще искаш да разговаряме. Два пъти заседавахме заради нея. Чете ли статиите и книгата й за лабораторната техника? Чете ли оценките на останалите биохимици? — Гарт кимна и деканът продължи: — Съветът гласува с единайсет срещу девет гласа против подновяването на договора й. Следователно тя е уволнена от факултета. Гарт, знаеш, че едно назначение на преподавателско място е като брака. Може да продължи цял живот. Трябва да сме напълно сигурни в качествата на даден човек, преди да го назначим като преподавател.

— Или преподавателка.

— Доколкото разбрах — продължи Уебстър, преструвайки се, че не е чул забележката, — статиите на госпожа Гудман са доста повърхностни, а книгата й не казва нищо ново. Най-горещите й поддръжници са, изглежда, само студентите й. Което, разбира се, не значи нищо. Боже мой, в този университет няма по-обичан преподавател от тебе, момчето ми, но ти никога нямаше да подпишеш безсрочен договор като преподавател, ако научната ти работа не беше на ниво. Ние, разбира се, се гордеем, че ти си един от нас. Студентите те обичат, а колегията те уважава. Струва ми се, че ако беше малко по-амбициозен, досега отдавна да си заел мястото ми. За мой късмет се оказа, че предпочиташ лабораторията си пред кабинета на декана. Е, радвам се, че можахме да си поговорим. Съжалявам, че госпожа Гудман ще трябва да напусне, но тя ще си намери друга работа, а ние ще се оправим и без нея. Радвам се, че се отби.

Уебстър стана от стола и тръгна към вратата, но Гарт не помръдна от мястото си.

— Моля те Бил, седни — тихо каза той. Деканът се намръщи и след секунда колебание седна обратно в креслото. — Вивиан е добра биоложка. С нищо не е по-лоша от всички останали в тази катедра. Статиите й не са повърхностни, напротив, те са добросъвестно и дори прекалено педантично написани. Вярно е, че не е откривател на нови направления в науката, но колко от останалите колеги са такива? Повечето разнищват отдавна остарели идеи. Истината е, че Вивиан бе уволнена, защото е жена.

— О, не! Засрами се, момчето ми! Съветът гласува с мнозинство срещу назначението й.

— Бил, единайсет мъже гласуваха срещу кандидатурата на жена, която по нищо не им отстъпва като изследовател, но е по-добър преподавател от тях. — Гарт се мъчеше да говори спокойно и овладяно. — Не бих нарекъл това стандартна процедура. Правя формално възражение от името на деветимата, които гласувахме за Вивиан. Ето папката с нашия доклад. Направили сме и списък на жените, на които през последните дванайсет години са отказвани безсрочно договори с кратки резюмета на научната им работа. Оставям го и ще се обадя след седмица да поговорим отново.

— Съжалявам, но няма да мога да прочета доклада ви. Утре заминавам в командировка. Искрено съжалявам!

— В такъв случай ще трябва да го предам на вицепрезидента. Нали разбираш, че нямам друг избор. Бил?

— Боже мой, какво те е прихванало? Искаш да си играеш на каубой ли? Само не ми казвай, че между тебе и тази жена има нещо! Трябва да си пълен глупак, за да пращаш доклади до началството през главата ми. Стигне ли се до сражение, мога да изпратя срещу тебе доста военна сила и техника.

Гарт се облегна на бюрото и се надвеси над декана. Очите му горяха, но гласът му все още звучеше спокойно:

— За по-малко от минута ти ме нарече каубой, глупак, лъжец и прелюбодеец. Това трябва да е някакъв рекорд в историята на факултета. Приятно пътуване, Бил!

— Момчето ми… — извика след него Уебстър, но той бе излязъл.

Изтича по стълбите, влезе в кабинета си, грабна захвърлената в ъгъла ракета и започна да нанася удари по някаква въображаема топка.

— Магаре! Проклет идиот!

— О, извинете ме — обади се зад него уплашен глас. Лицето на Рита Макмилън, една от неговите студентки по генетика, бе порозовяло от притеснение.

— С какво мога да ти бъда полезен, Рита? — усмихна се Гарт и свали ракетата. — Седни, моля те. Не съм опасен.

— Става дума за… курсовата ми работа. — Тя седна на края на един стол.

— Предпочиташ да представиш курсова работа, вместо да се явиш на изпит, така ли?

— Ами да, мислех, че ще е по-лесно, ако напиша курсова работа, защото на изпит се притеснявам и забравям всичко, нали?

Гарт кимна. Защо студентите имаха навика да представят съжденията си като въпроси?

— Обаче сега и с курсовата работа нещо не върви.

— Значи трябва да се явиш на изпит. Избери това, което е по-лесно за теб.

— Мисля, че няма да мога да направя нито едното, нито другото. — В очите й блеснаха сълзи.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да завериш условно и да завършиш през есента?

