Измами

Глава 13

Гарт гледаше студентите, но виждаше спящото лице на Стефани. Алабастровата, порозовяла от съня кожа, кестенявата коса, разпиляна по възглавницата, и потрепването на клепачите й, докато сънуваше нещо. Един от студентите го запита нещо и той му отвърна съвсем лаконично. „Хитрецът се опитва да смае професора си с въпрос, който може да изпълни цяла книга. Професорът никак не е впечатлен, може би защото е изморен от сладкиша, който изяде с жена си в три през нощта.“

Освободи студентите и тръгна към кабинета си, като вземаше по две стъпала наведнъж. Набра номера, но телефонът беше зает. „Да се обадя на Тед Мороу“ — гласеше залепената до телефона бележка. По дяволите, бе забравил.

Накратко разказа за инцидента със Стефани.

— Няма да може да пише на машина още поне четири седмици, така че ако назначите друг човек, тя би разбрала…

— Не се безпокой, Гарт. Ще я изчакаме.

Отново набра номера вкъщи. Заето. На бюрото го чакаше кореспонденцията му и той се зае с нея. Съобщение от библиотеката за невърнати книги, писма на биолози от Амстердам и Стокхолм, рекламна брошура за лабораторно оборудване и бележка от заместник-ректора, че иска да го види във връзка с Вивиан Гудман. Най-отдолу лежеше самолетен билет за конференция в Калифорнийския университет „Бъркли“. Бе забравил. Започваше на шести октомври, след по-малко от две седмици. Гарт набра домашния си телефон за трети път. Заето. Изглежда, всички познати вече бяха разбрали за инцидента и звъняха на жена му. Той погледна програмата на конференцията. След две седмици Стефани щеше да бъде съвсем добре и щеше да се справи сама. Все пак една седмица беше много време, особено сега, когато отношенията им бяха толкова сложни. Той отново набра номера. Отново заето. Тогава му хрумна, че нещо може би не е наред. Гарт погледна часовника си. Имаше достатъчно време да си отиде до вкъщи и да се върне за лекцията в един и половина.

Завари я в трапезарията да говори по телефона:

— Ще ти се обадя, ако се наложи. И ти можеш да ми се обадиш по всяко време. Мисля, че обсъдихме всичко по-важно…

Тя сякаш се стресна, щом усети присъствието му. Като врабчетата, които застават неподвижно, щом усетят движение някъде наблизо, помисли Гарт и сложи ръка на рамото й. Усети, че тя се напрегна.

— Скоро ли ще свършиш? — попита той, сякаш нищо не е станало. — Няколко пъти се опитвах да ти се обадя по телефона от университета.

— Ако се появи нещо друго, ще се чуем по телефона. Не се тревожи за мен, аз ще се оправя — довърши с привидно спокойствие тя и бавно се извърна към него.

— Извинявай, не се сетих, че може би ще искаш да се обадиш.

— Не ти ли хрумна, че се безпокоя за тебе? Както и да е. С кого говориш?

— Със сестра си.

— Цяла сутрин? Да не те е поканила в Лондон да се възстановяваш?

— Не, тя искаше…

— Е, в такъв случай е изпратила икономката си да ти помага в домакинството, нали?

— Не, защо ми е икономката й? Долорес ще има грижата за това?

— Моля?

— Долорес каза, че ще изпрати Хуанита, прислужницата си, за два-три дни. Защо си ядосан на Сабрина?

— Да съм ядосан ли? Естествено е да се обадиш на сестра си. Не трябваше да казвам нищо. Ако разговорите с нея те ободряват, какво против тях мога да имам аз? По-добре ли си вече?

— Да, чувствително.

— С какво мога да помогна днес? Да отида ли да напазарувам?

— Погледни! — Тя се засмя и отвори хладилника. Беше натъпкан с продукти. — От Долорес и Линда и още една дузина добри самарянки, между които и съпругата на Тед Мороу. Колко бързо се разпространяват новините!

— Така е в малкия град. Защо не седнеш на масата и не ми позволиш да ти сервирам? След това трябва да си легнеш. Бледа си.

— С удоволствие.

— И какви важни неща обсъждахте със сестра ти?

— Разни… проблеми. — Сабрина разсеяно опипваше гипса и наблюдаваше ръцете му, докато Парт нареждаше чиниите и приборите. — За „Амбасадор“. Изглежда, че някакви мошеници продават фалшив порцелан на малките галерии. Говорихме как се прави проверка на автентичността.

— Сестра ти да не е купила някакъв фалшификат и да го е продала на свой клиент?

— Точно така — стрелна го с поглед тя. — Ако те помоли за съвет, ти какво би й препоръчал?

— Да каже цялата истина на клиента и да откупи предмета колкото е възможно по-бързо. Колкото повече отлага, толкова по-трудно ще бъде да убеди клиентите си, ако историята излезе наяве, че не е искала да ги измами.

— Разбира се. — Прехапа устна тя. — Сьомгата е чудесна, нали? Има ли още?

За втори път изместваше темата от сестра си. Преди обикновено му разказваше всички подробности. Лондон бе за нея като вълшебна приказка. Вместо това започна да разказва за гостенките, които бе посрещала цяла сутрин.

Гарт слушаше с усмивка остроумните й забележки. Струваше му се, че тя иска да измести темата, да отклони вниманието му от нещо важно. Дали не бе разговорът със сестра й? Нещо, което искаше да запази в тайна от него? Някаква нова идея, отнасяща се до нея самата или до отношенията между двамата, която я правеше напрегната, уплашена, непредсказуема? „Още няколко дни“ — бе казала, когато се връщаха от вечерята у Голднърови. А след това стана катастрофата. Е, щом трябва, бе готов да чака, докато тя реши, че иска да говори. Междувременно тя явно се опитваше да промени навиците им — чаша вино преди вечеря, интерес към Вивиан и проблемите му в университета, даже и пържолите приготвяше по нова рецепта.

През следващите два дни Гарт установи, че твърде често мисли за жена си. Независимо дали разговаряше с дипломанти, изготвяше програмата за следващия семестър или помагаше вкъщи, тя неизменно бе в мислите му. Вечер бързаше да се прибере. Вкъщи не откъсваше очи от нея. Тя от време на време се обръщаше, улавяше погледа му и тогава Гарт я питаше дали се чувства по-добре.

— Много по-добре — отвърна тя с нотки на нетърпение, когато двамата седнаха да вечерят в сряда вечерта. — Не заслужавам толкова внимание. Какво разкошно печено! Коя от нашите самарянки го е приготвила?

— Вивиан го донесе в кабинета ми днес. Каза, че двете сте разговаряли.

— Да, уговорихме се да обядваме някъде през следващата седмина. Донесе ми последния брой на „Нюзуик“. Защо не си ни казал, че пишат за тебе?

— Само ме споменават в една обширна статия.

— Какво, в „Нюзуик“ пишат за татко? — извика Клиф и скочи от стола си. — Къде е?

— Във всекидневната — извика след него Сабрина и отново се обърна към Гарт. — Но това е част от нещо много важно и невероятно.

— Чела си цялата статия? — погледна я учудено той.

— Разбира се. Пишат за тебе, даже и снимката ти е публикувана. Но и да не беше така, пак щях да я прочета. Невероятна история!

Клиф се върна със списанието и разтвори страницата с трите снимки. Едната бе на възрастен професор от Англия, втората на някаква руса жена от Харвардския университет и третата бе на Гарт, сниман в бяла престилка в лабораторията си.

— Много си строг — забеляза Сабрина, надничайки зад рамото на Клиф. — Сякаш си готов да скъсаш всички студенти на университета.

— За какво пише в статията, татко — усмихнати питаха децата.

— Прочетете я, не е толкова сложна.

— Добре, но за какво се разказва в нея?

