Измами

Глава 18

Слънчевите лъчи танцуваха по повърхността на река Потомак, докато самолетът на Сабрина поемаше курс към Чикаго. Началото на ноември. Дърветата във Вирджиния горят с оранжево ръждивите багри на есента. На другия бряг Вашингтон извисяваше своите многобройни паметници от мрамор и гранит.

Сабрина за миг зърна Джорджтаун. Сега Лора и Гордън бяха в кабинета и се канеха да обядват. До полунощ отново ще се върне при тях. Остават им още няколко спокойни часа. Но преди тях беше Гарт.

Искам да ти кажа нещо. Хайде да седнем някъде.

Не, не у дома. Предпочитам ресторант.

През последните няколко седмици аз не бях това, за което се представях…

Искам да говоря с тебе. В някой ресторант, а? Виждаш ли, по време на екскурзията в Китай ние със Стефани решихме, просто на шега…

Не, не беше грешка. Имах намерение да кажа. Тъкмо затова искам да говоря с тебе. Докато бяхме в Китай, със Стефани решихме да си разменим местата. Само за една седмица.

Долу, на земята, се мярна силуетът на стоманения комбинат на Индиана и малко след него тя видя очертанията на езерото Мичиган.

Трябва да говорим. Предпочитам да седнем в някой ресторант. Тя се сля с потока от пътници и когато приближи залата за посрещачи, спря и огледа тълпата.

— Мамо! Ето ни! Не ни ли виждаш?

— Маменце! — Пени тичаше към нея с протегнати ръце. Сабрина се наведе и тя се хвърли на врата й. — Толкова се радваме, че най-после се върна. Знаеш ли колко е лошо, като те няма?

Клиф се пресегна през сестра си и залепи звучна целувка на бузата й. Объркана, тя ги гледаше, сякаш не вярваше на очите си.

— Защо не сте на училище?

— Защото татко каза, че можем да не ходим и да те посрещнем — заобясняваха и двамата в един глас.

— Не се ли радваш? — учуден попита Клиф.

Сабрина кимна. Ръката на Пени обгръщаше кръста й, а на бузата й още гореше целувката на Клиф. Не така смятах да стане, Боже мой. Друга сцена репетирам от няколко дни! Досега не й беше хрумвало, че Гарт ще ги доведе на аерогарата. „Ясно колко разбирам от семейни отношения!“ — помисли с горчивина тя.

— Нямам думи от радост и изненада! — Тя погали момчето по главата.

— Направете малко място и за мене — подкани ги баща им. Той я прегърна силно и тихо прошепна:

— Здравей. Най-после си у дома.

Сабрина се вгледа в лицето му, в тъмния блясък на очите му и склони глава на гърдите му. Чуваше сърцето му, сякаш биеше в самата нея, усети как той леко докосна с устни косата й и в този момент разбра с абсолютна сигурност, че никога, никога, няма да намери сили и да му разкаже как го е мамила.

Тогава, остани. Живей с него, със семейството му. С моето семейство. Остани. Тук си у дома.

На какво основание? Нейният дом, нейният живот бяха далеч оттук. И въпреки че виждаше ясно и без илюзии своя лондонски кръг след погребението на Стефани, с неговите дребни клюки, интриги и вражди, това беше светът, който тя познаваше и където се движеше. А „Амбасадор“ и домът на „Кадоган“, които бе създала съвсем сама? Те бяха нейният дом.

Но имаше и още една причина, заради която не биваше да остава тук, мислеше тя, притихнала в прегръдката на Гарт. Как щяха да градят живота си върху една чудовищна измама? Той беше честен и откровен с нея във всичко. Излизаше, че тя използва доверието му, за да го мами, за да се преструва на майката на неговите деца! Как щеше да живее с него, без да й се налага да измисля нови и нови лъжи?

Трябваше още днес да измисли някакъв претекст, да му го съобщи и веднага да напусне.

— Трябва да ти кажа нещо, но не пред децата.

— И аз имам да ти казвам толкова много неща. Искаш ли да ги опаковаме и да ги изпратим нанякъде?

— Гарт, аз говоря сериозно.

— И аз. — Той я прегърна и двамата тръгнаха към изхода. — Имаме нужда да останем двамата сами поне за малко. Мислех този уикенд да тръгнем към Уисконсин. Само двамата. Ще повървим пеша.

Сабрина поклати глава.

— Не бързай — продължи той. — Имаме цяла седмица да решим.

Клиф и Пени минаха покрай тях и хукнаха към паркинга. Още докато сядаха в колата, Пени я попита нещо за Лондон, но Клиф й направи знак да мълчи. Сабрина се обърна.

— Всичко е наред, деца. Можете да питате каквото си искате за Лондон.

— Татко ни разказа за погребението — започна плахо момиченцето. — Стори ни се много тържествено. Толкова много благородни хора.

— Благородници, Пени. За да станеш благороден, се искат много повече неща от една титла.

Гарт тихо се засмя. Двамата подеха разговор за свещеника и за гостите на траурния обяд, за сърдечния пристъп на Гордън, за Александра, индианците гуарани и американския посланик.

— Защо си толкова мълчалива? — попита той, докато вадеше куфара й от багажника.

— Гледам голите клони. Колко пуста е градината без листата.

Докато Гарт приготвяше кафе в кухнята, Клиф напълни шепата си с дребни бисквити и хукна към вратата.

— Пет и половина, нали, мамо? Няма да съм тук.

— Да. Може ли една бърза прегръдка?

— Ужасно е, когато не си вкъщи. Къщата е някак си празна.

Пени също се увеси на врата й и погледна виновно баща си.

— Извинявай, татко, не исках да кажа, че…

— Няма нищо, обич моя. Аз също намирам, че без мама къщата е празна. И ти ли отиваш някъде?

— Обещах на Барбара да отида у тях, щом се върна от аерогарата.

— Добре, но и ти се прибери до пет и половина. Двамата неочаквано останаха сами.

— Гарт, аз ще замина — започна припряно Сабрина, сякаш се боеше, че смелостта ще я напусне всеки момент. — Исках да ти кажа още на аерогарата и даже да не идвам дотук, но пред децата не можах. Връщам се в Лондон. Искам да поживея малко сама, да разбера какво искам. Не мога да остана тук.

— Почакай. — Той протегна ръка, сякаш искаше да спре думите й. — Ще отида да видя какво става с кафето. Не е ли по-добре да седнеш?

Разтреперана, Сабрина придърпа един стол и се свлече на него.

— Не мисля, че идеята ти е много добра — внимателно подхвана Гарт, докато внасяше каната с кафе. Тя не откъсваше поглед от прозореца. Навън вятърът свиреше в голите клони и гонеше последните самотни листа. Той хвана ръцете й. — Не можеш да избягаш от себе си, нито да живееш живота на Сабрина. Бягството не решава нищо. Аз и децата винаги ще бъдем тук и ще чакаме като недовършен роман. Ще имаш два полуживота, вместо един цялостен. — На външната врата се позвъни. — По дяволите, човек не може да остане сам за десет минути! Ще отида да видя кой е. Чакай ме, веднага ще се върна. Нали няма да избягаш?

— Няма — отвърна полугласно тя. Беше прав. Полуживот. Недовършен роман. Но той знаеше само половината на този роман, а тя нямаше сили да му разкаже другата половина. Трябваше просто да стане и да напусне без обяснения. Колкото и силна да бъде болката, която нейното бягство ще му причини, би била нищо в сравнение с тази, която ще му причини истината.

Отвън долетя гласът на Долорес. „Моля те, не я пускай вкъщи!“ — мислено му се примоли Сабрина. На бюфета бяха оставени куп писма, адресирани до Стефани. Съболезнования от Вивиан, от Линда и Мартин, бележка от Хуанита. Следваха още три телеграми от хора, които изобщо не познаваше. Един розов плик без обратен адрес лежеше най-отдолу.

„Защо всички истории за студентките, които се чукат с преподавателите за една тройка, оставят встрани най-големия ебач Гарт Андерсен? И най-редовният! Това е нашият прочут професор Гарт!“

Сабрина прочете няколко пъти бележката, но още не вярваше на очите си. Обзе я неудържим гняв. Как смееха! Да подхвърлят в дома му тази мръсотия! Някой очевидно се опитваше да му подлее вода. Не, по-лошо. Опитваше се да унищожи кариерата му.

