Измами

Глава 5

Посивелите от вековете кули на замъка се извисяваха над зелените хълмове на Хемпшир. Подобно на бронзова завеса зад него се простираха букови гори.

— Замъкът Тревистън. — Стефани зачете писмото на сестра си едва ли не със страхопочитание. — Осемдесет стаи, хиляда и двеста акра паркове и ниви… Гарт, погледни! — извика тя. — Пауни!

Гарт намали скоростта, за да видят по-добре и пауните, и замъка и сребристото езеро зад него, което явно заместваше някогашния ров.

— Приятна къщичка — отбеляза иронично и отново натисна газта.

— Не мога да си представя как Сабрина ще живее тук след сватбата. На нейно място бих се чувствала като джудже, попаднало в замъка на великан. Дали ще свикне?

— Защо не я попиташ? — Гарт спря пред парадния вход. Един прислужник вече приближаваше, за да вземе багажа им.

Половин час по-късно, докато разглеждаха парка, Стефани отново поде темата:

— Интересуват ме преди всичко съдбите на неговите обитатели — отвърна сестра й. Тримата се разхождаха по пътеката, криволичеща между стотици розови храсти. — Не мисля за рицарите, нито за войните и междуособиците, продължили четири века. Не ме интересуват и царствените процесии, а самото семейство и неговите черни овци. Във всяко поколение на рода Лонгуърт има поне по една. Така всеки може да си позволи всякакви ексцентричности и накрая да посочи черната овца с довода, че има и по-лоши от него.

— И коя е сегашната черна овца? — засмя се Стефани.

— Все още не съм установила. Мисля си, че Дентън иска да се пребори за тази „титла“, но баща му и бордът на директорите не биха го оставили. Страхуват се не толкова от скандалите, а от гласността им в пресата.

— Не знаех, че Дентън работи.

— Само когато има настроение.

Гарт разглеждаше високия жив плет на прочутия лабиринт на Тревистън.

— Гарт, ние се връщаме. Идваш ли?

— След малко.

От писмата на Сабрина до сестра й той знаеше, че лабиринтът представлява триъгълник от жив плет, който Стонтън Лонгуърт изградил през 1775 година за забавление на своите гости. Той надничаше през отворите в плета и се опитваше да си представи схемата на лабиринта. „По-късно ще го разгледам — реши. — Или утре, след сватбата.“

Чу гласа на жена си и влезе в библиотеката, но се оказа, че това бе Сабрина, която разговаряше по телефона. „Странно, гласовете им са съвсем еднакви“ — помисли си.

— … да реставрира тавана — обясняваше тя на някого и енергично жестикулираше. Гарт се огледа. Замъкът беше наистина великолепен, независимо че приличаше по-скоро на музей, отколкото на дом.

— Разбира се, че не можеш да окачиш картина, или да сложиш нещо друго просто така — обясни Сабрина на сестра си, когато по-късно двете седнаха на балкона на нейния апартамент на чаша чай. — Това е първото правило.

— Изглеждаш толкова щастлива! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие! — отбеляза Стефани и двете избухнаха в смях при спомена за същите думи, които Сабрина бе изрекла преди четири години. Докато тя създаваше семейство и подреждаше дома си в Евънстън, Сабрина се дипломира в Сорбоната и замина за Лондон. Живееше в малък апартамент и работеше в галерията на Никълъс Блекфорд. Завърза нови приятелства, взе участие в организирането на два благотворителни търга. В писмата си никога не споменаваше за интимния си живот. „Може би сега ще сподели“ — помисли си Стефани и си спомни колко любов имаше в погледа на сестра й, когато излезе да я посрещне. — Щастлива ли си? — попита сериозно тя.

— Щастлива или може би възбудена — отвърна й. — Мисля, че с Дентън любовта и въодушевлението не се различават особено. Той е невероятен! Обикаля света, сякаш е някой от парковете на Тревистън. Нямаш представа колко е богат животът ми с него.

