Измами

Глава 7

Алдърли Хаус, домът на лейди Андреа Върнън, бе най-известният лондонски дворец за приеми и балове. Сабрина стоеше на прага до Никълъс и Амелия Блекфорд и поглъщаше жадно красивата обстановка и прекрасната музика, сякаш не можеше да им се насити. Някакъв младеж я покани да танцуват и тя с удоволствие се понесе по дансинга. Чувстваше се млада и безгрижна, а роклята й се въртеше около нея като кехлибарен облак. Залата бе изцяло реконструирана. Но Сабрина си я представяше по друг начин.

— О, извинете. Бях се замислила. Какво казахте? — Тя се застави да слуша какво говори партньорът й, но продължаваше да мисли дали някога нямаше да й възложат подобен проект.

— Някой ми каза, че имате антикварен магазин. Как се казва?

— „Амбасадор“.

— Хубаво име. Бизнесът върви ли?

— Дали върви? — Гласът й трепереше и Сабрина се опита да го овладее. — Разбира се!

— Много добре — отвърна с безразличие той.

Дали изобщо бе чул отговора й? Никой не допускаше, че една млада, красива жена може да има проблеми. Впрочем и никой не се интересуваше. Сабрина се опитваше да скрие паниката си, но истината беше, че нямаше клиенти.

Тази вечер бе сред аристокрацията и елита на Англия. Бе разчитала на тях, защото само преди седем-осем месеца бяха нейни приятели, но бе сгрешила. Никой не дойде да я види. Не отговориха дори на писмата, които им изпрати, когато галерията й бе официално открита. Никълъс й беше казал, че най-важна е реакцията на Оливия Чейсън. „Ако тя влезе в магазина ти, след нея ще се втурнат и останалите. Трябва да спечелиш нейното благоразположение и след това няма да имаш никакви проблеми“.

Ден след ден бе очаквала Оливия Чейсън. Но нито тя, нито някой от нейния кръг прекрачи прага на „Амбасадор“. С времето вълнението намаля. Сабрина често спираше поглед на гоблените, които украсяваха стените на галерията. Двете с Лора бяха подредили изложбената зала в стила на английските замъци от XVIII век. Уви, в галерията влизаха само случайни туристи. Парите й свършиха и тя се принуди да изтегли заем от банката. Можеше, да се наложи да ипотекира къщата си. А след това… Не, не трябваше да мисли за това, не и сега.

— Вечерята — забеляза партньорът й, който през цялото време разказваше за последната игра на поло. — Ще похапнем ли?

Те напълниха чиниите си на бюфета и седнаха в една ниша, отделена от съседната с богата драперия. Вечеряха в мълчание. Сабрина мислеше за сестра си. Имаше нужда от приятел, който да се посмее и да поплаче с нея. Мечтаеше да получи поне една от поканите, които небрежно изхвърляше, докато беше съпруга на Дентън.

— Щом се е омъжила за Дентън заради парите му, защо не е поискала повече при развода? — попита женски глас зад завесата.

Сабрина застина. Партньорът й понечи да каже нещо, но тя сложи пръст на устните си.

— Откъде знаеш колко е взела? Дентън е джентълмен и не би обсъждал подобни въпроси. Знам от сигурно място, че е имала претенции за три милиона, новата яхта и Тревистън. Дори адвокатът й й казал, че това е прекалено. Но нали знаете, че Дентън я боготвореше? Нищо чудно, че е успяла да измъкне от него цяло състояние.

— Освен Тревистън — отбеляза сухо първият глас. Сабрина не можеше да си спомни къде го беше чувала, но гласът без съмнение й беше познат.

— Много ясно! Замъкът е национален паметник. Дентън не може да й го даде току-така дори и да иска. Тя все пак успя да измъкне от него лондонската къща.

— Мили мои клюкарки — присъедини се мъжки глас, — искате ли да позная кого одумвате? Обзалагам се, че това е красивата лейди Сабрина Лонгуърт. И със затворени очи ще позная в чий гръб забивате ножове.

— Питър, това не е честно! — отвърна изпълнен с негодувание първият женски глас. — Говорехме за споразумението, което горкият Дентън трябваше да подпише с нея.

— Горкият Дентън — иронично отвърна мъжът, — й даде толкова малко в сравнение с това, което има, че сигурно го е включил в сметка „разни“. Заради Сабрина той нямаше желание да отложи дори една игра на покер.

— Тогава как успя да отвори магазин на Бромптън Роуд? — запита възмутената дама. — Онзи ден минах оттам. Сложила е на витрината един скрин, който струва най-малкото две хиляди фунта!

— Роуз! Минала си оттам и не си влязла?

— Моята сладка Роуз ще влезе само когато види, че всички останали посещават магазина. Но кастата реши, че Сабрина е плебейка, въпреки че докато беше жена на Дентън всички се трупаха около нея като мухи на мед.

— Питър, не бъди груб! Ако за миг забравиш за сладкото й личице, ще видиш защо се е омъжила за Дентън. Та тя дори не си правеше труд да го скрие! Напусна го една година, след като той стана виконт. Впрочем всички американци са ясни и предсказуеми.