Докато Гарт разлистваше статията и им говореше, Сабрина изучаваше лицето му. Някога й се струваше скучно. Сега го наблюдаваше очарована. Когато преди обед прочете статията, която го представяше като един от водещите учени в областта на генетиката, Гарт й се стори като човек от друга планета тайнствен и силен, овладял тайни, за които никога не бе подозирала. „Ние сме напълно чужди“ — помисли тя и изведнъж й се стори, че е страшно важно да го разбира.

— Хайде, разкажи. Не е чак толкова просто. На мене ми се струва като загадка, и на всяка страница трябва да намирам ключа.

— Добре казано — усмихна се той. — Колко отдавна не си мислила подобни неща за работата ми.

Усмивката й угасна, но Гарт не забеляза това, защото наливаше кафе. Той огледа цялото си семейство и започна да им разказва за работата си, а те го слушаха, без да помръдват. Докато ги гледаше всички около масата, изведнъж усети как кръвта се движи във вените му. Чувстваше се жив, силен и ужасно щастлив. Един мъж трябва да говори със своето семейство за работата си. Ако няма тази възможност, колкото и важно за света да е това, което прави, то ставаше някак си дребно и незначително, нещо, на което посвещаваше дни и години, но което нямаше никакво значение за най-близките му.

Гарт хвана ръката на жена си и благодарен се усмихна. После продължи да разказва за проблемите, върху които работят генетиците по целия свят, за въпросите, които се обсъждаха на конференции и в лекциите, които преподаваше.

Сабрина погледна в очите му — блеснали, изпълнени с възторга на видяното зад някакви далечни хоризонти.

— Не е лесно да се върнеш вкъщи и да косиш трева или да оправяш изгорял бушон, след като току-що си се занимавал с деленето на ДНК и създаването на нови форми на живот — забеляза тя.

Той дълго не свали очи от нея.

— Благодаря — тихо каза накрая. — Това означава за мен твърде много. — После огледа масата и добави с усмивка: — Забелязвам обаче, че чиниите си стоят неизмити.

— Слушахме те. Да ги измием ли? — попита Клиф. — Защо не създадеш някоя бактерия, която сама мие чинии и чаши?

— Все още не мога. Ще трябва да разчитаме на теб и Пени поне още известно време. Хайде, започвайте.

— Иска ми се да прочета повече за работата ти — започна Сабрина. — Всичко, което ни разказа, ми звучи малко страшничко.

— Тайнствено е по-точната дума. Всяка стъпка прилича на малко чудо, което връща здравето на загубилите всяка надежда хора. В момента обаче за мен е много по-важен фактът, че си прочела статията и предизвика този разговор. Даде ми възможност да споделя работата си с теб и децата. Сега разбираш защо тя ме поглъща и понякога ме кара да забравя за семейството си.

Той застана зад стола й и я прегърна. Ръцете му се сключиха върху гърдите й, докато целуваше косата на тила й.

— Не! — извика тя и скочи от стола. Бе пребледняла и уплашена. — Не сега, още не…

Гарт я гледаше изумен и дълбоко обиден. Бе го предизвикала, а след това просто го зашлеви и отпрати. Той тръгна към вратата, когато разтрепераният й глас го догони.

— Съжалявам! Съжалявам! Знаеш, че имам натъртвания, заради които едва се движа. Цялото тяло ме боли и…

— Глупости! Не се притеснявай, повече няма да те докосна. Насилието не ме забавлява, нито ме възбужда. Мисля, че и ти не би могла да го направиш вече — прекъсна я той и затръшна вратата след себе си.

Гарт тръгна към езерото, като проклинаше жена си и себе си, задето й позволи да се подиграе с него. Какво, по дяволите, искаше тя? Ако не желаеше да живее с него, защо просто не му го кажеше? Вървя километри и се върна у дома късно, когато всички бяха заспали. В кухнята намери купа с дребни сладки, която тя бе оставила за него. Без да ги докосне, се затвори в кабинета си. На сутринта стана преди останалите и тръгна към кафето на университета.

— Имаш нужда от тенис — забеляза зад него Нат Голднър. — Мрачните мисли изчезват още щом хукнеш след топката или вземеш сервиз от противника. Предлагам себе си.

— Добра идея — отвърна Гарт.

Двамата си допадаха като партньори и направиха няколко бързи сета. След около час Гарт усети как гневът го напуска.

— Страхотна игра! — Нат беше във възторг. — Щеше да бъде още по-добра, ако и аз бях ядосан като тебе. Имаш ли време за втора закуска?

— Имам ужасно много време. Днес нямам лекции. Искам обаче до десет да отида в лабораторията.

Двамата седнаха на терасата на кафето. Пред тях се простираха сините юди на езерото.

— Как е Стефани? — предпазливо попита приятелят му.

— Добре е. — Съсредоточено разстилаше маслото по препечената филийка.

— Без мигрена?

— Каква старомодна дума за един съвременен лекар!

— Харесвам я, защото изразява едновременно депресия, раздразнителност, главоболие и непостоянно настроение.

— От една счупена китка?

— От травмата, от шока. Стефани разказа ли ти за Хуанита, прислужницата, която Долорес й изпрати?

— Каза само, че е свършила добра работа. Кога беше това? Онзи ден, във вторник. Беше много любезно от страна на Долорес. Има ли още нещо, което е трябвало да ми каже?

— Според Долорес, която цитира Хуанита, „тази дама знае какво иска и раздава заповеди като кралска особа“.

— Стефани? Глупости! Тя се притеснява, когато трябва да даде нареждания на някого.

— Само повтарям това, което ми каза Долорес.

— А тя преувеличава онова, което Хуанита й е казала.

— Гарт, успокой се. Никой не иска да упрекне Стефани.

— Какво друго е предал надеждният източник, наречен Хуанита, чрез Долорес?

— Че Стефани обядвала на верандата, а Хуанита — в кухнята.

— Е, и?

— Тук жените, изглежда, винаги обядват заедно с домашните си помощнички. И аз не знаех, но никога не съм бил вкъщи, когато и Хуанита е там.

— Защо трябва да хранят заедно?

— Откъде да зная? Може би тук смятат, че слугините трябва да чувстват уважението на господарките си. Както и да е, Стефани не го направила по този начин.

— Просто не е свикнала да има прислужница.

— Добре, казах ти вече, че не я упреквам. Но като лекар трябва да зная дали се държи както обикновено, или има странни прояви. Тя получи много силен удар в главата, Гарт. Уплашена е. Понякога страхът идва по-късно. Пациентите си въобразяват, че състоянието им е катастрофално, а докторите ги лъжат, след което тайно разказват истината на семействата им. Това ги кара да се държат странно, прави ги напрегнати и капризни, непредсказуеми. Никой не би могъл да се справи с подобен проблем, ако не разбира същността му. Смяташ ли, че жена ти го разбира?

— Не. Казва само, че натъртените места я болят и толкоз. — Гарт остави филията и си наля още кафе.

— В такъв случай сигурно бързо ще се възстанови. Ако имаш нужда от съвет, знаеш къде да ме намериш. Ще бъда на твое разположение по всяко време.

Клиф не бързаше да се прибере вкъщи. Надяваше се, че сестра му ще пристигне преди него и ще измие чиниите. Искаше му се майка му да оздравее по-скоро и да започне да върши всичко, което винаги бе вършила, макар понякога да му се струваше, че един ден тя няма да шета из къщи и да върши цялата домакинска работа. Двамата с Пени никога не знаеха дали тя ще свърши нещо, или тях ще накара, или изобщо ще забрави за него.

Слава Богу, че поне готвеше, е, с помощта на баща им, разбира се. Ала имаше и друго странно нещо. Мама вече не се ядосваше и не викаше както преди. Изглежда, ръката я болеше и не се сещаше да им се кара. Струваше му се нечестно да помага вкъщи, след като цял ден е бил на училище, а след това — на тренировка. Трябваше да каже това на мама. Онзи ден тя разговаря с него като с голям човек.

— Мамо! — извика той, щом влезе и хвърли чантата си на дивана. Двете с Пени седяха в кухнята.