— Имам — отвърна сухо Стефани и се обърна към спалнята, където една от прислужничките приготвяше дрехите на младоженците за сватбеното пътешествия.

— Въпросът не е в парите — отгатна мислите й Сабрина. — Те, разбира се, са важни. Докато живеех сама, парите постоянно не ми стигаха. Нито в това, че бащата на Дентън е виконт, макар че и това не е без значение. Привлича ме най-много свободата, с която той се държи независимо къде се намира. Освен това ме обича. Най-после съм сигурна в себе си.

— Откога някой като Дентън трябва да ти помага, за да бъдеш сигурна в себе си?

— Там е работата — знаеш, че от малка постоянно се стремя да направя впечатление на хората, за да ме харесват. Виж и мама. Тя е толкова доволна от моя блестящ брак.

— Мама няма нужда от подобни доводи, за да те обича.

— Разбира се, но признай, че никога досега не е била по-любвеобилна към мен.

На следващия ден, докато наблюдаваше сватбената церемония, Стефани си мислеше, че на този свят едва ли има човек, по-сигурен в себе си от сестра й. „Истинска кралица! — каза си. — Никога няма да изглеждам като нея. Никога няма да имам замък. — За миг я обзе завист. В този момент погледите им се срещнаха. — Искам само сестра ми да бъде щастлива“ — реши тя.

— Скъпа Сабрина, ти превзе Лондон с щурм. — Херцогинята на Уестфорд я прегърна и целуна. Лицето й грееше от възхищението, което само много силните и богатите признават на по-младите и по-красивите от тях. — Не обвинявам Айрис, че те отвлече за своя син. Съжалявам, че не те открих първа. Щях да направя същото.

— Аз съм похитителят, не майка ми — отвърна Дентън. — Тя само я намери. Търсеше бюро, но откри Сабрина.

— Тя все пак намери и бюрото, което търсеше — весело отвърна младата жена. — Продадох й го, а след това тя ме покани на чай.

— Великолепен вкус. — Лейди Айрис Лонгуърт се обърна към херцогинята. — Сабрина е помогнала и на майка си да обзаведе дома им във Вашингтон. Ти, предполагам, познаваш баща й.

— Хм, да — кимна херцогинята, явно безразлична към произхода на младоженката.

— Извинете — дочу нетърпелив глас, — ще ми позволите ли да разцелувам старата си съученичка? — Габриела дьо Мартел пристъпи и прегърна Сабрина. — Имаш вид на принцеса, която някакъв принц е отвлякъл на коня си и сега двамата препускате във висините. Сигурно се е заклел, че ще ти подарява по едно парче от света за всеки рожден ден.

— Ако не намеря нещо още по-хубаво — допълни Дентън.

— Какво да ти дам в замяна? Може би парче от Луната?

— О, остави Луната. По едно време мечтаех за нея, но я забравих, откакто намерих теб. — Хвана я за ръката. Облото му лице с розови бузи и добре оформени мустачки излъчваше радост. Черните му очи понякога гледаха строго и навъсено, но щом я видеше, погледът му омекваше и ставаше нетърпелив. — Още не мога да повярвам, че най-после си моя.

Сабрина се огледа за сестра си, но срещна погледа на Лора.

„Поднесох на майка си прекрасна антика и хиляда акра обработваема земя“ — помисли с добродушна ирония тя. Гордън бе по-сдържан от жена си. Явно предпочиташе Гарт пред Дентън. „По-сериозен е и някак си по-солиден“ — каза веднъж той по повод на зетьовете си, макар че и с двамата се държеше еднакво.