— Не. Тогава няма да мога да се дипломирам и родителите ми… — Тя заплака и не довърши.

— Не разбирам какво всъщност искаш.

— Помните ли как с вас веднъж пихме кафе и говорихме за онова изследване, което аз трябваше да проведа? — Рита го погледна напрегнато. Очите й бяха още мокри. — А освен това няколко пъти пихме чай в студентския съюз и говорихме, говорихме. Тогава си мислех, че ме харесвате и… но, както и да е. Момичетата ми казаха, че… Ама не от нашия факултет, от един друг. Та те ми казаха, че техните преподаватели, нали разбирате… Искам да кажа, че пак можем да пием кафе. Само че този път ще дойдете в моя апартамент… После ще ви покажа работата си… Какво като не е довършена? Пак можете да ми пишете една тройка. Стига ми. Ще мога да се дипломирам… о, не ме гледайте така!

Гневът, който Гарт бе потискал още в кабинета на декана, избухна.

— Малка празноглава глупачка! Малка… проститутка! — Скочи от стола и започна нервно да кръстосва кабинета. — Искаш да се продадеш заради една оценка. Знаеш ли, че има жени, които работят по шестнайсет часа, за да си извоюват постоянна работа, аспирантура, по-добра заплата? Значи вече си разбрала как можеш да получаваш това, което искаш! Няма нужда нито от мозък, нито от труд. Трябват само няколко сълзи и… вагина! И работата е готова! — Той отвори вратата и пое дълбоко дъх. — Напусни кабинета! Ако не се явиш на изпит и не представиш курсова работа, ще ти дам условна заверка за следващия семестър. Сега се махай. Вън!

Тя изтича покрай него с разширени, от изненада очи. Значи бе очаквала съвсем различна реакция. Дали не й беше дал основание да мисли, че…

Телефонът иззвъня.

— Професор Андерсън? Един момент, моля. Ще разговаряте с господин Кален.

Кой, по дяволите, беше този Кален?

— Професор Андерсън, на телефона е Хорас Кален, президент на „Фостър Лабораториз“ в Станфорд, Кънектикът. Миналата година участвахте в семинара в Чикаго, който ние спонсорирахме.

— Господин Кален, след пет минути имам лекция.

— В такъв случай няма да ви задържам. Следващата седмица ще бъда в Чикаго. Какво ще кажете да обядваме заедно.

Гарт се заслуша по-внимателно. Президентите на международни компании не разговаряха с университетски преподаватели лично. Обикновено оставяха подобни задължения на секретарките си.

— Защо не? Но ако става дума за друг семинар…

— О, не! — В слушалката прозвуча тих смях. — Искаме да обсъдим с вас, дали не бихте желали да постъпите на работа при нас, в Станфорд, като директор на новата изследователска лаборатория. Планираме да интервюираме няколко души и вие сте на първо място.

— Кога ще пристигнете?

— Във вторник. Можем да се видим в един часа в хотел „Риц — Карлтън“.

— Добре, ще се видим във вторник.

Докато седеше на кушетката в кухнята и разказваше за разговора с Кален, Гарт крадешком наблюдаваше жена си, която режеше зеленчуци на плота.

— Преди една година изобщо не бих си губил времето с подобни разговори, но сега, особено след скандала с Бил…

— Колко ще ти плащат?

— Не зная. Наистина ли искаш да се преместим в Кънектикът?

— Готова съм да тръгна още утре.

— Но нали обичаш Евънстън? Тук имаме приятели, децата са в добро училище, имаш своя работа.

— Работата ми е тъпа, нови приятели винаги можем да намерим, а училищата в Станфорд сигурно не са по-лоши от тукашните. Колко хубаво ще бъде да имаме поне малко повече пари! Освен това ще бъдем по-близо до Ню Йорк.

Гарт се почувства неудобно. Бе приел поканата за обяд единствено заради скандала с Уебстър и глупостите на Рита Макмилън. Нямаше причини да напуска университета. Но Стефани изведнъж се въодушеви. Не знаеха нищо за естеството на работата и въпреки това тя вече изреждаше доводи в нейна полза, докато той, забравил за гнева си към декана, все повече губеше интерес към предложението. Все пак щеше да отиде на обяда, поне заради нея.

— Ще видим какво ще каже Кален. Не ти разказах за Рита Макмилън.

— Ще приемеш ли предложението му?

— Той още не ми е предложил нищо конкретно.

— Ако ти предложи, ще приемеш ли?

— Не зная. Ще видим. Бях започнал да ти разказвам за Рита Макмилън.

— Мамо! — Пени се втурна в кухнята и застана зад масата. — Гладни сме!

— Сложихте ли масата?

— Днес е ред на Клиф!

— Е, добре, Клиф сложи ли масата?

— Сега ще я слага.

— Гледай да не забрави салфетките. Измихте ли си ръцете?

В кухнята настъпи тишина. Гарт почака няколко секунди, после сви рамене и взе вестника. Стефани извади картофите от фурната.

