Измами

Глава 24

Гарт беше в библиотеката на института и там забеляза заглавието на първа страница в „Ню Йорк Таймс“ от 17 декември. Грабна веднага вестника и седна на една от банките в стаята за периодичен печат, където прегледа набързо цялата статия. След това я прочете внимателно. Сърцето му биеше лудо. С точни думи Майкъл Бернард бе описал цялата история на измами и маневри, на противоборства и огромни суми пари, на кражби на произведения на изкуството и търговия с фалшификати, която бе довела до убийството на Макс Стайвесънт.

И на съпругата му.

Прочете я за трети път и все още всичко му изглеждаше невероятно. Четеше за смъртта на съпругата си, но нейното име не бе споменато. Запознаваше се с любовника й, който всъщност дори не е знаел коя е тя в действителност. Четеше за живота и смъртта на една жена, без вече да е сигурен, че я познава добре.

Предната вечер обясняваше на Клиф как бе изглеждала по време на сватбеното им тържество. За това бе запазил ясен спомен в съзнанието си. Спомняше си и първите им съвместни години, когато децата бяха малки и те живееха като истинско семейство. Но когато се опита да си припомни последната им година, всичко като че изчезна от съзнанието му. Единствената жена, която си представяше ясно, бе тази, с която бе прекарат последните три месеци.

И той просто не можеше да пренебрегва повече истината за тази жена. Обичаше я толкова страстно, както не бе обичат никога досега, макар че всяка нощ, докато се разхождаше самотен и изтощен в студената спалня, отново и отново се опитваше да убеди себе си, че тази любов трябва да бъде унищожена.

За коя жена тъгуваше в момента? За двете. За двете. Нямаше смисъл да се опитва повече да го отрича.

Но се опитваше да забрави. Толкова много хора питаха непрекъснато кога ще се върне Стефани, че той се отдръпна от тях, отдаде се на работата си и на грижите за децата. Съзнателно се натоварваше толкова през целия ден. Едва му оставаше време да хапне нещо и нямаше възможност да мисли за нищо друго, освен за работата си.

А вкъщи се занимаваше с Пени и Клиф: през почивните дни ходеха на ски на пистата в Евънстън и в Чикаго, не пропускаха нито един нов филм или хокеен мач, играеше с тях на думи във всекидневната или им помагаше за домашните, заедно обсъждаха проекти за ремонт на къщата, който беше отлаган години наред. Но категорично отказваше да разговаря с тях за майка им.

— Ще обсъдим това скоро. Но моментът още не е дошъл. Съжалявам и аз се чувствам ужасно като вас. Трябва просто да ми вярвате.

Какво чакаше всъщност? Сам не знаеше. Но си даваше сметка, че след като дните минаваха един след друг и той не разобличаваше измамата, тя пускаше все по-дълбоки и по-дълбоки корени и се превръщаше в реалност.

Сега му беше ясно, че Сабрина се бе сблъскала точно със същия проблем.

Върху лицата на Пени и Клиф бе изписана една тиха тъга, дори когато ги хвалеха в училище или получаваха високи бележки. Даже споровете между тях бяха забравени. Понякога по навик започваха да се карат, но бързо прекратяваха спора, сякаш се страхуваха, че могат да се изгубят един друг, така както бяха изгубили майка си. Вече не тичаха нетърпеливо всеки ден към пощенската кутия в очакване на писмо от нея, но Гарт знаеше, че й бяха писали най-малко два пъти и не се учуди, когато по време на вечеря в деня, в който бе прочел статията в „Ню Йорк Таймс“, Клиф му каза, че на другия ден смятат да й купят някакви подаръци.

— Ако ги изпратим утре, те ще пристигнат за Коледа в Лондон, нали?

— Възможно е. Ако пакетчетата са малки, можете да ги изпратите с въздушна поща и сигурно ще стигнат за седмица. Дано вече да не са затворили пощите за Коледа.

— Защо не ни каза по-рано колко време ще пътуват? — попита Пени. — Ти знаеш по-добре. Просто не искаш да й купуваме подаръци!

— Може би сте прави — отвърна той, като се опитваше да бъде честен пред изпълнените им с обвинение очи. — Може би смятам, че ще е най-добре да си отпразнуваме сами Коледа тук.