— Имаме да говорим нещо с мама — предупреди го Пени.

— Защо не си измила чиниите? — Клиф с отвращение погледна мивката.

— Ти също можеш да ги измиеш.

— Аз трябва да говоря с мама.

— Сега аз говоря с нея, Клиф!

— Мамо… — започна той.

— Ще започна да продавам билети — засмя се тя и Клиф за миг се смути. Очакваше да му се скара заради препирнята с Пени. А тя реагира с шега! Даже изглеждаше щастлива. — Клиф, защо не занесеш купата със сладките и млякото в задния двор? Аз ще дойда след няколко минути.

Пени го проследи как отваря с лакът вратата и излиза и отново се обърна към Сабрина:

— Работата е там, че те ме карат да се чувствам глупава и някак си ме плашат.

— Какво точно те плаши?

— Това, за което говорят в междучасието. Разбираш, нали?

— Не съм сигурна. За какво по-точно говорят?

— Ох, ами как да ти кажа… за чукане, мастурбиране и…

— Пени!

— Знаех, че ще побеснееш — сви рамене тя. — Всички казват, че за тези неща с майките не може да се разговаря, но аз просто не зная на кого да ги кажа, освен на тебе. Барбара не е подходяща, защото едва ли знае повече от мен. Не мога да попитам някоя учителка, защото ако някой разбере, ще умра!

Сабрина си спомни нещо и кимна. Не, учителката не трябваше да узнае нищо. Това би било предателство спрямо останалите момичета. Тях също не можеше да попита, защото ще издаде невежеството си. Но Пени можеше да почака няколко дни, докато Стефани се върне, реши тя. Този разговор бе работа на майката в края на краищата. Тя погледна личицето на Пени, на което бяха изписани неудобство и тревога, и разбра, че няма да може да й отговори.

— Почакай за минута. — Отиде до мивката и си наля чаша вода, за да спечели още една минута. Какво знаеше за света на малките момиченца? Когато бяха на възрастта на Пени, те не знаеха нищо за тези работи. От къде на къде едно единайсет годишно дете може да обсъжда въпроси като чукане и мастурбиране? Защо не мисли за сладолед и тренировки по плуване? Тя се върна на дивана. — Пени, нямате ли уроци по здравеопазване или нещо подобно, на които да разговаряте за човешкото тяло и как децата порастват?

— Имаме уроци по полова култура, но те са скучни. Говорим само за менструации, сперми, яйцеклетки и венерически болести. Тези неща са ясни на всички. Проблемът не е в тях.

— В какво е проблемът? — погледна я втрещена Сабрина.

— Не искам да правя онези работи.

„В шести клас!“ — изумена си помисли леля й.

— Разбира се, че няма да искаш. Кой води полов живот в шести клас?

— Но когато другите говорят за това, какво най-много харесват момчетата и какво изпитваш, като се чукаш, аз стоя отстрани като онемяла, сякаш нещо не съм в ред, защото не искам, не искам да го правя! Не искам някакви момчета да ме пипат и да си пъхат в мене пенисите. Когато веднъж го казах, момичетата избухнаха в смях!

— Кои момичета?

— От моя клас. Те имат менструация и носят сутиени. Няма ли да ми купиш и на мене, мамо?

— Добре Пени, но помисли. — Сабрина погледна плоските й гърди.

— Зная, зная, но в съблекалнята се чувствам като бебе. Те ме оглеждат, подсмихват се и си шушукат.

Жената слушаше с отвращение безхитростния разказ на своята племенница за едно поколение, което й беше напълно непознато. На единайсет години двете със Стефани се чувстваха героини само защото веднъж избягаха от шофьора. За какво щяха да мечтаят тези деца по-нататък, ако можеха да свършат всичко това още в началното училище? Кога щяха да играят на дама? Като станат на четиридесет? Тя въздъхна. Не беше шега работа. Пени бе объркана и нещастна, очакваше помощ.

— Виж — продължи малката, — не ми пука какво правят те. Искам само да зная дали съм като другите, или не? Да не би да съм ненормална?

— Не си — отвърна Сабрина. — Мисля, че ти си по-нормална от всички останали.

— Наистина ли? Нормална, след всичко, което казах?

— Не съвсем, защото като пораснеш още малко, ще мислиш по друг начин, особено за половия живот.

— Искаш да кажеш, че ще се чукам?

— Това е само една от думите, с които го наричаме. Аз не я използвам. Ще ти обясня защо. Сигурно си чувала, че хората често наричат половото сношение „правене на любов“ или даже просто „любов“, нали?

— Разбира се! Всички го знаят.

— Така ли? Значи знаят, но предпочитат да му викат „чукане“? Защо според тебе са решили, че това е по-добрият вариант?

— Не зная. Сигурно им харесва повече.

— Пени, защо хората наричат половото сношение „правене на любов“?

— Защото… е, обичаш някого и затова го правиш с него.

— Защо да не го направиш с някого, когото не обичаш?

Пени сви вежди и не отговори.

— Виж какво — поде Сабрина, — в секса можеш да експериментираш. Ако имаш късмет и нещата тръгнат добре, ще ти бъде много хубаво. Можеш да го правиш с много момчета и много пъти ще ти бъде хубаво, като да се почешеш след ухапване от комар или да изядеш голям сладолед. Но можеш да използваш секса само когато искаш да покажеш на някого, който е много важен за тебе, че не ти е безразличен. В този случай хората казват „правим любов“. — Тя погледна как японската роза, натежала от цвят, пълзеше покрай рамката на прозореца. — Когато правиш любов с някого, ти искаш да му покажеш, че го обичаш толкова, та искаш да станеш част от него. Има много начини да покажеш на един човек, че го харесваш. Разговаряте, споделяте тайни или интимни шеги, усмихвате се един на друг, държите се за ръце и прекарвате заедно много време. Но сношението е много повече от това. То е единственият начин да бъдеш толкова близо до някого, че да се слееш с него, сякаш сте две части на едно цяло. — Сабрина хвана ръката на Пени и преплете пръсти с нейните. — Ето така, Пени. Мислите и телата в едно. Тогава знаеш, че си влюбена. Мислиш ли, че момичетата от твоя клас знаят нещо за това? Или дали изобщо се замислят?

Момичето сведе поглед към преплетените им пръсти и поклати глава.

— Чуй ме — продължи Сабрина, — изчакай. Каквото и да правят другите, не им позволявай да те засрамват. Не превръщай правенето на любов в чукане. Не го приемай като нещо обикновено, подобно на ръкостискането. Изчакай да срещнеш човека, който ще бъде толкова прекрасен, толкова значим за твоя живот, че ще поискаш да споделиш с него чувствата си и самата себе си тъкмо по този начин, който не е като никой друг на света. Половият акт е език, Пени, на който двама души разговарят. Език, на който тялото казва „обичам те“. Почакай, то ще ти се случи. Ще срещнеш някого и с очи и устни ще му кажеш „обичам те“, а след това и с цялото си тяло.

Сабрина срещна разширените от удивление очи на Пени и осъзна думите си. Нещо в нея се прекърши и тя се почувства празна и опустошена. „Не можах да спазя собствените си съвети. Бих искала да…“

— Ами, щом е толкова хубаво, защо двамата с татко го правите толкова рядко?

В настъпилата тишина отекнаха ударите от топката на Клиф по стената на къщата.

— Защо мислиш, че не го правим?

— Защото той почти не спи в твоята стая. Означава ли това, че двамата вече не се обичате?

— Не — бързо отвърна Сабрина. — Понякога чувствата на възрастните са толкова объркани и сложни, че е трудно да бъдат обяснени. Те все още могат да се обичат и да искат да се разделят за малко. Нещо като ваканция в отношенията, която им помага да ги обмислят по-добре.

— Ти затова ли замина за Китай?

— Това беше една от причините.

— Много деца в училище казват, че родителите им се развеждат.

