Измами

Глава 11

Самолетът се приземи на летище „Хийтроу“ около десет вечерта. Бе летяла шестнайсет часа над континенти, морета, часови пояси и сега в таксито към площад „Кадоган“ Стефани се чувстваше смазана от умора.

От една година не бе виждала светлините на нощен Лондон. Отпуснала глава на седалката, тя отвори кадифеното портмоне и извади ключовете. Този път нямаше да бъде гост в разкошния дом на сестра си.

Не се наложи да ги използва, защото вратата се разтвори веднага щом застана до нея.

— Добре дошли най-после у дома, милейди! — посрещна я госпожа Търкъл. — Как ни липсвахте! Горе ли ще се качите най-напред или предпочитате да вечеряте, милейди?

Милейди. Въпреки умората Стефани потръпна от удоволствие при изричането на тази дума и онова, което означаваше — богат уютен дом, в който всичко е красиво, стилно и блестящо от чистота. Беше уморена до смърт. Утре щеше да му се порадва.

— Ще се кача горе. Твърде уморена съм и не съм гладна. Лицето на госпожа Търкъл помръкна. Стефани си представи часовете на трескави приготовления, в които бе приготвила най-хубавото английско меню за своята любима милейди и сега очакваше благодарността й.

— Впрочем, гладна съм и ще хапна, госпожо Търкъл. Може би утре сутринта ще ме поглезите със закуска в леглото?

— О, милейди, точно така и смятах. Сега елате, всичко е готово за вашето завръщане. Аз ще кача горе тези чанти.

На следващата сутрин Стефани се събуди с мисълта, че се е превъплътила в образа на сестра си. Тя се протегна бавно като котка в тънките, сладки като коприна чаршафи от египетски памук. Снощи не можа да намери никакви нощници в гардероба и сега хладната тъкан галеше голото й тяло. Тя се протегна още веднъж и отвори очи.

Спалнята бе голямо Г-образно помещение, със стени, облицовани с коприна в светлосиньо и слонова кост, които красиво хармонираха с електриковия килим. Високото легло в стил Луи XIV и нощната масичка бяха в по-малката част, а по-голямата бе подредена като всекидневна, с диван и ракла пред камината. Две френски бюра под прозорците и тоалетка на другата стена допълваха изискания интериор.

Стефани се разходи гола из стаята. Колко лесно било, колко приятно да станеш свободна и уверена в себе си. Погали гладките дървени повърхности на мебелите, мраморната камина, кадифената ракла и накрая застана пред огледалото. Стъпила на пръсти, разпери широко ръце и се усмихна на отражението си.

— Милейди!

Странно въодушевление я обзе. Огледа луксозната стая и се вслуша в тишината. Никой не питаше дали е готова закуската, не я молеше да му зашие копчето, а зад вратите нямаше захвърлени мръсни дрехи, които чакат да ги изпере. Нямаше и служба, в която бе длъжна да се яви в определен час. Беше сама. Беше свободна. Беше вече лейди Сабрина Лонгуърт. Тя позвъни на госпожа Търкъл. Беше гладна. Колко ли беше часът? Впрочем нямаше значение.

В застланата с килим баня Стефани пристъпи внимателно в светложълтата триъгълна вана, с наредени от едната страна зелени растения, а от другата — шампоани, сапуни и кремове. Взе първия попаднал й и с щастлива въздишка си спомни, че има на разположение цяла седмица, за да ги опита всичките.

Половин час след това, докато наблюдаваше как госпожа Търкъл нарежда закуската на леглото й, изведнъж си даде сметка за голямата измама. Впрочем самозаблуда. Сякаш в красивата стая нахлу леден вятър.

— Какво ще желаете тази седмица, милейди? Ще кажа на Дорис да дойде, ако смятате да се развличате, а струва ми се, и Франк трябва да поработи още един ден. Миналия път свърши доста набързо работата по прозорците. Принцеса Александра се обади снощи, след като вече си бяхте легнали. Каза, че пак ще позвъни, освен ако вие не решите да й телефонирате. След малко тръгвам на покупки, така че ако желаете, можете да ми кажете какви са плановете ви.

Стефани се загледа в прозореца. Обзе я чувство за безсилие. Не беше Сабрина Лонгуърт и никога нямаше да бъде. Дори госпожа Търкъл знаеше за този начин на живот повече от нея. Липсваше й класата на истинската Сабрина. Та тя не знаеше дори как да се държи със слугите! Беше само една домакиня от предградията и нищо повече. Щеше да направи за смях не само себе си и сестра си.

— Милейди, да не ви е лошо? Да затворя ли прозореца?

— Не, всичко е наред. — Тръсна глава, за да се отърси от мрачните мисли. — Струва ми се, че в Китай се разболях от някакъв лек грип. Предпочитам да пазя стаята няколко дни. Никакви развлечения. Оставям пазаруването на вас. Нищо повече от обичайните покупки.

— Да се обадя ли на доктор Фар? — угрижено попита госпожа Търкъл.

— Не е нужно. Ще му позвъня сама, ако се наложи, но мисля, че за няколко дни, най-много една седмица, ще се оправя.

— Няма ли да ходите в „Амбасадор“, милейди?

— В следващите няколко дни няма да се отбивам там.

— Е, щом мислите, че имате всичко, от което се нуждаете, аз ще ви оставя със закуската. Почивайте.

Стефани хвана лъжицата. Налагаше се да живее като затворник, но не можеше да се оплаче от обстановката, нито от майчинските грижи на икономката. Тя взе парче пъпеш и малко ягоди. Рохките яйца и кифличките бяха вече изстинали, но тя беше толкова гладна, че изяде всичко до троха. Докато допиваше чая си, се почувства по-добре. „Ще обикалям забележителности — реши тя. — В това поне не мога да сгреша.“

Първо обаче трябваше да се запознае със съдържанието на шкафовете, гардеробите и бюрата, да изпробва поне по веднъж дрехите, които бе зърнала предната вечер. Само четвърт час след това Стефани бе обзета от треска. Изящно копринено бельо, кашмирени пуловери, копринени блузи и костюми, домашни рокли от сатен, шалове и безброй обувки. И бижутата, във великолепната руска кутия от дърво.

Тъкмо пробваше една вечерна рокля, когато настроението й се промени още веднъж. Роклята бе от лилава коприна и се спускаше по тялото, за да се разгърне в богат клош около глезените. Хванала небрежно украсения с пурпурни биета жакет, Стефани отново пристъпи към огледалото.

Оттам я гледаше една съвсем, истинска Сабрина. Как стана всичко? Тя зае царствената поза, характерна за сестра й, с вдигната глава, блеснали очи и леко извити в някакво очакване устни. После обу високите черни обувки и преметна през рамо жакета. Предизвикателен смях се изтръгна от гърдите й. Стефани церемониално се поклони на лейди Сабрина Лонгуърт.

— Няма нещо, което не бих могла да постигна — произнесе на глас тя и веднага се зае със списъка, който сестра й й бе дала. Трябваше първо да се обади в „Амбасадор“.

— Ще дойда само да прегледам пощата, Брайън. Изглежда, още не съм се аклиматизирала, така че ако няма нещо спешно, предпочитам да остана вкъщи няколко дни. В кой ден предпочиташ да почиваш?