— Мамо, ние…

— Добре, Пени. Гарт, ела да вечеряме.

— Стефани?

— Сабрина! Колко пъти ти звъня!

— Бях в провинцията. Пуснах госпожа Търкъл в отпуск за целия юли.

— Страхувах се да нямаш проблеми.

— Нима най-лошите ми сънища са стигнали вече до Евънстън?

— Значи все пак имаш проблеми.

— Нямам. Но по едно време се страхувах, че съм купила фалшив порцелан. Проверих. Оказа се оригинал. Край на кошмарите. Как върви твоята работа с недвижимите имоти? Намери ли ми някакви интересни антики?

— Не. Изобщо не съм търсила. Вече не се занимавам с имоти. Постъпих в университета. Не е много интересно, но все пак е доход. С него изплащаме ипотеката. Може би отново ще отворя кантора за недвижими имоти, като се преместим. Гарт получи предложение да стане директор на една фармацевтична компания в Кънектикът.

— Какво? Гарт ще напусне университета?

— Аз го карам да напусне. Ще получава деветдесет хиляди годишно.

— О, Стефани, толкова се радвам! Край на финансовите проблеми! Той щастлив ли е?

— Мисля, че няма да приеме.

— Защо?

— Не зная. Имаше среща с президента преди две седмици. Все още обмисля предложението, но не е много въодушевен. Искат да се преместим в Станфорд. Гарт обаче казва, че е твърде зает.

— Защото там няма да седи по цял ден в лабораторията, доколкото разбирам.

— Точно така! Може даже да му остане и някой свободен уикенд за съпругата и децата. Кой знае, ако това стане, може и да спре поглед на жена си, най-малкото, за да забележи колко е отслабнала.

— Наистина ли?

— О, да. Отворих нова страница и ако сега застанем пред твоето огледало, няма да познаеш коя е дизайнерката и коя домакинята.

— Стефани, не говори така. Защо постоянно се подиграваш с живота си? Знаеш ли колко пъти съм искала да вкуся малко от него?

— Малко — да, но не и цялото ястие, предполагам?

— Какво друго не е наред?

— О, имаме и проблем с Клиф, но Гарт не желае да го обсъжда. Пени иска да взема уроци по рисуване. Тя наистина ги заслужава, защото дарбата й е очевидна, но те са ужасно скъпи. И това отново ме подсеща за новата работа на Гарт. О, Боже, толкова съм… безпомощна! Знаеш ли какво направих? Но обещай, че няма да се смееш. Кандидатствах за виза за Китай! Международният съюз на антикварите организира екскурзия през септември и аз реших, че…

— И аз ще ходя на нея!

— И ти ли ще ходиш?

— Да. Трябва да чакам два месеца за виза.

— Но това е прекрасно! Ще се видим там!

— Имаш ли пари?

— Нямам, разбира се. Искам да кажа, че в спестовните ни книжки има някакви пари, но те не са за екскурзии. Просто ми беше приятно да попълня формуляра и да си представям как обикалям антикварните магазинчета из Китай. Вероятно няма да замина. Още не съм казала на Гарт.

— И аз не съм сигурна, че ще мога, защото септември е доста натоварен месец. Ако можехме някак си да го уредим!

— Да можеше! Каква невъзможна мечта!

След като затвори телефона, Сабрина се замисли. Не след дълго телефонът отново иззвъня.

— Моя Сабрина! Прости ми! — започна Антонио. — Знаех, че не спиш, защото телефонът ти даваше заето.

— Мислех, че вече пътуваш за Бразилия, Антонио.

— Точно така. В момента съм в Ню Йорк. След два дни ще бъда в Рио. Обаждам се да ти пожелая приятни сънища. А като се върна на 15 август, искам да чуя твоето решение, за да можем да планираме бъдещето си.

Тя въздъхна с облекчение. Значи най-после бе заминал. Четири седмици без неговото настойчиво присъствие!

Ала седмиците минаваха и тя тъкмо свикна с новопридобитата си свобода, когато една вечер телефонът отново иззвъня и Антонио предупреди, че след два дни ще бъде при нея. На другия ден Джули и Мишел я завариха да гледа скръбно календара.

— Дойдохме да си вземем довиждане. Заминаваме за Берлин, оттам за Ню Йорк. Историята става все по-сериозна. Внимавай с Рори Кар.

— Онази порцеланова група на Люк се оказа оригинал. Моля да ме разберете. Той може да продаде уникатите си на Адамс или друг по-голям антиквар и да вземе по-добри пари за тях. Благодарна съм му. Не вярвам, че е способен да пробутва фалшификати. Мисля, че няма нищо общо с тази история.

— Има и още как! — разпалено размаха ръце Мишел. — Колко неща си купила от него?

— Седем. Продала съм всичките, освен китайската лятна къща.