— Е, ние не се развеждаме. — „Твърде отбранителен тон“ — помисли Сабрина и добави по-решително: — Двамата с татко ти няма да се разведем, Пени.

— Докато ти беше в Китай, с Клиф мислехме, че се развеждате. Защото ти тръгна сама, а татко беше много тъжен.

Сабрина я прегърна и Пени зарови лицето си в гърдите й.

— Обичам те, мамо. Вече никога не заминавай!

Тя я целуна по косата, черна и къдрава, като на Гарт. Обзе я обич и желание да закриля малкото момиченце. „Не се страхувай Пени! Няма да позволя животът да те нарани!“

— Обичам те, Пени! — прошепна тя.

Навън топката на Клиф отекваше като сърцебиене. Изведнъж ударите спряха и той се появи на верандата.

— Хей, свършихте ли? Кога ще дойде моят ред?

— Влез, Клиф — подкани го тя, макар че й се искаше да остане сама поне няколко минути. — Поверителен разговор ли ще водим?

— Не. Става дума за… е, искам да кажа за работата вкъщи.

— И какво имаш да кажеш? — лъчезарно се усмихна Сабрина.

Пени седна на пода и започна да рисува нещо в блокчето си.

— Не ми харесва. Не мисля, че трябва да върша и такива работи, след като ходя на училище, тренирам футбол и пиша домашни. Три неща едновременно.

— Две, ако трябва да наричаме работа това, което вършиш. Училището и футболът.

— Добре де, нека бъдат две. Но ако трябва да помагам и вкъщи, стават три. Никой не работи на три места.

— А аз?

— Ти ли? Ти си майката.

— Само майка, значи една-единствена работа, така ли? Хайде да помислим. Чистя къщата и следователно съм камериерка. Тази работа далеч не е толкова забавна, колкото футбола. Готвя, значи съм и готвач. Това е работа номер две. Излизам с колата на пазар, следователно съм шофьор, тоест работа номер три. Плевя и поддържам градината. Дотук станаха четири. Викам работници да ремонтират мебелите или поръчвам нови, с други думи, работя като декоратор. Пера дрехите на цялото семейство и значи съм перачка. Посрещам нашите гости, значи работя и като домакиня. Дотук станаха седем. Грижа се за вас, когато сте болни, значи съм и болногледачка. Осем. Работя в университета. Девет. — Нима Стефани наистина върши всичко това? — И накрая, както ти спомена, аз съм и майка, с което моите професии стават десет, а като добавя и професията на съпруга, получаваме единайсет. Може да съм забравила една-две. Колко работи каза, че вършиш ти самият?

— Но… ти трябва да вършиш всичко това — гледаше я втрещено Клиф.

— Кой казва, че трябва?

Момчето замълча, явно претегляше възможните отговори.

— Ами… Библията.

— Библията разказва и за жени, които размахват саби и секат главите на мъжете — засмя се Сабрина. — Искаш ли да бъда като някоя от тях?

— Добре де, може и да не е писано в някаква книга, или закон, но всички хора знаят какво трябва да правят майките. Това, което винаги са правили. Семейните работи не се менят с годините.

Сабрина кимна със сериозно изражение.

— А какво трябва да правят синовете?

— Да ходят на училище.

— Само в този век. Всички хора, с изключение на богатите, векове наред са работили по дванайсет-четиринайсет часа на ден във фабрики и мини. Печелели пари, за да издържат родителите си.

— Това е било отдавна, в миналите векове!

— Нали сам каза, че семейните работи не се променят — с престорена сериозност попита тя.

— Ох! — изохка вече с усмивка Клиф след кратък размисъл. Всички избухнаха в смях. Сабрина искаше да го прегърне и протегна ръка, за да подръпне кичур от косата му, докато двамата се заливаха в смях. Така ги завари Гарт. Смехът на Сабрина секна.

— Клиф, ние прекарахме в разговори целия следобед. Хайде да видим дали няма нещо за вечеря.

— Още не сме измили чиниите — спомни си той и стана от дивана. — Здравей, татко. Колко клонинга направи днес?

— В момента работя върху клонинг на възпитан син — отвърна му той, но гледаше Сабрина. — Донесох пържоли. Ако ми обясниш подробно как ги приготви миналата седмица, мисля, че ще успея и сам да се справя.

— Аз ще ги опека. — Тя стана от леглото.

— Позволи на мен. Искам да се науча.

Искаше му се поне за кратко да отмени жена си, която през всичките години бе правила всичко необходимо, за да създаде уют за тримата, независимо дали е била добре или зле в момента. Радваше го мисълта, че може да й бъде нужен.

Сабрина отново седна на дивана. Гарт наля две чаши вино и ги сложи на масата пред нея. После, следвайки нейните указания, смля черен пипер в хаванчето, което бе донесъл от лабораторията, и посоли пържолите от двете страни. До него Клиф миеше чиниите и разказваше за училище. Тя наблюдаваше как баща и син домакинстват един до друг. Седнала на пода, Пени все още екипираше нещо в албума си, сякаш забравила за всички наоколо. Сабрина усети как я обзема нежност. Вярно, с Гарт нещата не вървяха добре, но силата на семейството я притегляше все по-близо и я караше да се чувства щастлива, че е част от тях, въпреки че избухването на Гарт миналата вечер все още висеше във въздуха.

Той седна до нея и тя инстинктивно се отдръпна настрана, но Гарт сякаш не забеляза това и й подаде едната чаша.

— Дължа ти извинение за миналата вечер — започна. — Внуших си нещо, просто защото го исках. Бях безразсъден и съжалявам. Особено след като толкова добре прекарахме цялата вечер преди това. Поне аз.

— Всички, не само ти. Мисля, че аз съм тази, която трябва да се извини…

— Нямаш причина. Имаш нужда от време, за да възстановиш равновесието си. Трябваше да си дам сметка за това, а аз реагирах като момче.

— Кой говори за моето равновесие? — смръщи вежди Сабрина.

— Нат. Днес поговорихме за последствията от шока и мозъчното сътресение. Няма смисъл да ти разказвам всичко. Той просто ми даде да разбера, че съм мислил повече за себе си и по-малко за теб. — Протегна ръка с отворена длан и след кратко колебание тя сложи своята в нея. — Не мога да се възприема като грубиян. Извини ме.

— Благодаря. — Нежно изтегли ръката си. — Мисля, че ще е по-добре, ако се захвана с вечерята.

— Недей. Работата ти сега е да даваш указания на другите. Така отговорността за евентуалното опропастяване на пържолите ще се подели между няколко души. Какво да правя сега?

Той извика Пени и Клиф. Свита на дивана, Сабрина им даваше указания, а мислите й летяха далеч. Ежедневието навлизаше в отъпкано русло, но тя се чувстваше някак си изоставена. Краткото и вълнуващо приключение се бе провалило. Вече не беше просто гостенка. Тази къща бе истински дом и хората около нея бяха нейното семейство. Бе станала част от ежедневието им, от плановете и стремежите им за бъдещето.

Само тя не можеше да прави планове. Не можеше да промени къщата, нито навиците на семейството, защото те не й принадлежаха. Каквото и да започнеше, щеше да остане недовършено, а грешките, които неизбежно щеше да допусне, щяха да разкрият истината. Винаги щеше да обича децата, но трябваше да ги напусне. И Гарт…

Гарт. Най-голямата част от бъдещето. Онази част, от която трябваше да стои далеч.

— Вечерята — усмихна се той и й подаде ръка да се изправи от дивана.

В петък Хуанита отново дойде. Първо позвъни Долорес.

— Бъди мила с нея. Тя не обича да й заповядват.

— Долорес, нали трябва да й кажа какво искам от нея.

— Недей. Остави я да прави каквото тя си знае. Така ще свърши много повече работа. От време на време можеш да й даваш предложения. Колкото до обяда…

— Някой звъни. Ще ти се обадя по-късно.