— Четвъртък, милейди, ако нямате нищо против.

— Чудесно.

Тя се вслуша в собствения си глас. Спокоен, овладян. Никога не бе имала подчинени и никой не я беше учил как се разговаря с тях, но за Брайън гласът й звучеше познато. В четвъртък трябваше да отиде до галерията и да прегледа пощата на Сабрина.

Госпожа Търкъл се върна разтревожена и я завари да вади нещата от една чанта и да ги пълни в друга.

— Ще се разходя — обясни Стефани. — Вашата великолепна закуска успя да ме излекува почти напълно. Искам да прекарам тази седмица тихо и спокойно, така че ще си бъда вкъщи за вечеря почти всеки ден. Виждали ли сте някъде часовника ми? Не мога да го намеря.

— Ето го — извика прислужницата и го извади от малка пластмасова кутийка. — Там, където го държите обикновено.

— Снощи бях толкова уморена, че не помня.

Погледа часовника. Три и половина. Странно, как бе отлетял денят. Пени и Клиф трябваше да се върнат от училище всеки момент. Не! В Евънстън сега бе девет и половина сутринта. Сабрина щеше да ги посрещне. Сабрина! Имаха уговорка да се чуят по телефона. Обзе я чувство за вина. Как бе възможно да забрави семейството, децата си? Досега нито веднъж не бе помислила за тях.

Стефани затвори вратата на спалнята след госпожа Търкъл, седна на раклата и взе телефона в скута си. Затвори очи. Ето я нейната къща. Брястовете в двора хвърляха тъмни петна по стените. А ето и кухнята. Утринното слънце оцветява в медени тонове цялата обстановка. Пени и Клиф вече са грабнали кутиите със закуската. Сега вземат раниците си и тръгват за училище. В паметта й изплува алеята към централния вход на университета, по която с гръб към нея вървеше мъж. Гарт отиваше на работа. Къде беше Сабрина? Вероятно вече бе тръгнала на оглед из къщата. За пръв път ще й се наложи да говори по телефона. Стефани се усмихна дяволито, докато диктуваше на телефонистката номера в Евънстън.

— Със стопанката на къщата ли разговарям? На телефона е лейди Лонгуърт от Лондон. Бих искала да говоря с…

— Стефани! — радостно извика Сабрина от един океан разстояние. — Колко се радвам!

Стефани започна да разпитва за Гарт и децата.

— Сабрина, казвала ли си ми, че държиш часовника си на тоалетката си?

— Нищо чудно. Не помня.

— Сигурно си ми казвала, защото аз го оставих там снощи, преди да започна да се тъпча с плодовия сладкиш на госпожа Търкъл.

— О, сладкишът с плодове и сметана! Тя знае, че го обожавам. Сигурно ще ти приготви още един за рождения ден.

— Да ти се обадя ли тогава? Ти винаги ми се обаждаш и сега Гарт може да се учуди, че не съм те поздравила.

— Ще му кажа, че си се обадила да питаш как е минала екскурзията в Китай, и тогава си ме поздравила. Наслаждавай се на спокойствието си през тази седмица. Не се притеснявай за телефонната сметка.

Стефани долови нетърпение в гласа на сестра си.

— Той ще повярва. Бързаш ли?

— Имам доста работа. Трябва да ходя на покупки, да оправя къщата.

До болка познато, помисли си. След като затвори, тя се опита да си представи как сестра й шета из къщи, слага масата и разговаря с Гарт. После преглежда домашните на децата и ги целува за лека нощ. Прииска й се да позвъни отново, но се отказа. Сабрина бързаше. Освен това за една седмица къщата трябваше да бъде изцяло нейна. Стефани скочи от раклата и изтича по стълбите. Една седмица бе ужасно малко време. Трябваше да излезе и да се запознае с квартала.

Тръгна към площад „Слоун“. Какъв контраст! Старият Кралски театър срещу модерния универсален магазин „Питър Джоунс“, а по средата фонтанът с релефите, изобразяващи Чарлз II и неговата любовница Нел Гуейн. „Достолепният Лондон — мислеше. — Безгрижният Лондон. Оставя туристите да си мислят каквото пожелаят. За разлика от него Чикаго усърдно се старае да ги впечатли.“

Чувстваше се лека, сякаш плуваше на няколко сантиметра над земята. Никой тук не я познаваше. Никой никъде не я очакваше. Беше сама, анонимна и свободна.

Вкъщи госпожа Търкъл се взря в лицето й да провери дали няма видими признаци на току-що излекуван грип и без да проявява най-малкия признак на съмнение, че това май не е съвсем лейди Лонгуърт, обясни, че пощата е на масата в кабинета. Докато се качваше към третия етаж. Стефани за кой ли път през този ден си повтори, че на света няма нещо, което не би могла да направи и мислено благодари на Сабрина за своята новопридобита самоувереност.

— Милейди, забравих да ви кажа — обади се по домашния телефон госпожа Търкъл. — Щом се върнахте и букетите отново запристигаха.

— Букети… — предпазливо повтори Стефани.

— Оставих ги в приемната, както обикновено.

— Благодаря. — Слезе в обширната гостна и остана като закована на прага. Великолепни, разкошни, магнетични, абсурдни и уязвими, три дузини червени рози грееха в разкошна кристална ваза и сякаш изпълваха цялото пространство. Сред тях, сякаш сгушени в листата им, блестяха с мека лунна светлина бели орхидеи. Тя пристъпи, вдишвайки упоителния аромат, и взе картичката.

„Добре дошла у дома, моя прекрасна Сабрина! Каза ми да не звъня по телефона и аз не звъня, но следващата седмица се връщам в Лондон. Надявам се, че приятните часове, които сме прекарали заедно и твоята доброта, ще те накарат да ми подариш още една чудесна вечер, а най-после и ръката си, за да станеш моя жена. Антонио.“

— Милейди — обади се госпожа Търкъл, — принцеса Александра.

Стефани върна картичката в букета точно в мига, когато в стаята влезе висока, руса, изумително елегантна жена. Не я беше виждала, защото когато бе гостувала на сестра си предишното лято, Александра беше във Франция, но веднага я позна от описанията в писмата на Сабрина. Бе дъщеря на холивудска актриса, превърнала сънищата на майка си в действителност благодарение на брака си с някакъв принц. Сега поддържаше този образ, като се движеше из аристократичните среди на Европа. Александра се поклони театрално.

— Не можах да се сдържа и да не видя нашата пътешественичка. Е, намери ли лекарството в далечен Китай?

— Какво лекарство?

— Решението на своите трудни проблеми. Нали така ми каза на тръгване — че ще търсиш решение на проблемите, които те измъчват?

— Да, опитвам нещо ново. Не зная дали ще има много полза от него.

— Междувременно, докато експериментираш, можеш да се смесиш с тълпата, която съм поканила утре в твоя чест.

— В моя чест ли?

— За рождения ти ден, скъпа. Извинявай, аз ти писах, но се оказа, че писмото изобщо не е било изпратено. Не зная как стават тези неща в къща, пълна със слуги.