Зад Стефани тя видя Гарт, който я наблюдаваше, без да крие любопитството си. Той отстъпи встрани от редицата чакащи да поздравят младоженците и се облегна до прозореца. Опитваше се да съпостави Сабрина, която помнеше от своята сватба, с тази невероятно красива, лъчезарна жена, заобиколена от сребристобелия облак на сватбената рокля. Всичко наоколо се въртеше около нея. Къде се беше дянала онази студена, сдържана дама, която познаваше от гостуванията й в Америка? Отмести поглед към жена си. В дългата си розова рокля, която сестра й й беше купила от Париж, тя излъчваше мекото сияние на пасторална картина. Бе споменала, че започва да пълнее, макар че той не долавяше разликата. Беше загубила царствената осанка, която всички възпитанички на „Жулиет“ трябваше да притежават, но въпреки това можеше да затъмни всяка жена в залата, с изключение на близначката си. Спокойно разговаряше с представителите на английската аристокрация, сякаш ги среща всеки ден. Гарт се гордееше с нея.

— Добре направи, че избяга от тази суета — чу зад себе си тихия смях на Сабрина. — И на мен ми се иска да можех. Хайде да вземем Стефани и да се скрием някъде.

— Какво ще каже съпругът ти?

— В момента обсъжда състезателните коли. Той инвестира в един от екипите на „Гран При“. Знаеш ли нещо за Гран При? Аз нямам понятие, но подозирам, че скоро ще ми се наложи да науча. В момента искам само едно — да се скрия някъде и да си събуя обувките.

Успяха да освободят Стефани от досадната компания на някакъв граф.

— От половин час ми говори за ловни кучета — обясни тя, докато влизаха в малък кабинет. — Каза, че сватбата му напомняла за последната киноложка изложба.

Тримата избухнаха в смях. Сабрина свали обувките си и подви крака на канапето.

— Не, аз не мога да направя такова нещо — поклати тъжно глава Стефани — Да си сваля обувките насред един четиристотингодишен замък? Какъв скандал! Мога да разговарям с всякакви графове и херцогини, но да си сваля обувките — никога. Мисля, че имаш наистина нещо голямо. Не зная защо обаче, собственият ми дом ми изглежда по-удобен и уютен.

— Радвам се да го чуя — въздъхна сестра й, — страхувах се, че може…

— Да ти завиждам?

— Не точно. Боях се, да не би да си помислиш, че отново съм те затъмнила.

— О, не ми е хрумвало. Може би защото вече имам собствена светлина, с която много се харесвам.

— Значи вече не се чувстваш в сянка? Изглежда съм се излекувала от тези страхове.

Гарт ги наблюдаваше мълчаливо.

— Ще ми обясните ли за какво говорите?

Стефани се сепна. Бе забравила, че не са сами.

— Преди много години казах на Сабрина, че нейната светлина ме поставя в сянка, където никой не ме забелязва.

— И замина за Америка — допълни сестра й. — Остави ме сама със светлината ми.

Стефани погледна през прозореца. Алеите бяха пълни с хора. Келнерите сновяха между тях с подноси шампанско и ордьоври.

— Ако не сляза веднага, майката на Дентън ще ме критикува.

— Младоженката неохотно нахлузи обувките си. — Сватбите трябва да стават в леглата. Така или иначе започват от там, не виждам защо да не свършват на същото място.

Гарт тихо се засмя.

— Кога ще ни дойдете на гости? — попита Стефани. — Толкова много неща има да си казваме.

Сабрина се трогна. Сестра й чакаше отговора й без сянка от злоба, завист или тъга. Искаше й се да запее.

— Ако зависеше от мен, още утре бих тръгнала. Трябва да видя какви са плановете ни. Дентън прави разписанието. Изготвил е подробен план на местата, които иска да ми покаже. А те са пръснати из целия свят.

Протегна ръце и Стефани ги пое. Двете постояха прегърнати и безмълвни.

— Ще дойда, обещавам ти! — прошепна тя.