Хуанита изчисти всички стаи, без да промълви и дума, и смени спалното бельо. Сабрина се зае да прибере летните дрехи за зимата и да извади есенно-зимните, за което Стефани бе споменала. По обяд прислужницата се появи във всекидневната.

— Какво ще ядем за обяд?

О, къде сте, госпожо Търкъл?

— Избери си от хладилника това, което ти харесва — отвърна Сабрина, докато сгъваше пуловерите с една ръка. Гипсът й пречеше и тя изпусна единия на пода. Хуанита веднага го вдигна.

— Госпожа Голднър и останалите обикновено ми приготвят нещо за ядене.

— Благодаря — взе от ръцете й пуловера. — Вкъщи сама ли си готвиш, Хуанита?

— Д-да, госпожо — отвърна след кратка пауза момичето и тръгна надолу по стълбите. Един час по-късно, когато слезе да обядва, завари масата красиво подредена с блюдо нарязани на тънко филийки студено говеждо, домати, френски хляб и чаша сайдер. Приборите бяха загърнати в салфетка.

— Много мило от твоя страна — похвали я Сабрина. — Масата изглежда великолепно. Ти нахрани ли се?

— Да, госпожо — отвърна момичето и отново изчезна някъде из другите стаи.

Малко по-късно, докато подрязваше розите в градината, Хуанита се приближи, за да се сбогува.

— Имам почивен ден всяка втора сряда — подхвърли уж между другото. — Ако желаете, мога да идвам при вас.

— Колко вземаш на ден, Хуанита?

— По трийсет долара, плюс бензина за колата.

Можеха ли да си позволят домашна помощница при тези условия? Не знаеше. Стефани вършеше сама цялата домакинска работа. „Защо обаче аз трябва да я върша? — запита се тя. — В края на краищата доброволно се отказах от госпожа Търкъл. Тук съм само за няколко седмици. Нека Стефани да реши какво да прави с Хуанита, като се върне.“

— Добре. Можеш ли да дойдеш следващата сряда?

— Да, госпожо.

— Довиждане дотогава — отвърна й и отново се зае с розите. Двете с момичето бяха кръстосали шпаги. Странното бе, че и двете излизаха победителки. Хуанита бе изчистила къщата така, както тя смята за добре. Сабрина бе решила въпроса с обяда както тя смята за добре. Чия обаче бе последната дума? На Хуанита, разбира се. Тя бе решила какво ще има за обяд. Сабрина избухна в смях. „Трябва да го разкажа на Гарт!“ — реши.

На вечеря мълчаливо слушаше децата, а Гарт я поглеждаше въпросително от време на време, очаквайки да се присъедини към разговора.

— Още ли те боли главата? — попита я след вечерята.

— Постоянно като фон, но вече свикнах.

— Тази вечер си много мълчалива. Да не си имала неприятности през деня?

— Напротив, случи се нещо забавно. — Докато той приготвяше кафето, тя му разказа за хитрините на Хуанита.

— Винаги си казвала, че не обичаш да даваш заповеди — засмя се той, без да крие учудването си.

— Странно как една счупена китка, придружена от постоянно главоболие, може да те промени — отвърна тя. — Впрочем аз бях пасивната страна. Хуанита реши, че може да идва всяка втора сряда и аз просто се съгласих.

— Нима си я наела?

— Само два пъти в месеца. — Изпита раздразнение от своята плахост. Не беше свикнала да се оправдава, нито да дава обяснения за решенията си. Нима Стефани е трябвало да се съветва с мъжа си за всеки изхарчен долар?

— Добре — отвърна той. — Знаеш колко пъти сам съм ти предлагал да си вземеш домашна помощница. Струва ми се обаче, че първо трябваше да го обсъдим двамата.

„Аз не обсъждам решенията си, след като съм ги взела“ — помисли и кой знае защо си спомни за Антонио. Представи си го как седи срещу нея в „Ла Гаврош“ и с лека ръка зачерква нейния „малък магазин“. Лукс ли беше независимостта, или бреме?

— Съжалявам — обърна се към Гарт. — Идеята възникна, докато…

— Мамо, леля Сабрина е на телефона! — извика от кухнята Клиф.

Връзката беше много лоша и тя едва чуваше сестра си. Разбра, че е нещо, свързано с Антонио. Стефани беше разстроена.

— Ще ти се обадя в неделя — извика Сабрина.

— Няма да съм тук — отвърна сестра й и спомена за някакво пътуване в провинцията.

— Тогава в понеделник. Не се притеснявай за Антонио.

Бе потънала в ежедневието на семейството до такава степен, че в неделя забрави да се обади. Двамата с Гарт и децата работиха в градината, после тя се порови в готварските книги на сестра си и се опита да отгатне по записките в полето кои са любимите рецепти на семейството. Не можа да устои на изкушението да вмъкне и няколко свои. Беше сигурна, че никой не ги е забелязал, докато в неделя вечерта Гарт подхвърли, че с една ръка е направила по-вкусни ястия, отколкото много главни готвачи могат да приготвят с две. Сабрина сама се учуди на радостта, която изпита от този комплимент.

Отново си спомни за това, когато двамата седяха във всекидневната. Бяха гледали телевизия, после четоха, седнали един до друг. В полунощ Гарт затвори книгата си и каза, че отива да спи.

— Имам среща със заместник-ректора рано сутринта — обясни той.

Малко след това тя го завари в спалнята, дълбоко заспал и тихичко се вмъкна под завивките.

В понеделник той й предложи да вземе още малко отпуск и тя с готовност се съгласи. Имаше неща обаче, които повече не можеше да отлага. Сабрина си уговори среща с учителката на Пени, която Стефани бе описала като „опасна личност“. Щом видя дребничката жена с идеално сресана прошарена коса, волева уста и вдървена шия, веднага разбра какво е имала предвид сестра й.

— Седнете госпожо Андерсън. Пени ми каза за инцидента. Как е китката ви?

— Надявам се, че вече оздравява.

— Разбирам. Човек никога не знае какво става под гипса, но може да се надява. Искам да ви кажа, госпожо Андерсън, както ви споменах и миналата година, че имате чудесна дъщеря. Прекрасно дете и много добра ученичка, но е малко твърдоглава. Трябва да й обърнете внимание върху това.

— Твърдоглава? — повтори спокойно Сабрина, без да откъсва очи от очите на госпожа Кейси.

— Иска да прави всичко така, както тя го разбира. Всички млади хора са такива, разбира се, но Пени е твърде самоуверена. Трябва да й помогнем.

— В какъв смисъл? — попита с интерес Сабрина.

— Трябва да се научи на смирение и покорство. Без тези качества, госпожо Андерсън, децата стават неконтролируеми. Пени трябва да се научи да уважава по-висшестоящите, да си знае мястото в йерархията. Вие, разбира се, си давате сметка за това. Казвам го само защото Пени е толкова, ах, как да се изразя? Самоуверена! Аз насърчавам независимостта на личността, но само до известна степен, госпожо Андерсън. Не обичам размирниците.

— А какво става с кукления театър?

— Ето един добър пример. Куклената пиеса е драматизация за първите заселници в Дивия Запад, Мексиканската война, златната треска. Миналата пролет обещах на Пени, че тя ще направи костюмите. Още в първия ден на тази учебна година тя ми донесе цял албум със скици. Възхитително старание и енергия! Но когато предложих някои промени, тя започна да спори с мен. Проектът бил неин и не желаела да го променя! Ясно ви е, че не можех да позволя подобно поведение. В класната стая трябва да има една централна фигура, на която всички да се подчиняват, иначе настъпва хаос. Затова възложих костюмите на Барбара Гудман, която е…

— И не обсъдихте това с Пени?

— Разбирам ви. Това наистина беше грешка. Мислех да й кажа, но нещо непредвидено се появи, а след два дни вече бях забравила. Детето сигурно е било разстроено. Готова съм да поднеса извиненията си. Ще им бъде и един добър пример. Децата трябва да видят, че и възрастните грешат, но се извиняват. Искам обаче отново да подчертая, че ако Пени бе променила скиците както й казах, днес тя щеше да бъде автор на проекта.

