Измами

Глава 12

От момента, в който Гарт я внесе вкъщи от болницата, Сабрина не бе оставала сама нито за миг. Единственото, за което мислеше, бе как да се обади на сестра си и да я предупреди. Пени и Клиф постоянно се въртяха из стаята и ту разглеждаха с възторг гипсираната й до лакътя ръка, ту й носеха чай и бисквити. Гарт не ходеше на работа.

Около осем часа главоболието и суетнята я надвиха. Клепачите й натежаха и тя с мъка държеше очите си отворени.

— Време е да си лягаш. Ей сега ще те отнеса горе.

— Мога и сама…

— Сама ще слизаш и ще се качваш по стълбите утре. Сега е забранено — отвърна той и я отнесе на ръце в спалнята. — Остави всичко на мен.

Той разкопча блузата й, свали джинсите и разкопча сутиена й. Сабрина затвори очи: „Не мога да го спра, дори и да знаех как. Всъщност какво значение има?“

— Боже мой, сигурно ти се струва, че камионът е минал през тебе! — възкликна той, щом видя синьо-черните петна по лявата половина на тялото й. — Ако те боли, или имаш нужда от нещо през нощта, трябва да ме събудиш веднага — продължи той, докато нахлузваше нощницата през главата й.

Най-неочаквано очите на Сабрина се напълниха със сълзи. „Ти си толкова добър! Аз наистина мечтая да си близо до мен. Всичко ме боли и искам да ме прегърнеш и успокоиш. Но ти си мъж на Стефани! Аз дори не мога да ти кажа колко съм щастлива, че си близо до мен.“

— Лека нощ — прошепна тя и се унесе.

Когато се събуди на следващата сутрин, Гарт вече беше станал и чакаше да й помогне да се облече. Децата също останаха вкъщи през цялата неделя. Сабрина си спомни, че прие безумната идея на сестра си отчасти и защото искаше да вкуси атмосферата на семейния живот. Е, добре, вече я беше опитала. Имаше нужда да прекара поне няколко безценни минути в уединението на своя лондонски дом.

Следобед Гарт й помогна да се качи горе и да поспи. Още щом той излезе от спалнята, Сабрина посегна към телефона, но в този момент той иззвъня. Някой на първия етаж отговори и още преди тя отново да посегне, Гарт влезе при нея.

— Долорес се обади току-що. Носи вечеря за шестима души. Линда пък ще дойде в понеделник да оправи кухнята. Ако тръгна из града с бележник в ръка, ще съставя доста внушителен списък от доброволки. Няма да е нужно да готвиш поне една година. — Той направи пауза, но Сабрина успя само да се усмихне. — Искаш ли да се видиш с Долорес, когато дойде?

— Не и днес. Може би утре. — Чувстваше се победена. Не можеше да прави планове за утре. Понеделник. Денят, в който трябваше да се срещне със Стефани на аерогарата и да отлети за Лондон. „Нашето приключение свърши — помисли тя. — Но как ще го приключа аз?“

По време на вечерята бе мълчалива. Гарт сложи на масата печеното и тиквения пай на Долорес и поговори с децата. Беше смутен от поведението на жена си. Никога досега не се бе страхувала от болести, а сега изглеждаше не само уплашена, а направо в паника. От какво се боеше? Реши да я попита, но тя само поклати глава. Защо не му позволяваше да й помогне, сякаш не беше неин съпруг, а чужд човек, който я плаши и смущава? След вечерята тя отказа предложението му да й помогне да се измие и дори не пожела да я придружи по стълбите.

— Мога и сама. Благодаря ти.

Бе престанала да мисли как Гарт приема поведението й. Скоро щеше да научи истината. Проблемът беше Стефани, която след няколко часа щеше да тръгне към аерогарата. Трябваше да я предупреди, да й даде време да помисли как да се оправят в ситуацията. Тя лежеше в леглото и трескаво мислеше. Заспа, после, когато Гарт си легна, се събуди и се застави да не заспива повече до сутринта. Стана един и половина. После два. В Лондон бе осем сутринта. Той дишаше равномерно и дълбоко. Сабрина тихо се измъкна и слезе на пръсти в трапезарията. Напипа в тъмното телефона и тихо прошепна на телефонистката номера в Лондон. Представи си как госпожа Търкъл превключва линията горе в спалнята й.