Всички останали мисли просто се изпариха от съзнанието й. Единственото, което виждаше, бе анонимната бележчица. Мисълта, че други като нея обикалят университета, я извади от отчаянието и депресията, в които бе изпаднала след смъртта на Стефани. Трябваше да действат веднага, да се борят. Иначе Гарт щеше да загуби много, ако не всичко.

„Почакай, почакай! Нали каза на Гарт, че напускаш още днес? — обади се някакъв глас. — Анонимката променя всичко — отговори си тя. — Не мога да тръгна точно сега. Трябва да свърша още нещо важно. Дължа го на Стефани.“

— Казах на Долорес, че ще й се обадиш утре — съобщи Гарт.

— А сега да седнем и… Боже мой, Стефани! Какво има?

Тя му подаде мълчаливо бележката.

— Не подозирах, че и мен ще замесят в тази история — процеди с изопнато лице. Някаква мисъл внезапно го осени и той я погледна с блеснали очи. — Сега разбирам. Ти си получила подобно писмо още преди да тръгнеш за Китай, нали? Помниш ли, че тъкмо за това намекваше, когато се скарахме горе в спалнята? Защо не ми я показа още тогава? За мен беше болезнено, не знаех какво искаш да кажеш и…

— Не искам да говорим за миналото — прекъсна го нетърпеливо Сабрина. Умът й трескаво работеше. — Трябва да обмислим какво да предприемем сега, преди тази мръсотия да е стигнала по-нагоре. Ако такива писма са вече изпратени до борда на директорите, до попечителите, и ако те й повярват… Впрочем дори и да не повярват, но ако се уплашат от скандал, това ще те компрометира. Сигурно ще се отрази и на назначението ти за директор на Института по генетика.

— Така е, но почакай. — Събитията летяха с такава бързина, че той не успяваше да ги осъзнае. Само преди пет минути бе оставил в тази стая едно потиснато същество, което искаше да избяга и да се скрие някъде. Сега виждаше пред себе си изпълнена с решимост жена. Седнала върху облегалката на дивана като воин, готов да го защити от клеветата, каквото и да й струва, тя със завидна аналитичност прогнозираше следващите стъпки на неприятеля и планираше своите. Гарт беше трогнат от светлия гняв в очите й, твърдата линия на брадичката и високо вдигнатата й глава. — Значи не вярваш на това писмо?

— Да му вярвам! Гарт, ти сериозно ли ме питаш? Никой от хората, които те познават, няма да повярва на тази мръсотия. Някой иска да те унищожи. Трябва да го открием.

Той продължаваше да я наблюдава замислено. През септември бе повярвала на същото писмо. Сега го отхвърляше като клевета.

— Днес, изглежда, нищо не разбирам — смело поде той. — Стори ми се да казваш, че искаш да заминеш, да се върнеш в Лондон.

— Гарт, знаеш много добре, не си играй с мен.

— Ако и аз те помоля за същото?

— Аз не играя игри! Какво ти става? Нима не виждаш колко много неща променя тази анонимка? Ако и други хора я получат и научат, че аз съм се преместила в Лондон, ще си помислят, че това, което пише в нея, е вярно. Никой няма да повярва, че съм напуснала по други причини.

„Значи тя осъзнава и това — мислеше Гарт. — Значи вижда и разбира всичко.“ Той пристъпи към нея и обгърна с длани лицето й.

— Още щом я прочетох, се сетих за това. Благодаря ти.

— Защо веднага не ми каза?

— Какво да ти кажа?

— Че ме молиш да остана, защото ако напусна, ще ти причиня ужасно зло.

— Ако напуснеш, обич моя, катастрофата ще бъде много по-страшна от един факултетен скандал. Тя ще разруши този дом, това семейство, три сърца и три души ще…

— Недей, моля те, недей.

Той целуна сълзите по страните й и отстъпи. Усещаше колко е напрегната и реши да й даде време. Да, вече имаха достатъчно време.

— Каквото и да си имала предвид, когато каза, че ще напуснеш, ти оставаш, нали? И аз не трябва да се чудя всяка сутрин, дали ще те намеря у дома, като се върна?

— Ще ти помогна да се измъкнеш от тази история.

— Не за това питам.

— Гарт, толкова много неща се случиха! Опитвам се да направя всички щастливи.

— Ти не можеш да вземаш сама подобни решения, защото те променят живота на четирима ни, не само твоя.

Тя наведе глава. Той понечи да продължи, но внезапно спря, после взе ръката й и я обърна към себе си.

— Защо не носиш пръстена си?

— Оставих го в Лондон — промълви Сабрина, отново разкъсвана между полуистината и пълната измама.

— По дяволите! Как си позволяваш сама да решаваш толкова важни неща? Решаваш, че вече не искаш да имаш семейство, и сваляш пръстена си, сякаш с това официално скъсваш с мъжа и децата си. После ти остава само да ме известиш, да си вземеш куфара и да изчезнеш. Така ли?

Сабрина усети облекчение. Една лъжа повече или по-малко… Какво значение има вече?

— Мислех, че е…

— Символ. Да, вярно е и аз, не щеш ли, съм от онези, които вярват в символите. Къде е пръстенът ти в момента?

— Предполагам, че е в къщата на „Кадоган“.

— В такъв случай госпожа Търкъл може да го изпрати.

— Ако успее да го намери…

— Ако не успее, ще купим друг. И виж какво, Стефани. Слушаш ли ме? Моля те, остави ме да ти помогна, както ти искаш да помогнеш на мен. По дяволите, ние сме част един от друг и двамата заедно ще преодоляваме всичко. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. — Тя вдигна писмото от масата. — Какво означава „историите за студентки“ и така нататък?

— Ще ти покажа. — Той излезе от стаята и след малко се върна с вестник в ръка. — Това е университетският вестник „Стандарт“ от миналата сряда. Нашите студенти по журналистика са надминали себе си.

„Секс срещу тройки“ — крещеше заглавието на първата страница. Под него бе изписано в подзаглавие „Или обратното“.

„Стандарт не можа да установи коя от страните първа прави офертата — зачете на глас Сабрина, — но трима професори и букет от красиви честни студентки са били привикани при заместник-ректора Лойд Строс във връзка с обвиненията, че са си разменяли съмнителни услуги, които се заплащали с оценки на изпитите — единственото нещо, което струва повече от парите в близката околност. Аферата, изглежда, води началото си от втория семестър на миналата година. Противна история, която неминуемо ще се отрази на възможностите за дипломиране на момичетата, да не говорим за академичното бъдеще на замесените преподаватели.“

— Написано е в стила на жълтата преса — измърмори Гарт. — Някой трябва да обясни на тези деца, че журналистиката е сериозен бизнес. Играят си с живота на хората.

— Кои са тези хора?

— Мелвин Блейк, някой си Милбърн и Марти Талвия.

— Марти? Искаш да кажеш, че онези слухове… Не вярвам. О, горката Линда!

— А сега и Гарт Андерсен.

— Но това е пълен абсурд. Ти и Марти не бихте…

— А Блейк и Милбърн?

— Тях не ги познавам. Предполагам, че ако някои от слуховете са верни поне отчасти…

— Проблемът, обич моя, е в това, че ако допуснеш вероятността за един, допускаш за всички останали.

— Гарт, аз зная, че ти не си способен на това, а Марти… Марти би ли го направил?

— Мисля, че двамата с Линда преживяха един доста тежък период преди няколко месеца, но той нищо не е споделял с мен.

— Когато беше в Калифорния, една вечер те попитах…

— Той е имал и други жени, освен Линда. Обикновено говори за тях много след това, сякаш се срамува, подобно на дете, което тайно яде шоколадови бонбони. Мислех обаче, че никога не би го направил със студентка.

— Какво е отговорил на Лойд Строс?

— И тримата са отрекли категорично. Това е всичко, което зная. Допускам, че Лойд ще предприеме самостоятелна проверка. Не съм го виждал напоследък, но утре ще трябва да говоря с него. Искаш ли още кафе?

— Не. Трябва да измисля нещо за вечеря.