Сабрина седеше неподвижно в ъгъла на канапето и се опитваше да мисли какво трябва да прави утре, вдругиден, по-вдругиден. Зад завесата някой премести стол и познатият женски глас се обади от другия край на сепарето:

— Тя не пожела да играе по вашите правила. Струва ми се, че точно това никой от вас не можа да й прости. — Впрочем аз отдавна се каня да направя нещо по този въпрос.

Сабрина наклони глава. Вече знаеше чий е познатият глас. Някога този глас я беше посъветвал да приеме техните правила и да играе играта, която очакват от нея.

— Искате ли да ви изпратя? — нейният партньор докосна леко ръката й.

— Идеята ви не е много добра. — Тя го погледна с блеснали очи и добави, вече по-високо: — Иска ми се да потанцувам още малко.

„И да обмисля как ще ги разбия — помисли. — Защо по-рано не се сетих каква е всъщност играта?“

— Смела лейди! — Младежът я гледаше с нескрито възхищение. — Те са вулгарни хора, семейство Радисън, особено Роуз, но…

— Каква изненада! Светът е наистина малък. — Хладният глас, който бе чула зад завесата, прозвуча съвсем близо. Сабрина вдигна очи и срещна погледа на принцеса Александра Мартов. — Надявам се, че твоят приятел ще ни извини. Възнамерявам да те взема под крилото си.

Александра Мартов притежаваше четири етажа от една зле поддържана къща. Бе дошла в Лондон сама, без пари, единствено с удостоверението за развод, което й даваше право на собственост върху една банкова сметка в Швейцария, една къща в Майорка близо до испанския бряг, един апартамент в Париж, издръжка от бившия съпруг на стойност десет хиляди долара на месец и един кралски дог, когото бе нарекла Максим. „По името на един стар приятел“ — казваше тя. Висока и грациозна, с разпиляна по раменете руса коса, излъчваше решителност, каквато Сабрина не бе забелязала на яхтата на Макс.

— Реших да създам свои правила и да накарам останалите да играят според тях, а не обратното — обясни тя. — Никой не знае как да направи един приличен прием. Реших да им покажа. Скъпа, смятам да превърна дома си в най-известния светски салон на Европа.

Обаче първо трябвало да купи къща. Вече харесала една в Белгрейвия, висока и тясна сграда с тесни прозорци. Приличала на викторианска дама с вдигнати в почуда вежди, обясни Александра. Имала тежка, боядисана в червено дървена врата, с месингова лъвска глава. Тя бе влюбена във външния вид на къщата, но вътре искаше всичко да се промени.

— Искам ти да проектираш интериора — каза на Сабрина. — Ще изпиеш ли още една чаша вино?

Седнала върху един кашон, Сабрина с удоволствие отпиваше от младото божоле. Единственото, което щеше да запази от предишното обзавеждане, бе мраморната камина. „Ще направя нещо наистина красиво!“ — помисли си, докато оглеждаше огромното помещение на втория етаж.

— Благодаря ти! — обърна се към Александра.

— Двете можем да си бъдем много полезни. — Тя вдигна чашата си. — Ти имаш нужда от пари, а аз — от красива къща и от добра репутация. Познавам светските среди на Великобритания, но за голямо съжаление и те ме познават добре. След всички тези години, в които опитах леглата на половината Лондон и цялото Монте Карло, да съм принцеса няма да бъде достатъчно. Някой трябва да ме лансира в обществото.

Сабрина поклати глава със съжаление.

— Аз не съм човекът, който може да лансира, когото и да било. Всъщност би трябвало да знаеш, особено след снощния разговор.

— Мила, ти научи толкова много неща откакто престана да вървиш след Дентън! Изглежда онзи подслушан разговор те е разстроил. Сега чуй какво ще ти кажа. Ти ще лансираш мен, а аз — теб. Нали вече казах, че ще те взема под крилото си? Ти ще проектираш и обзаведеш тази къща. Когато ремонтът приключи, ще направим грандиозен, сензационен прием. Тук. Една седмица след това целият град ще говори, че ако лейди Сабрина Лонгуърт не склони да ти стане консултант по вътрешно обзавеждане, ти си просто никой. Да, никой, дори да се казваш Оливия Чейсън! — Пресуши чашата си и закрачи из празната стая. — Когато твоята ракета излети, тя ще изтегли и моята. Ще кацнем право в сърцето на светски Лондон. Трябва да знаеш, Сабрина, че имаш дарбата да привличаш хората към себе си. Изглежда, не осъзнаваш това свое безценно качество. Те никога не знаят какво ще кажеш или направиш в следващия момент и това ги побърква. Ти си направо страхотна! Много повече от мен! Имай предвид, че досега не съм признавала подобно нещо на никого от своите познати. При това у тебе няма нищо скандално. Хората са влюбени в тебе. — Тя седна върху един сандък и протегна напред дългите си крака. — Единствената причина, заради която в момента те избягват, е, че не знаят защо сте се разделили с Дентън и какво си получила от него. Трябва да им кажеш. Не, недей да клатиш глава. Изказвам само едно мнение. В техните представи ти си се появила отникъде и си се омъжила за един от тях. Направила си го заради титлата и парите му. След това си отворила някакъв скъп магазин, за да задоволиш хобито си, разбира се, на разноските на изоставения съпруг. В същото време бедният Дентън разказва охотно за разбитото си сърце във всяко легло, където го завари утрото. Между другото твоят адвокат уреди и моя развод. От него зная какво си получила и от колко много си се отказала. Това е твоят живот и ти имаш право да постъпваш с него както намериш за добре. Струва ми се обаче, че те чакат да опровергаеш съмненията им, да докажеш, че не са били прави, защото всъщност те обичат. Сабрина, чуваш ли ме?