— Това е подло — не се сдържа Пени. — Смятам, че си ужасен.

Но по-късно вечерта, когато се отби в стаята й, за да й пожелае „лека нощ“, той завари и Клиф там и двамата го прегърнаха.

— Не смятаме, че си ужасен — каза дъщеря му. — Ти също се измъчваш като нас. Татко?

— Да, скъпа.

— Клиф твърди, че не трябва да те питаме, но все пак би ли ни казал защо мама не трябва да ни пише? Или да си дойде у дома?

— Тя прави това, което двамата смятаме за най-добро, Пени.

— Но ако и ти смяташ така, защо тогава толкова се измъчваш?

— Защото често не можем да имаме това, което желаем.

— Ако наистина много искаш нещо, можеш да го получиш — намеси се Клиф.

— Вижте, вие двамата… — Гарт усети, че в гърдите му се надига гняв, и спря. „Оставете ме на мира — молеше наум децата си, които не бяха извършили нищо лошо и също като него търсеха отговори на въпросите. — Не мога да говоря за това, трудно понасям дори мисълта за това. Обичам я, обичам я, всеки път, когато си го помисля, и съм готов да се разплача. Но между нас има толкова лъжи и просто не бих могъл да си представя по какъв начин е възможно да стигнем един до друг.“

Не можеше да изрече всичко това. Ето защо започна внимателно:

— Вижте какво, двамата с майка ви имаме проблеми, за които все още не мога да ви кажа. Вие трябва да знаете и това ще стане веднага, щом си изясня някои неща. Сега мога да ви кажа само, че тези неща ни разделят, сякаш са прекъснали моста, който ни свързва. Така че не виждам по какъв начин бихме могли отново да се съберем. Разбирате ли за какво става дума?

— Не — отговориха двамата едновременно.

— Не се учудвам — въздъхна той, прегърна ги и се притисна към тях, сякаш търсеше спасение за страданието си. — Знам, че не се справям особено добре, и ужасно съжалявам. Съжалявам за всички допуснати грешки, за случаите, когато съм ви изглеждал жесток, но, мили мои, просто не знам какво да правя. Вярно е, че усложнявам нещата, като не ви казвам истината, но не бих могъл да го направя, поне засега. Можете ли да ми повярвате? Можете ли да повярвате, че ще ви разкажа всичко, което мога, веднага щом това стане възможно? Моля ви, повярвайте ми, вярвайте в мен. Ужасно се нуждая от вашето доверие и от вашата любов. Обичам ви повече от всичко на този свят…

— Повече от мама? — попита Клиф.

— О, Клиф! — скастри го Пени и сложи ръка на лицето на Гарт, превърнала се за момент в жена, успокояваща един страдащ мъж. Не плачи, татко. Ще почакаме, докато ни кажеш — отново стана малкото момиченце — просто искам мама да се върне у дома.

— Хайде заспивайте вече. Късно е. Обичам ви и двамата — Гарт ги целуна и се изправи.

На следващия ден децата ходиха по магазините и когато той се прибра, те му връчиха две грижливо опаковани пакетчета, като го помолиха веднага да ги изпрати. Не ги попита какво има в пакетчетата и те не му казаха.

В последния ден преди ваканцията в столовата на училището бе представено кукленото шоу на Пени и Гарт излезе по-рано от работа, за да присъства. В предната част на стаята учениците от другите класове бяха насядали направо на пода, а отзад бяха подредени столове, където се настаняваха родителите. Гарт седна до Вивиан. Пени и Барбара Гудман бяха зад кулисите и заедно с госпожа Кейси подготвяха куклите, преди съучениците им да започнат представлението.

Когато представлението свърши, Пени, застанала до баща си, приемаше с радост поздравленията на публиката.

— Майка ми не можа да присъства — обясняваше тя на всички, — нейната сестра — близначка почина в Лондон и тя трябваше да замине там да се погрижи за гроба и за други неща. Много искаше да е тук, но няма как. Тя ми помогна за костюмите. Не съм ги направила сама. Тя ми помогна.

