Измами

Глава 4

Светлините бавно гаснеха и публиката постепенно утихна. Прожекторите осветиха тежката завеса на оперната сцена. Диригентът вдигна палката и чувствената испанска увертюра изпълни залата. Стефани прехласната слушаше страстния цигански ритъм, който извикваше в душата й желание да танцува.

— Благодаря! — Тя погледна Дена. Беше й признателна за всичко — за огрения от коледни светлини Ню Йорк, за театрите, за ложата на Кардозо, за представлението на любимата й опера. Въздъхна щастливо. Завесата бавно се разтваряше.

Изведнъж вратата рязко се отвори. Двете приятелки се извърнаха уплашено. Стефани видя силуета на висок мъж.

— Извинете — прошепна тъмнокосият, докато се опитваше да затвори вратата.

— Да не сте сгрешили ложата? — попита Дена шепнешком.

Той кимна и седна в креслото зад тях. Тя почака, но непознатият не намери за нужно да обяснява нищо повече.

— Смотаняк.

Стефани се засмя на бързата преценка. Непознатият бе явно почтен и самоуверен човек, след като се задоволи с едно извинение, без да се смути от забележката на Дена.

В следващия миг забрави за неканения гост. Ниският, чувствен глас на Кармен омайваше младия войник, а музиката се лееше като разтопено злато в притихналата зала. Стефани се приведе, завладяна от прекрасната музика, но нещо сякаш й пречеше да се наслаждава на изживяването. Тя рязко се обърна и срещна погледа на непознатия. Извърна се изчервена от настойчивото спокойствие на този поглед. Бе по-възрастен от нея, с волево лице и толкова прям поглед, че тя не посмя да го погледне втори път. Леко извърна глава, но с крайчеца на окото си съзря, че той не откъсва очи от нея.

— Извинете, стори ми се, че изпуснахте нещо. — Непознатият й подаде програмата.

„Много добре знае, че нищо не съм изпуснала.“ — помисли си тя и побърза да извърне поглед към сцената, но до края на първо действие усещаше, че е наблюдавана.

— Гарт Андерсън — представи се той, докато завесата се спускаше, и протегна ръка.

— Дена Кардозо. — Приятелката й припряно я пое. — Да не сте приятел на Бъртънови?

— Стари приятели сме. Извинете за шумното влизане. Бъртънови не ми казаха, че са поканили други хора, а аз бързах да не изпусна увертюрата. Имах много работа и забравих да погледна часовника. — Протегна ръка на Стефани. — Не се познаваме, нали?

— Стефани Хартуел. — Забеляза дългите му пръсти и си каза, че навярно е художник или музикант.

— Каква работа? — полюбопитства Дена.

— Научна — лаконично отвърна той и ги покани да изпият по нещо на бюфета. Не разбираше защо Дена му задава подобни въпроси. Дали винаги беше толкова любопитна, а приятелката й толкова мълчалива? А може би госпожица Хартуел просто не проявяваше интерес към него?

Дена продължи да го разпитва и Гарт обясни, че е микробиолог, занимава се с научни изследвания и преподава в Колумбийския университет.

— В каква област? — не мирясваше Дена. Гарт отвърна, че било твърде сложно да се обясни за толкова кратко време. Говореше самата истина, а и не обичаше да разказва за работата си на непознати от страх, че няма да го разберат. Предпочиташе да задава въпроси, за да научи нещо повече за Стефани Хартуел.

Дена го наблюдаваше без сянка от ревност. Радваше се, че проявява интерес към приятелката й, защото и за слепия беше ясно, че тя вече го е забелязала.

След спектакъла Гарт предложи да ги изпрати.

— Ние сме с лимузина — отвърна тя и изведнъж сякаш си спомни нещо. — Стефани, обещах на мама да й се обадя веднага щом изляза от операта. Ей сега ще се върна.

Той я изпрати с усмивка.

— Колко мило от нейна страна!

— Дена е винаги много мила — отвърна Стефани.

— Искам да се срещнем. Какво ще кажете за утре?

Тя поклати глава.

— А вдругиден?

— Съжалявам. Тук съм на гости. Дена и родителите й са направили подробен план за моето гостуване. Толкова са мили с мен, че не искам да ги огорчавам.

— А след ваканцията?

— Връщам се в Брин Мор.

— Сигурно ще се дипломирате.

— Не, аз съм едва във втори курс — засмя се тя.

— Изглеждате… — смръщи вежди Гарт. — На колко сте години?

— Деветнайсет.

— Хм, изглеждате по-голяма.

— Нима деветнайсет са малко години?

— Струва ми се, че не са много.

