Измами

Глава 6

Стефани подаде на Дентън една двузъба вилица и го подкани да опита месото. Хванал прибора като стик за голф, след един-два неуспешни опита той успя да забие вилицата в печеното.

— Сабрина, ела на помощ — извика към жена си, която разговаряше в другия край на моравата с някакъв професор.

— Готово! — окуражи го Стефани. — Познавам един фехтовач, който използва същата хватка.

— Надявам се, не съм развалил апетитния му вид. Не разбирам от готвене — оправда се Дентън.

— Нищо не си развалил — засмя се тя. — Но щом ти е толкова трудно, вече няма да ти поставям никакви задачи.

Сабрина се надигна на пръсти и над главите на гостите видя неловкото изражение на съпруга си. „Прилича на турист, който трябва да отиде до тоалетна, но не разбира местния език“ — помисли и отново се обърна към професор Мартин Талвия, който обясняваш разпалено защо двете със Стефани изобщо не си приличат, въпреки че са близначки. В този момент Дентън я прегърна през рамо. Тя се стегна. Дворът бе пълен с хора, които с удоволствие биха побъбрили с него. Защо непрекъснато стоеше до нея? Професорът попита нещо и по пресилената веселост, с която съпругът й му отговори тя разбра, че е отегчен до смърт. Тук и двамата бяха чужденци. Все пак, въпреки че не живееше в Америка от двегодишна възраст, тя успяваше да се забавлява сред тези мили, приятни хора, може би защото срещите с непознати винаги й доставяха удоволствие.

— Лельо Сабрина, може ли да ме вдигнеш? — протегна ръце четиригодишният Клифърд. — Трябва да съобщя нещо важно. — Обядът е сервиран. Всички на верандата! — извика зачервен той, щом го вдигна на ръце.

Гарт погледна към тях и за миг застина. Малкото, зачервено личице на Клиф до усмихнатото лице на Сабрина. Не беше ли виждал вече тази картина? Стефани с малкия Клиф, когато излизаха от родилния дом.

— Лельо Сабрина, защо вдигаш него, а мен — не? — почти разплакана, малката Пени Андерсън я дърпаше за ръката.

— Ти ще обявиш десерта. Искаш ли?

Момиченцето се усмихна и закима енергично с глава.

— Няма ли кой да наглежда малките? — попита Дентън.

Сабрина го погледна и се наведе над двете деца.

— Умирам от глад. Хайде, милички! Кой ще седне до мен на масата?

— Аз, аз! — завикаха и двамата в един глас.

Падаше мрак и Гарт запали керосиновите лампи. Долорес Голднър се наведе, към Дентън.

— Стефани ни разказа много неща за вас двамата, но пропусна да спомене дребните неща — какви ястия предпочитате, къде пазарувате. Ние тук знаем твърде малко за живота на кралската прослойка.

— Аристокрацията, искате да кажете, нали?

— О, да, аристокрацията. Ние, американците се отнасяме доста несериозно към класовата система, за разлика от вас.

— Дентън, разкажи за Тревистън — помоли го Стефани. — За историята на твоето семейство и на замъка.

— Леля Сабрина ми изпрати снимка — гордо обяви Пени.

— Тя и на мен изпрати, ако искаш да знаеш. — Клифърд стана, с намерение да донесе снимката и да докаже на сестра си, че и той има снимка от Тревистън. Чинийката падна от скута му и се разсипа на пода.

— Клиф! — извика след него Стефани, но момченцето се втурна в къщата.

— Не е честно. Аз първа казах! — малката Пени се свлече от стола и хукна след брат си.

— Ще отида да ги успокоя. — Сабрина стана от масата.

— Недей, и без това вече трябва да спят. Ще отида да ги сложа в леглата. — Разтреперана от гняв, майка им стана и влезе в къщата. Сестра й я последва.

Изчака Стефани във всекидневната. Докато тя слизаше по стълбите, Сабрина забеляза, че е напълняла и хубостта й някак си се бе позагубила. Стефани се превръщаше в истинска домакиня, загрижена единствено за кухнята. В червената си тиролска пола и бяла италианска блуза, Сабрина изглеждаше много по-привлекателна, но сестра й сякаш не забелязваше това. Може би беше просто безразлична към външността си. Тя се отби в кухнята, остави нещо в хладилника и влезе във всекидневната.