Вивиан донесе на Гарт пунш в хартиена чаша.

— Има ужасен вкус, но поне е някаква течност. Стефани ще се върне ли скоро?

— Не.

Тя погледна мълчаливо към Пени, която отново обясняваше на поредния родител за майка си и сестра й.

— Не е достатъчно — ядосано каза той. — Човек не може да спаси разбития си брак само защото децата му са нещастни.

— Разбит брак? — попита Вивиан. — Не съм забелязала подобно нещо, нито дори признаци.

— Това дори не беше брак. — Погледна разтревоженото й лице. — Съжалявам, Вивиан. Не бих могъл да ти обясня. Благодаря ти за пунша.

Броеше всеки изминал ден и не знаеше какво точно чака.

Заедно с децата купиха коледна елха, по-малка този път — „след като и семейството ни е по-малко“, както бе казала Пени — и я украсиха, като поставиха подаръците под нея. Долорес ги покани във вилата си, където можеха да карат и ски, но Пени и Клиф отказаха да отидат.

— Няма да отида там без мама — заяви момчето. И когато учебните занятия в училище и в университета завършиха и започна коледната ваканция, тримата боядисаха спалните на горния етаж.

— Мама сигурно много ще се изненада — непрекъснато повтаряше Пени. — Всичко така блести. Просто няма как да не се изненада.

Макар че отказваше на поканите на всичките си приятели, Гарт накрая се предаде и прие да отиде на вечеря у Нат и Долорес в чест на годишнината от сватбата им, която бе три дни преди Коледа. Изчака Пени и Клиф да вечерят и когато те се настаниха във всекидневната, единият с книга в ръка, а другият пред телевизора, тръгна сам към дома на семейство Голднър.

Винаги канеха много хора на този ден. Долорес бе твърдо решила да обедини университета и града в една щастлива общност и когато Гарт пристигна, видя как тя организираше в отделни групи местни адвокати, застрахователи, собственици на магазини и лекари.

— Оплакват се, че нямат какво да си кажат един на друг — довери тя, когато му донесе чаша вино. — Но само след час вече оживено обсъждат проблемите във водоснабдяването, училищата или някаква болест. Прекарват чудесно и накрая ми благодарят, че съм ги запознала. А след това всеки, тръгва по своя път и не се срещат до следващата година по същото време и на същото място. Би ли могъл да обясниш всичко това?

— Колко често всеки един от нас би искал да изпадне в непредвидима ситуация? — попита тя с усмивка. — Не повече от веднъж в годината. През останалото време всички предпочитаме да бъдем на познати места с близки хора. И по-малко изненади.

— Но изненадите са нещо прекрасно — възрази тя.

— Само когато не разбиват на пух и прах всичко познато — отвърна й той с толкова тъга, че тя не можа да изрече нито дума.

— Разширих библиотеката си — обяви Нат, който току-що се бе появил. — Ела да я видиш.

Гарт се обърна да се извини на Долорес, но забеляза как двамата с Нат си размениха погледи и разбра, че всичко е нагласено: Нат искаше да поговори насаме с него. Конспиративните опити за намеса на щастливите семейства, помисли си той, иска им се да разрешат проблемите и на приятелите си.

— Ти си в една от онези непредвидими ситуации, нали? — попита приятелят му, докато палеше лампата в библиотеката си на горния етаж. — Но и страниш от всички като някакъв двоен агент. Ще се върне ли тя или не?

— Не, няма да се върне.

— Това го твърдиш ти. А и някои други. Но аз не го вярвам. — Сложи двете кресла близо едно до друго. — Седни. В шкафа имам вино и уиски. През последните няколко месеца бяхте толкова близки. Какво се случи така внезапно, че ви раздели?

— Нат, аз разпитвам ли те за твоя брак?

— Не, ти си по-любезен от мен. А, освен това не си лекар. Но аз съм; затова съм свикнал да се меся в живота на другите.

— Да, но когато става дума за болести, а не…

— И когато става дума за отчаяние.

— Нима аз ти изглеждам отчаян?

— Защо, по дяволите, смяташ, че съм решил да се намеся? Безпокоя се за теб, всички се безпокоим. За бога, Гарт, разкажи ми какво се случи между теб и Стефани!