— Струва ми се, че съм болна от някакъв азиатски грип и не би трябвало да…

— Най-доброто лекарство против грип е едно хубаво парти. Питай всеки свестен доктор и той ще потвърди.

— Добре. Ще ти се обадя допълнително.

— До утре. — Александра й изпрати въздушна целувка и излезе.

Стефани не успя да размисли за поканата, защото телефонът постоянно звънеше, а госпожа Търкъл отговаряше със сдържано възмущение на дръзналите да безпокоят господарката й точно когато имаше нужда от тишина и спокойствие. Мишел Бернар се обади от Париж да провери дали поканата на Александра за рождения ден все още е в сила, защото двамата с Джули смятали да присъстват. Андреа Върнън обясни с вълнение, че нейната бална зала, на която Сабрина бе подменила лампионите и абажурите, щяла да бъде представена в някакво италианско списание за интериор. Редакторът искал Сабрина да позира сред обстановката.

— Ще ви се обадя допълнително — отвърна и този път Стефани.

Амелия Блекфорд я попита дали би имала възможност да придружи Никълъс на търга в Чилтън.

— Ще се обадя допълнително — отвърна все така уклончиво тя.

Кореспонденцията на сестра й представляваше лавина от покани за приеми, тенис мачове, лов на лисици в Дербишир, обяд в чест на някаква контеса в Париж и около дузина благотворителни балове между октомври и май. Всичките й се струваха объркващо разкошни и щедри като розите на Антонио и все пак — прекрасни. Докато ги подреждаше, й хрумна, че календарът на Сабрина бе много по-претрупан от нейния. Нейната заетост през тази седмица се изчерпваше с посещение при фризьора и проба при шивачката.

Трябваше ли да отиде на празненството у Александра? Идеята й се струваше мъчително привлекателна и стряскаща. Боеше се, че без да иска може да разкрие коя е, но щом разгледа фотографиите, които сестра й бе правила, изведнъж й се прииска неудържимо да разгледа дома на Александра. И да изпита невероятното усещане да бъдеш почетен гост на празненство. „Ще празнувам трийсет и втория рожден ден на лейди Сабрина Лонгуърт. Никой няма да знае, че това е рожденият ден на една домакиня от предградията, която никога не е имала нито фризьор, нито шивачка.“

Тя се обади на фризьора, за да отмени часа за посещение. „Можем да излъжем един съпруг, но фризьор — никога! Веднага ще познае, че миналия път не ме е подстригвал той“ — реши тя.

Щом излезе от ателието на шивачката, тръгна безцелно по Парк Лейн към Хайд Парк. Тълпи от гувернантки и млади майки тикаха бебешки колички, момичета разговаряха за дискотеки, бизнесмени с меки шапки и делови дами в костюми с неизменните бели блузи. „Ще мина през «Харолдс» и се прибирам“ — реши и ускори крачка, докато не видя прословутите сенници с фестони и надписите в ръкописен стил — най-големият универсален магазин в Европа и един от най-луксозните в света, чийто портиер даже се беше превърнал в универсален журнален образ, познат във всички страни от двете полукълба. Тя тръгна щастлива сред щандовете. Искаше на тръгване да остави в спалнята някакъв малък подарък за сестра си.

— Сабрина! — извика някой зад нея. — Колко странна среща! Изумително елегантна млада жена, дребна и изящна, с пепеляворуси коси и големи сиви очи я прегърна и разцелува. — Мислехме си, че ще те видим тази вечер, а ето че се срещаме в „Харолдс“! Честит рожден ден!

— Габриела! — Стефани се вглеждаше напрегнато в непознатата. — Никак не си се променила.

— Как според теб трябва да се променя за две седмици? А, разбирам… значи вече си чула. От кого? Искахме да го научиш от нас.

— Какво да съм чула? — Сърцето й биеше до пръсване. За малко да се издаде. Как не можа да познае Габриела дьо Мартел, съквартирантката на Сабрина от „Жулиет“? Не я беше виждала петнайсет години. Тя изглеждаше така, сякаш изминалите години не я бяха докоснали. Сабрина й беше писала, че се е развела и живее в Лондон, където работела като модел на няколко козметични фирми.

— Добре, ето я новината. — Тя хвана под ръка мъжа, който стоеше зад нея и го привлече напред. Висок, широкоплещест, загорял и красив, с нетърпеливи кафяви очи, точно такъв, какъвто Сабрина й го бе описала. Брукс Уестърмарк, президентът на „Уестърмарк Козметикс“, богат, работохолик, любимец на репортерите от светските колони, с репутацията на съкрушител на женски сърца.

— Добре дошла, Сабрина — каза той. — Донесе ли китайската танцьорка, която ми обеща?

Каква танцьорка. Боже мой? Стефани внезапно си спомни как в Пекин сестра й бе купила няколко фигури на танцьорки от нефрит. Коя ли беше предназначена за Брукс?

— Разбира се — отвърна безгрижно. — Но аз все, още не съм чула новината.

— Събрахме се и живеем заедно — отвърна Габриела. — Ти не пожела да ми дадеш съвет, та аз трябваше сама да решавам. Сега ми кажи какво би ме посъветвала?

— Да живееш с Брукс, разбира се — засмя се Стефани.

— Мъдра жена — усмихна се той. — Искаш ли да вечеряме в ресторант „Анабел“ утре вечер?

— Ще отпразнуваме събитието. Ще дойдеш, нали? — подкани я Габи.

— О, не тази седмица. Имах намерение да остана вкъщи и…

— Защото Антонио не е в Лондон ли? Той не би имал нищо против. Ние сме почтена компания. Отлагахме празненството до завръщането ти. Искам да дойдеш.

— Има ли нещо по-важно от желанията на Габи? — присъедини се Брукс.

— Е, защо не? — отвърна Стефани. „Щом Сабрина може да се справя с толкова напрегнат светски живот, и аз би трябвало да мога.“ — Благодаря, ще дойда. Но тъй като тържеството ще бъде във ваша чест, предлагам да мълча през цялото време.

— Колко тактично, лейди Лонгуърт! С това ще направиш Габи най-щастливата жена в ресторанта — засмя се Брукс.

„Началото на един меден месец — помисли с горчивина Стефани. И ние с Гарт изглеждахме така преди много години. Лицата ни грееха от щастие, сякаш пазехме някаква прекрасна тайна. А тя беше, че бяхме влюбени. Колко отдавна беше! Дори не си спомням какво означава да си влюбена.“

Вкъщи изпи чаша чай и влезе в банята. Време беше да се приготви за празненството у Александра. Докато се излежаваше в благоуханната пяна, телефонът иззвъня. След малко госпожа Търкъл застана до вратата на банята.

— Принцеса Александра се обади, милейди, и каза, че в осем ще изпрати шофьора си да ви вземе. Коя рокля да извадя?

Стефани тръсна глава. Дали да не поиска съвет от госпожа Търкъл? Не, Сабрина не би постъпила така. Тя сама решава какво да облича и какво да каже. Защото, ако си лейди Лонгуърт, кой би посмял да ти каже, че тази рокля не ти отива или че не се държиш както трябва с хората?