Дентън Лонгуърт работеше в корабната компания, която семейството му притежаваше и управляваше. Беше вицепрезидент по финансовите въпроси и член на управителния съвет. В продължение на години бе изпълнявал всичко, което баща му искаше от него. Завърши университета и веднага постъпи на работа в компанията. Нямаше обаче никакво намерение да прекара младостта си зад някакво бюро. Смяташе след време да се заеме с управлението на компанията, а дотогава да поживее. За целта посвети една година на финансовия отдел. Ходеше на работа всеки ден и успя да изгради екип от сътрудници, способни да се справят и без него, след което обяви, че излиза в безсрочна ваканция.

Работеше само когато имаше настроение. След като навърши трийсет и се ожени, мечтаеше единствено да пътешества с младата си съпруга, за да й покаже света.

За няколко месеца двамата обиколиха Биариц и Кан, Уимбълдън и Буенос Айрес. Навсякъде по света представителите на привилегированите класи изпадаха във възторг от неговата съпруга заради неустоимото съчетание на красота, изисканост и детско чистосърдечие.

Където и да отидеха, там вече ги чакаше куп от покани, които секретарката на Дентън бе изпратила от Лондон. Той ги преглеждаше с безразличие, след това ги подаваше на жена си.

— Избери къде искаш да отидем.

Понякога колодата от покани и визитни картички се разсипваше на пода, а той не си даваше труд дори да погледне от кого са и оставяше чистачката да ги измете. Все пак следеше какво избира Сабрина.

— Нали няма да изхвърлиш поканата на Кора, тя е великолепна домакиня. Никой не пропуска нейните приеми.

Така, докато стигнат в Монако, настъпи месец май. Бе изминала почти година от сватбата им. Един ден тя му подаде поканите, без да ги чете.

— Ти избери. Все още не познавам никого тук.

Той ги пръсна на масичката и взе да ги нарежда като карти за покер.

— Чудесно! Непременно трябва да отделим време за Макс.

— За кого?

— Макс Стайвесънт. Нима не си чувала за него? Странно. Той просто изпълва пространството! Приятно момче, малко е загадъчен. Ще ти хареса. Кани ни за четири дни на пътешествие из Средиземно море с неговата яхта. Добра идея. И нещо съвсем непознато за теб.

— Какво му е загадъчното?

— Никой не знае как изкарва парите си. Любопитните го бяха разпитвали, но той отвръщаше, че се занимава с изкуство, и сменяше темата. Някои подозираха, че притежава галерии някъде из Латинска Америка и Европа, други твърдяха, че е подставено лице на богати клиенти, които предпочитат да останат анонимни. Носеха се слухове, че издържал млади и талантливи художници. Наемал хора, които по време на търговете умишлено вдигали цените на техните произведения, за да им спечели име. След това прибирал в джоба си разликата между истинската стойност и раздутата сума, платена от някой сноб. Циниците пък твърдяха, че бил обрал няколко египетски гробници.

Независимо от произхода на парите, той харчеше щедро състоянието си. Водеше по трийсетина приятели на сафари из Кения или превозваше по двеста души през Европа, да ги заведе на фолклорен фестивал в Югославия. Сабрина го ненавиждаше. Той се извисяваше над нея като планина; рижавата му коса беше оредяла, а сивите му очи сякаш криеха някакви ужасни тайни.

— Как е възможно да не го харесваш? Дори не си разговаряла с него. Досега си му казала едно „здравей“, след което се разположи на яхтата му като в собствен дом — чудеше се Дентън.

— Надменен е. Обзалагам се, че не разбира нищо от изкуство.

— Откъде знаеш…

— Съжалявам жена му. Прилича на кученце, което чака с изплезено езиче господарят да го погали. — Облече вечерната си рокля от синьо-черна коприна, която се плъзна по тялото й като ласка, разкривайки красивите й рамене. Дентън мълчеше. — Побързай, скъпи. Коктейлът е в осем и ако не бъдем точни, Макс като нищо ще ни превърне в солени стълбове с безизразния си поглед.

— Сабрина! Макс е наш домакин!

— Съжалявам, Дентън.

— Надявам се, че го казваш искрено. Къде са ми копчетата за ръкавели?