— Искаш ли да поседнем за минутка? Най-много да изпуснем следващата версия за историята на Тревистън — предложи с усмивка тя.

— Майката на Дентън ми я разказа на сватбата ви. Самият Дентън обича да говори пред аудитория, нали?

— О, да! — усмихна се Сабрина. — Съжалявам, че едва сега успяхме да дойдем в Америка. Цяла година не можахме да намерим една седмина време.

— За съжаление той изглежда доста отегчен. Гарт го поканил да разгледа лабораторията, но…

— О, науката не е стихията на Дентън. Той обича други експерименти. — Улови въпросителния поглед на сестра си, но не уточни и продължи: — Свикна ли с нашата раздяла? Разкажи ми за себе си. Има ли нещо, което не си ми казала — за теб и Гарт, за децата?

— Нищо особено. Имам това, което винаги съм искала. Сигурност и стабилност. Дом и семейство. Това, което винаги ни липсваше като малки. А ти как си? Наблюдавам те вече цяла седмица и ми се струва, че нещо не е наред.

— Имаше нещо по време на пътешествието ни из Средиземно море, но Дентън е толкова зает, че не мога да намеря време да поговоря сериозно с него. Ти изглеждаш изнервена. Вероятно заради децата.

— Наистина ли? Гарт работи денонощно и аз по цял ден се занимавам с тях. Понякога търпението ми се изчерпва. Не исках да развалят тържеството. Впрочем видях, че разговаряш с Мартин.

— О, да. Той, изглежда, умее да изнася лекции! Вашите приятели наистина ми харесват.

— Ужасни са! С удоволствие бих ги заменила за твоя замък и онази яхта.

— Стефани! Не говориш сериозно.

— Да, пошегувах се. На твое място нямаше да знам как да се държа. Животът, който водиш, ми изглежда направо недействителен. От друга страна, имам всичко, което съм искала… освен пари. Изморих се да пестя. Не! Не! — възкликна тя, виждайки по изражението на сестра си, че въпросът може да бъде разрешен. — Не искам пари. Гарт ще бъде ужасно обиден, ако взема от теб. Понякога ми е мъчно, че не му остава повече време за мен и децата. Но няма значение. Той наистина работи денонощно. Не зная какво ми става тази вечер!

„Много просто — помисли Сабрина. — Моята италианска пола, писмата, които ти изпращах през последната година от четиринайсет различни държави, в които ти никога няма да можеш да отидеш, списанието на нощното ти шкафче, в което пише за нас с Дентън и за парите, които той е изхарчил за дрехи, за онези половин милион долара, които изхарчих, за да обзаведа нашата лондонска къща.“ Вместо това тя безгрижно подхвърли:

— Може би си напрегната от присъствието на Дентън. Той постоянно забравя, че тук е без прислугата и секретарката си. Това е залегнало в гените му. Може би Гарт трябва да му направи някои изследвания.

— Той е очарователен — усмихна се Стефани. — Грижи се за теб. Изглеждаш прекрасно!

— Вероятно заради средиземноморското слънце. И ти можеш да спортуваш, стига да искаш.

— Зная. Трябва да отслабна. Напълняла съм. Може би следващото лято ще се заема и с това. Но слънцето едва ли е единствената причина, заради която изглеждаш толкова добре.

Сабрина си спомни дните на яхтата и за кой ли път изпита срам заради гостите и техните „игри“. За една година бе срещнала хиляди непознати хора и с нито един от тях не бе разговаряла човешки. Освен може би с Александра.

— Не обичам да говоря за щастието — отвърна с наведена глава.

— Но ти не говориш, ти простото излъчваш.

— Веднъж ти споменах, че не зная дали наистина обичам Дентън, или просто с него ми е интересно. Все още не зная. Трудно ми е да говоря за това. „Ти обичаш съпруга си, имаш дом, а аз не искам да си призная колко ти завиждам за това — помисли си, но не посмя да го изрече. — Омъжена съм само от една година. Може би трябва да положа повече усилия. Може би следващата година ще бъде по-добра.“ — Когато се почувствам готова, ще ти разкажа. Искам да знаеш, че когато ми е трудно, си спомням, че те имам и ми става по-леко.

— Сякаш се срещаме след дългогодишна раздяла, Сабрина. — Очите на Стефани блестяха. Тя погледна отражението си в тъмния прозорец и оправи косата си. — Време е да се върнем при гостите.