— Аз сама ще се погрижа за това, госпожо Търкъл — отвърна.

Още щом влезе в приемната на Александра, тя разбра, че бе постъпила така, както би постъпила Сабрина. Стоеше в средата на залата, стройна и изящна, с простата елегантност на истинско бижу. Бе облякла дълга до земята пола от смарагдовозелена тафта и бяла сатенена блуза с кристални копченца. Гостите я наобиколиха и сред смутените усмивки, целувки и поздравления тя се опитваше да съпостави непознатите лица с описанията от писмата на сестра си. Забеляза Габриела и Брукс и щастливо им се усмихна. Изведнъж над приглушения шум се извиси весел, жизнерадостен глас.

— И знаете ли какво направиха те двете? Купиха си еднакви китайски рокли. Не можех да ги различавам. Напълно еднакви, като две капки вода! — Никълъс Блекфорд я наблюдаваше с лукава усмивка. — Кажи, коя си ти? Хайде, признай! Ти си Стефани и си дошла тук, за да ни покажеш, че сме обикновени глупаци, нали?

Тя се вцепени. Всички погледи бяха отправени към нея, а тя не знаеше какво да отговори. Сабрина лесно успяваше да измами и съпруга, и децата й, а тя не можеше да се справи с някакви най-обикновени познати! Сведе поглед и пред очите й блесна едно от кристалните копчета, сякаш за да й подскаже изход. Знаеше, че изглежда точно като Сабрина и никой не би могъл да заподозре лъжата. Никълъс играеше някаква забавна игра. „И аз мога да играя“ — окуражи се тя.

— Никълъс, ти толкова пъти ме обърка със сестра ми, че и аз вече не зная коя съм — отвърна с престорено угрижена гримаса. — Но аз винаги съм имала доверие в твоите преценки и този път се оставям в ръцете ти. Кажи коя съм и аз ще го приема за чиста монета.

Думите й предизвикаха смях и аплодисменти.

— Хванаха те натясно, Ники — подметна му Александра. — Хайде, казвай, коя е тя?

Никълъс се поклони на Стефани и целуна ръката й.

— Кой друг, освен нашата прекрасна Сабрина? Никога не съм имал и най-малкото колебание, скъпа моя! В Китай се обърквах заради онази отвратителна диета за отслабване. Честно казано, през цялото време бях гладен.

Александра веднага го покани към бюфета с ордьоврите. Стефани се успокои. Опасността бе отминала.

— Съжалявам, че не можах да се запозная със сестра ти миналото лято. Наистина ли сте съвсем еднакви? — попита я принцесата.

— Не, разбира се. В деня, за който Никълъс разказва, той ни срещна, натоварен с кутии сладкиши и се опита да ни разгледа през тях. Изглежда, не е видял добре.

Стефани слушаше с удивление собствения си глас. Колко лесно лъжеше. Беше лесно, защото хората около нея чуваха само това, което искаха да чуят. Каквото и да кажеше, те щяха да го разберат само по начина, който беше приемлив за тях. Дали наистина слушаха какво говори? Докато двете с Александра разговаряха, усети как леко се вмъкна в кожата на Сабрина. Нейната седмица най-после започна!

— Сабрина, изглеждаш прекрасно — каза някой. До нея бе застанал дребен, съвсем обикновено облечен мъж, с приятен глас и сини очи. Сабрина бе описала точно Мишел Бернар. — Някакви проблеми от Китай?

— Какви проблеми имаш предвид?

— Е, нищо. Права си. Няма за какво да се безпокоиш. Когато получихме писмото ти, се разтревожихме, че новините могат да развалят пътуването ти.

— О, всяка минута в Китай беше заета с разглеждане на забележителности и пътуване от град в град. Нямах време да се тревожа. — Внимателно опипваше почвата. Нямаше представа за какво става дума. — Какво си помислихте за писмото ми?

— Че е прекрасно, разбира се. И ти си прекрасна, щом си събрала куража да го напишеш. — Той понижи глас: — Малко експерти биха си признали, че са им продали фалшификат. Ти много ни помогна, не толкова със самия щъркел, а с имената от сертификата. Някои от тях са използвани и за други фалшификати. Невероятно, нали?

Стефани мълчаливо кимна и Мишел продължи:

— Това е изглежда, една от големите им грешки. Мислех, че са достатъчно умни поне да измислят различни имена. — Спря, явно изчаквайки коментара й. — Тези нови разкрития забавиха публикуването на статиите. Няма да ги отпечатаме преди ноември. Това може да се окаже полезно и за теб, нали?

— Да, струва ми се…

— Особено ако се опиташ да откупиш щъркела. Реши ли какво ще правиш? Мислиш ли, че великата Оливия ще запази тайната ти?

— Не зная.

— Ако можем с нещо да ти помогнем…

Стефани бе замаяна.

— Защо не ми кажеш какво сте открили?

— Имаш предвид след последната ни среща ли? Не много. Най-вече потвърждения на това, което вече ти казахме. Но идеята да седнем и да обобщим всичко е добра. Какво ще кажеш за понеделник?

— В понеделник не мога — Тогава трябваше да пътува за Чикаго. В понеделник следобед Сабрина щеше да вземе самолета за Лондон. — Какво ще кажеш за тази неделя?

— Може би. Ще ти се обадим от Париж в четвъртък или петък. Тогава ще знаем точно програмата си за уикенда. Какво чувам?

Стефани също чу тихата музика и се обърна. В залата се разнасяха звуци на базуки, в отчетлив, типично гръцки ритъм.

Залата утихна, а светлините постепенно угаснаха. Александра дръпна завесата в дъното на залата, разкривайки малък гръцки оркестър. Изпълнителят на базуки даде знак на музикантите и те подхванаха мелодията след него.

Безшумни като сенки келнери внесоха ниска масичка и разхвърляха около нея бродирани възглавници. После наредиха златни чинии и високи чаши, кошници с хлебчета, димящи плата със задушено агнешко и кебап, пилета с лимон, купи с пресни плодове, френско грозде и бутилки червени и бели вина от остров Родос. Многобройни свещи в чаши с плаващи в тях камелии разпръскваха сумрака. Александра взе ръката на Стефани и я поведе към възглавницата начело на масата.

— Мястото на почетния гост.

Стефани се чувстваше като селско момиче, попаднало в опера. Как ли би реагирала Сабрина? Доволна, но не и изумена. Та нали това бе нейният собствен свят!

— Прекрасно! Станала си експерт по Гърция.

— Не аз, а жената на Арнолд, моя главен готвач. Тя е гъркиня. Аз само прибавих към нейната идея няколко свои.

— Но къде е белият агнешки дроб, изпържен в тиган? — огледа масата Стефани и се усмихна дяволито?

— Забраних го! — отсече Александра. — А ти откъде знаеш, че гърците ядат подобни ужасии?

— Преди много години живяхме в Атина.

Стефани разказа за бягството им от Тео и за цялото приключение с кипърските партизани. Всички я слушаха притихнали.

— Бедните деца — вметна Амелия. — Колко ли ужасно е било в онова подземие?

— Сабрина ми даваше кураж — тихо отвърна Стефани.