„Колко леко и естествено се върнах при него! — помисли тя и го погледна. — Колко естествено беше да го обичам.“

— И аз те обичам — отвърна й на глас той. — Колкото до вечерята, ще трябва да отидем на ресторант. Килерът е съвсем празен. Не искахме да излезе, че можем да се оправяме без тебе. Има обаче бутилка вино.

— Мисля, че трябва да предприемем едно-две излизания сред обществото — размишляваше тя, докато го наблюдаваше как налива виното в чашите. — Трябва по-често да ни виждат заедно. „Гарт и… Стефани Андерсън, пред обществото. Те просто няма какво да крият.“

— Кого се опитваш да убедиш?

— Не зная. Този, който се интересува как върви бракът ни и какво правиш ти през свободното си време.

— Ако мислиш, че ще помогне — усмихна се той. — По-добре обаче да намерим автора.

— Това също ще направим. Ще съставим списък на студентите, които си скъсал през последната година, или просто си им поставил по-слаби оценки, отколкото са очаквали. Всички, на които си викал — също. Защо се смееш?

— Списъкът ще стане много дълъг.

— Колко дълъг? Ти ми диктувай имената, а аз ще записвам.

Когато децата се върнаха половин час по-късно, завариха баща си да седи на масата усмихнат и с чаша вино в ръка. Майка им нещо пишеше и го гледаше с блеснали, усмихнати очи.

— Добре — прошепна Клиф на сестра си и тя кимна разбиращо. Ясно беше, че няма да се развеждат.

Сабрина отвори куфара и установи, че госпожа Търкъл беше сложила поне една трета от гардероба на лейди Лонгуърт. Гардеробът събра в едно Стефани и Сабрина. „Не зная колко дълго ще мога да ги различавам самата аз“ — каза си тя, отдели лондонските дрехи настрани и се пъхна под завивките.

В рамката на вратата се мярна силуетът на Гарт, който отиваше към банята. Сабрина се сети, че това бе първата им нощ след Ню Йорк. Първата нормална, обикновена съпружеска нощ.

— Сладка моя обич — прошепна й той и я притегли към себе си. — Това легло става все по-голямо и празно с всяка нощ, когато ти не си в него.

— И моето в Лондон — тихо се засмя тя, докато устните и търсеха неговите. — Ако бяхме почакали достатъчно дълго, двете легла сигурно щяха да се срещнат някъде в средата на Атлантика.

— Достатъчно чакахме. Даже прекалено дълго.

Устните им се докосваха, те се целуваха, смееха се, шепнеха или произнасяха неясни звуци и когато двамата се сляха, то беше с онази жар, която вече познаваха. Радост и възторг и удоволствие от това, че даваш и получаваш любов от този, на когото принадлежиш.

Сабрина лежеше щастливо отпусната в прегръдките му и гледаше лицето му.

— Знаеш ли — каза с престорена жал той, — не искам да призная, но…

— Си гладен — засмя се тя. — Хайде да слезем долу. Все ще намерим нещо. Не за пръв път правим от нищо нещо.

Гарт сложи писмото на бюрото на Лойд Строс.

— Можеш да го прикрепиш към досието ми. Гарт Андерсън, доктор на науките, директор на Института по генетика и развратник.

Строс извади същия плик от чекмеджето си.

— Вчера пристигна.

— Други има ли? — Гарт извади писмото от плика. Беше същото. Кой от всичките трийсет хиляди студенти искаше да разбие кариерата му? Разбира се, ако беше някой от студентите му.

— Не ми е известно. Ректорът не е получавал обаче. Сигурен съм.

— А защо тъкмо на тебе е оказана такава чест?

— Може би статията в „Стандарт“? — сви рамене Строс. — Или това, че действам с твърда ръка спрямо Талвия и Блейк? Някой иска и ти да бъдеш привикан за обяснение. И ето че ти пристигаш.

— Не съм бил привиквай.

— Какво значение има?

— Лойд, сериозно ли говориш?

— Аз приемам сериозно всички обвинения.

— Нещо е станало, нали? — погледна го изпитателно Гарт.

— Блейк и Талвия си подадоха оставките днес сутринта. Гарт тихо изруга и започна да крачи из кабинета.

— Предложили сте им да напуснат, за да се види, че университетът взема мерки за прочистване от ненадеждни типове?

— Те си признаха, Гарт. При мен от няколко дни идват разплакани момичета, гузни преподаватели, разярени родители. Такава драма само Шекспир би могъл да съчини. Работата тръгна от един баща, който се обади на ректора. Любимата му дъщеричка признала, че си изкарва оценките, като спи с професорите. Оказа се, че същият човек е един от главните спонсори на новия футболен стадион. Имам нареждане от ректора да сложа край на тази история, преди да е излязла извън стените на университета. Тя, разбира се, излезе. Чел си „Стандарт“, предполагам?

Гарт го слушаше със скръстени ръце, облегнат на перваза на прозореца.

— Горкият Марти! Не допусках, че е способен на такава глупост. С Блейк не се познавам добре, а имаше, и още един.

— Милбърн. Той ще ми връчи оставката си утре сутринта. След него е твоят ред.

— Лойд, за Бога! Едно анонимно писмо, без никакви доказателства. Ти ме познаваш добре и знаеш, че това са пълни глупости.

— Тъй. Аз те познавам добре, зная и че това са пълни глупости. А „Хералд Трибюн“ знае ли? А „Нюзуик“ знае ли? Това е чудесна новина, приятелю. Ние гледаме на медиите от всякакъв вид доста отвисоко. Ние, видите ли, сме учени, изследователи, ние сме над тази паплач с нейните мръсни, дребни клюки. А тълпата би била ужасно доволна да узнае, че и ние сме същите шибани говеда като всички тях. Тук на сцената излиза средностатистическият журналист и започва да изпълнява дълга си към обществото, сиреч — да го информира. Та така, въпреки че обикновено изгарям анонимните писма, сега не мога да си го позволя. Откъде да зная кой друг е получил копие от това, което получихме двамата? Откъде да зная кой дава интервюта на вестниците или просто се обажда в редакциите им от време на време? Ти си мой приятел и колега. Аз ти вярвам. Но моята първа отговорност и грижа е университетът.

— Което означава разследване?

— Точно така. То вече започна. Тази сутрин наех една детективска фирма. — Строс скочи от стола и започна нервно да кръстосва кабинета. — Откъде мога да бъда сигурен, че това не е само върхът на айсберга? Те ще открият кой е написал писмото, ще разговарят с хората, за да изяснят с какво име се ползваш, какъв характер си…

— С какво име се ползвам и какъв ми е характерът? — Андерсън грабна куфарчето си и тръгна към вратата, но на прага се обърна. — Слушай, кучи сине! Моята репутация не се нуждае от доказване нито пред тебе, нито пред целия свят. Ти ме познаваш достатъчно добре, за да се справиш сам с цялата мръсотия, без да се обръщаш към професионални детективи. Ако не можеш обаче, не бива да оповестяваш моята кандидатура за директор на Института по генетика следващата седмица. — Отвори вратата. Строс го гледаше, без да отговори. — Нали следващата седмица трябва да я представиш на съвет?

— Съветът е отложен, Гарт. Трябва да си покрия задника, не разбираш ли? Тук не става дума само за парите, които ще загубим за футболното игрище. Става дума за целия университет. Трябва да сме чисти като девици, ако искаме да кандидатстваме за правителствени субсидии или когато обявяваме, че търсим спонсори за университетски театър, трябва да покажа, че съм готов да си съдера задника заради репутацията и добруването на това учебно заведение, иначе кой родител ще си изпрати детето да учи при нас? Това ми е работата. В случая това значи да намеря детектив, който да проучи дали Гарт Андерсън не се чука между два семинара. И аз ще го направя. А тъй като твоята работа е да изследваш тайните на природата и да ги преподаваш, и да станеш директор на Института по генетика, ти си длъжен да отговаряш чинно на всички шибани въпроси, които им хрумне да ти зададат! Нали нямаш нищо за криене?

— Не ти ли е хрумвало, че самият разпит вече е удар по моето име?

— Хрумвало ми е. И аз го обмислих. Гарт, за Бога, ти беше героят на „Нюзуик“. Това е твоята репутация. По-добре ли е да се появиш за втори път в същото списание, но в статия, пълна с внушения, подозрения и манипулации?