— Сабрина — поде Джули, — ние искаме само да ти помогнем. След малко трябва да излетим и нямаме време за дълги разговори. Проследихме пътя на пет фалшификата. Минали са през Кар, Ласло и „Уестбридж“. Продадени са чрез малки елитни галерии като „Амбасадор“.

— Пет ли? Сигурна ли си?

— Така изглежда. Някои от тези галерии, изглежда, са в комбина с Кар. Купуват предметите много евтино, защото са фалшификати, а ги продават като уникати и правят куп пари. Засега сме стигнали дотук. Историята е доста объркана. Провери още веднъж дали нещата, които си купувала от него, са оригинали. Моля те! Трябва да тръгваме. Ето нашия телефон в Париж. Защо не ни се обадиш довечера?

— Моля? Извинявай, не чух какво каза. — Сабрина чувстваше, че й прилошава. Искаше й се двамата по-скоро да си тръгнат. Бе продала порцелановите фигури на Кар на някои от най-богатите си и влиятелни клиенти. Главата й кънтеше.

— Довечера ще ти се обадим. Сабрина, чуваш ли ме? Провери още веднъж дали нещата са оригинални и после ни се обади за резултата.

— Ще се опитам. — Тя стана да ги изпрати. — Не зная точно как, но ще опитам.

Докато Джули махаше на такситата от тротоара, Мишел я запита някак между другото:

— Ти сети ли се откъде си чувала името на Иван Ласло?

— О, да. Преди седем години, струва ми се, го срещнах на една обиколка из Средиземно море. Беше секретар на Макс Стайвесънт.

— Стара история — подхвърли Джули. — Секретарят му сега се казва Денис някой си. Запознах се с него, когато правих репортажа за колекцията на Макс.

— Добре — отвърна с безразличие Мишел. — Вероятно нищо особено. Ще ти се обадим довечера.

Сабрина се скри от яркото августовско слънце в прохладния сумрак на своята галерия. Шест предмета със съмнение за фалшификация и на всичкото отгоре Антонио пристигаше утре.

Тя седна на масичката от черешово дърво. Телефонът иззвъня и се показа Брайън.

— Милейди, сеньор Молина.

— Не! — отвърна тя. — Няма да разговарям с никого.

— Той каза, че за съжаление ще се забави още една седмица. Пристига в Лондон след 22 август. Тази вечер щял да ви се обади по телефона.

„Слава Богу“ — помисли тя. Как й бе хрумнало, че може да се омъжи за човек, чието отсъствие я радваше?

Не знаеше как да започне проверката. Да поиска от лейди Оливия Чейсън порцелановата фигурка, която неотдавна й бе продала, просто така, без обяснение, бе невъзможно. Можеше да признае страховете си единствено на Александра. Как обаче да провери останалите пет фигури?

— Брайън — извика, — затваряме! Денят е петък, лято е и твоята отпуска започва от утре. Ще се видим след две седмици.

Тя се прибра пеш. Още преди да извади ключовете, госпожа Търкъл отвори външната врата.

— Милейди! Нима вървяхте дотук в тази жега!

Сабрина сякаш не я чу. Погледът й бе втренчен в месинговата лъвска глава на вратата. Сертификатите! Имаше копия от всяко удостоверение за собственост, което Рори Кар й бе представял. Можеше да провери тях.

— Милейди, трябва да си починете!

— Баня… И съвсем лека вечеря. Тази нощ ще работя.

Тя се върна в „Амбасадор“ и изготви списъци на телефоните от Бон, Париж, Женева, Милано и Брюксел. На следващия ден трябваше да се свърже с всеки от тях.

Оказа се нелека работа. Всички бяха заминали на почивка. За щастие секретарките и прислугата имаха телефонните номера на всички курортни зони и туристически забележителности из Европа и благодарение на това след ден-два се добра до бившите притежатели на антиките. През следващите дни успя да проследи правата за собственост на пет от предметите, които Кар й бе продал. Всички бяха напълно автентични. В четвъртък сутринта извади от папката последния сертификат. Той удостоверяваше собствеността на един щъркел от старинен майсенски порцелан. Всички имена в списъка на предишните собственици се оказаха фалшиви. Такива хора никога не бяха съществували. В продължение на три дни проверява правописа на имената буква по буква, на адресите им в различни градове и резултатът винаги бе един и същ. Такива хора нямаше. Всяко едно от имената беше фалшиво. Фалшив бе и щъркелът.

Тя стоя втренчена в някаква точка повече от час. Бе постъпила безотговорно. Красивите изделия, неотразимо чаровният Рори Кар и неговите връзки с аристократичните фамилии на Европа бяха приспали бдителността й. Успехът й зависеше от вниманието, с което купуваше и продаваше антики. Една грешка можеше да се окаже фатална, защото онези, които харчеха цели състояния за една красива вещ, не понасяха грешките и провалите.