— Кой?! — извикаха в един глас Мишел и Джули.

— Взаимно си давахме си кураж — засмя се тя.

— С мен никога не се е случвало нещо толкова вълнуващо — въздъхна Амелия.

Моментът на очарованието и изненадата бе отлетял. Гостите поведоха разговори и след последното блюдо, баклава с черно кафе, Александра обяви, че е дошъл моментът на подаръците. Всеки бе донесъл нещо: Никълъс и Амелия — ръчно огледало от миналия век с инкрустирана дръжка от слонова кост, Габриела и Брукс — кашмирен индийски шал, Мишел и Джули — книга за гръцкото изкуство. Александра й подари кристален свещник. Останалите гости бяха донесли книги, украсени със скъпоценни камъни гребени, гравюри в рамки, миниатюрни порцеланови фигурки.

— А това — Александра й подаде малка сребърна кутийка — е от Антонио. Искаш ли да го отвориш?

— О, хайде! — възкликна Габриела. — Отвори го! Стефани колебливо я отвори и извади прекрасна огърлица от сапфири и диаманти. Имаше нещо грубо в решението на Антонио да изпрати подаръка до Александра, съзнавайки прекрасно, че ще бъде отворен пред гостите. Хвърляше го в лицето й, сякаш я предизвикваше да отрече, че той има право да й поднася подобни скъпоценности. Стефани мълчаливо пусна огърлицата в кутийката. Всички усетиха неловкостта на положението и не казаха нищо.

Александра плесна с ръце и в залата се появиха танцьорите. Светлините отново бяха запалени и келнерите се появиха с подноси, отрупани с напитки. Стефани се извини на домакинята и поиска да се разходи из къщата.

— Разбира се, скъпа! Познаваш я по-добре от всеки друг.

Тя бродеше из стаите, изпълнена с възторг и гордост.

Сабрина бе създала атмосфера на фриволност и разкош, която други дизайнери, с типичния си вкус към помпозното, никога не можеха да постигнат. Едва сега разбираше защо домът на принцесата все още се появяваше в американски и европейски списания за архитектура и интериор. Какъв късмет, да ти предоставят напълно празна къща със задачата да я обзаведеш и я превърнеш в истински дом, в обител на любовта, в пристан на интимния живот! Какъв шанс! Тя застана пред едно платно на Миро и се загледа в изрисуваните с детска наивност дебели линии, силни и целеустремени. „Какво не бих дала да имам и аз такава възможност“ — помисли тя.

— Скъпа, добре ли си?

— Да, разбира се. Извинявай, че излязох.

— Не се извинявай. Тази вечер е твоя. Впрочем и къщата е почти твоя. Какво представлява твоят Антонио?

— Понякога е доста груб и недодялан.

— Зная. Всички го разбрахме току-що.

— Понякога е приятен.

— А как иначе би могъл да задържи вниманието ти почти цяла година! — възкликна Александра. — Добре, няма да говорим за него. Искаш ли да ти покажа какво открих съвсем наскоро? — Поведе я към един тъмен ъгъл на балната зала и й показа малкото „С“ на паркета. — Колко остроумно от твоя страна! Скъпа, можеше да изпишеш инициалите си направо на входната врата. Не е било нужно да ги криеш.

Стефани се наведе да разгледа малката кафява буква.

— Остроумно — промълви тя. Сабрина й беше изпратила снимка на тази част от стаята, убедена, че никой никога няма да го открие. — Достатъчно голяма е. Стига ми да зная, че съм оставила тук своя знак.

На сутринта Стефани тръгна към „Амбасадор“ веднага щом закуси. Брайън имаше почивен ден и галерията беше заключена. Опита няколко ключа, докато единият прилегна, и влезе.

Бе идвала тук със сестра си. Вдигна щорите и пристъпи в дългото, тясно помещение, подредено като салон от осемнайсети век. Нямаше и следа от претрупаност. Само няколко изящни експоната, наредени на групи по два или три, блестяха позлатени от слънчевите лъчи. В дъното бе кабинетът на сестра й, с маса от черешово дърво, което тя използваше като бюро.

Стефани седна и разгледа дългите, ниски и претрупани с книги рафтове, дълбоките кресла за гости, ориенталските килими по стените. Тук присъстваха успехът и удовлетворението, самочувствието, парите и дори властта. Почувства се дребна като отражението си в сребърния чайник на малката масичка и се опита да възвърне усещанията, които я озариха през изминалата нощ — гордост, копнеж и самоувереност.

— Трябва да предприемеш нещо — каза тя на отражението си. — Досега си била само съпруга и домакиня. Един дом, един пропаднал бизнес, един мъж… дванайсет години… Защо не започнеш бизнеса си отново? Това е достатъчно за момента. Недей изрежда всичките си провали… Започни с първото.

Камбанката на входната врата звъннаха.

„Забравих да заключа“ — стресна се тя и тръгна към изложбената зала, за да обясни, че днес галерията няма да работи.

— А-ха, най-после някой се появи — каза най-тежкият мъж, когото бе виждала в живота си, седнал в един от столовете от епохата на регентството. Той тъкмо сваляше обувките си и масажираше краката си. — Имаш късмет. За малко да изпуснеш клиент. Тук ли работиш? Разбира се, какъв глупав въпрос зададох! Знаеш ли, че си едно красиво момиче? Нали комплиментите ми не те дразнят? Бети, жена ми, казва за такива като тебе, че имат „английски тен“. Мога да надуша чужденец, преди още да си е отворил устата. Където и по света да те срещна, веднага ще позная, че си англичанка. Виждам, че не откъсваш поглед от това столче. Капнал съм! Жената от сутринта ме мъкне по разни антикварни магазини. Не можах да видя даже смяната на караула пред Бъкингам! Влязох, защото иначе щях да седна на тротоара. Няма да ти счупя стола, не се безпокой.

— Мога ли да ви предложа нещо? — Стефани гледаше надолу, за да не издаде смеха, който напираше в гърдите й. — Искате ли да изненадате съпругата си с нещо наистина забележително? — Тя свали от един рафт вечерна дамска чанта и лупа и му ги подаде. — Погледнете тази кадифена чанта. Избродирана е от съвсем дребни мъниста. Датира от около 1690 година. С лупата можете да видите и мънистата, и копринения конец, с който са пришити.

Непознатият внимателно разгледа бродерията. Зрънцата бяха не по-големи от песъчинки, а конецът между тях — дори по-тънък. Без увеличителното стъкло флоралният мотив изглеждаше като рисунка.

— Не е лошо. Бети ще се прави на гранд дама с тази чантичка. Колко?

— Шестстотин фунта — каза напосоки Стефани, спомняйки си цените на френските дамски чантички от същата епоха в други антикварни магазини.

— Това колко долара прави?

— Хиляда и двеста.

— О, работите с хъс, лейди — подсвирна той. — Давам двеста. И те са много.

Стефани едва сдържа гнева си. Този непознат си позволяваше да се пазари, сякаш „Амбасадор“ беше сергия! Искаше й се да продаде нещо от галерията, но не допускаше и мисълта да се пазари. Тя се усмихна мило.

— Откъде сте, господин…

— Името ми е Пулем. От Омаха съм. Произвеждам колбаси.