— Щом искаш да си играеш на криеница с твоя детектив, аз не мога да ти попреча. — Гарт отново се почувства напълно безсилен. — Но първо можеше да ни попиташ. Жена ми, която ми има пълно доверие, ще ми помогне да открия автора.

— Гарт, не предприемай нищо. Ние ще свършим всичко експедитивно и дискретно.

— Звучи като девиза на твоята детективска фирма.

— Мисля, че май точно така беше — изгледа го глупаво Строс. — Изчакай да видим до какво ще се доберат те. Ние сме на твоя страна, Гарт. Искаме да изчистим името ти.

— Няма от какво да ме чистите. Още не съм обвинен в нищо. Но тъкмо тук е разликата между двама ни. Ние със Стефани търсим един подъл лъжец, който пише мръсни анонимки. Това, което търсиш ти, са свидетелства за моята добродетел. Ако открием доказателства, че съм морално подходящ, веднага ще те уведомим.

— О, стига, Гарт — отвърна уморено Лойд. — Знаеш, че имам пълна вяра в тебе.

— Това е добре. И жена ми ми вярва. И децата ми. Сега отивам да си купя лупа и се надявам скоро да се видим пак.

Маделин Кейн беше успяла да създаде безредие във всеки ъгъл на „Колекции“ през двете седмици, в които Сабрина отсъстваше.

— И аз не зная как става това, Стефани — каза в сряда тя. — Един ден се задържах тук през целия ден и до вечерта нито едно нещо не беше на мястото си. Може би, за да ти покажа колко си ми нужна.

— Аз щях да повярвам, ако просто ми го беше казала — отвърна сухо Сабрина. — Хайде да започваме. Предлагам да преместим паравана и да започнем от входа към дъното.

Двете работеха мълчаливо.

— Кафе? — попита задъхана Маделин, когато стигнаха до дъното на магазина и седнаха от двете страни на бюрото й. — Сигурно ти е било тежко в Лондон. Мога ли да направя нещо?

— Вече го направи. Физическата работа е най-доброто бягство от действителността.

— Ако пак имаш нужда от нея, само ми кажи. А какво смяташ да правиш с магазина на сестра си.

— Нищо. Ще продължи да работи за сега. Помощникът й се справя много добре. Има още един дилър на антики, който търси съдружие. Казала съм им да отворят магазина, да продават и съм им оставила лимит, в рамките, на който, могат да харчат на аукциони.

— Но без ръководство…

— И двамата са големи професионалисти. Освен това адвокатът ми следи счетоводството и разходите. Оставих му пълномощно. — Сабрина стана. — Да започваме. Има още доста работа.

— А къщата на сестра ти? Адвокатът ти ще я продаде ли?

— Не. Икономката ще я поддържа. В момента там живее и една нейна приятелка.

— А-ха. И сега всичко е твое, така ли? И къщата, и магазина?

— Да.

— Разбирам. Заедно със скъпата мебелировка, аксесоарите, всичко?

— Да.

— Не искам да любопитствам, но…

— Разбира се, че любопитстваш, Маделин. Искаш да знаеш как вървят работите ми в Лондон. Защо?

— Без причина. Просто… О, честно казано, всичко това ми се струва много аристократично, а ти самата, Стефани, наистина приличаш на дама. Искам да кажа, че сякаш си част от тези лондонски кръгове. А аз си въобразявах, че си моя служителка.

— Не работя ли добре? — погледна я въпросително Сабрина.

— Знаеш, че не това имам предвид. Ще се връщаш ли в Лондон?

— Разбира се. — Тя внимателно подбираше думите си. — Трябва да се видя с адвоката си, с Никълъс, който в момента управлява „Амбасадор“, с икономката.

— Виждаш ли, аз ставам все по-зависима от тебе — въздъхна Маделин. — Не искам да те загубя. Всъщност през време на отсъствието ти сключих сделки за продажба на пет доста големи имота. Вероятно ще ми трябва помощник. Ако ти заминеш…

— Засега заминавам да обядвам. Пет продажби? Ти си страхотна, Маделин. Ще ми разкажеш ли за тях следобед? Ако искаш да затворим магазина и да излезем?

— Аз си донесох сандвич и ще остана тук. Ще се бавиш ли?

— Не зная. Трябва да утеша една приятелка, чиито съпруг си подаде оставката от университета преди ден-два.

— Талвия, или Блейк?

— В този град, изглежда, нищо не остава скрито. — Сабрина взе палтото си от закачалката.

— Чета „Стандарт“. Какво великолепно палто! От истинска кожа ли е?

— Съвсем истинска. На сестра ми е. Трябва да бягам. Имаше среща с Долорес и Линда в кафе „Провансал“. Откри ги в дъното на салона. Линда беше с тъмни очила.

— Цялата съм подута от плач — обясни тя.

— Видът ти не ме притеснява, Линда, но не мога да говоря на тъми очила.

Тя свали очилата и Сабрина изпита жалост не толкова към нейното нещастие, а към примирението със срама и унижението в погледа й.

— Стегни се! — Хвана ръката й. — Ти нямаш никаква вина. Дори не си и подозирала.

— И аз й казах същото — вметна Долорес.

— Той нямаше да го направи, ако бях по-мила с него. Винаги му натяквах, че… — тя сведе поглед и в продължение на няколко секунди устните й се движеха беззвучно — … че не ме задоволява. Той твърдеше, че причината не е у него. И сигурно е бил прав. Марти е винаги и във всичко прав. Но аз продължавах да се държа така, сякаш той не е истински мъж. Предполагам, че сама съм го подтикнала да търси утеха в младите момичета около него. Те са му казвали онова, което е искал да чуе.

— Това е абсурдно — безпристрастно отбеляза Сабрина. — Как можеш да обвиняваш себе си за това, че Марти се увлякъл по две момичета, които легнали с него и след това го изнудили да им пише тройки.

— Кой казва, че са само две?

— Гарт.

— Наистина ли? Марти не ми каза. Всъщност какво значение има колко са? Дори да беше само една, нейната поява означава, че аз съм загубила играта. Винаги съм знаела, че не съм за Марти. Нямам висше образование. Не съм чела и половината от книгите, които той е чел. Винаги съм очаквала, че ще си намери някоя по-интелигентна от мене. Разбирате ли, не мога да разговарям с него за тези неща. Колко пъти съм решавала да заговоря и в последния момент отлагах. Сега вече е късно. Той си е намерил друга, от университета.

— Не си внушавай безсмислици. Продължавай да харесваш мъжа си, но не поемай и неговите отговорности върху себе си. Толкова ли си силна, че да носиш отговорност и за всичко, което той прави?

Долорес поръча десерт.

— Защо не започнеш работа, Линда? — попита тя. — Първо, ще имате нужда от пари, поне докато Марти си намери работа. Второ, това ще те разсее. Ела с мен на следващата сбирка на клуба. Там жените се занимават с аранжиране на цветя. Те знаят кога мъжете им си търсят секретарки.

— Не искам да работя като…

— Нямаш избор, Линда. Там ще чуеш къде има вакантни места и ще кандидатстваш. Аз ще ти помогна да си напишеш биографията. Ще изброим всички секретарски длъжности, които си заемала в миналото. Ако желаеш, ще идвам с тебе на интервютата.

— Долорес, престани да се разпореждаш с живота ми!

От съседните маси се заобръщаха.

— Извинявай — изчерви се Долорес. — Стори ми се, че имаш нужда от приятел.

— Имам, вярно е! Не съм неблагодарна, но…

— Ще поръчам по още едно кафе — предложи Сабрина. — Линда, „Колекции“ има нужда от помощник за продажбите на недвижими имоти. Защо не опиташ?

— Нямам представа как се прави.

— Организираме продажбата на самото жилище и на мебелировката — от картините до вилиците и лъжиците. Ще се научиш как да ги оценяваш, как да правиш каталози, как да рекламираш продажбата и след това да я осъществиш. Трябва да си там през цялото време. Има клиенти, които се чудят как да измъкнат я някоя сребърна вилица, я кутийка за емфие.