Дена се върна и те се разделиха. Застанал в сянката на сградата, младият мъж наблюдаваше как лимузината бавно минава край него и се чувстваше като селянин, наблюдаващ край пътя кралския кортеж. Бяха богати, изискани, светът беше техен. Усмихна се и си каза, че ще завладее сърцето на принцесата.

Колежът Брин Мор е разположен сред зелените хълмове на Пенсилвания, на един час път с влак от Ню Йорк. Стефани току-що бе пристигнала и тъкмо разопаковаше багажа си, когато Гарт позвъни.

— Ще дойда този уикенд — подхвърли небрежно той. — Може да се отбия да ви видя.

— Какво ще правите тук?

— Смятам да прекарам един ден с вас.

Срещнаха се в „Пемброук Арк“, където всички от университета уреждаха срещите си.

— Къде ще ме заведете? — попита Гарт, после засмяно добави: — Хайде да си говорим на „ти“.

— Трябва да се отбия в библиотеката за няколко минути, после може да закусим в „Уиндъм Хаус“.

Двамата слязоха по стълбите и като прекосиха приземния етаж, излязоха на товарната рампа.

— Трябва да посрещна един камион с антики за утрешния търг. Нужно е само да подпиша товарителницата — обясни младата жена.

Гарт я наблюдаваше как разговаря с шофьора. След минута тя се върна при него.

— Каза, че кранът се е повредил. Не зная дали ще успея да намеря някого от работниците. Трябва да разтоварят сандъците. Сигурно ще се забавя. Ако искаш, иди да закусиш.

— Имам опит с камионите. Дай да погледна.

— Откога учените разбират от камиони?

— Учените — не, но селските момчета от Минесота по цял ден се возят на камиони и трактори. И редовно ги поправят. Кога ще сервират закуската?

— След три часа.

— Тъкмо ще ми се отвори апетит. — Той се наведе над двигателя и след няколко минути извика на шофьора: — Опитай сега! — и отстъпи няколко крачки. Моторът забръмча. — Науката е славно нещо.

— Също като момчетата от Минесота — усмихна се тя и прокара пръст по челото му, изцапано със смазка.

— Майка ми често ме питаше дали мога да оправя една машина, без да отнеса половината смазка по дрехите си. Къде мога да се измия?

— В дъното на коридора има тоалетна.

— Да не избягаш!

— Няма.

Стефани беше поискала разрешение да покани свой гост в „Уиндъм Хаус“. Докато закусваха, го наблюдаваше крадешком.

— Все още ли имаш ферма в Минесота?

— Не. Отстъпих я на сестра си и мъжа й. — Забравил всяко притеснение, той разказа за детството си, за самотните часове, които обичал да прекарва на полето, и да мечтае как един ден ще стане известен учен. — Имах спокойно, осигурено детство, изпълнено с обич и без съмнения за бъдещето.

— Нима после всичко се промени?

— Да, всичко. — Той замълча за миг. — На осемнайсет години спечелих стипендия за университета. Щях да бъда първият от целия ни род с висше образование. После родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Наложи се да се откажа от университета, за да поддържам фермата.

— Казваш го толкова спокойно.

— Тогава не можех да говоря за това спокойно като сега. Нещастието разруши всичко, за което бях мечтал. Беше отдавна, преди осем години.

— Колко време остана там?

— Една година, докато сестра ми завърши гимназия. Трябваше да се грижа и за нея. Тя се омъжи веднага след абитуриентския си бал. Отстъпих й фермата като сватбен подарък и дойдох в Ню Йорк. Исках да намеря друг свят, в който всичко е на мястото си и човек може да прогнозира бъдещето.

Тя го слушаше толкова внимателно, че за миг Гарт се запита дали не е чула и премълчаното — за потискащата му бедност в Ню Йорк, за самотата. Нямаше приятели, защото работеше на три места и едновременно с това вземаше допълнителни курсове, за да се дипломира по-рано и да започне да преподава. Дори и няколко години по-късно, когато вече бе станал преподавател, пак не си позволяваше никакъв личен живот. С изключение на няколко вечери с най-близки приятели, никога не бе излизал с момиче.

Досега.

— Сега е мой ред да задавам въпроси. Не зная нищо за теб. — Той допи кафето си и се облегна на стола.

— Но още не си довършил. Успя ли да намериш свят, в който всичко е на мястото си?

— Почти. Ти откъде си? Не мога да определя акцента ти.

— Израснах в Европа. Кажи ми какво откри все пак? Нямам представа какво прави един микробиолог.

— Добре — засмя се Гарт. Беше му приятно, че една красива жена го моли да й разказва за себе си. — Изучаваме структурата и поведението на молекулите в живите организми. Специализирал съм се в областта на генетиката. Изследвам как можем да я променим така, че да премахнем генетичните заболявания.