— Сабрина! Тъкмо се каня да тръгвам! Да не се е случило нещо?

Сабрина набързо й разказа за инцидента.

— Тежко ли си ранена?

— Нищо сериозно. Цялата съм в синини и ожулвания, имам ужасно главоболие от сътресението. Леко сътресение, каза Нат, но това е нищо. Най-лошото е, че си счупих китката, Стефани… Гипсирана е. — Сърцето й биеше до пръсване. От другата страна сестра й мълчеше. — Трябваше да те предупредя, за да обмислиш по пътя какво да правим.

— Да обмисля какво!

— Как да кажеш на Гарт. Стефани, извинявай! Аз съм виновна. В началото мислех да му призная всичко, за да го подготвя, но не мога. Ще стане още по-лошо. — Отговор не последва. Стефани мълчеше. — Не разбираш ли, че ако го научи от тебе, ще го понесе много по-лесно. Ще си поговорите двамата и ще изясните нещата.

Спалнята бе ярко осветена. Присвита върху раклата, Стефани притискаше ръка към стомаха си.

— Сабрина, ти живя с него една седмица и може би вече имаш представа какъв човек е той. Мислиш ли, че би го приел нормално? Би го забравил, макар и след един сериозен разговор с мен?

— Не, вече нищо няма да е както преди, но това не значи, че ще е по-лошо. Ако двамата наистина се обичате…

— Любовта няма нищо общо с това. Ще каже, че сме го направили на глупак.

— Не е ли истина? Той не е глупак, но ние се подиграхме с него.

— Ти се подигра с него! Как да изгладя подобно нещо? Тук не става дума за обикновен скандал.

— Права си — отвърна Сабрина. „В скандала двамата спорещи са равни — помисли тя. — В една измама обаче единият знае всичко, а другият — нищо.“ Когато Гарт разбере, че се е опитвал да закърпи брака си с жена, която не е съпругата му, а нейната сестра, и че двете са решили да си направят с него една твърде груба шега… — Мислех, че ти правя подарък, от който имаш нужда. Една седмица, в която да разполагаш единствено със себе си. Всичко пропадна.

— Аз съм виновна. Той е мой съпруг. Досега не се бях замисляла какво ще стане, ако един ден разбере измамата. — Стефани затвори очи. „Никога няма да разбере защо съм решила да постъпя така — мислеше тя. — Никога няма да ми прости. Това ще бъде нашият край.“ — Не мога да му кажа.

— Аз ли искаш да се заема с това?

— В никакъв случай! Ще стане още по-зле. Хайде да се опитаме да прикрием нещата. Ще признаем всичко на Нат. Аз ще нося гипсова превръзка и той ще дава вид, че ме преглежда…

— Мислих и за това, но не става. Ако можеш само да ме видиш! Цялата ми лява половина е в синини и отоци. Имам и порезна рана на челото си.

— О, Боже! — На Стефани някак изведнъж й се доспа. Искаше й се да се свие и да забрави. — Изчакай малко — помоли сестра си тя, остави слушалката и разтърка очи като дете, което не иска да се разплаче. „Прощавай, Гарт! Не знаех какво правя! Не зная какво ще стане сега. Страх ме е.“ Не можеше да се направи нищо. Тя хвана отново слушалката. — Ще дойдеш ли на аерогарата?

— Добре — колебливо отвърна сестра й. — Впрочем, разбира се.

— Какво има? Не можеш ли да шофираш?

— Нат казва, че не бива, но аз мисля, че ще се оправя.

— Е, добре, не идвай. Ще се видим вкъщи. Ами Пени и Клиф?

— Клиф има тренировка по футбол. Ще изпратя Пени у Барбара Гудман. Няма да бъдат вкъщи.