На яхтата „Лафит“ бяха поканени пет двойки. По време на коктейла Бетси, третата съпруга на Макс, им довери, че нямала право да променя нито програмата, нито маршрута на яхтата. Дребничка и пухкава в своята копринена рокля, тя тръсна изрусените си буклички и те затрептяха около ушите й. Ако имали нужда от нещо, трябвало да се обръщат не към нея, а към Кърст, главния стюард. После млъкна и не обели дума до края на вечерта.

Вечеряха рибена супа с шафран, последвана от октопод в сос с шампанско. Макс вдигна тост.

— Пожелавам на всички приятно пътуване.

Той се усмихна на своята съседка — изящна блондинка, която вече бе представил като принцеса Александра от някаква страна, която никой не беше чувал. Срещу него съпругът й, принц Мартов, гледаше съсредоточено в чинията си.

— Накъде ще тръгнем утре? — попита някаква дама със сънлив поглед, която седеше до принца.

— На изток. — Домакинът все още не откъсваше очи от Александра. — Покрай италианската Ривиера и Генуа и оттам обратно. Четири дни. Цял един живот.

Александра се усмихна. Сабрина погледна Дентън. Той се усмихваше на седящата срещу него Бетси, сякаш искаше да подражава на мъжа й.

На сутринта в малката трапезария ги чакаха плата, отрупани с плодове, кифлички и кафе. Макс ги беше приготвил собственоръчно.

— Горната палуба е за тези, които обичат слънчевите бани. В салона устройваме хазартни игри. Ако желаете да гледате някой филм, обърнете се към Кърст. Обядваме в един. Приятно плаване, приятели.

— Първо ще посетим салона — Дентън се протегна. — После отиваме на горната палуба. Нали, сладурче?

Петима от гостите бяха вече там. Някои смъркаха кокаин. На един от шкафовете бяха наредени дузина разноцветни капсули.

— Макс е фантастичен домакин! Какво предпочитате? — обърна се към Сабрина дамата със сънливия поглед.

— Благодаря — намеси се Дентън, — сам ще се погрижа за съпругата си.

Сложи малко бял прах на една салфетка, сгъна я и я прибра в джоба си. Сабрина го наблюдаваше и се питаше този ли е Дентън, за когото се беше омъжила. Той едва-едва пиеше, и то само леки питиета, не пушеше, а за наркотици изобщо не можеше и дума да става. При другите им пътувания неведнъж я бе озадачавал, но сега сякаш бе свалил някаква маска от себе си. Тя го последва към палубата, където вече бяха изложили на показ красивите си, загорели тела три семейни двойки, между които и принц и принцеса Мартов.

Дентън изобщо не ги погледна.

— Хайде, сладурче. — Свали халата си и се излегна.

Сабрина се чувстваше глупаво и неловко. Имаше един-единствен Дентън — нейният съпруг, който в момента й показваше как очаква от нея да се държи. „Нещо съвсем непознато за теб“ — бе казал по повод поканата на Макс. Тя огледа великолепните тела на жените около себе си, загорели и блестящи от плажното масло. Нейното беше още по-хубаво! Свали халата си, легна до него и го остави да намаже гърба й. Той й подаде малко от белия прах, но тя поклати глава. Той смръкна от праха първо с едната, после с другата ноздра. Останалите правеха същото или пушеха хашиш. Слънцето прежуряше на притихналата палуба и Сабрина сякаш се носеше в океана от топлина и светлина, когато някаква сянка легна над главата й. Отвори очи и видя пред себе си Макс Стайвесънт. Мускулите й се стегнаха инстинктивно, но погледът му мина край нея и се спря на Александра. Принцесата лениво се надигна и тръгна с него към каютите.

Сякаш бе чакала само това, Бетси легна в шезлонга на Александра. Дентън гледаше как с тихо мъркане милва гърдите и бедрата си, докато нанася крема. След малко тя легна по гръб и задряма. Той се обърна и срещна погледа на жена си.