— О, това е много интересно! — отвърна с блеснали очи Линда. — Ако ми предлагаш само защото в момента имам проблеми…

— Предлагам ти, защото преди пет минути Маделин ми каза, че за недвижимите имоти ще ни трябва човек. Сключила е договори за пет големи продажби.

— Сигурно търси някой с висше образование.

— Линда питам те само дали искаш да опиташ. Не те питам какво ти е образованието.

— Да, разбира се. Страхотно! О, Стефани, как ще ти се отблагодаря?

— Като станеш по-добра от мен в продажбите. Ако един ден аз напусна, ти ще поемеш цялата работа.

— Наистина ли смяташ да напуснеш? Да не би с Гарт да се местите?

— Нямах предвид това. Исках да кажа, ако един ден си намеря друга работа. Както и да е, това няма да стане скоро. А сега трябва да бягам, защото ще загубя и тази.

— Да дойда ли с тебе?

— Още не. Ще говоря с Маделин и ще ти се обадя. Долорес, десет долара стигат ли за обяд?

— Днес аз черпя. Нали аз дадох идеята?

— Благодаря. — Сабрина я целуна леко по бузата. — Следващият път е мой ред.

На вратата се обърна и ги погледа. Долорес говореше нещо, а Линда гледаше замечтано една картина на стената. Тя си спомни за Александра и Габриела. „Дали някой ще помогне на мен, когато кажа истината и напусна завинаги този град? Сигурно точно тогава всички ще имат много работа. О, не, има един човек, който никога няма да ме предаде — каза си, докато, леко усмихната, отваряше вратата на «Колекции». — Госпожа Търкъл ще бъде винаги до мен.“

В петък следобед излезе рано от магазина. Трябваше да занесе на Линда няколко книги по историята на мебелите и каталози с антики.

— Не е нужно да ги наизустяваш — обясни тя. — Трябва да знаеш как да намериш в каталога даден предмет, как да го датираш. Нужно е да познаваш историята на архитектурата и стиловете в интериора. Освен това трябва да имаш представа и за модата в колекционирането на антики. В момента на мода са изделията от лак и политическите плакати. Имам чувството, че следващата ще бъдат куклите. Както и да е, прочети ги и в понеделник ще поговорим.

Докато изкачваше стъпалата към външната врата, си мислеше как ще прекара цял час сама в къщата. Децата бяха на училище, а Гарт — на работа. Но вратата се оказа отключена. Кой ли се бе върнал по-рано?

— Клиф? Пени? — извика тя и изтича на втория етаж. Клиф седеше на леглото си и отчаяно тъпчеше някакви калкулатори и уокмени в найлонова торба. Сабрина се загледа. Имаше и копчета за ръкавели, комплекти за писане, портмонета и бележници.

— Приличаш на пират, заловен при скритото си съкровище — усмихна се тя от вратата.

— Мислех, че се връщаш в четири — отвърна й троснато.

— А аз мислех, че ти се връщаш в пет.

— И какво от това? Днес си дойдох по-рано.

— И аз. Смятал си, че ще успееш да скриеш всичко това, преди да си дойда?

Той я погледна така уплашено и засрамено, че на Сабрина й се прииска да го прегърне. Явно нещо не беше наред. Тя издърпа стола от бюрото му и седна.

— Мисля, че е най-добре да започнеш от самото начало.

— Вече казах на татко. Когато ти беше в Китай. Той не ти ли каза?

„Никой нищо не ми е казвал. Стефани споменаваше, че има проблеми с Клиф“ — спомни си тя.

— Изглежда, е решил, че това ще бъде ваша тайна. Надявам се оценяваш постъпката на баща си, но това, което виждам, ме кара да се съмнявам.

Клиф съсредоточено изучаваше върховете на обувките си.

— Тогава сигурно си му обещал, че повече няма да се занимаваш с това, което си правил дотогава. Предполагам, че си обещал, нали? Какво се случи след това? Клиф, все някога ще трябва да ми разкажеш всичко. Защо не го направиш сега? Преди Пени да си е дошла.

— Наистина бях спрял. — Очите му се напълниха със сълзи. Казах им, че баща ми е разбрал и вече не мога да им крия плячката вкъщи. Но миналата седмица, докато ти беше в Англия, те донесоха цялата тази камара и ми казаха, че трябва да я донеса у дома и да я скрия. Не знаех какво да им кажа.

— Клиф, кои са „те“?

— Те са в осми клас, тези момчета. Те, така да се каже, управляват цялото училище. Нали разбираш? Избират кой ще влезе в разни отбори, те винаги стават капитани на отборите и… крадат. Казват направо: „Днес ще мина през «Радио Шак» да забърша няколко калкулатора.“ После продават плячката в Чикаго, когато ходят там да се друсат. Трябваше им място, където да укриват нещата, преди да ги продадат, и един ден ме попитаха дали мога да им помогна. Помислих си, че ме харесват, че… искам да кажа, зарадвах се…

— Поласкан си бил, че са избрали точно тебе?

— Как разбра?

— Когато бях в гимназията, повечето от момичетата бяха от много богати семейства.

— Предложиха ми да си взимам по нещо веднъж в месеца или да ми плащат по петнайсет долара на седмица. Избрах парите. Ще си купя с тях стерео за стаята.

— Доста голяма сума — петнайсет долара. Сигурен ли си, че това е изгодно?

— В началото ми се струваше, че е, но после започнах да мисля, че може и да съм сбъркал — Клиф бе навел глава и гледаше отново в обувките си. — Но по-добре е човек да е приятел с тези момчета, отколкото да го смятат за свой враг. Никога не можеш да спечелиш, ако нямаш подкрепата им. Затова когато ме помолиха, реших, че ще е по-добре да съм в тяхната група… а, освен това ще получа и малко пари… та ето как стана всичко.

— Не ти ли е идвало наум, че подпомагаш и прикриваш престъпници?

— Мамо! Та те не са престъпници! Просто прибират по нещо от магазините. Не става дума за убийство, за обир на банка или нещо подобно. Твърдят, че магазините и без това печелят толкова много, че сигурно изобщо не забелязват, ако изчезнат няколко неща.

— О, така ли разправят? Клиф, кражбата е престъпление, независимо откъде е откраднатото и дали ще се разбере или не.

— Никога не съм се замислял върху това — отвърна момчето след кратка пауза.

— Сигурно и на твоите приятели не им идва наум.

— Те не са ми приятели.

— Струва ми се, че каза, че си част от тяхната група.

— Да. Но… всъщност те странят от мен, мамо. Изобщо не ме харесват. О, по дяволите! — не се сдържа накрая той, сълзите започнаха да се стичат по бузите му и Клиф яростно ги избърса с юмрук. — Съжалявам. Знам, че може и да не ми повярваш, но нещата не се развиха така, както очаквах. Те изобщо не разговарят приятелски с мен. Дори ми се присмиват.

— За какво? — съчувствено попита Сабрина.

— Заради това, че обичам да чета и получавам високи оценки.

— Е, ние се гордеем с теб заради това. Но защо продължаваш да дружиш с тях, след като ти се присмиват? Заради парите ли?

— Не, понеже… Ако искаш да знаеш истината, страхувам се от тях. Заплашиха ме, че ще ме пребият, ако ги издам. А миналата седмица ме предупредиха, че ако не скрия крадените вещи, ще кажат на директора, че аз съм ги откраднал. Татко искаше да отиде в полицията, но аз го помолих да не го прави и не му издадох имената. Не бих могъл да ги кажа на никого. А и няма как да спра да им помагам, защото дори и да не ме набият, със сигурност ще ме изолират. Няма да разрешават на останалите, дори и на приятелите ми, да разговарят с мен и аз ще остана настрана от всичко и съвсем сам. Знам, че могат да го направят, мамо, и затова се страхувам от тях. Сега каквото и да направя, все ще бъде лошо. Ти със сигурност не можеш да ме разбереш, защото винаги си знаела какво да правиш, но с мен не е така. Аз не знам какво да правя.

— Ще ти кажа: ще бъдеш наказан да не излизаш от къщи в продължение на месец.

— Да не излизам? — Той се отдръпна малко назад и я гледаше учудено със зачервените си очи. — Но това не е честно!

— А да не би да е честно да работиш за тези престъпници? Или да се оставиш те да те пребият, или да ти се подиграват? Или да бъдеш обвинен пред директора, че си крал от магазини?