У кого ли бе отишъл щъркелът? Сабрина потрепери. Трябваше бързо да го откупи обратно, и то на пазарната му цена. Ако се наложи, Александра би могла да помогне за част от сумата, помисли тя. Но не в парите бе проблемът, а в шума, който ще се вдигне. Не можеше да го откупи, без да даде обяснение. Отново отвори папката. На обратната страна на сертификата бе забодена фактура, подписана от Оливия Чейсън. Най-влиятелната й клиентка! Лейди Оливия харчеше средно около петдесет хиляди фунта стерлинги годишно за обзавеждане на къщите си и за подаръци на многобройните си приятели. Често изпращаше в „Амбасадор“ свои познати, които веднага ставаха клиенти на галерията. Бе една от най-сигурните привърженички на Сабрина в обществото. Тя можеше да създаде, но и да унищожи едно име за една нощ, ако се усъмни, че е била измамена.

Телефонът отново иззвъня. Антонио съобщи, че се връща три дни по-рано. Щял да я вземе за вечеря в осем вечерта.

Сабрина с учудване установи, че мисълта за среща с него я радва. Присъствието му бе толкова завладяващо, че всяко от пътуванията му оставяше след себе си вакуум, който трудно можеш да бъде запълнен. За съжаление Антонио не можеше да й даде, това, от което имаше нужда — приятелство и разбиране. Тя с огорчение си спомни как от няколко месеца се опитваше да му каже за съмненията на Мишел относно Кар, но той винаги сменяше темата и накрая тя се отказа.

Тази вечер обаче щеше да опита отново. Усети, че й олеква. Оливия я познаваше отдавна и нямаше да даде гласност на случилото се. В края на краищата „Амбасадор“ не беше някоя новоизлюпена галерийка, имаше изградено реноме, а Сабрина се смяташе за една от най-добрите специалистки по антики в цял Лондон.

Докато седяха на любимата маса на Антонио в „Льо Гаврош“, тя разсеяно слушаше как е прекарал последните седмици, проблемите му с банкери и изкупвачи на кафе, с американските ограничения върху вноса на телешко и със спедиторските фирми в Ню Орлийнс. След час вече нямаше желание да говори за нищо друго, освен за времето.

— Да, да, може и да завали, моя Сабрина — отвърна на забележката й Антонио. — В Рио никога няма да те вали дъжд!

Последните му думи я накараха да избухне в смях.

— Ах, колко си прекрасна! Като кралица. Аз се върнах, за да чуя твоя отговор, Сабрина. Ще станеш ли моя кралица, за да сложа целия свят в краката ти?

Тя си спомни как Дентън й бе обещал по едно късче от света за всеки рожден ден. „Защо постоянно ми предлагат вещи, а не чувства?“ — запита се тя.

— Антонио, трябва да ти кажа нещо — започна Сабрина и преди той да успее да я прекъсне, му разказа накратко за съмненията на Джули и Мишел, за Рори Кар и фалшификата, който бе открила, без да обръща внимание на все по-навъсеното му лице.

— Аз, разбира се, веднага ще откупя щъркела от Оливия и ще й разкажа всичко. Сигурна съм, че тя няма да разгласи случая. Защо би го направила? Би ли ме посъветвал как да започна разговора с нея?

— Сабрина — направи дълга пауза, — твоите приятели казват, че досега са се добрали до пет фалшификата, нали? И са открили, че някои от галериите са съучастници на „Уестбридж“? — Антонио я гледаше в очакване и тя кимна. — Предупредили са те, че ще публикуват разследването си, за да разобличат „Уестбридж“?

— Разбира се — отвърна изтръпнала тя, защото знаеше какво ще чуе по-нататък. — Ще опишат всеки един от предметите, може би ще публикуват и снимките на фалшификатите, продадени чрез малките галерии. Включително и „Амбасадор“.

— Ах, какво дете си, Сабрина! — отвърна той и направи знак на келнера да вдигне чиниите и да донесе кафе. — Нима мислиш, че Оливия ще излъже, когато приятелите й отидат при нея с вестника и й покажат снимката на щъркела? Щастлив съм, че накрая сподели с мен проблемите си. Възхищавам се на смелостта ти, но това, което една жена може да постигне сама в света на търговията, има граници. Няма да позволя да страдаш. Ще наема адвокати, които ще се заемат с „Уестбридж“. Ще затворим твоя малък магазин и ще отлетим далеч. Там, където ще забравиш всичките си проблеми.

— Там, където ти можеш да откупиш и облаците, за да не вали?

— Моля? Това пак ли е шега, моя Сабрина?

— Извинявай. — Тя вдигна чашата с коняк и се загледа в кехлибарената течност. Можеше още сега да каже „да“ и да замине в една страна, където Антонио наистина беше като крал, а тя щеше да има сигурността на кралица. Но винаги в неговата сянка и без своя „малък магазин“.