— Беше права. Тя наистина прилича на котенце. Но не ми е интересна.

Сабрина бе сравнила Бетси с кученце, но не го поправи. По време на обеда в пристанището на Алацио Александра направи ловка маневра, за да седне до нея.

— Скъпа, отпусни се. Защо си толкова разстроена? Те диктуват правилата, а ние ги изпълняваме. Ако приемеш това, ще ти олекне — прошепна й. Сабрина я слушаше, леко привела глава встрани, за да я чува по-добре, и си играеше с вилицата и ордьовъра. Жената продължи: — Виждаш, че твоят Дентън мечтае само как да разтвори краката на милото Бетси, а може би вече го е направил. Голяма работа! Затвори очи и се отдай на това щедро слънце или се научи да смъркаш кокаин, или се затвори в спалнята си с някоя интересна книга.

— Откъде знаете, че…

— Виж, мила, това е второто нещо, което трябва да научиш. На тази гемия нищо не остава скрито. Можеш да правиш каквото си поискаш, но Макс ще научи за това още докато си го помислиш.

— Ти наистина ли си принцеса?

— Още един урок — засмя се сърдечно Александра. — Тук нищо не е точно такова, каквото изглежда. Само отчасти. Не го забравяй, особено когато виждаш как съпругът ти се заглежда след някоя друга.

Следобед двете свалиха на вода моторницата, която яхтата носеше вместо спасителна лодка и се понесоха на водни ски, обгърнати от облак от синьо-златиста мъгла. Сабрина се чувстваше млада, силна и красива. „Мога да направя всичко, което пожелая“ — мислеше си.

По-късно, загърнати в огромни хавлии, седнаха на палубата на чаша вино.

— Ти си невероятна скиорка! — забеляза Александра. — Къде си се научила да караш?

— В пансиона в Швейцария.

— А-ха, един от пансионите за привилегированата класа. Аз пък завърших гимназия в Лос Анжелис. Майка ми беше нещо като актриса. Научи ме как да си пробия път във висшето общество. Направи от мен по-добра актриса. Впрочем ти изглеждаш много по-различно от тази сутрин. Актьорски талант, или нещо друго?

— Не зная. Докато карах ски, реших, че мога да постигна всичко, дори и да заживея като вас.

— Скъпа, казваш го така, сякаш ние сме отровни. Ако наистина мислиш така, какво търсиш тук?

— Нямах предвид теб. Ти ми харесваш. — Сабрина потрепери и се уви още по-плътно в хавлията. — Искам да кажа, че не желая да гледам как Дентън… да очакват от мен, че… По дяволите, сигурно изглеждам като глупачка.

— Само неподготвена. Той не те ли предупреди? Всички знаят какво представляват круизите на Макс.

— Не знаех нищо. Дентън нищо не ми е казвал.

— В Лондон той е съвсем различен човек, нали?

— Работата е там, че не се интересува дали всичко това ми харесва или не. Струва ми се, че просто нямам избор.

— Започваш да разбираш. Щом искаш да имаш това, което животът с него ти предоставя, нямаш никакъв избор, освен да понасяш и неговите капризи и странности. А сега иди и се направи неотразима. Ще вечеряме в Генуа. Храната е великолепна.

Сякаш подслушал разговора им, Макс организира вечерята така, че да демонстрира напълно какво могат да предложат хора като него и Дентън. Лимузините ги отведоха някъде на височините над Генуа в изискан ресторант с прекрасен изглед към залива. След вечерята компанията се премести в малка дървена вила. Играха покер, пиха червени вина и в три през нощта се върнаха на яхтата. Макс взе ръката на Сабрина.

— Правите ни чест с присъствието си като наш гост. Очакват ни много други пътешествия. Приятни сънища, скъпа моя.

В спалнята Дентън вече си беше легнал и я чакаше.