В полунощ, след като изпрати последните гости, се обърна към отрупаните с чинии маси.

— Ще ми подскажете ли някоя вълшебна думичка? Искам тази бъркотия да изчезне в миг.

— С Дентън ще изиграем ролята на добрата фея. Крайно време е да свършим нещо полезно.

— Нямам навика да използвам неквалифицирана работна ръка — засмя се Гарт. — Аз ще измия чиниите.

— Ще ти помагам. Крайно време е да се квалифицирам — отвърна Сабрина.

Съпругът й я наблюдаваше с интерес как мие чиниите и ги нарежда на сушилката. Гарт стоеше до нея и ги избърсваше с кърпа.

— Зная, че не харесваш нито мен, нито Дентън — отбеляза тя. — Наблюдавах те, докато разказвахме за пътуванията си.

— Не е въпрос на харесване. Аз просто не разбирам вашия начин на живот, Сабрина, може би защото е твърде различен от моя. Имате ли цел и каква е тя? Извинявай, че ти го казвам откровено.

— Откъде знаеш толкова неща за нашия живот?

— Стефани ме осведомява най-редовно. Впрочем искам да те попитам нещо. — Избърса поредната чиния и остави кърпата настрана. — Защо според теб Стефани е нещастна? Защото съм постоянно в института, или защото не мога да й осигуря твоя начин на живот?

— Тя не е нещастна, напротив…

— Виж, аз те моля да ми помогнеш, защото я познаваш най-добре. Не искам да ми издаваш някакви ваши тайни, а да ми подскажеш какво да правя. Аз съм неин съпруг. Обичам я. Затова забрави за миг, че си й сестра. Представи си, че си учен, който анализира някакъв проблем. А той е, че Стефани е нещастна. Откъде ще започнеш, за да го разрешиш?

— От твоята работа.

— И ти ли? Марти Талвия и Нат Голднър постоянно ми го натякват. — Той взе следващата чиния. — Знам, че трябва да отделям повече време за семейството си, и всяка сутрин се кълна, че вечерта ще се прибера навреме, но после работата ме поглъща.

— Ти си щастлив човек. Имаш добри приятели. Помагат ти да разбереш себе си.

Гарт остави чинията и я погледна озадачено. Сабрина се взираше някъде далеч през тъмния прозорец.

— Дентън кръстосва света с едничката цел да открие кой е всъщност и какво иска, но може би никога няма да успее. Хората го търсят, защото е наследникът на Тревистън, но повечето от тях не изпитват към него нито симпатия, нито уважете. Той чувства това и иска да разбере защо. Ако имаше искрени приятели, може би досега щеше да знае за какво живее и какво иска да постигне. Нали добрите приятели са за това — да ти помогнат да разбереш кой си, защото те харесват тъкмо такъв, какъвто си.

— Умно казано — отвърна Гарт.

— Благодаря! Окрилена съм от комплимента ти!

— Не исках да те обидя. Не знаех, че имаш такива интересни идеи. Мъжът ти не изглежда толкова изобретателен, а при вашия начин на живот…

— Защо постоянно говориш за нашия начин на живот? Нали вече си призна, че просто не го разбираш? Искам да ти кажа, че в някои моменти нашият живот е чудесен.

— А в други?

— Някои неща ще се променят. Това се случва във всеки брак. Няма цял живот да кръстосваме света! Ще имаме деца, ще живеем като всяко нормално лондонско семейство. Аз ще се заема с антикварен бизнес, ще се занимавам с изкуство. Вече ме помолиха да участвам в организирането на музей на примитивното изкуство. Има толкова много неща, с които искам да се занимавам! Искам обаче и да се забавлявам. Почакай и ще видиш. Един ден ще ви поканим със Стефани и децата на барбекю на нашата тераса.

— Сабрина — усмихна се бегло той, — надеждите ти, че един ден Дентън ще улегне, ми се струват прекалено оптимистични.

— Ти не знаеш нищо за него.