Не, не можеше да се реши. Антонио трябваше да почака още малко. Не искаше да взема решения под натиска на обстоятелствата. Ако търпението му свършеше, тя щеше да понесе и този факт.

Антонио чакаше. Тя промени темата и се впусна в лек, приятен разговор, който толкова пъти й бе помагал да преодолее напрегнатите моменти. Накрая тихо му призна, че е изморена и трябва да се прибира.

— Ти ми създаваш големи трудности, моя Сабрина. Единственото, което искам, е да ти помогна. — Той рязко стана от стола и грабна шала й. Изненадани, келнерите се впуснаха да помагат, но Антонио вече държеше палтото й. — Ще ти се обадя утре — каза рязко той, когато стигнаха до нейната врата и веднага се върна в колата си.

Седнала в уютната си всекидневна, Сабрина си припомняше всичко, което се бе случило през изминалия дълъг тежък ден от разкритието на фалшификата до отказа й да даде отговор на Антонио и неговото огорчение. Беше отчаяна и самотна. Стенният часовник удари десет и половина. От месеци не се беше прибирала толкова рано. Искаше й се да се наплаче, за да й олекне поне малко. Наистина ли беше сама на този свят? Сабрина бързо пресметна, че в Евънстън е четири и половина следобед. Стефани току-що се е прибрала от работа. Клиф и Пени са се върнали от училище и в момента вероятно бягат из двора. Какво по-подходящо време за разговор, запита се и вдигна слушалката.

На път за работа Стефани спря пред таблото с обявите, привлечена от едно ново съобщение с дата 18 август. То съобщаваше, че отделът ще работи през целия септември, независимо че учебната година щеше да започне едва в края на месеца. Още една причина, заради която не мога да замина за Китай, помисли тя. Сякаш децата, парите и къщата бяха малко, та и това! Ядосана, тя сподели това с двете си колежки. Мисълта, че Гарт, който четеше лекции в Бъркли, се разхожда из Сан Франциско и се радва на калифорнийските курорти, докато тя се занимава с децата, домакинството и задълженията на секретарка, я влудяваше.

— Не отивам на курорт — опита се да се оправдае той преди заминаването. — Ще работя в университета от сутрин до вечер. Няма да имам време нито да се разхождам по плажовете, нито да деградирам морално из нощните заведения!

Утре трябваше да си дойде. Отегчена от работата и от непоносимата горещина на августовския ден тя си представяше какво ще му каже, когато го посрещне вкъщи. Не, трябваше да мълчи, за да не избухне!

— Стефани, искаш ли кафе? — попита я една от секретарките.

— Не, благодаря. Бързам да свърша. Искам днес да се прибера по-рано.

Започна да подрежда работата си за деня, докато останалите обсъждаха клюките около последния университетски скандал. Говореше се, че между преподавателите и студентките се завъртяла някаква афера за „секс срещу добри оценки“. Едно от най-често спряганите имена бе на техния приятел, професор Мартин Талвия. Трябваше да предупреди Гарт още щом се прибере от Бъркли.

Докато пишеше, усети, че останалите я наблюдават, и вдигна поглед.

— Стефани — поде секретарката на декана, — мислиш ли, че някой би имал интерес да причини неприятности на теб и на Гарт? Виж това. Получих го с останалата поща на Уебстър.

Беше писмо, напечатано на розова хартия. „Ако искате да знаете кой слага оценките на студентките в леглото, вместо в класната стая, хубаво огледайте известния професор Гарт Андерсън. Той говори като поп, но чука като орангутан“ — гласеше бележката. Подпис нямаше.

Нещо стисна гърлото на Стефани и тя с усилие преглътна. Не беше възможно. Не и Гарт! Но той наистина оставаше в лабораторията си до късно през нощта и казваше, че „работи“. В такива случаи спеше в кабинета си, защото не искал да я буди. От месеци не я поглеждаше. Не забеляза даже, че се е подстригала и е отслабнала, не обърна внимание дори на новите й дрехи. Отказа да я заведе в Станфорд. Всъщност бракът им беше чиста формалност. Тя внимателно сгъна листчето и го сложи в джоба си.

— Стефани, това не е вярно — каза една от колежките й. — Всички познаваме Гарт.

— Благодаря — отвърна сухо тя и започна да печата. Работеше машинално. През целия ден не стана от бюрото си и в три часа си тръгна. Пени и Клиф бяха на гости у едно приятелско семейство в Хайленд Парк. Трябваше да ги вземе на другия ден, преди да тръгне за аерогарата. Останала сама в кухнята, Стефани си припомняше последните дванайсет години, ден по ден, с доброто и лошото и репетираше думите, с които щеше да посрещне мъжа си.

Тя, разбира се, не помнеше нито една от тях, когато на следващия ден двамата стояха един срещу друг в спалнята.

— Безсмислено е да твърдиш, че не си ядосана, когато е очевидно, че едва се сдържаш, за да не избухнеш. Как мислиш обаче, аз нямам ли основания да бъда ядосан?