— Госпожо Кейси.

За пръв път учителката погледна Сабрина.

— Госпожо Андерсън, това е дреболия, за която…

— Моля ви. Сега е мой ред да говоря — Тя изчака няколко безкрайни секунди. В очите й светеше решително пламъче. Трепереше от яд, но тонът й остана все така любезен: — Вие сте един диктатор, а диктаторите винаги имат ясни идеи за йерархията и мястото на всеки в нея. Ако в кукленото шоу участваха възрастни актьори, аз изобщо не бих поставила въпроса. Вие обаче го организирате с деца от шести клас, които още не знаят да се защитават, когато някой посяга на достойнството и независимостта им.

— Не можете да разговаряте така с мен, защото…

— Мога, защото благодарение на данъците, които плащам, вие имате заплата. В този смисъл вие сте мой служител и трябва да ме изслушвате. Като майка на Пени ще направя всичко, което е по силите ми, за да има тя високо мнение за себе си. Няма да позволя да бъде смазана и самочувствието й да стане жертва на комплексирани тирани като вас.

— Как смеете…

— Още не съм свършила. Предлагам ви избор. Мога веднага да преместя Пени в друго училище, като преди това обясня на директора какви са съображенията ми. Другият вариант е да оставя Пени във вашия клас, но само ако успеете да ме убедите, че отсега нататък ще съсредоточите енергията си да учите децата, а не да ги тероризирате.

Госпожа Кейси не отвърна. Един мускул на лицето й нервно подскачаше. Въпреки шева си Сабрина изпита нещо като жалост. Беше сигурна, че от госпожа Кейси има не едно и две оплаквания и настъпилото тягостно мълчание я убеждаваше, че предположението й е вярно. Главата на учителката леко потрепваше.

— Защо не поговорим за това на чаша кафе? Има ли в училището бюфет?

— Знаете, че има — вдигна погледа си госпожа Кейси. — Във фоайето. Нали миналата Коледа вие и други майки направихте кулинарната изложба там?

— Не съм забравила. Имах предвид някое по-уединено място.

— Никой няма да ни безпокои. — Учителката пое дълбоко дъх и продължи: — Госпожо Андерсън, преподавател съм вече трийсет години. Моята професия е всичко, което съм постигнала и което имам в живота си. Училището е моето семейство. Нищо друго си нямам. Вие, разбира се, не можете да ме разберете, защото не знаете какво значи да си съвсем сам на този свят. Всеки човек има нужда от нещо, в което да вярва. Аз вярвам в реда и в авторитета на учителя. Но същевременно винаги съм искала да бъда добра учителка. Ако се окаже, че не съм, значи напразно съм живяла.

Гневът на Сабрина бе изчезнал и на негово място бе останало единствено съжалението. „А аз в какво вярвам? — питаше се тя. — В себе си. Госпожа Кейси никога не е вярвала в себе си.“ Тя стана:

— Чаша кафе? Мисля, че имаме какво да си кажем.

Във вторник следобед Пени връхлетя вкъщи с радостен възглас и затанцува из стаята, после се хвърли на шията на Сабрина. Учителката отново й възложила да проектира костюмите за куклената пиеса, а Барбара Гудман щяла да й бъде помощничка.

— Какво каза Барбара за това? — усмихната попита леля й.

— О, тя е много щастлива, защото няма представа какви костюми да нарисува. Защо седиш до телефона, мамо?

— Опитвам се да се обадя на една жена, но тя не си е вкъщи.

— Ела тогава да видиш моите скици.

Сабрина тръгна след нея по стълбите. Никой не вдигаше телефона в Лондон. Нито Стефани, нито даже госпожа Търкъл. „Ще се обадя по-късно, от спалнята“ — реши тя.

— Днес чух невероятен разказ за жена си — започна по време на вечерята Гарт и я погледна въпросително. — От Вивиан Гудман.

„Вивиан не подозира нищо. Няма причини за паника!“ — помисли си и на свой ред го погледна учудено.

— Вчера отишла в училище, за да разговаря с учителката на дъщеря си. Възложила на детето някакъв проект, с който малката не можела да се справи и изпадала в паника, защото се срамувала да си признае. Там обаче заварила друга майка, която разговаряла със същата учителка за същия проект. Било страшно интересно. Защо не ми каза, че си нарекла госпожа Кейси „диктатор и тиранин“?

— Моля? Впрочем да… Изрекох го спонтанно, защото тя наистина се държи като диктатор.

— Не се извинявай. Вивиан често ми е споменавала, че госпожа Кейси тероризира децата. Ти си невероятна жена. Гордея се с тебе.

Сабрина се изчерви от удоволствие. „Нима мнението му означава толкова много за мен?“ запита се тя.

— Не знаех, че Барбара е дете на Вивиан — отвърна тя, за да отклони разговора от посещението й в училище.

— Така ли? Нали се срещнахте миналата година на празника на училището?

— Възможно е. Не помня.

„Изморих се да се преструвам. Няма пред кого да се отпусна, да бъда това, което съм. Само пред Стефани. Къде е отишла и защо госпожа Търкъл я няма?“

Телефонът иззвъня. „Стефани! Най-после!“ Тя се втурна към кухнята.

— Стефани? — чу тя гласа на майка си. — Току-що се върнахме във Вашингтон. Как сте? Как мина китайското приключение? Не мога да се свържа със Сабрина в Лондон и разчитам на тебе да ми разкажеш подробности.

Сабрина набързо описа господин Сю, бронзовата лампа и останалите експонати, с които той се гордееше.

„Що за човек съм аз? Как мога така хладнокръвно да лъжа собствената си майка? Нима и тя не разбира, че не съм Стефани?“

— Изглеждаш ми някак си изморена, Стефани. Всичко наред ли е при вас?

„Не споменавай за китката, защото като нищо ще пристигне. Дали и тогава ще успееш да я заблудиш?“

— Добре съм мамо, но имам много работа. Така е винаги, когато човек се върне след дълго пътуване.

— Сигурна ли си? Как живеете… с Гарт?

— Всичко е наред, мамо. Защо мислиш, че не е съвсем така?

— Не преминавай в отбрана. Последното ти писмо ни разтревожи.

— Всичко е наред, мамо. Мразя домакинската работа, но къщата си обичам.

— Това е нещо ново! — засмя се Лора.

— Само така изглежда. — Облада я безразсъдна смелост и тя изля всичко, без да се страхува да се разкрие. — Мразя да пера, но обичам да подреждам градината. Наех си домашна помощница. Ще идва два пъти месечно. През останалото време съм решила да оставя къщата да се разпадне на съставните си части. Не ме интересува.

— Стефани, не мога да те позная!

— Сигурно. Та докъде бях стигнала? А, да. Харесвам хората в Евънстън, университетските кръгове. Харесвам уюта на тази избеляла, олющена къща, обичам семейството си. Много е шумно понякога, но шумът значи живот, нали? Поддържа формата ми и не ми позволява да се оставя на течението.

— Стефани, да не би двамата с Гарт да сте станали наркомани?

— Майко!

— Не мога да повярвам, че тъкмо ти ми говориш така. Защо ми изброяваш целия този списък от неща, които харесваш и които не харесваш?

— Защото с теб мога да си поговоря човешки. Мислех, че ще ти бъде приятно да разбереш колко съм щастлива. И че двамата с Гарт няма да се развеждаме.

— Скъпа, не ми е хрумвало, че…

— Нима? А какво друго те разтревожи в писмото ми?

— Може да е било тъкмо това. Не зная. В тези времена разводите станаха ежедневие. Погледни Сабрина. И досега не мога да разбера кога сгреши повече — като се омъжи за Дентън, или като се разведе с него. Не мисля, че е щастлива. А ти?

Сабрина мълчеше.

— Стефани? Чуваш ли ме? Питах дали ти поне си щастлива.