Стефани си представи как стои с окървавена престилка пред пирамида от говежди бутове.

— Сигурно доста пътувате. Чикаго, Сан Франциско, Ню Йорк, Ню Орлийнс? — Докато изреждаше най-големите градове на Америка, гостът кимаше утвърдително. — И навсякъде водите със себе си и Бети, нали?

— Разбира се. Децата пораснаха. За какво й е да стои вкъщи?

— Знаете ли, господин Пулем, Бети ще бъде единствената жена в Америка, притежаваща една толкова изящна чанта. Всички ще я молят да разгледат бродерията с лупата. Всяка жена ще иска да има същата. Но друга такава няма да намерите никъде по света. Това е уникат.

Настъпи пауза. Колбасарят обърна няколко пъти чантата, за да я огледа по-добре.

— Шестстотин долара — отсече накрая.

Стефани внимателно взе чантата от ръцете му и я сложи на мястото й.

— Съжалявам, господин Пулем. Исках да ви помогна да превърнете съпругата си в гранд дама.

— Седемстотин — предложи той. — Е, да кажем, седемстотин и петдесет. Крайна цена!

— Господин Пулем — обърна се към него Стефани. — В „Амбасадор“ пазарлъци не се водят.

Докато подреждаше експонатите на рафта, тя чу как той стана от стола и пристъпи към масичката.

— Здраво се пазариш, момиче. Ти май си американка, а? Не си англичанка. Прав ли съм? — Нареди дванадесет банкноти по сто долара. — Но ако Бети не я хареса, ще я върна. Предупреждавам те.

— Разбира се! — Стефани опакова чантата и му я подаде. — Струва ми се обаче, че излишно се притеснявате.

Той си обу обувките и взе кутията под мишница. Тя му подаде разписката.

— Ти си хубаво момиче. Страхотна си. На всичкото отгоре знаеш да се пазариш. Някой ден ще доведа и жената в този магазин. Като натрупам второто си състояние. Дано да е скоро.

Стефани въздъхна с облекчение и заключи външната врата. Беше щастлива. „Мога да постигна всичко, което поискам“ — повтори любимата си мисъл, после сложи парите в чекмеджето на Брайън заедно с кратка бележка и огледа тържествуващо галерията. Подобно на Сабрина тя бе оставила своя знак в „Амбасадор“.

Ресторант „Анабел“ е шумен само за хора, които търсят тишина и уединение. За повечето посетители обаче атмосферата му е изпълнена с възбуда и въодушевление, което им допада. Тук започват или свършват семейни съжителства, сключват се сделки, завързват се контакти. Членството в „Анабел“ е признак за изисканост, с каквато може да се сравни само менюто му.

Максим Стайвесънт ползваше „Анабел“ като място за делови срещи. Шумът и полуосветените сепарета осигуряваха повече дискретност от неговия офис. Имаше винаги резервирана маса в едно от тях.

В четвъртък вечерта той пристигна в компанията на някакъв дребен мъж със силни диоптри на очилата, малка брада и добре тренирано изражение на леко отегчение. Щом седнаха и зад тях застана келнерът с бутилка шардоне.

— Риба меч в сос от морски таралежи. Нещо наистина прекрасно. — Той погледна госта си, който кимна утвърдително. — Две порции. Останалото нека избере Луи. А сега ни донеси малко пастет и ни дай половин час време, преди да донесеш супата.

— Кой е Луи? — поинтересува се гостът на Макс.

— Главният готвач. Гениален!

— Само половин час ли ще говорим за бизнес?

— Половин час, за да се настроим за прекрасната вечеря. Колкото до бизнеса, той едва ли ще ни отнеме пет-десет минути. — Макс вдигна чашата си. — За славното минало!

Роналд Доулинг кимна за пореден път, отпи и вдигна вежди в знак на възхищение от виното.

— Значи предлагаш единствено вазата. Впечатляващо! Дори и в твоя опушен и мръсен склад…

— Не е мой, а на „Уестбридж Импортс“.

— А-ха, те ли изровиха вазата? Откъде? И къде са я транспортирали? Франция, или направо във Великобритания?

— „Анабел“ е доста шумен тази вечер — усмихна се Макс. — Не чух въпроса ти. Етруската ваза, която ти видя, е от колекцията на аристократично английско семейство, което продаде едно от именията си. Имаха нужда от пари. „Уестбридж Импортс“ беше посредник при продажбата. Когато експертите на компанията видели тази ваза, те ми се обадиха, защото знаят, че моите клиенти се интересуват от древни шедьоври и могат да платят за тях.

— Видях списъка в каталога — с тънка усмивчица отвърна Доулинг. — Тази приказка можеш да я разкажеш на някой новак, Стайвесънт. Не на мене. Дойдох от Торонто специално, за да я видя. Предлагам ти за нея милион и половина долара, но в отговор очаквам да чуя истината, а не приказки от „Хиляда и една нощ“.

— В изкуството, както и в секса, човек никога не знае кое е приказка и кое — истина.

— Не се шегувам.

— Роналд, ако ти кажа, че даден експонат е бил изнесен нелегално от Турция и включен в каталога като принадлежност на някакъв херцог, на когото съм платил двайсет хиляди лири стерлинги, за да се закълне в честта си, че е бил собственост на рода му от няколкостотин години, че експонатът после ще бъде внесен, отново нелегално, в страната на купувача, това няма ли също да ти прозвучи като приказка?

— Е, по-романтично е от разказ за петролните сондажи в Западна Канада и много по-опасно. — Очите на Доулинг блеснаха зад стъклата на очилата му.

— Животът е пълен с опасности — сви рамене Макс. — Опитай се да пресечеш безопасно Пето Авеню или Виа Венето в Рим.

— Добре — засмя се Роналд. — Утре ще прехвърля по твоята швейцарска сметка десет процента от цената в злато. Когато вазата пристигне в моя дом в Торонто, ще получиш остатъка.

— Няма да стане, Роналд. Когато вазата пристигне в Канада, приблизително четири седмици след като депозираш златото, ще получиш официално известие. Ще искаш първо да я огледаш и ако останеш доволен, ще приведеш остатъка от сумата на моя сметка. Едва след това ставаш неин собственик.

— Казаха ми, че действаш много внимателно — кимна Доулинг. — Това ми харесва. Утре ще се обадя на моя агент.

Макс се надигна от стола и даде знак на келнера.

— Още една бутилка — извика той и огледа залата. Погледът му се спря на една от масите, където келнерът настаняваше две жени и един мъж. Той вторачено се загледа в една от тях.

— … другите ти дейности. Недвижими имоти, казваш? И художествени галерии? При всички законови… — продължи Доулинг, но Макс не го слушаше.

— Извини ме за момент, видях познати.

Той тръгна между масите, като се отбиваше и разменяше по една-две думи с гостите, докато стигна до групата.

— Скъпи Брукс, радвам се да те видя след толкова много години. И Сабрина! — Той поднесе ръката й към устните си. — Чух, че вече живеете в Латинска Америка. Истина ли е или злобна клюка?

