Измами

Глава 21

Госпожа Търкъл тъкмо се връщаше от пазаруване. Опитваше се да се справи с чадъра и множеството пакети пред входа, когато до нея спря таксито от летището.

— Госпожо Андерсън! — с изненада извика тя и задържа вратата, докато Сабрина плати на шофьора и изтича до къщата. — Влизайте, влизайте. О, така се радвам, че ви виждам! А как ще се зарадва и госпожица Де Мартел! Чакайте да взема палтото и шапката ви; камината във всекидневната е запалена, а също и в стаята на моята лейди… във вашата спалня. Ще ви донесе веднага чай. Къде ще се настаните най-напред?

— В моята стая, госпожо Търкъл. Бихте ли ми донесли кифли и конфитюр с чая. Госпожица Де Мартел вкъщи ли е?

— Не, моя лейди, разминали сте се. — Жената я погледна объркано. — Съжалявам, исках да кажа, госпожо Андерсън. Толкова си приличате…

— Всичко е наред; няма защо да се извинявате — Сабрина тръгна към стълбите. — Много други хора също ни бъркат.

— Но госпожо Андерсън, къде е багажът ви?

— Нямам багаж. Заедно с чая, госпожо Търкъл, донесете ми и пощата и днешния „Таймс“, моля ви.

— Да, моя лейди.

Сабрина се усмихна и се отправи към стаята си, като се спря на третия етаж, за да разгледа букета от розови и червени карамфили, поставен върху пианото. В букета имаше картичка, на която бе написано „До довечера“. Габриела имаше обожател. Може би Брукс? Джули й бе споменала, че двамата вечеряли няколко пъти заедно. Е, Габриела скоро щеше да й разкаже всичко сама. С най-големи подробности. Тя огледа тихата слабо осветена всекидневна. Всяко нещо беше точно на мястото си.

Само дето стаята изглеждаше толкова пуста без смеха на деца и галещия глас на Гарт.

В спалнята си на четвъртия етаж тя коленичи, за да сложи още едно дърво в камината, и усети, че не може да стане. Беше толкова уморена, краката й не я държаха, затова остана така до камината, като гледаше с премрежен поглед към картините по стената. Мислите й течаха бавно, като споменът за хотелската стая в Ню Йорк отстъпваше постепенно място на плановете й за днес и за утрешния ден, за всички седмици, които щяха да последват след това. Тежки седмици без семейство, дълги дни, в които трябваше да се постарае да изгради един нов живот, който нямаше да е нито неин, нито на Стефани. Как мога да се превърна в личност, която не е съществувала досега!

Когато госпожа Търкъл почука и внесе подноса с чая, тя се изправи и седна пред кръглата масичка до прозореца. Погледна писмата.

— Дали Сидни Джоунс е прегледал пощата?

— Той идва и я прибира през няколко дни. — Тя се поколеба за миг, а после попита: — Госпожо Андерсън, мога ли да знам… ще останете ли по-дълго? Или сте дошли само за да се позабавлявате? Може би имате намерение да продадете къщата? Просто да знам как да планирам нещата си, нали разбирате?

Сабрина погледна изкривеното й отражение върху сребърния чайник и върху мокрия от дъжда прозорец. Едновременно две отражения. Преди и тя съществуваше в два варианта.

— Ще остана за постоянно, госпожо Търкъл — за пръв път изричаше на глас тези думи и имаше чувството, че те се стовариха като чукове върху наковалня. — Надявам се, че ще останете с мен, както преди при сестра ми.

— О, разбира се, че ще остана. Не бих могла да мечтая за нещо повече. Но… вашият съпруг, мадам? Децата ви? Къщата ви в Америка?

— Моят дом е тук — категорично отсече тя. — Децата са с баща си, ходят на училище, те ще си останат там. — „Трябва да кажа още нещо. Не бива да карам хората да мислят, че съм ги изоставила.“ — Може би през лятото и те ще дойдат тук. Не виждам „Таймс“ на подноса.

— О, господи, май съм го забравила. Толкова неща се случиха така неочаквано. Ще го донеса, моя лейди, а след това ще отида пак на пазар, защото не съм купила достатъчно… вие ще имате ли гости?

— В началото не. Но ще се храня тук.

Госпожа Търкъл излезе, върна се след малко с вестника и излезе отново, без да попита нищо повече, едва сдържайки любопитството си.

— Госпожо Андерсън, за мен ще е чест да работя за вас — каза й тя час по-късно, когато се появи, за да отнесе подноса за чай. — Дълбоко уважавах лейди Лонгуърт и я обичах, сега тя ми липсва. Ако мога да остана с вас, това до известна степен ще притъпи липсата, защото ще бъде почти същото както преди.