— Сигурно не съм. Поне не непрекъснато.

— Ето, виждаш ли защо съм разтревожена. Е, добре, мила, баща ти ме вика. За Деня на благодарността ще пристигнем в Евънстън както обикновено. Дали Сабрина би дошла за празника тази година?

— Съмнявам се.

— Ще я попитам.

Сабрина бавно се върна в кухнята.

„Това, което не ти казах, майко, е, че искам хората да ме приемат и обичат такава, каквато съм. Не заради светските ми обноски, не заради брака ми с виконт, не заради скъпия ми магазин, а заради това, което съм самата аз.“

„Хей, стегни се! — обади се едно тънко гласче. — Коя от двете ви може да се похвали, че е приета в обществото само заради това, което е? Сабрина Лонгуърт, или Стефани Андерсън?“

В сряда тя отново се опита да се свърже с Лондон.

— Лейди Лонгуърт не е вкъщи — отвърна госпожа Търкъл. — Ако желаете, ще й кажа да ви се обади.

— Ако обичате. От няколко дни се опитвам да се свържа с нея.

— Съжалявам, госпожо Андерсън. Аз бях при болната си сестра в Шотландия, а лейди Лонгуърт проектира една къща на площад „Итън“. Непременно ще й кажа, че сте звънели.

Депресията я сграбчи още преди да затвори телефона. Сякаш пред лицето й бяха затръшнали врата. Лейди Лонгуърт проектира. Собствената й икономка я нарича „госпожа Андерсън“. Бе загубила своето място в света и сега висеше в безтегловност. „Не мога да загубя нищо. И няма! Само фактът, че тази къща ми харесва, все още не значи, че искам да остана тук завинаги. Още утре ще говоря със Стефани. Трябва да разбера както става там, да си припомня своя истински живот.“

На следващата сутрин Пени вдигна температура. Сабрина ужасена слушаше раздиращата й кашлица. „Аз съм виновна за всичко — мислеше тя, докато набираше номера на детския лекар. — Изобщо не обръщах внимание дали отива добре облечена на училище.“

— Доведете детето в кабинета — отвърна сестрата и затвори.

— Вие обикновено не изпадате в паника, когато някое от децата настине — забеляза докторът и погледна гипсираната й ръка. — Изглежда, напоследък доста ви се събра.

— Не е ли по-добре да се заемете направо с Пени? — пресече словоохотливостта му тя.

— Разбира се. Пени, имаш бронхит. Два дни ще лежиш. В стаята трябва да има озонатор, а ето и сиропът, от който ще вземаш по една лъжичка три пъти на ден. В събота се обадете. Други въпроси?

— Извинете — оправда се Сабрина. — Наистина доста ми се събра. Довиждане до събота.

— Може и преди това, ако смятате, че се налага. Не се тревожете. След няколко дни Пени ще се оправи.

Вечерта двамата с Гарт отидоха на вечеря у семейство Талвия. Оставиха Пени в добро настроение, завита до брадичката. Клиф бе седнал на края на леглото и я хранеше с лъжичка.

— Купихме ти подарък — изчурулика Линда още щом ги посрещна на вратата.

— Моят рожден ден мина — напомни й Сабрина.

— Вярно, но двете с Долорес решихме, че имаш нужда от някаква приятна изненада. Заповядай.

Беше копринен халат на пъстри цветя, по-ярък от всичко, което Стефани имаше в гардероба си. Сабрина го гледаше с възхищение.

— Страхотен е! — извика тя, което накара Гарт да вдигне учудено вежди. — Толкова е разкошен, че ми се иска да ходя и на работа с него.

— Наистина ли? Долорес се страхуваше, че е твърде крещящ за твоя вкус.

— Не е крещящ, а красив. Имаш великолепен вкус!

— Откъде разбра, че аз съм го избирала? — засия Линда.

— Нали сама каза, че Долорес го намира твърде ярък?

На следващата вечер тя не свали халата си през цялото време. Температурата на Пени бе спаднала, а кашлицата й намаляваше.

— Прекрасен халат — забеляза Гарт. — Много ти отива. Как е главоболието ти?

— О, вече мина. И синините ми изглежда минават.

— В такъв случай утре мога да тръгна. Мислех да остана, но ако наистина се чувстваш добре, не бих искал да изпусна конференцията.

— Каква конференция?

— Мисля, че ти споменах. Започва на шести октомври в Бъркли, Калифорния. Нима съм пропуснал? Боже Господи!

— Не се разстройвай. Ще се оправя сама. Може и да си ми казал, но да съм забравила. Радвам се, че ще участваш.

— Разбира се. Цяла седмица ще разполагаш със себе си.

Сабрина го погледна стреснато. Откога Гарт можеше да чете и мислите й?

— В понеделник ще ходиш ли на работа? — продължи той.

— Разбира се. Защо питаш?

— Мисля, че е по-добре да не ходиш.

— Ще направя това, което трябва — отвърна почти ядосано тя. — Освен това имам среща с Вивиан. Впрочем какво става с нейната работа?

— Не съм ли ти разказвал моята теория на университетите? Като всички институции и университетът може да се оприличи на казан с джибри — тежки и мудни.

— Доколкото зная, при загряване ферментацията се ускорява — засмя се Сабрина. — Защо не ги подгрееш малко?

— Така и направихме. Запалихме едно огънче под креслото на заместник-ректора Лойд Строс. Мисля, че съм те запознавал с него.

— И смяташ, че ще се размърда?

— О, заприличал е на прилива и отлива. Преди една седмица откри, че половината от човечеството е от женски пол и отправи запитване към Уилям Уебстър защо нашето забележително учебно заведение е заприличало на мъжки клуб.

— Струва ми се, че не харесваш Уебстър и с удоволствие би го уволнил, ако можеше.

— Не знаех, че ми личи. Надявам се, че никой друг, освен теб не го е забелязал. Ще решат, че искам да заема мястото му.

— А не искаш ли?

— Не, за Бога! Не бих заменил лабораторията си с неговото бюро.

— „Фостър Лабораториз“ ти предлагаха още по-добра лаборатория.

— Чудех се кога ще го споменеш.

— Нямам желание да спорим. Питах само дали това, което те ти предлагат, ти харесва.

— Не зная — отвърна след кратка пауза той.

— А как би могъл да разбереш?

— Изглежда, трябва да ги посетя.

Сабрина кимна мълчаливо.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Какво очакваш да кажа?

— Ако реша да отида, ще дойдеш ли с мен?

— Не, струва ми се. Трябва сам да вземеш решение.

— Ето нещо ново. Доскоро това беше една от любимите ти теми за разговор. Не млъкваше…

— Качвам се горе — прекъсна го тя и стана. — Трябва да се обадя на сестра си.

— Откога сестра ти будува в пет и половина сутринта?

— Вярно, бях забравила. Добре, значи ще й се обадя утре, а сега предпочитам да си легна.

— Нима не искаш да говорим за „Фостър“?

— Нямам желание. Спи ми се.

— Както желаеш. И аз се качвам след малко.

— Лека нощ.

Докато лежеше и мислеше за Гарт и думите на Стефани, че е престанал да мисли за семейството си и за нея, тя го чу да се качва по стълбите. Беше вече на вратата, когато Пеш започна да кашля и Сабрина скочи от леглото.

— Аз ще я видя — направи й знак с ръка той.

Гарт наля една лъжичка от сиропа и го подаде на дъщеря си. Пребледняла, Пени седеше в леглото си и го гледаше ужасена. Тя пое лъжичката и сбърчи носле.

— Татко, защо е толкова гаден този сироп?

— Колкото по-неприятен е един сироп против кашлица, толкова по-бързо лекува децата.

— Може ли да те попитам нещо?

— Кажи ми, пиленце. — Той сложи ръка на челото й. Нямаше температура.

— Попитах мама, дали може да вземам уроци по рисуване, и тя каза, че може, ако ти нямаш нищо против.

— Така ли? Добре, мисля, че можем да си го позволим. Кога искаш да започнеш?