Александра доля остатъка от виното в чашите. Другата жена я гледаше с невиждащ поглед и в мислите си вече нанасяше първите скици на интериора. Нямаше търпение да започне.

— Даваш ли ми картбланш? — спокойно запита тя.

— А ти как мислиш? — вдигна вежди принцесата.

— Колко пари си готова да вложиш?

— Колкото е необходимо, за да стане както трябва.

— Кажи ми каква атмосфера искаш и аз ще я създам.

— Разбира се, госпожо. На вашите услуги! — засмя се Александра, възхитена от деловия й тон. Двете вдигнаха чашите за последен тост. — Кога можеш да започнеш?

— Вече започнах — тихо отвърна Сабрина и взе палтото си.

Срещаха се често за обяд и вечеря и с часове обсъждаха проектите. Накрая Александра напусна хотела и се премести в къщата на Сабрина. Докато разговаряха, Сабрина скицираше спални, тераси, завеси и паркет. Възложи ремонта на фирмата, която бе преустроила „Амбасадор“. След около седмица в къщата влязоха гипсаджии, дърводелци, водопроводчици и електротехници. Две седмици по-късно пристигнаха и мебелите, надминаващи по ексцентричност и самата принцеса.

Александра танцуваше из приемната на втория етаж и си тананикаше: „Искам гости! Искам гости! Мога ли да се нанеса днес?“ С церемониален жест Сабрина й подаде ключовете, които държеше в себе си от четири месеца, заедно със списъка на гостите. На следващата сутрин двете започнаха да съчиняват сценария на приема. Денят беше първи май. Началото бе обявено за двайсет и два часа, а краят — закуската на следващия ден.

Приемът се оказа триумфът на сезона. Събитието бе отразено в светските хроники на всички вестници. Списанията за архитектура и интериор също му отделиха подобаващо внимание.

„За окото, на експерта къщата на Мартов изглежда хаотична и скандална. Но само на пръв поглед — писа най-видният критик по въпросите на вътрешното обзавеждане в Европа. — В тази необикновена атмосфера окото скоро открива свежестта и очарованието на един строго индивидуален почерк, едновременно изискан и смел. И става ясно, че атмосферата е създадена от една силна и веща личност, която познава себе си и своята клиентка не по-зле от тънкостите на вътрешното обзавеждане.“

„Колкото до самия бал — писа някакъв светски репортер, чийто богато илюстриран материал се въртеше около присъствалите на приема знаменитости, — оркестърът бе възхитителен. Костюмирани певци изнесоха малък рецитал от любовни песни в малкия салон. Вечерните рокли на дамите можеха да съперничат на всяко световно модно дефиле. Масите бяха отрупани с екзотичните храни и напитки. Принцеса Александра бе безспорната богиня на бала, изваяна в своята бяла рокля с огърлица от смарагди. Звездата на вечерта обаче бе лейди Сабрина Лонгуърт, прекрасна в златистата си вечерна рокля и любимка на лондонския елит от момента, в който се омъжи за лорд Дентън Лонгуърт, виконт Тревистън и вече бивш неин съпруг (който не присъстваше на приема). Лейди Лонгуърт проектира резиденцията на принцесата. Сред гостите бяха автомобилният магнат Питър Радисън със съпругата си, лейди Оливия Чейсън и Габриела дьо Мартел, дъщерята на френския министър на финансите, която заяви, че възнамерява скоро да си купи апартамент в Лондон.“

Сабрина се разхождаше из стаите и машинално отговаряше на поздравите. „Трябва да се видим тези дни“ — чуваше от време на време, но продължаваше нататък, щастлива и удовлетворена. Това не беше първият й проект. Бе обзавела къщата, която Дентън й подари, а след това и „Амбасадор“. Но това бяха все места, обитавани от самата нея. Домът на Александра бе първото й творение, в което не тя, а някой друг щеше да живее, да обича, да гради планове.

„Стефани ще бъде горда с мен“ — помисли си. Вече бе изпратила снимки от всяка стая. В най-отдалечения ъгъл на приемната бе наредила светлите и тъмните секции на паркета във формата на буквата „С“. Това бе нейният личен знак. Никой не го забеляза, но сестра й щеше непременно да го види и да разбере.

В понеделник, докато почистваше праха в галерията, ориенталското звънче над входа иззвъня и вратата се отвори. Сабрина надникна и в следващия момент с любезна усмивка тръгна към вратата. В „Амбасадор“ току-що бе влязла лейди Оливия Чейсън.