— Сладур, тази вечер ти беше наистина неотразима. Всички са влюбени в теб, а аз спечелих. Не беше ми се случвало от години. Ела при мен, скъпа, чакам те. — Притегли я към себе си и започна припряно да я гали, превъзбуден от нейния светски успех и парите, които бе спечелил. — Ще има да говорят за нас с месеци — промърмори самодоволно, докато се нагласяваше върху нея. — М-м, приятно и стегнато!

Сабрина лежеше под него и правеше движенията, които му доставяха най-голямо удоволствие. Дентън бързаше и тя знаеше, че и този път ще бъде както всички останали. Беше полувъзбудена и щеше да свърши полузадоволена. Бе мислила да говори с него за начина, по който се любят, но той беше толкова самоуверен, че тя не знаеше откъде да започне. Многобройните жени, които бе притежавал преди нея, до една признателни за честта, с която ги бе удостоил, бяха изградили у него убеждението, че притежава невероятна сексуална техника. Сабрина нарочно ускори дишането си, стегна краката си за минута, след което се отпусна.

— Браво, доброто ми момиче!

Щом той заспа, тя излезе на палубата и мислите й се зареяха надалеч. Беше вече четири и половина. Яхтата бе намалила скоростта си и леко се полюляваше. Връщаха се в Монте Карло. Чу наблизо приглушеното боботене на мотор и се наведе над перилата. Моторницата на Макс приближи до корпуса на яхтата и Иван Ласло, секретарят му, угаси двигателя и скочи на стълбичката заедно с един от моряците. Двамата влязоха в помещенията за екипажа. „Странно — помисли тя, — къде са ходили толкова далеч от брега?“ Впрочем какво значение имаха и Иван Ласло и самият Макс? Искаше само едно — круизът да свърши. Оставаха два дни. Постоя навън, докато очите й започнаха да се затварят, и се върна в спалнята.

На сутринта двамата се събудиха късно и закусиха в леглото. Дентън я целуна по челото и тя му се усмихна гальовно.

— Сладурче, днес ще бъда през целия ден с Бетси. Можеш да правиш каквото си поискаш, но според мен трябва да отделиш малко време на Алдо Дерона. Той те харесва и е добро момче.

— Аз не мога да бъда давана под наем! — Скочи от леглото и застана на разстояние от него.

— Сладурче, това беше малко грубо. Едва ли си изненадана. Нали виждаше какво става? Аз изчаках, но ти не каза нищо, напротив, чудесно се приспособи. Гордея се с теб. Мисля, че не заслужавам такива думи.

Гледаше го онемяла.

— Сабрина? — неуверено поде той. В очите му се четеше искрена тревога. Жена му го гледаше с вледеняващо студени очи. Той протегна ръце.

— Сладурче, защо си толкова чувствителна? Нали знаеш колко те обичам. Обичам те, винаги съм те обичал. — Изчака малко, преди да продължи: — Това е само игра, която ще забравя веднага щом слезем на брега. Не значи нищо за мен. Правим го, защото… защото е по-различно, впрочем не. С нищо не е по-различно от игра на бридж, или каране на водни ски, или другите неща, които правим като приятели. О, слава Богу — въздъхна той, когато Сабрина започна да се смее.

— Като приятели — смееше се тя, сложила длан на челото си. Но той беше Дентън Лонгуърт и не чу, или не пожела да чуе отчаянието в смеха й.

До края на пътешествието избягваше мъжа си. Така и не разбра дали беше спал с Бетси. На обяд и вечеря се държеше спокойно, сякаш нищо не се е случило. Последната вечер Макс вдигна тост за първата годишнина от сватбата на Дентън и Сабрина, която, уточни той, щели да отпразнуват при сестра й в Америка. Дентън се наведе и целуна съпругата си. Тя сложи длан на тила му, за да задържи по-дълго целувката му, а в главата й се въртеше неприятната мисъл, че все още играе по правилата, които той беше наложил.