— Ще се видим след няколко часа — Стефани затвори, преди да дочака отговора на сестра си.

Сабрина захлупи лице в шепите си. Минутите летяха в мрака. „Гарт, ти не си ми безразличен. Прости ми, Стефани, обичам те и исках да ти дам…“

Телефонът иззвъня и тя го грабна.

— Сабрина, не мога да го направя! Не мога да го погледна в очите! Помогни ми! Не мога! Не мога!

— Добре. — Тя пое дълбоко дъх. — Ще говоря с него веднага щом децата излязат и…

— Не!

— Какво искаш да направя в такъв случай?

— Стой там! Можеш ли да постоиш още малко, докато махнат гипса? Или това би било прекалено ужасно за тебе? Още две седмици? Колко време ще държат гипса?

— Нат каза четири седмици. — Сабрина се изправи. „Да остана? Аз си имам «Амбасадор», дом, приятели, бъдеще, което трябва да изграждам ден по ден. Тук не е моят дом, нито моят живот.“

— Какво ще стане след четири седмици? — попита сестра й. Гласът й ставаше все по-силен.

— Още няколко рентгенови снимки. Ако китката е зараснала добре, Нат ще свали гипса.

— Е, добре, тогава ще се върна вкъщи. Никой няма да разбере. Сабрина, — гласът й бе умоляващ и възбуден. — Тук всичко е наред. Аз мога даже да ръководя „Амбасадор“. Дори продадох и френската чантичка. После ще ти разкажа за това. Ти също ще се справиш, нали? Сигурна съм. Ще продължаваме да се държим както досега. Само още четири седмици, Сабрина… Така никой няма да бъде оскърбен.

— Почакай. — Главоболието й беше ужасно. Може би наистина щеше да се справи. Тази седмица мина толкова бързо, а имаше още толкова неща, които искаше да види и да направи. Освен това решението беше на Стефани, не нейно. — Стефани, не съм сигурна, че ще мога още четири седмици да се справя с Гарт.

Спалнята се смрачи от носените от вятъра облаци. Стефани прехапа устна.

— Той не е правил любов с мен и по-дълго време.

— Стефани! Две седмици в Китай и още една досега. Следват още четири. Седем седмици. Мислиш ли, че…

— Сигурна съм, че ще успееш да измислиш нещо. Трябва да успееш, защото това, което направиш, ще има огромно значение за брака ми, за семейството ми, за мен самата.

— А после?

— Какво имаш предвид?

— Ако после Гарт разбере? Какво ще му кажеш? Една седмица е друго нещо. Ще кажеш, че сме решили да си поиграем, или нещо такова. Но пет седмици? Дали след това все още ще имаш брак?

Облаците и слънцето зад прозореца продължаваха своята игра на криеница и сенките им ту прекосяваха спалнята, ту изчезваха.

— Но аз и сега няма да имам брак, ако след няколко часа вляза у дома и му разкрия всичко. Никаква разлика. Умолявам те…

Някакъв възел сякаш се развърза в стомаха на Сабрина и в съзнанието проблесна една-едничка мисъл: „Ще имам семейство още четири седмици!“

— Добре тогава, но все пак ще трябва да поговорим по-подробно. За „Амбасадор“, за Антонио. Обади ми се, когато съм сама.

— Разбира се, когато кажеш. Зная, че този начин на живот не ти допада, тъп е, но…

— Стефани? — прозвуча гласът на Гарт.

— Трябва да приключваме. — Сабрина прошепна на сестра си: — Гарт е буден. Обади се около десет часа, мое време.

— Добре. Благода…

Гарт я завари пред хладилника.

— Добре ли си?

— Изведнъж се почувствах гладна като вълк. Което значи, че съм добре, нали?

— Защо не ме събуди?

— Исках да поспиш, но щом вече си буден, ще си поделим сладкиша на Долорес?

— С риск да си навлека гнева на Клиф.

Двамата седнаха в полутъмната трапезария и ядоха от една чиния.