— На…

— Щом родителите ти са те наказали да се връщаш всеки ден вкъщи веднага след училище, да не ходиш на гости у приятели и да не излизаш вечер, ти имаш чудесно извинение да не работиш за тези момчета, нали? Честно им кажи, че просто нямаш никакъв избор. А след като месецът мине, ще им намекнеш, че родителите ти подозират нещо и ти не искаш да бъдеш наказан отново, така че трябва да стоиш настрана от тях. Но може и да не се стигне до тези обяснения. Защото докато си затворен вкъщи, ще накараме полицията да наблюдава магазините, откъдето са отмъквани вещи. Ти ще ни кажеш кои са те, без да споменаваш никакви имена на момчета от групата. Сигурно съвсем скоро ще ги разкрият, не ми изглеждат особено хитри.

— Това не ми звучи никак лошо. Дори е доста умно! — възкликна Клиф, като я гледаше с възхищение.

— Да, наистина добре го измислих. Особено като се има предвид, че не ме бива особено в тези работи.

— Мамо, бих искал да те помоля още нещо. Ако успея по този начин да се измъкна от кашата, няма защо да казваме на татко. Просто няма да се наложи.

— Значи искаш отново да го лъжеш?

— Не, просто няма да споменавам нищо по този въпрос.

— Но да се крие истината е една от формите на лъжата. Ако го накараш да вярва в нещо, което в действителност не е така… — тя внезапно млъкна и се загледа в пространството. „Коя съм аз, че да давам подобни съвети?“

— Мамо?

— Клиф, в килера има няколко празни кашона — обърна се към него Сабрина. — Иди и ги вземи, за да опаковаме в тях крадените вещи, и двамата с баща ти ще ги занесем в полицията, когато отидем да разговаряме там.

— Но тогава те ще разберат, че аз съм съхранявал краденото.

— Ще намерим начин да не те замесваме в тази работа. Момчето продължаваше да се двоуми и тя започна да губи търпение.

— Трябва да имаш доверие в нас, Клиф! А сега побързай, донеси кашоните.

Мърморейки нещо под нос, Клиф излезе от стаята, а Сабрина остана сама и се опита да се успокои. Започна да се разхожда напред-назад, като се надяваше постепенно да дойде на себе си. Точно в този момент се чу хлопването на входната врата и веселият глас на Пени закънтя из къщата още преди да се е появила тя самата.

Гарт прегледа бележките си и направи списък на единайсетте студенти, които през миналата година имаха по-ниски бележки или значително бяха понижили успеха си.

— А тази? — попита Сабрина. — Защо срещу името й си поставил въпросителна?

— Това е Рита Макмилън — поясни той. — За нея съществува възможност. Не ти ли разказах какъв е случаят миналия юни?

— Не си спомням.

— Струва ми се, че ти казах. Тя се опита да използва красотата си, за да си осигури по-висока бележка, и аз направо я изхвърлих. Дори май я нарекох никаквица. Независимо от това реших да й дам още една възможност да се дипломира. Този семестър трябва да продължи в класа на Вивиан и ако покаже добри резултати, ще получи диплома. Но нашият конфликт беше преди повече от шест месеца. Не вярвам сега да е замесена.

— Младите момичета са доста злопаметни — каза Сабрина. — Особено когато е наранено самолюбието им.

— Може би Рита разсъждава като теб — усмихна се той. — И какво ще правим сега с този списък? Честно да ти кажа, имам чувството, че съм изпаднал в доста смешно положение — все едно, че някой ми е дал пистолет — играчка и ме кара да играя с нея на крадци и полицаи. Мисля, че съм много по-добър в откриването на някои бактерии.

— А аз с по-голямо удоволствие бих разглеждала старинни изделия от фин порцелан.

— Аз се занимавам с бактерии, ти — с фин порцелан. А ето, че сега трябва да се правим на детективи. Ама че сме двойка!

Те наистина бяха страхотна двойка. Сабрина бе сигурна в това. Навсякъде ходеха заедно. В сряда вечерта, два дена след като се върна, двамата бяха на филмова премиера, а след това на прием, организиран в чест на директора на института. Във вторник бяха на коктейл, където ректорът на института се държа толкова внимателно.

— Просто не мога да ти се нагледам — каза й Гарт. — Толкова си хубава.

Тя действително бе много хубава през тази седмица, за пръв път се обличаше като Сабрина Лонгуърт. Носеше ярки дрехи, а косата й падаше като злато върху раменете й. Непрекъснато беше в добро настроение, усмихваше се чаровно и никога не се отдалечаваше от Гарт. В събота вечерта двамата се появиха на откриването на новия музей на изкуствата в университета, където Сабрина през цялото време разговаряше съвсем компетентно с художници, скулптори и колекционери, които бяха доста изненадани от нейните познания. Тя се чувстваше отлично в обкръжението на толкова хора и доста се смути, когато в един от редките моменти, когато бе останала сама, към нея се приближи Лойд Строс и й каза:

— Ти наистина си чудесна, Стефани. Невероятно е, че можеш да се държиш така толкова скоро след преживяната загуба.

— Правя го заради Гарт — ясно му отвърна тя и го изгледа изпитателно, търсейки в очите му отговор на въпроса, дали думите й са достатъчно убедителни. Той не каза нищо повече, само ги покани на вечеря на следващия ден.

— Но вие никога не си оставате вкъщи — мърмореше Пени, докато Сабрина разресваше косата си пред тоалетката в неделя вечерта.

— Имаме доста задължения — поясни кратко Гарт и пооправи вратовръзката си пред огледалото, а после продължи да обяснява на Пени: — Тези посещения са в интерес на работата ни, скъпа.

Сабрина бе обзета от един натрапчив спомен, докато наблюдаваше посърналото лице на детето.

— Ние вече не сме едно семейство — как бихме могли да бъдем, след като почти не ви виждаме!

Спалнята като че в миг притъмня. Сабрина и Стефани Хартуел бяха застанали пред огромното огледало в къщата им в Атина и наблюдаваха как родителите им се приготвят за бал в посолството.

— Всеки може да се среща и да разговаря с вас, но не и ние! Единственото семейство, което имаме, се състои от Стефани и мен — двете сме си цялото семейство!

Спомняше си го много ясно. Но през последната седмица сякаш бе забравила. Тази седмица бе прекалено заета — по цял ден работеше, а вечер излизаха, точно както живееше в Лондон: с натоварен график от обеди и вечери, срещи и разговори, нови лица. Досега не си даваше сметка колко й липсва този забързан ритъм. Понякога, застанала в центъра на група хора, под блестящите светлини в залите, с чаша вино в ръка, заслушана в приятната музика или във веселия смях на другите, тя сякаш забравяше за миг коя е всъщност. Световете й се преплитаха и тя докосваше леко Гарт, застанал близо до нея, и изпитваше такава любов към него, харесваше й как ги гледаха останалите — те бяха една двойка, мъж и жена.

Но този натоварен график й пречеше да бъде с Пени и Клиф и Сабрина си даваше сметка за това. „Те имат нужда от семейство и ние трябва да им го осигурим — помисли си тя. — И без това съвсем скоро вече няма да съм тук.“

— Права си, Пени — каза. — Трябва да разреди тези посещения и да си останем за по-дълго вкъщи.

— Смятах, че нарочно организираш тази кампания — погледна я малко объркан Гарт.

— А ти участваше в нея просто защото вярваше, че така трябва.

— Напротив. Беше ми много приятно.

— Татко! — извика Пени, а Сабрина го погледна учудено.

— Вярно, че малко попрекалихме — продължи той, доволен, че е успял да накара съпругата си да замълчи от изумление. — Но след като години наред непрекъснато ми казваше, че не излизаме достатъчно, сега най-накрая успя да ми докажеш, колко много съм пропуснал, като си оставам по-често вкъщи. Сега разбирам, че не би трябвало да прекарвам повече от четири-пет вечери от седмицата у дома.