— Ако промените структурата на гените, няма ли да промените и самия живот? — попита колебливо тя. — Защо искате да намесите в „работата“ на природата?

— Не го наричам „намеса“. Виж, тези антики, които донесоха преди малко, не са ли направени благодарение на това, че дърводелецът се е намесил и променил формата на дървото? А скулпторът не трябва ли да измени парчето мрамор, за да създаде статуя?

— Скулпторът и дърводелецът нямат власт. Една статуя не може да промени този свят, но ти можеш, ако промениш структурата на гените, нали?

— Сигурно.

— Някой трябва да контролира тези изследвания.

— Според тебе кой би могъл да го стори?

— Правителството.

— Дребнави, глупави, непочтени и ограничени човечета!

— Тогава учените.

— И те не са по-добра стока. Повечето от нас са малко луди. Работата е там, че науката не може да бъде контролирана. След като веднъж едно откритие е направено, никой не може да го скрие или забрани.

— Какво искаш да постигнеш с твоите изследвания?

„Упорита е“ — помисли си с възхищение, но отговорът би му отнел много време. Ето защо шеговито подметна:

— Да открия еликсира на вечната младост и да спечеля куп пари.

— Гарт, нима не очакваш да забогатееш?

— Не. Не и с преподавателска работа в университета. Частните компании плащат добре, но и те не ми харесват. Мразя да ми стоят на главата и да ме питат докъде съм стигнал с проекта. Обичам изследователската работа. В нея има свобода. Можеш да вървиш натам, накъдето те водят собствените ти наблюдения и убеждения. Можеш да бъдеш полезен.

— На хората ли?

— Да. Но ти си права, няма да направя пари. Никога няма да мога да си позволя момиче като теб. Тръгваме ли?

— Да. — Стефани извади няколко банкноти от портфейла си. — Каква глупава забележка!

Гарт я хвана за ръката.

— Почакай! Аз плащам.

— Ти си мой гост. Нали те поканих.

— Вярно е, че съм само старши асистент, но мога да си позволя да поканя на закуска приятелите си. Защо изведнъж се разбърза?

— Трябва да се върна в библиотеката. Може би имат нужда от мен. Закъсняваме с плана за търга. Съжалявам. Обещах ти целия ден, но трябва да се върна. Това е работата ми.

— Работата ти ли?

— Работя в Катедрата по изкуствата. Организираме търг.

— Защо трябва да работиш?

— За пари.

— За пари ли? Мислех, че…

— Зная какво си мислиш.

Докато пресичаха парка, Гарт изведнъж се почувства щастлив. „Тя не живее в замък!“ — помисли си и от радост запрати една снежна топка към отсрещното дърво.

— Разкажи ми нещо повече за този антикварен търг. Знаеш ли, открай време мечтая да погаля някоя гола статуя. На търга няма ли да има голи статуи?

— Ще има, и то няколко — засмя се щастливо тя. — Само че, ако искаш да погалиш гола статуя, ще трябва първо да я съблечеш.

Сега беше негов ред да избухне в смях.

Хвана я за ръката и двамата тръгнаха към библиотеката.

Гарт имаше достатъчно време, за да размисли над противоречията у Стефани Хартуел, преди тя да посети лабораторията му в Ню Йорк. През зимата и пролетта почти всяка седмица прескачаше до Брин Мор. Знаеше за нейната близначка, за разрива им, който Стефани още преживяваше. Знаеше, че родителите й са в Алжир, но скоро ще се върнат във Вашингтон, защото баща й трябваше да поеме поста на помощник държавен секретар по европейските въпроси. Знаеше, че необикновената й култура е плод на невероятното домашно възпитание, което бяха получили със сестра си. Стефани знаеше за Европа достатъчно, за да замести всяка енциклопедия, но нямаше представа от мъже, а познанията й за секса едва ли можеха да запълнят една ръкописна страничка. Бързият й ум и тиха, спокойна красота привличаха всички и те кръжаха около нея като пчели над цвете. Всички се надпреварваха да я канят вкъщи за ваканциите. Гарт също. Защото и той беше влюбен в Стефани.

През май храстите в Брин Мор цъфтят в розово и бяло и покриват земята с килим от цветове. Горещото слънце изсушава влагата на априлските дъждове и в старите дървета се събират рояци от птици. Казват, че май е най-добрият месец за сватби.

Стефани и майка й стояха в двора на библиотеката. Лора критично оглеждаше езерцето и наредените около него столове и маси.

— Прилича повече на градинско увеселение, отколкото на сватба. Нима не искаш нещо по-официално, скъпа?