— Веднага след Коледа. Само че ще ми трябват бои, въглен, платна, четки. Те са ужасно скъпи.

— Е, и за това ще помислим. Аз си мислех, че можеш да рисуваш на обикновено блокче за рисуване с моливи и пастели. Ако обаче искаш да имаш бои, с каквито е рисувал Микеланджело, може и да измислим нещо. Какво ще кажеш, ако ги получиш вместо коледен подарък?

— Татко! — Пени се хвърли на врата му и той я притисна до себе си.

— Сега е време да заспиваш. Ако искаш да нарисуваш шедьовър, трябва да си здрава, нали?

— Татко…

— Какво още?

— Защо мама е толкова различна напоследък?

— Различна ли? — Гарт седна на края на леглото.

— Сигурна съм, че разбираш… Прегръща ни повече и никога не ни се кара. Понякога сякаш не забелязва какво правим. Ту ти се усмихва, ту сякаш не иска да сядаш до нея… Понякога просто гледа през прозореца и мисли за нещо…

Той я погали по косата. Нямаше смисъл да се преструва. Децата виждаха всичко.

— Мисля, че иска да обмисли добре някои важни неща. На определена възраст, обикновено около трийсет, човек има нужда да обмисли живота си и да си изясни дали това, което е правил досега, е било най-правилно. Дали това е животът, за който е мечтал.

— И иска да си почине от всички?

— Точно така — учуден отвърна Гарт. — Какво те кара да мислиш за тези неща?

— Тя каза така, като я попитах.

— Какво друго каза мама?

— Че няма да се развеждате…

— Че няма какво?

— Да се развеждате. Но като че ли още мисли за това.

Той стоеше, без да помръдне и се взираше някъде далече:

„Глупак! Сляп ли си бил досега, та трябваше единайсетгодишната ти дъщеря да ти отвори очите? Как не се сети, че жена ти иска да се разведе? Откога? Откакто се върна от Китай? Или отпреди това?“

Пени е знаела и даже е говорила с майка си! „Тя още мисли за това“ — бе казало детето. Всъщност от доста време някаква част от съзнанието или подсъзнанието му знаеше, че жена му иска да го напусне… Сигурно целият свят го е виждал. Само той бе избягвал да мисли за това. Имаше толкова много признаци. От пътуването в Китай до отказа й да пере и мие. Когато й каза, че е говорил с Клиф за това, което крие в гардероба си, тя изглеждаше някак безразлична, въпреки че толкова пъти го бе молила да разговаря с детето. Дори по-лошо — сякаш не знаеше за какво става дума! Всичко, всичко говореше за едно — жена му иска да се махне!

Но беше все още тук, при него и децата. Сякаш искаше да остане. Защо иначе би се старала както никога, преди да създаде повече уют вкъщи, да събуди интереса на децата към работата на баща им, да направи живота на всички по-интересен, по-пълен? Опитваше се да промени себе си, да стане по-различна от това, което е била през всичките дванайсет години на брака им. Да, тя искаше да започнат отначало.

Но само понякога. Защото имаше моменти, в които се затваряше в себе си. Избягваше го. Значи все още мислеше за развод, но още не беше решила.

Гарт усети прилив на нежност и възхищение към жена си. Досега не беше забелязвал колко силен характер има тя. Та тя го накара да я ухажва след всичките години, които бяха преживели заедно! Дори и преди да е решила какво им предстои, каква иска да бъде тя самата. А каква иска да бъде? Все едно, иска нещо, което положението на негова съпруга не й е позволявало да бъде.

Трябваше да й покаже, че я разбира. Че съзнава как, потънал в работата си, едва не е пропуснал нейното дълго сбогуване. Че е готов да започне с нея отначало, стига тя да му позволи. Това беше всичко, което той можеше да направи.

— Татко? — чу той сънливия глас на дъщеря си.

— Всичко е наред, пиленце. Двамата с майка ти няма да се разведем. Аз обичам и мама, и тебе, и Клиф повече от всичко друго на света. Мислиш ли, че ще позволя да се разделим и да се пръснем, ей така?

— Обичам те, татко — измърмори Пени със затворени очи и се унесе.

Гарт целуна малкото челце и се изправи. „Понякога и цялата обич на вселената не стига, но поне ще се опитам да направя всичко, на което съм способен.“

Той лежеше до жена си и слушаше нейното леко дишане в мрака.

— Не искам да ходя на тази конференция — тихо каза. — Последните дни бяха прекрасни. Усетих как двамата отново се преоткриваме след дълга раздяла. Зная, че аз съм виновен много повече от теб и много пъти ми се искаше да разговаряме за това, но напоследък изглеждаше сякаш и двамата искаме да започнем отначало. Ти усети ли го? Стефани? Зная, че не спиш. Тази седмица беше прекрасна, нали?

— Да — отвърна неохотно тя, стиснала до болка ръцете си в тъмнината. Тихите вечери, удоволствието му от прекараните с нея часове, близостта на смеха и разговорите им, погледите им, които често се срещаха със споделен, но прикрит смях, когато Пени, или Клиф правеха нещо забавно, нейното усещане, че е свързана с него и с децата повече, отколкото искаше. — Да.

Той прокара ръка под главата й и я притегли към себе си.

— Искам да те опозная отново, да започна отначало. — Устните му докоснаха челото й. — Да запазя нашите добри дни и върху тях да построя нашето бъдеще. Любов моя…

Устата му покри нейната.

Тя лежеше изтръпнала, опитваше се да превъзмогне вълните на болка и щастие, които я връхлитаха толкова често напоследък. Докато Гарт сваляше нощницата й, мислите й крещяха с все сила и отекваха в душата й: „Спри го!… Кажи му… какво? Стани от леглото! Блъсни го! Кажи му… Но какво? Че няма да му позволиш това? Той е съпруг, в своето съпружеско легло…“

Устните му нашепваха нещо и обсипваха гърдите й с влудяващи целувки. Сабрина усети с пръсти мускулите на гърба му, гладките му рамене и разбра, че го прегръща и притиска към себе си. Тя разпери ръце и неговото тяло за миг застина като уловено в полет. Той държеше гърдите й и целуваше трапчинката на шията й. Сабрина чу, сякаш наблюдаваше сцената отстрани, как от гърдите й се откъсна стон. „Ние не бива, не можем…“ Но той лежеше върху нея и тя усети как тежките талази на дълго потисканата страст я повличат в бездната.

„Нямаш право на това“ — чу тя нечий леден глас и се сепна. Гарт усети мигновеното й вцепеняване и помисли, че й е причинил болка. Надигна се, но тялото й, неподчиняващо се на разума й, го последва, сякаш уплашено от тази мигновена раздяла. Сабрина усещаше с всяка частица от тялото си как той влиза в нея и във внезапен изблик на радост, който изригна в гърдите й като пламък, тя се надигна и страстно, необуздано го обгърна. Неспособен да се овладее след дългите седмици на своята самота Гарт навлезе дълбоко в нея и със сподавен стон се отпусна на гърдите й. Сабрина продължаваше да го притиска в обятията си, за да удължи още малко усещането за приятната тежест на тялото му върху своето. После бавно сложи ръце върху раменете му, за да се отдели от него.

— Извинявай, обич моя. — Той надигна глава и я целуна. — Позволи ми да…

— Не — прошепна тя, разкъсвана от чувството на болка и загуба. Трепереше от страст и от срам и неспособна да го погледне в очите, извърна глава настрани.

— Ще остана тук тази седмица — едва чуто каза той.

— Не, искам да отидеш.

— Добре, но ще остана само ден-два и ще се върна. Има толкова много неща, за които трябва да говорим!

Тя усети непознати досега нотки в гласа му. Не триумф, не задоволство. Може би очакване.

— Лека нощ, обич моя — прошепна Гарт.

— Лека нощ — едва чуто отвърна тя.

Той хвана ръката й и така двамата потънаха в съня.