Стефани вдигна поглед към него. Тялото му закриваше цялата зала. Тъмният костюм беше идеално скроен, а стойката му — уверена, дори арогантна. Сините му очи я гледаха изпитателно, без да издават нищо за самия него. Той продължаваше да държи ръката й. Тя усети силата, която излъчваше, и по тялото й премина възбуда. Сведе поглед, за да я прикрие, но изражението на непознатия леко трепна и тя разбра, че бе разбрал всичко.

Брукс й помогна да излезе от неловкото положение.

— Габи, запознай се с Макс Стайвесънт. Габриела дьо Мартел.

— Предполагам, че сте дошли в Лондон точно когато аз го напуснах и се преместих в Ню Йорк. — Макс се обърна към тях и целуна ръката на Габи.

— Преди три години — уточни тя, докато го изучаваше с широко отворени очи. — Много съм слушала за вас.

Макс се обърна към Стефани и мило се усмихна.

— Не разбрах дали е вярно, или само злобна клюка. В Бразилия ли живеете?

— Или злобна, или оптимистична, в зависимост от източника — засмя се тя.

— Чувството ви за хумор не е намаляло — усмихна се той. — Ще танцувате ли с мен след вечеря?

— Не съм… — искаше да каже, че не е танцувала от години, но замълча. Може би това не се отнасяше за Сабрина. — Съжалявам, не ми се танцува.

— Ще ми направите услуга. Не съм танцувал от години и се надявам, че няма да критикувате много строго неопитността ми.

— Добре — предаде се тя.

— До скоро. Брукс, Габриела, приятна вечеря. — Поклони се леко и се отдалечи.

— Странно — поде Габи, докато келнерът наливаше вино в чашите им. — Когато чуеш хиляди клюки за някого, оставаш с впечатление, че го познаваш, а когато го срещнеш, се оказва, че е съвсем различен. Ти го познаваш от доста години, нали, Сабрина?

— Да — отвърна предпазливо Стефани. Какво ли е отношението на сестра й към него, мислеше тя. Никога не бе споменавала името му. — Какви слухове се разпространяват за него?

— Зная само онези, които и ти си слушала. Той определено изглежда по-цивилизован от това, което се говори за него. Брукс обаче не го харесва.

— Ти постоянно ме изненадваш, Габи — възрази той. — Нелюбезно ли се държах с Макс?

— Не, но беше някак си пасивен. Така се държиш, които не одобряваш това, което правя или говоря. Обикновено изчакваш да останем само двамата, за да ме зашлевиш с мнението си.

— Така ли? Кога съм постъпвал по този начин?

— Образно казано. С думи.

Настъпи пауза. Брукс взе ръката на Габриела в своята.

— Извинявай — каза той. — Никога не съм искал да те засегна. Обещавам да се държа с Макс Стайвесънт съвсем прилично както пред обществото, така и когато сме само двамата.

— Откъде има толкова пари?

— Очарователният Макс Стайвесънт! — Брукс въздъхна. — Никой не знае с какво точно се занимава. Притежава художествени галерии в Европа и в двете Америки, може би действа и като посредник. Нито една от тези дейности обаче не може да донесе толкова пари, с колкото разполага той. Виждат го често на търгове. Казват, че личната му колекция е една от най-богатите в света. Всичко останало е слухове, клюки. Той не говори за работата си. През последните три години изчезна някъде, така че клюките са още по-ненадеждни.

— Сабрина, искаш ли? Брайън може да управлява галерията още един-два дни. Той добре се справяше, докато ти беше в Китай. Ще се върнем в неделя вечерта. Слушаш ли ме?

— Не, извинявай. Разсеях се.

— Сега слушай. Заминаваме за Швейцария. Ще дойдеш ли с нас?

— Швейцария ли?

— Утре Брукс отива в Берн по работа и докато се занимава с бизнес, аз ще скучая, затова ми се иска да дойдеш с нас. В самолета има много място, а Брукс ще плати хотела ти. Ще се върнем в неделя. Идваш ли?

— Да — без колебание отвърна Стефани.

Габриела плесна с ръце. Стефани се усмихна и в този миг срещна погледа на Макс, който приближаваше тяхната маса. Келнерът прибра съдовете и сервира кафето.

Дансингът беше претъпкан и двамата танцуваха в тясно пространство.

— Защо ли досега не сме танцували нито веднъж? — запита Макс.

— Защо ли не сме разговаряли? — безразсъдно отвърна тя. Чувстваше се млада и красива, а по погледа му отгатваше, че той я желае.

— Имах впечатлението, че дребните, банални разговори с мен ще ти се сторят безвкусни.

— Което обяснява и защо досега не сме танцували.

— Кое, моето впечатление или твоето мнение за него?

— И двете.

— Остроумно, Сабрина. Ще вечеряш ли с мен утре?

— Не.

— Колко категорично! Даже без някакво извинение, например латиноамериканеца.

— Съжалявам. Ще бъда извън страната до неделя.

— Тогава в неделя вечерта.

— Късно е.

— Аз съм свободен в понеделник.

— О, в понеделник… отново ще пътувам.

Танцът свърши, но Макс все още я държеше в прегръдките си.

— Ще намерим някоя свободна вечер. Да ти се обадя ли следващата седмица?

Стефани кимна и двамата се върнаха на нейната маса.

Бе разтърсена от внезапно обзелите я чувства. Желаеше го. Един непознат — тайнствен, арогантен, със студени сини очи и самоуверен. Толкова различен от Гарт, доволен от своето местенце на света и немислещ за нищо по-добро. Какво ставаше с нея? Не бе пожелавала друг мъж, освен Гарт, а и към него не бе изпитвала такова привличане от години. Тя въздъхна с облекчение, че през следващите три дни ще бъде далеч от Лондон и никога вече няма да види Макс. Габи и Брукс танцуваха и Стефани се поколеба за секунда.

— Сбогом — каза тя, неспособна да прикрие съжалението в гласа си.

— До другата седмица. — Той целуна ръката й и се отдалечи. Проследи го с поглед, после грабна чашата си и келнерът се втурна да я долива.

Утре щеше да бъде в Берн. Слава Богу!

Самолетът на Брукс беше мебелиран с вграден диван, два фотьойла и дълга маса. Докато той четеше отчетите на своите швейцарски мениджъри, Стефани и Габриела си устроиха пиршество от френски сирена, плодове и черен хляб.

— Ще внедряват нова производствена линия за козметика — обясни Габриела. — Или стара линия, но с нови търговски марки. Брукс не желае да говори за това. Нямаш представа колко сложни са игрите в производството на червила и овлажнители. Кодови думи и цифри, пароли, секретни формули, шпиони от конкурентните компании. Голям бизнес, без съмнение.

Стефани отпусна глава на кадифената облегалка и отправи поглед през прозореца. Малки, зелени ниви, толкова различни от безкрайните открити пространства на Америка. Нищо в този свят не е като в Америка, помисли тя. Тук беше Стефани Андерсън, която пътуваше с частния самолет на свои приятели към Швейцария, а в пететажния дом в Лондон я очакваше преданата икономка и й приготвяше най-вкусната вечеря.

— Прекрасно — изрече на глас тя.