— Искам точно това — отвърна й тя и извърна поглед към групата приятели и колеги, които се събираха около Гарт.

— Ей, вие двете! Стойте мирно! — извика Гордън и ги щракна с фотоапарата си.

— Защо напускаш университета? Сигурна ли си, че няма да съжаляваш?

— Майко, как да остана в Брин Мор, след като Гарт ще работи в Илинойс?

— Можеше да почака още две години.

— Не можеше. Работата, която му предлагат, е много хубава. Не е за изпускане. — Целуна майка си по бузата. — Ще си купим голяма къща с много спални и ти често ще ни идваш на гости. Била ли си някога в Чикаго или в Евънстън?

— Не.

— Ето, сега ще ги видиш.

Стефани видя как сестра й влезе в градината и се отправи към съдията Феърфакс и семейство Кардозо. Тръгна усмихната да я посрещне.

— Изглеждаш прекрасно!

— Не, ти изглеждаш прекрасно! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие?

— Когато дойда на твоята сватба, аз ще ти задам същия въпрос.

— Съдията Феърфакс разказа как си е играл с нас в детството ни — засмя се Сабрина.

— И още тогава предсказах, че ще кумувам на сватбите ви — допълни мировият съдия. — Още чакам Сабрина да ми се извини, че остана да учи в Европа.

Тя учудено вдигна вежди и промени темата на разговора. „Не иска да говори за себе си“ — помисли си Стефани, но това не я учуди. Дори и в писмата си сестра й беше сдържана и лаконична като добър, но далечен приятел. Миналото лято, което двете прекараха с родителите си в Шотландия, тя бе пак така далечна, сякаш се страхуваше, че може неусетно да започне интересен разговор и да затъмни своята сестра. Стефани разбираше, но не искаше да промени нещата. „Нека и тя веднъж се почувства неловко!“ — от тази мисъл й стана неудобно, но до края на ваканцията не направи нищо, за да запълни пропастта помежду им.

„Някога бяхме едно цяло, а сега аз не зная нищо за нея. Кого обича, за какво мечтае?“ — Стефани наблюдаваше как сестра й разговаря със семейство Кардозо и изведнъж я обзеха угризения.

— Сабрина, може ли за момент. — Докосна лакътя на сестра си и двете се отдалечиха.

Гордън веднага насочи фотоапарата към тях. Неговите прекрасни дъщери! Еднакви и все пак толкова различни. Сабрина, в елегантната си копринена рокля, която подсказваше очертанията на тялото й, и разкошна широкопола шапка, скриваща косите й. Студена и някак си недостъпна. До нея, грейнала от щастие, вървеше Стефани в бял облак от коприна и дантела. В тъмнокестенявите й коси беше затъкната бяла камелия.

— Извинявай — започна тя.

— Няма нищо. Разбирам всичко. Никога досега не съм те виждала толкова щастлива. Обичам те, Стефани.

— Харесваш ли Гарт?

— Разбира се! Той е очарователен и влюбен в теб. За себе си ще говоря друг път. Сега искам само да се порадвам на твоето щастие.

Стефани сложи ръце на раменете й и леко допря бузата си о нейната. Ужасната истина беше, че нежеланието на сестра й да разказва за живота си я радваше. Не искаше да открие, че зад тази сдържаност тя крие богато, разнообразено ежедневие, изпълнено с успехи и стремежи. В този момент Гарт се приближи и Стефани възкликна:

— Вие още не сте се запознали? Сабрина и Гарт се спогледаха.

— Съжалявам — поде той, — но работата ми в университета ме задържаше до последния момент. Започна изпитната сесия и нямах възможност да пристигна в Брин Мор по-рано.

— Деца — обади се зад тях Гордън, — церемонията започва. Мировият съдия бе застанал до един разцъфнал храст.

Младоженците се изправиха пред него. До Гарт стоеше един негов колега от университета, а до Стефани застана сестра й. Докато се нареждаха един до друг, младоженецът прошепна на бъдещата си съпруга:

— Тя е студена. Ти си много по-жива и красива от нея.

В миг Стефани разбра, че сестра й нарочно се държеше резервирано, за да й даде възможност да блести в този толкова щастлив ден. „Това е сватбеният ми подарък — мислеше Стефани. Сърцето й преля от обич и признателност. — Но какво да направя? Вече не сме близки както някога. Тя не споделя нищо с мен. Всяка от нас си има свой път, свой живот. Нямаме нужда една от друга.“

Феърфакс започна своето слово и мислите й се откъснаха от Сабрина. Каза си колко удивително се беше подредил животът й. Точно когато бе загубила близостта на сестра си, бе намерила Гарт. Имаше съпруг, значи никога нямаше да бъде сама.