— Благодаря — каза Сабрина. — Ценя високо това, което казвате.

Повече не засегнаха темата за странното и неочаквано пристигане на Стефани Андерсън от Америка без никакъв багаж. Тя просто бе дошла да живее постоянно в Лондон, бе дошла да заеме мястото на сестра си.

Но съществуваше и друг дом, със сенчести стаи, шумни стъпки и гласове, който никога не можеше да забрави, каквото и да правеше. През цялата нощ не можа да заспи под копринените чаршафи, често протягаше ръка и търсеше Гарт, после разочаровано се обръщаше и си припомняше топлината на тялото му и нежната му прегръдка, в която често заспиваше. Но всичко това вече го нямаше, нямаше го и всеки път тя се събуждаше с мисълта за реалността и със спомена, както и с чувството за една празнота, която съответстваше на самотното й легло и на тихата тъмна къща.

Сутринта, докато отиваше към магазина, направи конкретен план за първия ден от своя нов живот: среща с Никола и Брайън в „Амбасадор“, разговор със Сидни по финансови въпроси, обяд с Габриела и следобедно пазаруване. А след няколко дни щеше да започне да се обажда на приятелите си и да им каже, че вече е тук.

В „Амбасадор“ завари двамата мъже да обсъждат една малка пукнатина в старинен шкаф с чекмеджета от 1766 година. Сабрина наблюдава известно време от входа изумителната красота на предмета.

— Къде го открихте? — попита тя, когато влезе. — Не съм виждала мебел на Карлин от години.

— Моя мила Стефани! Как ни изненада! — извика Никола, явно доста смутен. — Нямахме представа… Трябваше да ни предупредиш…

— Брайън, и твоето ли сърце подскочи?

— Не — усмихна се той и пое ръката й. — Радвам се да те видя.

— Никола, би ли дошъл с мен в кабинета ми. А ти, Брайън, ще останеш в салона, нали?

— Разбира се.

— Бих искала да говоря с теб след малко.

— Разбира се.

— Приятен човек — каза Никола, като я следваше. — Но кажи ми, скъпа Стефани, как позна, че шкафът е на Мартин Карлин? Сабрина никога не е споменавала, че така добре познаваш античните предмети. Наистина съм впечатлен, явно има доста неща за теб, които ще трябва да научим.

— Никола, разбирам тревогата ти — започна тя, след като се настани пред черешовото бюро и прокара пръсти по полираната му повърхност. — Ти се опасяваш, че ще се намеся в ръководството на „Амбасадор“ или че ще продам магазина на друг. Нека да ти разясня някои неща. Първо, „Амбасадор“ няма да се продава, нито на теб, нито на някой друг. Второ, имам намерение да го ръководя точно както Сабрина правеше това, но с твое участие. Както виждаш, половината от опасенията ти са били напразни.

— Моя скъпа лейди…

— Извини ме. — Тя се изправи и отиде до вратата: — Брайън, може ли да получим чай? И кроасани. — После се върна на мястото си и го погледна. — След последния ни телефонен разговор останах с впечатлението, че се опитваш да скриеш някои от продажбите, както и да ме заблудиш относно финансовото състояние на магазина.

— Скъпа Стефани!

— Разбира се, би трябвало да проявиш голяма изобретателност, след като Брайън води счетоводството, а Сидни го следи отблизо. Но ние и двамата знаем, че ти си достатъчно изобретателен. Смятам, че един честен разговор на четири очи ще ми спести необходимостта да разпитвам Брайън и Сидни.

Настъпи неловко мълчание. Никола като че бе изгубил непресъхващата си енергия.

— Ти разбираш, Стефани, ние нямахме представа кога ще се върнеш и за колко време, ако изобщо го направиш. Дори сега, когато ми казваш, че ще ръководиш магазина, не ми е ясно как ще го правиш от Америка. Ние тук носим всекидневна отговорност за…

— Аз ще остана тук, Никола. Ще живея в къщата си на площад „Кадоган“ и ще ръководя „Амбасадор“.

— Напуснала си съпруга си? И децата?

— Оставам тук. Няма какво да обсъждаме повече. Във връзка с предложението ти за партньорство, което бе направил на Сабрина, предлагам следното решение: ти ще наблюдаваш „Амбасадор“ и „Блекфорд“ и ще купуваш от дилърите. Аз ще пазарувам на аукционите и за двата магазина и ще се занимавам с обзавеждането на къщите и реставрациите. Брайън ще поеме административните въпроси — фактури, банкови гаранции, кореспонденция и други — за „Амбасадор“, а Амелия ще върши същото за „Блекфорд“. Парите ще се разпределят от Сидни Джоунс. Съгласен ли си?