— Познавам го по-добре, отколкото си мислиш. Вече една седмица съм негов домакин и го наблюдавам. Той те тласка към един начин на живот, който…

— О, не бъди толкова груб! — Тя се обърна с гръб към мивката — и го погледна в очите. Този дървен професор си позволяваше да я поучава! Вярно, имаше умно, мъжествено лице, но си оставаше скучен и ограничен. Та той едва ли можеше да се засмее от сърце поне веднъж. Самодоволен и надут провинциалист. — Защо мислиш, че нашият живот не ми харесва? Аз водя най-прекрасния начин на живот, който ти, в твоята стерилна лаборатория, просто не можеш да си представиш. Нови страни и градове, нови, интересни хора, тържества, приеми, танци, прекрасни магазини, изискани дрехи, книги от цял свят, театри и…

— Стоп! Ти ме убеди напълно! Сабрина, ти си великолепна, а аз като някакъв дървен философ се опитах да разруша твоя замък!

Тя се обърна и започна да подсушава плота на мивката.

— И все пак мислиш, че Дентън никога няма да улегне.

— Казвал ли ти е, че според него животът е изкуство? — Гарт скръсти ръце и се облегна на хладилника. — Изкуство, което като всяка професия поглъща време и усилия?

— О, Дентън често говори така, но…

— Не се опитвай да го привържеш към семейството, защото лекият и приятен живот е неговата професия. Малко мъже са готови да изоставят професията си заради семейството.

— Грешиш.

— Дано!

Той окачи кърпите и тръгна към килера, за да изгаси лампите. Очите на Сабрина бяха потъмнели от вълнение. Дълго време бе таила в душата си тези страхове, не бе посмяла да ги сподели дори със Стефани. Сега ги чу от човека, който изглеждаше най-безразличен към нея и Дентън.

Когато той се върна, тя вече бе преодоляла паниката си.

— Извинявай, че те нарекох тъп.

— Ти ме нарече груб. Значи съм и тъп, така ли?

— Боже мой, не помня какво съм казала — засмя се тя, — но се извинявам. Не си нито груб, нито тъп, Гарт.

— И ти не си нито празноглава, нито неквалифицирана.

— Да изгася ли светлината?

— Аз ще угася, след като заключа. Лека нощ, Сабрина.

— Лека нощ Гарт.

Тя отвори вратата на празния магазин и даде знак на дърводелците да влязат. И нейния живот бе гол като стените на това взето под наем помещение, помисли си. „Но аз ще ги изградя и подредя по най-прекрасния начин. И живота си, и тази галерия! — реши тя. — Ще започна наново. Дентън ще остане в миналото.“

В дъното на помещението Лора разглеждаше някакви чертежи. Сабрина стоеше на вратата и наблюдаваше как дъждът се излива върху блестящите покриви на черните таксита, наредени едно зад друго в задръстването на Бромптън Роуд: „Три години. Толкова издържахме. После още една година, докато разбера, че между нас всичко е свършило.“

— Милейди, тук ли искате да има врата? — гласът на дърводелеца отекна в празната зала. Той извади тебешир и прокара линия на прашния под. — Тук ли да бъде, милейди?

— Точно там. — Тя се усмихна на майка си. — Чувствам се като самозванец. Тази титла вече не ми принадлежи.

— О, използвай я без колебание — отвърна Лора. — Ще ти бъде от полза. Даже американците имат слабост към титлите. Миналия месец изнесох лекция в един институт и някой от аудиторията ме нарече „госпожо помощник държавен секретар“!

— Ето това е титла! Моята бледнее!

— Но твоята е законна. Дентън иска ли да се върнеш при него?

— Не зная. Какво значение има това?

— Мислех си дали не си самотна понякога.

— О! — Сабрина се престори, че разглежда един от чертежите. Беше не само самотна, но и уплашена. Но трябваше да свиква. Вече цяла година не живееше със съпруга си.

Бе наела малък партерен апартамент. Не се срещаше с никого. Отново работеше в галерията на Никълъс Блекфорд.

Шест месеца бе живяла съвсем сама, под обсадата на телефона. Дентън, неговото семейство, родителите й, приятелите, всички в един глас й повтаряха, че върши глупости. Даже Габриела позвъни от Париж.

— Сабрина, той ще улегне, ще стане по-зрял, особено след като баща му почина и той наследи титлата и имението.

— Баща му умря преди една година — бе отговорила тя, — а той си е все същият.

— Той те обожава, Сабрина! — казваха други. — Колко мъже днес боготворят съпругите си? Ти дори не съзнаваш колко си щастлива.

— Искаш ли да дойда в Лондон? — бе попитала Стефани.