— Кое, гледката ли? Почакай да видиш Алпите. Знаеш ли какво ми хрумна? Да отидем до „Жулиет“! Не съм стъпвала там, откакто се дипломирахме. Искаш ли?

— Прекрасна идея!

Когато се озоваха в парка на колежа, и двете изпитаха разочарование. Колежът беше същият, но някак си по-невзрачен, отколкото го помнеха.

— В спомените ми къщата на професор Бозард ми изглеждаше величествена като замък. Оказва се, че била най-обикновена сграда — каза Габриела. — Виж колежанките. Колко са млади! Ние обаче бяхме по-изискани.

— Не съм сигурна — усмихна се Стефани.

— Разбира се, че бяхме!

— Не зная. Ние просто седяхме на онзи балкон, на четвъртия етаж и мечтаехме да пораснем.

— Третия!

— Моля?

— Двете с тебе живеехме на третия етаж, а на четвъртия живееше сестра ти с онова момиче от Ню Йорк. Забравих как се казваше.

— Дена Кардозо. Права си, третият етаж беше.

Двете се разходиха из парка и с всяка минута се чувстваха „все по-стари“, както отбеляза Стефани. Професор Бозард бе починал. Мястото му бе заел кръгъл, белобрад Дядо Коледа, когото двете завариха в гимнастическия салон да обсъжда поредния турнир с треньора по фехтовка.

Стефани застана в средата на залата и си представи как държи рапирата. Спомни си мача, който бе загубила, и кавгата със Сабрина.

— Габи — извика тя, — умирам от глад. Хайде да слезем в града и да хапнем някъде.

Двете тръгнаха надолу по хълма, направо през лозята.

— Добри спомени имам от училище — поде французойката, — но още помня как всички очакваха от мен повече и аз постоянно ги разочаровах. Ти знаеше, че искаш да се занимаваш с изкуство и антики, а единственото, за което мечтаех аз, бе да намеря някого, който да се грижи за мен. Да стои между мен и света и да ме гледа като малко дете. Разбираш ли какво имам предвид?

Стефани кимна, без да откъсва очи от женевското езеро и Алпите на отсрещния бряг. Нима и тя не бе искала същото от Гарт?

— Сега вече имаш Брукс.

— Точно така, имам Брукс, а той не иска от мен нищо друго, освен да се движа правилно по пътя.

— Какъв път? — попита Стефани. Влязоха в кафето, което някога обичаха като ученички.

— Онзи, за който ти ме предупреди.

— Права ли бях?

— Винаги си имала вярна преценка за Брукс. Той иска да има жена — дете, която да възпитава и моделира по свой вкус. Тя трябва да го обожава, същевременно да се чука като професионалистка и да умее да води изискани разговори на вечеря.

— Дали наистина съм имала предвид точно това? — стреснато попита Стефани.

— Е, не съвсем, но приблизително. Тогава не ти повярвах, но сега разбирам, че си била права. Играя ролята, която той очаква от мен. В един момент съм малко момиченце, после се превръщам в разпътна жена, която има хиляди любовници, и накрая съм умната, проницателна дама, която веднага разбира, че той не харесва Макс Стайвесънт, но се опитва да го прикрие.

— Не е лесно.

— О, никак. Понякога се питам кого мамя, него или себе си. Но, Сабрина, какво да правя? Обичам го и единственото, което искам, е да прекарам в прегръдките му целия си живот.

Докато я слушаше, Стефани чертаеше с пръста си криволици по покривката. Спомняше си първата година с Гарт, в Ню Йорк, преди да се оженят, когато всичко беше ново и прекрасно. Той я обичаше такава каквато е.

Трябваше да се опитат отново да намерят онази любов. Тя не би могла да изчезне напълно. Ако се върне и му каже, че иска да започнат отново… Не, не можеше да се върне. Не днес. Как би могла да влезе вкъщи и да извика: „Здравейте! Току-що се върнах“, и да се озове лице в лице с приготвящата вечеря Сабрина. Все пак оставаха само три дни. После ще бъде отново с Гарт и децата. Само един уикенд й оставаше. А какво ще намери, като се върне? Едно мръсно анонимно писмо за похожденията на мъжа й, безпаричие, Пени, която иска да взема уроци по рисуване, Клиф, който краде от рафтовете на магазините, бизнеса й, който вече веднъж пропадна. И това е всичко. Седи там и я чака. Не искаше да мисли за това, поне докато е тук. Нищо не можеше да направи, само ще си развали почивката. Ще има достатъчно време да го обмисли, когато се върне. Достатъчно време, за да се опита да го оправи.

Габриела не млъкна през целия път до Берн и Стефани научи още куп подробности от живота на Сабрина. „Колко неприятно, че трябва да си тръгна. С тази информация мога да се правя на Сабрина поне още две-три седмици“ — помисли кисело.

Беше нервна, когато Брукс ги поведе към Курсаал. Никога не беше опитвала хазартни игри и не искаше да се учи с парите на сестра си. Габриела и Брукс купиха жетони за трима, без дори да я попитат дали ще играе. „Единственото, което се иска от мен, е да се преструвам що-годе добре“ — реши тя и не възрази.

— Какво ти става? — попита я Габриела след едно от залаганията. — Не си ли прекалено предпазлива? Брукс ще се засегне.

— Не съм предпазлива, просто не виждам какъв е смисълът да…

— Не е както в Монте Карло — намеси се Брукс, — но е най-доброто казино в Берн. В края на краищата всички приходи от него отиват в онзи музей, за който ти организираш разни благотворителни кампании.

„Господи, те ми говорят за приходи — помисли тя, — а аз даже не зная какво означава да залагаш!“

След малко обаче започна да печели. Бе заложила на първата цифра от телефона си в Евънстън. После заложи на номера на домашния си адрес, рождените дни на Пени и Клиф и на всичките спечели.

— Каква система ползваш? — Очите на Габриела блестяха.

— Рождени дни, адреси и телефонни номера.

— Не ти вярвам, Сабрина, това не е система, а магия!

— Може и да си права. След малко смятам да излетя от казиното на метла.

Тя заложи на първата цифра от телефонния номер в Лондон и загуби. Опита и с номера на къщата и отново загуби.

— Някои системи правят подобни мръсни номера — усмихна се Брукс.

Тримата тръгнаха към изхода. Стефани остави спечелените около хиляда долара за музея. „Боже мой, само преди седмица подобна сума би ми завъртяла ума! Уроци за Пени, платени сметки за ток и телефон, може би някоя нова блузка! Изглежда, постепенно се превръщам в една истинска Сабрина“ — помисли с горчива ирония.

— Каква прекрасна вечер! — въздъхна щастливо Габриела на излизане. — Не искам да свършва!

— Защо не ми дойдете на гости в Лондон? — попита изненадващо и за себе си Стефани. На другия ден бе неделя, последният й ден в този приказен свят. — Госпожа Търкъл ще бъде на седмото небе, че има възможност да демонстрира кулинарните си възможности!

— Когато в неделя вечерта тя въведе своите приятели в трапезарията и видя лъчезарната усмивка на икономката, Стефани вече знаеше, че е избрала най-красивия начин да се сбогува завинаги със съня, наречен „Лондон“.