Тъй като не бе в състояние да пророни и дума, Никола само кимна.

— Понеже финансите ни ще бъдат разделени, ще наема ревизор, който да провери работата на Брайън и Амелия. Двамата с теб и Брайън периодично ще се консултираме за покупките и продажбите, когато е възможно, ще осъществяваме комбинирани операции. Как ти се струва?

— Стефани — започна той с преситил глас, — в Китай беше толкова тиха. Да не би промяната да се дължи на факта, че Сабрина не ми се доверяваше особено?

— Напротив. Тя ти вярваше. Но през последните няколко седмици по време на телефонните ни разговори усетих, че нещо не е наред. Няма да търпя подобно положение.

— Уверявам те, Стефани…

— Ще накарам Сидни да започне да работи върху договора за партньорството ни още утре. Съгласен ли си?

— О, ти толкова приличаш на Сабрина. Двете често ли мислехте по един и същ начин?

— Често — Тя се изправи и му подаде ръка. — Никола, ще бъдем ли приятели?

— Да, да, разбира се — веднага отвърна той и скочи от мястото си. — Нима не сме били приятели и досега? Всъщност не бих се съгласил с такава готовност на партньорство с никой друг. Но ти си необикновена, скъпа моя. Освен това трябва да ти кажа, че през последните няколко седмици открих каква изключителна репутация е изградила Сабрина за „Амбасадор“. Ако и твоите умения са същите, а виждам, че си доста самоуверена, ние имаме страхотно бъдеще. Никой не би могъл да каже колко далече бихме могли да стигнем.

— Да, надявах се, че мислиш така. — Тя му се усмихна така очарователно, че едва след време Никола си даде сметка колко ясно е разбрала амбициите му за дял в „Амбасадор“. — А сега, преди да говоря с Брайън, какво е предложението ти за заплатата му? Може би някакъв малък процент собственост?

Той беше объркан. След като бе взела напълно инициативата в свои ръце, както правеше Сабрина, сега тя му искаше съвет и в това отношение приличаше на Стефани. Или може би това бе елемент на тяхното партньорство? Каза й мнението си. Обсъдиха различни варианти и накрая се спряха на един, който удовлетворяваше и двамата.

— Ще го извикам — каза Никола и излезе.

Докато ги чакаше, Сабрина седеше зад бюрото и усещаше как кръвта пулсира във вените й. Тя беше спечелила тази битка, защото се бе досетила, че Никола крие някои неща от нея и се опитва да й отнеме „Амбасадор“. Сега всичко беше под контрол. След като нещата с двата магазина тръгнат, след като Никола и Брайън си разпределят работата, тя би могла да се отдаде изцяло на вътрешно обзавеждане, а вечерите си ще запълня със срещи и партита, като се вижда само с хората, които са й приятни, а не с всеки, който би могъл да й е от полза за бизнеса.

Ако се съсредоточи върху всичко това, може би ще успее да си изгради един нов живот и да престане непрекъснато да мисли за смеха на две деца и за милувките на един съпруг.

— Обяд? — каза Габриела, прекъсвайки мислите й. — Извинявай, че идвам на работното ти място, Стефани, но просто се страхувах, че може да забравиш. А аз очаквам този обяд още от сутринта.

— Всичко е наред, Габи. Можем да тръгваме.

Отидоха в „Льо Сюкуе“, защото Габриела искаше риба.

— Ще си вземем по едно плато с морски продукти, нали? За мен е малко множко, но е толкова вкусно, че просто не мога да се въздържа. Нямаш представа колко се радвам, че пристигна. Ако знаеш колко ужасно се чувствах, като нямаше с кого да си поговоря. По дяволите, какво говоря, ти, разбира се, добре знаеш как е. Стефани, ще можеш ли да ме изтърпиш или трябва да си затворя устата и да се храня мълчаливо?

— Е, спокойно, разкажи ми за Брукс.

Французойката раздели платото между двете и си намаза втора филия с масло.

— Ужасно съм гладна. Понякога не се храня със седмици, а сега не мога да се спра. Той иска да се ожени за мен. Казах му, че трябва първо да говоря с теб.

— Защо?

— Защото за мен ти си все едно Сабрина, а и естествено, тя ти е разказвала за мен. Аз просто си нямам друг близък човек. Освен може би Александра, но тя е в Рио, а и така или иначе никога не ме е харесвала особено. Щях да ти се обадя в Америка, но ето, че ти пристигна точно навреме. Не ти ли липсват децата?