Тя се обади и се извини, че няма да могат да присъстват на партито в понеделник, и четиримата прекараха една спокойна вечер заедно. След като Пени и Клиф си легнаха, Сабрина и Гарт останаха във всекидневната — четяха, обмисляха свои проблеми, а от време на време разговаряха. „Как ли успях да го направя — мислеше си Сабрина, — да се вмъкна така спокойно в живота на едно семейство?“ Естествено, трябваше да положи немалко усилия; всяка сутрин се събуждаше с ужасната мисъл за смъртта на Стефани и непрекъснато се терзаеше от измамата, която тегнеше над живота й с Гарт. Но после часовете започваха да се нижат един по един, трябваше да върши толкова неща, че чувството за вина и тъгата по Стефани обикновено отстъпваха на заден план, за да се заеме с грижите за семейството и хората, които я заобикаляха. И с всеки изминал ден връзката й с този живот ставаше по-здрава. За пръв път имаше чувството, че е намерила мястото си в този свят.

Но при тази мисъл винаги се стряскаше. Това не бе нейното място, тя не принадлежеше към това семейство. Мястото й тук се основаваше на една лъжа и зависеше от една лъжа. Тя седеше заедно с Гарт във всекидневната и си припомняше всичко, което се случи през последните седмици, повтаряше го отново и отново, за да не загуби чувство за реалност. Защото щом усетеше близостта на Гарт, докосването на ръката му, тежестта на тялото му, любовта в очите му, Сабрина започваше да се чувства безсилна да направи това, което бе необходимо.

Тя сведе поглед отново към книгата и точно в този момент на вратата се позвъни. Гарт отиде да отвори и доведе във всекидневната дребен човек на средна възраст, който се представи с името Карл Дженкс, частен детектив, нает от Лойд Строс да направи проверка по анонимните обвинения срещу професор Андерсън.

— Вече разговарях с някои хора — започна той и се настани в удобното кресло, а после се огледа. — Хубава стая. — Докато си записваше нещо в бележника, той свиваше устни подобно на дете, което има проблеми с правописа. — Някой да ви има зъб за нещо, професоре?

Гарт го гледаше упорито право в очите, докато той извърна поглед.

— Направихме списък на студентите, които може би си мислят, че се отнасям зле с тях. Ще го донеса.

— Почакайте малко. Вие помогнахте ли му за списъка, Стефани?

— Срещали ли сме се преди? — повдигна вежди тя.

— Какво? Преди снощи ли? Не си спомням, защо?

— Защото, господин Дженкс, само приятелите ми се обръщат към мен с малкото ми име.

— О, да — каза Дженкс след продължителна пауза. — Извинете ме, мадам. Или може би предпочитате, лейди.

Сабрина се усмихна и не му отговори.

— Е, та какво е положението със списъка, лейди? Помагахте ли при изготвянето му?

— Не.

— А вярвате ли на този списък?

— Какво значи да му вярвам? Това е просто един списък.

— Но може би смятате, че съпругът ви не е включил в него всички.

— Та това е абсурдно.

— А, така ли мислите — измърмори той и записа нещо в бележника си.

Сабрина и Гарт се спогледаха. Не бяха казали нищо, което си заслужаваше да бъде записано.

— Играете ли тенис, професоре?

— Да — отвърна Гарт и го погледна учудено. — Нима и това е в обсега на вашите проучвания?

— Може да се окаже. А вие, госпожо Андерсън?

— Да.

— Да сте играли заедно напоследък?

— Не — обади се веднага Гарт. — Сестрата на съпругата ми почина неотдавна и тя все още е в траур.

— Моите съболезнования. Но животът ви е доста интензивен — партита, откриване на музеи и какво ли още не. Това също ли е част от вашия траур?

— Колко много сте се постарали, господин Дженкс — любезно отбеляза Сабрина. — Проучили сте социалния ни живот. Гарт, смяташ ли, че би трябвало да дискутираме начина си на живот с господин Дженкс?

— Смятам, че господин детективът би трябвало да разговаря за онези анонимни писма, иначе няма смисъл да остава повече.

— Какви чудесни килимчета — каза Дженкс, като отново се оглеждаше наоколо. — От Китай?

— Да — отвърна Сабрина.

— Професорът беше ли с вас в Китай?

— Достатъчно — твърдо каза Гарт и стана. — Ще ви изпратя.

— Професоре, аз провеждам разследване. По разпореждане на вашия шеф.

— Вие не провеждате разследване. Вие само слухтите.

— Точно в това се състои разследването, професоре. Хвърляме стръвта и след това наблюдаваме кой ще клъвне. Трябва да бъдете по-търпелив с мен. Наскоро бяхте в Станфорд, Кънектикът.

— Да — потвърди Гарт, застанал прав до библиотеката с ръка върху стелажа.

— Но не приехте предложената ви там работа, нали?

— Очевидно вие знаете отговора.

— Да, така е. Професор Андерсън беше ли с вас в Китай, госпожо Андерсън?

— Не. Пътувах по линия на Сдружението на търговците с антични предмети, а съпругът ми бе така добър да поеме грижата за децата по време на отсъствието ми.

Дженкс си записа нещо, стиснал отново устни.

— Това семейство Талвия — те са ваши приятели от доста време, нали?

— Точно така — отвърна Гарт равнодушно.

— Те май непрекъснато водят война помежду си, той и неговата малка съпруга.

Не му отговориха.

— Това доста усложнява семейните отношения — отсече Дженкс и пак написа нещо в бележника си. — Човек се изпълва със съмнения. А и вие сте заобиколени с такива очарователни създания, на които трябва да преподавате.

Сабрина срещна погледа на Гарт и едва забележимо поклати глава.

— Май не сте съгласна с мен, госпожо Андерсън? С кое по-точно — за съмненията или за очарователните създания?

— Просто не смятам, че сте глупак.

Дженкс явно започваше да губи самообладание. Извади дъвка от джоба си и я напъха в устата си.

— А сега да поговорим за Блейк. Добре ли го познавате?

— Двамата сме се срещали няколко пъти — отвърна Гарт. Съпругата ми не го познава.

— Е, това е добре за вас, като се има предвид неговата репутация. Доколкото съм чувал, той си пада по тези чаровници, независимо от годините им.

— Каква неприятна работа имате, господин Дженкс — вметна съчувствено Сабрина.

— А какво ще кажете за Милбърн?

Двамата мълчаха.

— Него изобщо не го познавате, струва ми се. Някой е написал писмо — ето го, професоре, става дума за анонимно писмо — и аз го проверих по искане на вашия шеф. Писал го е математик, който обича да си играе с числата. Когато не е зает с очарователните девойчета при вас.

— Нима изводите ви се базират на анонимното писмо? — студено попита Сабрина.

— Не, мадам, базират се на собствените му признания. Казва, че се е случило само веднъж, но кой би могъл да твърди със сигурност? Съпругата му е била негова студентка, когато се е оженил за нея. Очевидно обича по-младичките. Не може да не признае човек — в гласа му се долови някакъв непреодолим копнеж — че те наистина са прекрасни. И толкова изкусителни.

В стаята настъпи гробна тишина. Отгоре се чуваше шум от радиото в стаята на Клиф.

— Имате ли приемни часове, професоре?

— Разбира се.

— Как приемате в тях студентите — поотделно или на групи?

— Приемам ги един по един. Обсъждаме лични неща — оценките им, качествата на предадените работи, плановете им за бъдещето.

— Един по един? И вратата е затворена?

— Понякога — отвърна кратко Гарт и Сабрина усети, как го изпълва гняв. Тя също едва се въздържаше, вбесена, че двамата са принудени да приемат насериозно Карл Дженкс и да отговарят чинно на въпросите му.

— Госпожо Андерсън, каните ли често гости на вечеря?

— От време на време.

— А идват ли понякога у вас някои от студентите на професора?

„Нямам представа“ — помисли си Сабрина и погледна към Гарт.

— Не — отговори той вместо нея. — Само веднъж поканих всичките си студенти и помощниците ми от лабораторията.

— Госпожа Андерсън не може ли сама да обясни?

— Госпожа Андерсън не е длъжна да ви дава обяснения, ако не желае. Особено, ако й се струва, че се опитвате да я подведете.

Дженкс млясна с дъвката.