— Не виждам от какво трябва да си ядосан. От сутрин до вечер си извън дома, играеш тенис, четеш лекции, пътуваш и очакваш ние да те посрещаме като Александър Велики, който се прибира у дома, след като е завоювал света.

— Аз завоювах повече, отколкото някога съм мечтал, но това никога не те е интересувало.

— Трябва ли? Ти интересуваш ли се от нас? Имаш ли представа от нашето ежедневие? Знаеш ли кога се радваме, кога се тревожим, добре ли живеем или зле?

— Кое не е наред в твоя живот?

— Ако не знаеш, и то след дванайсет години брак, няма смисъл да започвам.

— О, за Бога, това е абсурдно! Стефани, аз те обичам. Нямах търпение да се прибера и да ти разкажа за…

— Гарт, аз заминавам.

— Моля?!

— Заминавам в Китай. На екскурзия, за две седмици. Ще обикаляме антикварните галерии в няколко китайски града. Вече имам виза, внесох и аванс.

— Без да ми кажеш и дума?

— Ти и без това нямаше да чуеш какво ти говоря. Щеше да кимнеш и да кажеш: „Щом искаш, добре“ — понижи глас, имитирайки го.

— Не говоря така с тебе!

— Опитай да се чуеш някой път, ей така, за разнообразие.

— Не искам да повярвам. Ако някога съм се отнесъл зле с тебе, готов съм да се извиня. Искам да ти напомня обаче, че и ти не слушаш какво ти говоря, като се прибера от работа.

— И какво трябва да слушам? Пак нещо за твоя факултет. Хрумвало ли ти е някога, че от този университет вече ми се гади? Той е целият ти живот. Заради него не си ме поглеждал от години. Питам се, ако си затвориш очите, дали можеш да си представиш как изглеждам? Спомняш ли си как се любехме, преди да започнеш да го правиш като услуга от време на време, когато не спиш в кабинета си? Интересува те едно-единствено нещо — университета и това, което правиш там.

— Знаеш какво правя там. Разказвам ти всички…

— И с когото го правиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре!

— Не зная и не ме интересува. Знам едно нещо обаче — оплакваш се, че не ти обръщам внимание, а досега не си ме попитала нищо за Бъркли. Дори не подозираш, че постигнах една от мечтите си.

— Откъде да зная, че университетът Бъркли бил толкова специален? Никога не си споменавал за него.

— Стотици пъти съм ти говорил, че може би ще чета лекции там. Казвал съм ти за всеки телефонен разговор…

— Значи пак си говорил за себе си. Защо поне веднъж не ме попита как е Клиф?

— Клиф ли?

— Да, Клиф! Нали щеше да говориш с него? Или може би си забравил? Преди месеци ти споменах, че намерих в стаята му транзистор и…

— Имам намерение, Стефани. Ще говоря с него. Извинявай, бях много зает със семинара през последните седмици.

— Какво толкова има в този семинар? Вече и насън бълнуваш за него, сякаш друг път не си правил семинари!

— Това е нещо различно. Работих за него цели две години. Стефани, чуй ме. Зная, че заради това често съм пренебрегвал и тебе, и децата. Трябваше да се подготвя много сериозно. Изнесох основния доклад пред стоте най-големи генетици на света! Включих всичко, което съм работил през последните дванайсет години, след което направих скок от двайсетина години напред и изложих вижданията си за това, което трябва да се прави в бъдеще. Тези хора, а те са видни учени, обсъждаха доклада ми дума по дума. Не пропуснаха нито едно твърдение. Можехме един месец да спорим над доклада ред по ред! Персоналът на хотела мислеше, че са ги нападнали ято математически кришнари! Научих се как да се успокоявам, като повтарям молекулни формули.

— Значи мина успешно? — неохотно се усмихна тя.

— Нещо повече. Беше триумф! Всичко, за което съм мечтал…

— Прекрасно! Значи работата ти тук е приключена. Сега можеш да се преместиш в Станфорд.

— Защо мислиш само за Станфорд?

— Защото това е важно за мен. Ако моето мнение има за теб някакво значение, ще приемеш предложението.

Гарт се облегна на креслото и наведе глава.

— Разбира се, че има. Но не мога да сложа кръст на потребностите си, дори и за да покажа уважение към мнението ти. Разбери, разкъсваш ме на две. Не пренебрегвам и въпроса с парите. Те не са без значение и за мен самия. Като си помисля само какъв бюджет за изследвания ще ми предоставят там… Но свободата, която университетът ми дава, преподавателската ми работа, която обичам, са неща, без които не мога. Говорили сме за това.

— Да, още преди да се оженим. Не е ли време вече да пораснеш? Нима за нищо друго не си мечтал оттогава досега?

— Да, и една от мечтите ми е да имам жена, която да ми бъде опора.