— Да, липсват ми.

— А съпругът ти?

— Щеше да ми разказваш за Брукс.

— Да, вярно. Той най-накрая откри тези свои шпиони. Единият е от лондонския офис — продавал търговски марки и маркетингови стратегии на „Раймър Козметикс“, а другият е от завода в Берн — той им продавал химически формули. Затова му е било толкова трудно да ги разкрие; знаел е, че никой, освен мен няма достъп и до двата вида информация.

— И той вероятно е смятал, че ти си го направила?

— Да, този шпионин от Берн казал на някого, че продавам информация на „Раймър“. Когато слухът се разпространил, някой писал за това на Брукс. След това „Раймър“ пуснаха на пазара цялата есенна козметична серия на Брукс и той изгуби от това милиони. Обвиняваше мен за загубата, тъй като само аз имах достъп до персоналните му файлове. Решил е, че не може да бъде никой друг, и веднага ме изгони. Просто не знам какво щях да правя без Сабрина. Никога не съм имала нейното самочувствие, нито твоята сила. Вие двете винаги се оправяте в трудни ситуации, може би защото можехте да разчитате една на друга. Аз никога не съм имала — о, господи, съжалявам, Стефани, ето че пак оплесках всичко. Сигурно ужасно ти липсва.

Сабрина мълчеше, опитвайки се да овладее болката и самотата, които я бяха връхлетели.

— Искаш ли да направим сватбеното тържество на площад „Кадоган“? — попита накрая.

— О, Стефани, нима това е възможно? Чудесно! Честно казано, мислих си за това, но не бих могла да го реша без теб. Сега, след като ти си тук, всичко се нарежда идеално.

— Елате на вечеря двамата с Брукс в петък и тогава ще уговорим подробностите. Госпожа Търкъл ще трябва да знае колко ще са гостите.

— А ти ще застанеш ли до мен по време на церемонията? Винаги съм искала Сабрина да е там до мен… Стефани, имаш ли нещо против, ако просто те смятам за Сабрина? Двете толкова си приличате и това е доста объркващо…

— Знам.

След обяда трябваше да изпълни още едно свое обещание. Отиде до „Питър Дейл“, за да разгледа античните военни доспехи.

— Не искам да купя цял костюм — обясни на собственика. — Само нещо дребно…

— Момент, имам нещо подходящо — отвърна той и изчезна в задната част на малкия магазин, за да донесе една прекрасно оформена броня. „Тя наистина е подходяща“ — мислеше си Сабрина, докато подписваше чека, и си представяше как Клиф се хвали с нея пред приятелите си, а след това я закача в стаята си, за да му напомня, че някога е имал майка, която го е обичала.

В друг магазин купи специална хартия за рисуване за Пени, една от най-големите кутии с бои, която успя да намери, и комплект японски четки и писци за мастило.

— Брайън, как би могло да се изпрати всичко това в Америка? — попита го, след като се върна в „Амбасадор“.

— По същия начин, по който изпращаме някои от картините. Оставете тази работа на мен, госпожо Андерсън.

— Почакай. Има още нещо. — Тя изчезна в кабинета си и се върна след малко със запечатан плик в ръка. — Нека всичко бъде изпратено на този адрес.

Броня, хартия и бои за рисуване, писмо.

„Скъпи мои Пени и Клиф, мисля за вас, толкова ми липсвате и всеки път, когато затворя очи, ви виждам така ясно. Не мога да се протегна през океана, за да ви прегърна, затова вместо прегръдка ви изпращам подаръците, които ви обещах за Коледа. Обичам ви и двамата. Много ви обичам.“

И бележка за Гарт.

„Каквото и да решиш да кажеш на Пени и Клиф, моля те, дай им тези подаръци. Няма да им пиша повече, нито ще им изпращам нещо, освен ако ти не ми разрешиш. Но когато тръгвах, им обещах, че ще им изпратя подаръци веднага щом пристигна в Лондон. Моля да ми разрешиш да изпълня обещанието си. Това е последната услуга, която искам от теб.“

Сега вече нямаше какво повече да направи за семейството си, освен да копнее за него и да очаква, че болката от този копнеж ще намалее с времето. Но беше забравила за майка си.

Лора й се обади в събота по обяд, точно когато двете с Габриела се приготвяха да излизат, за да купят булчинската рокля.

— Стефани, какво става, по дяволите? Гарт ми каза, че си решила да останеш в Лондон за неопределено време. Какво точно означава това?

— Точно това, което ти е казал, мамо. Сега живея тук.

— А Гарт и децата ти?

— Мамо, чудесно знаеш отговора на този въпрос. Те са в Евънстън.