— Не сега. Страшничко е, но се оправям. Освен това майка каза, че може да дойде.

Лора бе дошла за няколко дни. През ноември Сабрина и Дентън подписаха споразумение и тя се върна в къщата на площад „Кадоган“, която бе реставрирала и обзавела с толкова любов в първата година от брака им. Сега вече беше нейна. А след това, до април, никой от кръга на съпруга й не й се обади. Тя прекарваше дълги часове с Никълъс в галерията, а през нощта, останала сама в разкошната, пуста къща, дълго не можеше да заспи. Лондон беше станал студен и чужд. Нямаше с кого да си поговори, освен със Стефани. Но и тези разговори се бяха превърнали в лукс. Сестра й не можеше да си позволи много международни разговори, а и самата тя трябваше да пести за антикварния магазин, който мечтаеше да отвори. Трябваха пари и за първите няколко месеца, докато бизнесът тръгне и магазинът започне да се изплаща.

„Много мислих дали да ме се върна при Дентън, мамо — разсъждаваше тя. — Неговото семейство ми даваше защита и сигурност. Сега не зная какво ме чака в бъдеще. С Дентън знаех какво ще правя една година напред. Знаех дори с кого спи той и кога.“

— Защо не поиска повече пари от Дентън, когато изготвяхте споразумението? След този ремонт едва ли ще ти останат пари.

— Ще ми стигнат за около шест месеца. Трябва обаче да бъда много внимателна с разходите. Взех толкова, колкото беше необходимо да започна свой живот. Толкова често ми повтаряше, че му принадлежа, та накрая исках единствено да се махна час по-скоро. Може би звучи малко мелодраматично, но е истина. Не се тревожи, мамо. Няколко години давах безплатни консултации на всички негови приятели и роднини. Нима допускаш, че мога и да не успея?

„Ако изобщо решат да се отбият при теб — помисли си. Не бе казала на майка си, че роднините и приятелите на Дентън я пренебрегваха от половин година. — Ще ги накарам да дойдат!“

— Разбира се, че ще успееш! — Лора прокара длан по стената. — Цял живот съм мечтала да имам свой антикварен магазин.

— Сега можеш да го имаш! Татко вече няма да работи в чужбина.

— Много е късно. Не мога да започна от нулата като теб, защото ми липсва енергия. Изглежда съм я загубила някъде по пътя между две посолства. Ала с удоволствие ще ти помагам за „Амбасадор“. Впрочем благодаря ти, че избра това име за галерията си.

Двете се прегърнаха. Зад тях майсторите вече издигаха една от вътрешните стени. Сабрина огледа дългото помещение и за кой ли път потръпна от възторг. Най-после можеше да създаде нещо съвсем свое. „Никога не съм имала възможност да организирам живота си така, както искам. От родителите си отидох направо в пансион, оттам — в университета, оттам — при Никълъс и от него — при Дентън. Играех игра, чиито правила се диктуваха от други.“

— Колко е прекрасно! — Разпери импулсивно ръце. Лора я наблюдаваше усмихната. — Мамо, благодаря ти, че дойде. Сега вече не се страхувам от бъдещето.

— Аз трябва да ти благодаря, че ми даде възможност да аранжирам антикварен магазин. Изглежда, ако има търпение и чака достатъчно дълго, човек накрая постига мечтата си. Сабрина, защо не се върнеш в Америка? Тук вече нищо не те задържа.

— Напротив! Лондон е моят дом. Познавам го по-добре от всеки друг град на света. Тук са аристократите, пазарите, конкуренцията. И не на последно място — възрастните хора. Звучи отвратително, но истината е, че ако искаш да намериш стойностен антиквариат, трябва да знаеш кой е неизлечимо болен и умира, за да се подготвиш с подходяща сума за разпродажбата на имуществото му. Освен това в Лондон имам много приятели.

— Но в Америка са сестра ти и родителите ти.

— Мамо, разбери ме. Аз ви обичам, липсвате ми постоянно. Но тук, в Лондон, претърпях тежко поражение с Дентън. Искам тук да успея, и то сама. Искам да разбера себе си, да видя какво ще излезе от мен. Нима не ме разбираш?

— Разбирам те, дори малко ти завиждам. — Лора замълча и за пръв път, откакто бе изпратила децата си в пансион, прегърна дъщеря си и я целуна. — Обичам те, Сабрина, и се гордея с теб!