— Професоре, идвам направо от къщата на Талвия. Всичко там е тихо и кротко, цари мир и любов. Човек не би могъл да повярва, че тези хора са се били пред всички по време на парти. Идвам тук, в една чудесна и светла къща, но съпругата непрекъснато отсъства — я в Китай, я в Лондон, а съпругът при всеки удобен случай отскача до Калифорния; освен това е пристигнало едно доста злобно анонимно писмо, което обвинява професора, че задява младите чаровници и взима пари, за да пише по-високи оценки. Имам чувството, професоре, че вие съвсем не се извръщате на другата страна, когато ви се предлагат подкупите.

Сабрина бързо прекоси стаята и застана до Гарт. Докосна ръката му и усети, че той започва да се отпуска.

— Бих могъл да ви изхвърля — студено изрече той. — Но това ще ми струва повече усилия, отколкото заслужавате. Лойд Строс ми каза, че сте нает, за да откриете кой е написал анонимното писмо и да представите доказателства, които да очистят името ми от клеветите. Вместо това вие се опитвате да ме обвинявате, като използвате информация със съмнителен произход. Вие не сте дошли тук, за да проучвате, както твърдяхте в началото, вие сте дошли да поставяте капани. Следователно се опитвате под прикритието на детектив да вършите друга дейност, което е нарушение на законите в тази град. Ако се разкрие тази ваша „дейност“, можете да изгубите разрешителното си. Сам ще реша дали утре сутринта да се обадя на полицията или да съобщя в университета, а може би и на двете места. Зависи колко бързо ще напуснете къщата ми. Давам ви шейсет секунди. Засичам — обяви той, прегърна Сабрина и вдигна другата си ръка, за да погледне часовника си.

— Опитвате се само да блъфирате…

— Двайсет секунди.

Дженкс скочи от креслото и се запъти към външната врата.

— Ще се върна, и то скоро. Вашият шеф със сигурност ще се заинтересова защо сте ме изхвърлили. Един невинен човек не би…

— Вън! — изрева Гарт и Дженкс бързо отвори вратата и изчезна навън.

— Гарт, това е наистина невероятно — засмя се високо Сабрина.

— Така е — призна той и усмихвайки се, я хвана за ръка. — Ти беше прекрасна.

— Не ми се вярва да има закон в този град, който да наказва за използването на професията за прикритие на друга дейност.

— Разбира се, че няма. Този човек постъпи толкова глупаво. Ти си права, той е твърде хитър, за да го смятаме за глупак, но все пак не може да се каже, че има особено остър ум.

— Ти май доста се разтревожи от неговото посещение? — попита тя и усмивката изчезна от устните й.

— Да, а ти не се ли разтревожи?

— Прав си, беше неприятно.

На следващата сутрин Гарт се обади на Лойд Строс.

— Ти си предоставил кариерата ми в ръцете на този глупав кучи син, който вече си е решил, че съм виновен. Предупреждавам те, Лойд…

— Не ме предупреждавай, Гарт. Достатъчно неприятности си имах вече по този въпрос с президента, така че не бих могъл да понеса нито дума повече. Не ти ли е идвало наум, че не само твоята работа и бъдеще зависят от това? Искам всичко да приключи, за да се върнем към нормалното си съществуване. Така че не си въобразявай, че ще изгоня този човек само защото не се е държал както трябва и те е подразнил… Виж какво, аз също не го харесвам, по дяволите. Но трябваше бързо да се свържа с някоя агенция и неговата ми бе препоръчана от човек, който я е ползвал. Ще се обадя да проверя дали не могат да възложат работата на някой друг. Това задоволява ли те?

— Да кажем, че ме задоволява — отвърна Гарт и затвори преди Строс да успее да го предупреди да не предприема нищо самостоятелно. След като Дженкс си отиде, двамата със Сабрина бяха решили да поговорят със студентите от неговия списък. Може би някой щеше да се издаде, мислеха си те. Но дори и това да не станеше, не можеха повече да бездействат.

Той се обади на съпругата си в „Колекции“.

— Просто исках да чуя гласа ти и да ти кажа, че те обичам. Разговарях с Лойд, който ще се опита да замени нашия глупав приятел. А и Марти Талвия най-накрая се обади, каза, че ужасно съжалява, задето ни е развалил настроението. Поръчах му да се погрижи за Линда, вместо да мисли за нас, ние ще се оправим. Тя при теб ли е?

— Да, планираме една продажба. А също така и вечеря в чест на Деня на благодарността. Марти си е намерил нова работа.

— Каза ми. Явно затова е решил да се обади най-накрая. Сигурно е смятал, че не може да се покаже отново пред нас, докато не е намерил начин да си изкарва прехраната. Вечерята за Деня на благодарността може да се превърне и в честване.

— За тях. Но не и за нас, все още.

Сабрина се прибра у дома за около час по обяд, за да се обади в Лондон.

— Никола, тук е Стефани Андерсън. Какво става с „Амбасадор“.

— О, моя скъпа Стефани. Имах намерение да ти пиша. Твоята скъпа сестра би била щастлива, защото всичко върви отлично.

— Какво по-точно означава това, Никола?

— По време на търга купихме старинния файтон и позлатения стенен часовник, за които ти спомена, купихме също така и…

— Никола.

— Да, Стефани.

— Какво продадохте?

— А, какво продадохме ли? През този сезон има намаление…

— По това време на годината не може да има намаление, Никола, за каква всъщност ме смяташ? Това е най-натовареното време за нашите клиенти. А какво става с твоя магазин?

— Нещата вървят… добре.

— Може би причината е в Амелия?

— Скъпа Стефани, говориш точно като Сабрина. Как само ме натъжава споменът за нея.

— Никола, може би е най-добре да извикаш Брайън на телефона.

— Не, не, Стефани, изобщо не се налага. Всъщност ние продадохме френския стенен часовник, онзи с ангелите, ако си спомняш. А също и двете неща, които ти купи по време на търга в Чилтън. Освен това се надявам, че ще убедя лейди Старгрейв да купи някои от мебелите от времето на Джордж V за лятната си къща в провинцията.

— Колко взехте за стенния часовник?

— Три хиляди.

— Можеше да донесе и четири. А за нещата от Чилтън?

— Двайсет и три хиляди за двете.

— Чудесно. Не смятам, че си имал намерение да скриеш това от мен.

— Не, не, скъпа, разбира се, че не. Смятахме да те изненадаме. Но ти измъкна всичко от мен. Как бих могъл да скрия нещо от теб? Дори и да искам, не бих успял. Сидни Джоунс непрекъснато е до мен. Между другото, той пита кога ще дойдеш?

— Скоро. Необходимо ли е моето присъствие в момента?

— Разбира се, скъпа Стефани, след като все още ти взимаш крайните решения за „Амбасадор“. Оливия спомена онзи ден, че толкова й напомняш за Сабрина, че й се иска да се преселиш тук и да си заживеем отново както преди, все едно, че нищо… господи, колко ужасно звучи това, но в устата на Оливия не ми изглеждаше чак толкова…

— Знам, Никола. Оливия умее да представя дори най-ужасните неща по обикновен начин.

— Господи, нима Сабрина ти е разказвала дори такива подробности за нас?

— Често — отвърна и си помисли, че би могла да престане да се преструва, би могла да се върне при тях и да им разкаже цялата истина. Двамата с Никола се разбраха за сумата, която ще получи за пребоядисването на магазина през декември, даде му някои указания какво да купят от два предстоящи търга, а също и за продажбите за Бетина Старгрейв. Никола я слушаше много внимателно. Вече не смееше да се отнася с нея като с некомпетентна провинциалистка, която лесно може да бъде пренебрегната. Накрая затвори телефона, но още преди да излезе от стаята, бе обзета от една нова мисъл, която я накара да седне. Веднага щом се върна при тях и им разкажа цялата истина. Но как бих могла да го направя? Как бих могла да кажа на родителите си или на някой друг, че аз съм Сабрина, след като не искам Гарт да научи това? Ако някой разбере, дори само един-единствен човек, то тогава новината лесно може да достигне и до него.

Тя се изправи и започна да се разхожда напред-назад из стаята.

Не мога да кажа на Гарт истината. Не мога да я кажа на никого.

Но ако не го направя, тогава ще си остана Стефани Андерсън до края на живота си.

Сабрина Лонгуърт ще бъде мъртва.

О, разбира се, тя е мъртва. Нали всички присъствахме на погребението й?

Ах, Стефани, погледни какво направихме!