— Разкрих, че тя не е жената, за която съм я мислел.

— Е, и какво означава това? Ако искаш да кажеш, че след дванайсет години си разкрил за жена си неща, които не си подозирал, не бих се изненадал. Стефани е до голяма степен непредвидима. Бих се изненадал единствено ако си разкрил у нея някакви престъпни наклонности, но доколкото я познавам като приятел и пациент, мога със сигурност да твърдя, че подобни разкрития са изключени. Това ли си разкрил наистина или просто става дума за някакъв факт, за който не си знаел и това те е наранило?

Гарт седеше в креслото и наблюдаваше променящото се отражение на светлината в чашата с червено вино. Беше много уморен и имаше чувството, че думите на Нат долитат до него от много далеч.

След дванайсет години откриваш за съпругата си неща, които не си подозирал.

Нещата бяха доста по-сериозни. Но все пак си заслужаваше да се замисли човек.

— Нат — обърна се той към приятеля си, — би ли ми направил една услуга?

— Казвай.

— Нека да остана тук за малко сам. Без никой да ме безпокои. Ще се върна при вас по-късно.

— Когато си готов за това. — Той отвори шкафа и извади бутилка вино и кутия с бисквити. — Ето всичко, което ти е нужно, за да се задълбочиш в мислите си. Вечерята е в десет и половина.

Гарт почти не чу как той излезе. Това ли наистина си разкрил… Какво всъщност бе разкрил, освен факта, че в продължение на три месеца се е заблуждавал, като е мислил, че живее със собствената си съпруга? Напълни отново чашата си и за пръв път даде свобода на мислите си, които се бе опитвал да контролира толкова дълго. Веднага се изсипаха толкова познатите му образи: картини, спомени, случки — калейдоскоп, който се завъртя пред очите му.

Виждаше жената, която насочваше разговора към неговите проучвания по време на вечерята и която го насърчи да се откаже от предлаганата работа във „Фостър Лаб“ и да остане там, където ще се чувства най-щастлив. Виждаше жената, която се намеси и попречи на госпожа Кейси да наранява Пени, а по-късно намери начин да измъкне Клиф от влиянието на бандата крадци. Виждаше жената, която осигури на Линда работа в „Колекции“, като по този начин й даде възможност да постигне успех. Виждаше жената, която разкри Рита Макмилън, успя да я заведе в кабинета на Лойд Строс, където тя призна всичко и очисти името на Гарт от клеветите, с което бе разчистен пътя за назначаването му за директор на Института по генетика.

Защо го направи? Защото й бе приятно да изпълнява някаква роля? Или защото обичаше хората, на които помагаше? Защото се бе влюбила?

Тя обичаше децата. Беше сигурен вече в това.

Вратата се отвори и когато вдигна очи, видя Маделин Кейн.

— Извинявай — каза тя, — но Долорес се чудеше дали ще се присъединиш към нас за вечерята.

— Не, струва ми се, че няма да мога. Имам… да свърша нещо важно вкъщи. Долорес ще разбере.

— Преди да си тръгнеш, би ли могъл да ми кажеш — не бих искала да любопитствам, но… би ли ми казал кога ще се върне Стефани?

— Не знам — с колебание отвърна той. — Не бих могъл да кажа. Би ли ме извинила пред Долорес?

Намери палтото си и излезе през задния вход. Нощта беше студена и снегът скърцаше под краката му в смълчаните безлюдни улици. Пъхна ръце в джобовете и тръгна през парка покрай езерото, като прокарваше пъртина през снега, която оставаше след него, осветена от ярката луна.

Съпругата му отпреди дванайсет години се привързваше към хората, обичаше ги, безпокоеше се за тях. Но независимо колко близка им бе станала, когато настъпваше криза, тя се отдръпваше, ставаше неуверена. Тя не би могла да притисне госпожа Кейси в ъгъла или да сплаши така Рита Макмилън, че да я накара да си признае всичко. Тя дори успя да успокои Клиф, макар че мислеше, че е замесен в кражбите от магазините.