— Ти си изоставила децата си?

— Аз напуснах… Да. Те са с Гарт.

— И ти си го напуснала?

— Да.

— За колко време?

— За… колкото е необходимо.

— Необходимо? За какво? За да се разруши един чудесен брак, един хубав дом, животът на две…

— Мамо, моля те, недей.

— Как така недей! Ти знаеш ли от какво се отказваш? Най-добрият…

— Мамо, спри, моля те! Двамата с Гарт решихме, че трябва да замина. И без това ми е много тежко, моля те, не усложнявай нещата. Може би някой ден ще мога да ти разкажа всичко, но в момента просто не съм в състояние. Моля те да ми повярваш, че това е единственото нещо, което бих могла да направя.

— Стефани — чу се гласът на Гордън. — Не обичаш ли вече Гарт?

„Обичам го с цялото си сърце. Обичам го още повече след всички спомени, които ме връхлитат и не ми дават мира по цяла нощ.“

— Имаме някои проблеми, за които не бих могла да говоря — отвърна тя. — Просто трябва да ми повярвате. Съжалявам, че ви създавам грижи…

— Толкова наскоро след смъртта на Сабрина — изплака Лора. — Би могла да изчакаш, просто не сме в състояние да понасяме толкова удари едновременно.

— Да, мамо. Не беше никак разумно от моя страна. Извинявайте.

— Няма защо да се държиш саркастично…

— Но какво ще правиш? — прекъсна я Гордън. — Как ще живееш сама в Лондон?

— Сключих договор с Никола Блекфорд за съвместно управление на „Амбасадор“. Ще задържа къщата на Сабрина, ще си намеря приятели, ще се устроя по някакъв начин.

— Ужасно — прошепна майка й. — Наистина ужасно. Това е последното нещо, което сме очаквали. Бяхме толкова сигурни в теб.

— Да, съжалявам, че ви разочаровах.

— Но ти ще се върнеш, нали? Може би ще премислиш още веднъж всичко и ще се върнеш при семейството си. Жените в днешно време понякога вършат необмислени неща: някоя, която ти изглежда напълно щастлива, изведнъж решава, че се нуждае от по-голяма свобода. Не знам какво точно имат предвид тези жени, когато казват, че им трябва повече свобода. Обикновено искат да кажат, че се нуждаят от любовник. Ти това ли искаш?

— Не.

— Е, ако става дума за това, намери си един, поживей с него, а след това се върни при семейството си. Защото ако не търсиш любовник, тогава какво точно искаш? Кариера? Но ти си имаше и там своя малък магазин, как му беше името — „Колекции“. Може би имаш нужда да се заемеш с нещо различно?

— Не.

— Но какво търсиш тогава? Какво точно очакваш да ти се случи, когато заживееш в къщата на Сабрина и ръководиш нейния магазин? — Сабрина не отвърна нищо. — Стефани? Стефани, да не би да искаш да заемеш мястото й? Спомням си, че често говореше за блестящия й живот в Лондон, за успехите й… може би и аз самата те насърчавах… това ли се опитваш да направиш? След толкова години най-накрая да заемеш мястото й?

— Мамо, просто се опитвам да бъда такава, каквато съм.

— А смяташ ли, че достатъчно добре се познаваш? — попита я Гордън.

— Невинаги — призна тя. — Но напредвам.

Колко просто изглеждаше: напредвам. И накрая напълно ще успее, каза си тя на следващия ден, когато вземаше такси до гробището в Кенсингтън. Ще ми трябва само кратко време.

Стоеше до гроба и спомените я връхлитаха — детството, училищните дни, колежа, посещения в Ню Йорк, пътувания до Лондон, отново детството, прислужниците опаковат багажа, нови непознати училища, две сестри, които винаги вървят ръка за ръка. Но скоро мъглата започна да я задушава и цялата разтреперана, тя се извърна наляво.

Висок мъж излезе от спряла близо до входа кола.

— Прислужницата ти ми каза, че си тук — каза Димитри. — Мога ли да те откарам вкъщи?

Тя погледна слабото му лице, тъмните очи под гъстите вежди, дълбоките бръчки покрай устата му. Ръцете му бяха протегнати напред, готови да й помогнат да влезе в колата.

Спомни си момчето, което се опитваше да събере сили и да се държи смело, докато мъже в тежки обувки претърсваха стаята му и поглеждаха към тавана, където бе скрил две американски момичета. „Той иска да ми помогне“ — помисли си тя. Очите му бяха изпълнени с обич и съчувствие. Той й предлагаше приятелството си.

— Да — каза Сабрина. — Бих искала да ме откараш у дома.