— Как смееш да ме обвиняваш, че не съм ти била опора! Прекарах най-хубавата част от живота си в миене и чистене, в готвене на твоите вечери и гладене на твоите ризи, освен когато не работя, за да изплащам твоята къща!

— Стига! Това не е опора, а камериерски услуги. Имам нужда от истинска опора. Стефани, толкова често съм ти говорил за мечтите си и ти ме окуражаваше да не се отказвам от тях, а да ги преследвам.

— Това беше много отдавна. Дадох ти дванайсет години от живота си. Сега ти трябва да ми дадеш поне няколко. Искам да се махна от Средните щати и да живея близо до Ню Йорк. Искам да се срещам с нови хора, да опозная един нов свят…

— По дяволите, Стефани, пак си говорила по телефона със сестра си!

— Моля?

— Нашата милейди Сабрина, която вечеря в замъци и танцува до зори с принцове и князе. След всеки разговор с нея ставаш кисела. Ти не искаше от мен да сме богати, докато Сабрина не се ожени за онзи лорд. Сега искаш от мен да стана нещо, което никога не съм бил, само за да водиш нейния паразитен начин на живот.

— Сабрина изобщо не е такава! Нямаш право. Изобщо не я познаваш.

— Може, но вината за това не е моя. Тя с години не идва тук. Ти бягаш до Ню Йорк и Лондон, за да се видиш с нея. Обзалагам се, че тази шантава история с Китай е пак нейна идея!

— Не, не, не! Идеята си беше изцяло моя. Сабрина дори не знае за това. Направих го, защото Клиф…

— Вече се извиних и обещах, че ще говоря с Клиф!

— Зная ги твоите обещания! Ако все пак решиш да поговориш с него, попитай го и за бутанелите, иглите за вратовръзки, луксозните писалки и…

— Какво? Всичко това е скрито в гардероба му, така ли?

— Под купчината с мръсните дрехи. Мисля, че трябва да се радваме. Един изпечен крадец би намерил по-добри места за криене.

— Стефани, аз наистина съжалявам. Още утре ще говоря с момчето. Клиф сякаш иска да бъде хванат. Той знае много добре, че ти ще намериш тези неща, когато вземаш дрехите за пране. Говорила ли си с него?

— Не успях. Опитах се, но той става враждебен, а и не искам никой друг да разбере, докато не решим какво да правим.

— И си го държала в себе си?

— О, най-после! Сети ли се, че понякога съм сама? Влезе ли най-после в „генетическия“ ти мозък, че жена ти е самотна?

— Чакай, ти имаш приятелки…

— Не говоря за приятелки, а за човек, готов да ме прегърне през нощта, когато всички спят, а аз се будя от страх какво ще стане утре или следващата седмица, или следващата година. За някого, който да ми каже, че не съм сама.

Гарт я изгледа продължително.

— Не мислиш ли, че и аз искам същото? Но ти ми обръщаш гръб в леглото, а когато посегна да те прегърна и целуна, се извръщаш.

— Кога за последен път си правил кой да е от тези жестове?

— Отдавна, въпреки че съм го искал. Просто ми омръзна да бъда отблъскван.

— Е, доколкото разбирам, от известно време се утешаваш на друго място, нали? Големите учени не остават дълго време без подобна утеха. Знаят къде да я потърсят. Има достатъчно закъсали студентки, които предлагат подобни „игри“ срещу една тройка, нали, професоре?

— За какво, по дяволите, намекваш?

— За онези сладки млади момиченца, с които правиш любов! За студентките ти! Нима си мислиш, че това може да остане в тайна?

— Млъкни!

— Как си позволяваш да ми заповядваш?

— Мога да си позволя да ти кажа каквото намеря за добре. Живяхме заедно дванайсет години и през цялото време ти си смятала, че съм способен да… о, по дяволите!

Гарт целия трепереше. Скръсти ръце, после рязко се обърна и излезе от стаята. Уплашена от погледа и стиснатата му челюст, Стефани неволно отстъпи назад.

Чу как той спря на стълбите, сякаш се колебаеше какво да направи пред вратата. Очакваше отново да влезе, за да довършат разговора и тя да разбере истина ли беше онова, което й бяха подхвърлили днес, но Гарт се втурна надолу по стълбите. За миг настъпи тишина, после външната врата се затвори с трясък. Той бе излязъл.

Тя се огледа панически. Не, това, което ставаше, не беше истина, а някакъв кошмарен сън! Двамата с Гарт не бяха способни да си нанасят такива обиди. Трябваше да поговорят! Още не бяха разрешили нищо, не бяха отговорили на толкова много въпроси. А без тях бъдещето й изглеждаше неясно и страшно.

Трябваше да замине някъде. В Китай, разбира се! Като се върне, щяха да поговорят отново и да намерят пътя, който бяха загубили един към друг. Часовникът й показваше четири и половина. Значи в Лондон бе десет и половина. Стефани посегна към слушалката и в този миг телефонът иззвъня.