„И аз знаех всичко това — призна си Гарт, — знаех го, но през цялото време се опитвах да убедя сам себе си, че тя просто се променя, търси начин да ми помогне да заздравим брака си.“

Но Сабрина, лейди Сабрина Лонгуърт, която нямаше семейство, нито отговорности, която бе водила живот, изпълнен с повърхностни приятелства и любовни авантюри, довели дори до брак… тя бе в състояние да доминира, да притиска в ъгъла, да заплашва. Всъщност Стефани бе завиждала на сестра си за способността й да говори открито, да се бори и да побеждава, когато някакво зло трябваше да бъде поправено. Но дали лейди Лонгуърт е готова да си навлече дори неприятности, за да помогне на близките си? Би ли обичала Пени и Клиф? Би ли се влюбила в Гарт Андерсън?

Имаше чувството, че лицето му се вледенява и не може да помръдне пръстите на ръцете си, пъхнати в джобовете. Гарт се обърна и пое бързо към къщи, а накрая дори се затича.

Вкъщи издърпа креслото пред камината и седна в него, загледан в пламъците. Усети как топлината се разнася по тялото му. В миг се почувства невероятно добре.

Питаше се защо ли. И знаеше отговора още в мига, в който си задаваше въпроса. Защото като учен той непрекъснато правеше разкрития, като се въртеше все около основния проблем в загадката. Жената, с която бе живял през последните три месеца, не беше нито собствената му съпруга, нито нейната сестра, а съвършено различна личност, точно такава, каквато се бе определила тя самата в Ню Йорк — жена, способна на любов и привързаност като Стефани, но притежаваща силата и независимостта на Сабрина. Ето защо той не бе разкрил измамата.

В слепотата му е имало нещо повече от обяснението, че съзнателно си е затварял очите, за да избегне тревожните подозрения; имало е нещо повече в опитите му да повярва, че тя иска да обнови брака им или че е в шок след инцидента, или че от мъка се изживява като личността на сестра си. Истината бе, че почти веднага след като е заживяла с тях, Сабрина Лонгуърт е започнала до голяма степен да действа така, както би постъпила и Стефани. Така е при близначките, помисли си Гарт. Те са едновременно в съзнанието си една на друга, в мислите си. За кратко време най-доброто от Сабрина се е сляло с най-доброто от това, което притежава сестра й; в толкова важни неща тя съвсем успешно действаше като Стефани Андерсън, така че никой не би могъл да заподозре, че става дума за друг човек.

И през цялото това време тя се превръщаше в същата жертва на измамата, каквато бе и той — обичаше го, но не можеше да му разкрие истината, докато не повярва, че всичко е свършено. Тя самата бе жертва на обстоятелствата.

Разбира се, съществуваше още една причина, която го накара да повярва, че тази жена е неговата съпруга; той се бе влюбил в нея. Бе го мамила през тези три месеца, но почти във всеки момент през цялото това време тя бе дори нещо повече от всичко, за което бе мечтал — обичаше го и бе станала неразделна част от живота му. И дори сега, след като знаеше всичко, той пак мислеше за нея като за своя съпруга.

Размеси въглените и сложи още дърва в огъня, после си наля чаша кафе. Държеше топлата чаша между пръстите си и наблюдаваше оранжевите пламъци. Вече не го изпълваше гняв, нямаше причина за яд. Бе загубил тази, за която се бе оженил преди години и която бе избягала от дома си, за да търси нещо по-подходящо за себе си, но намери единствено смъртта си. Спомняше си любовта, която преди години изпитваха един към друг, и в същото време със съжаление си мислеше за разочарованията, които бяха изпитали един от друг през годините.

Гарт виждаше и нещо положително в бъркотията, която двете със сестра си бяха създали, като си размениха местата; и това бе едно ново начало. „Може би при всички случаи щяхме да стигнем до него — мислеше си той. — След дванайсет години съвместен живот и двамата се бяхме променили. Може би сме били достигнали повратната точка, след която да започнем нова любов и нов живот. Вместо това пристигна сестра й, остана и създаде точно такъв нов живот, започна една нова любов. Става моя любима. И моя съпруга.“

Той се усмихна на игривите пламъци в огнището. „Ще трябва само да се оженим“ — помисли си Гарт.