Измами

Глава 15

Сабрина се размърда и отвори очи. Шести октомври, спомни си в полусън тя. Гарт заминава за Калифорния. После леко надигна глава от възглавницата и разбра, че едва се зазорява. В предутринната светлина прозорците изглеждаха бисерносиви. Навън, в клоните на явора пееше славей. Усети пръстите си, преплетени с пръстите на Гарт, и нощта отново се втурна в сумрачната спалня. Устните му шепнат нещо, докато целуват гърдите й, тялото му я притиска, нейния спонтанен отклик. Не, не е било сън. То се случи само преди няколко часа. Защото тя го позволи. „Не, не! Не можех да направя нищо…“

В съня си Гарт неволно стисна ръката й. Сабрина усети топлината, която течеше между двамата и изведнъж разбра колко различен може да бъде светът, ако някой държи ръката ти, докато спиш. Обзе я страх. „Дръпни си ръката! Веднага! Твоят свят е друг. Твоят свят не се е променил с нищо.“ Но сънят я избави от тази безпощадна мисъл и тя отново се унесе. Когато се събуди отново, слънцето светеше в прозорците, а Гарт го нямаше.

Надигна се и огледа спалнята. Куфарът му стоеше на стола, подреден, но все още отворен. „Трябва да стана и да му помогна — помисли тя, но мисълта да го погледне в очите я изплаши. — Стефани, моля те, прости ми! Не исках това да се случи. Моля те, разбери ме!“ В този момент я връхлетя споменът за помитащото всичко щастие да го усеща в себе си и внезапното чувство на загуба и вина, което последва, след като телата им се разединиха.

„Никога няма да узная какво сме могли да имаме двамата с него… Нямам право да мечтая за това.“

Засрамена, отново затвори очи. Не можеше да отрича повече, че е искала да се люби с него. И не разбираше дали тъкмо това не беше причината, която го накара миналата нощ, за пръв път да я потърси вече не с въпрос, а с увереността на съпруг.

Все едно, той нямаше да чака безкрайно. „Двете със Стефани бяхме глупави да си въобразяваме, че този момент може да се отлага неопределено дълго. Рискът съществуваше от първия ден. Накрая аз не издържах.“

Тя чу тихите му стъпки по стълбата и веднага се престори на заспала. Гарт се наведе над нея, целуна я, после взе куфара и излезе.

„Замина! — Внезапно чувство на лекота и радост я грабна и я понесе на крилете си. — Това, което стана миналата нощ е само случайност. Инцидент! То нямаше никакво значете. Само мигновен отклик, и нищо повече. Лъжа! Ти го желаеше и не от вчера, нали? Твоите ръце го прегръщаха и твоята ръка държеше неговата през цялата нощ. Не, това беше само епизод, бях изморена и нямах сили да го отблъсна. Нали тъкмо в това беше целият риск… Стефани няма за какво да се тревожи. Аз мога лесно да забравя това, което изпитах, а Гарт мисли, че е била тя. Аз съм тук за броени дни. След това ще се махна завинаги. Не съм намесена по никакъв друг начин. Не участвам!“

Сабрина стана, но не посмя да се погледне в огледалото. „Няма да позволя това да се случи втори път! Гарт ще отсъства цяла седмица.“

Линда Талвия й се обади да я покани с децата на вечеря.

— Не тази седмица. Може би през уикенда — отвърна Сабрина.

— Познато чувство — засмя се другата жена. — Когато Марти отива в командировка, аз съм на седмото небе. Цялата къща и всичкото ми свободно време са само мои! Рай!

„Аз имах всичко това в Лондон. Нали от него исках толкова много да избягам!“ — мислеше Сабрина, докато я слушаше.

— Много искам да те видя и да поговоря с теб.

— Какво ще кажеш да дойда още днес с децата?

— О, Стефани! Не зная какво бих правила без теб! Ще те чакам в четири и половина. Марти ще се върне около шест, така че ще можем да си поговорим преди вечерята.

Следобед тя излезе на покупки и взе децата със себе си. Отдавна отлагаше, защото мислеше, че Стефани ще се върне вкъщи след броени дни, но обувките на Клиф направо се разпадаха, а Пени отдавна хленчеше, че всички момичета в училище имат нещо, което тя наричаше джинси „Бийн“, само тя нямала и била готова да умре за един чифт. Накрая Сабрина нямаше поводи за отлагане. „За нищо вече не мога да измисля претекст. Дали да не си счупя и другата китка?“

В обувния магазин продавачът взе мярка на Клиф и след малко се върна натоварен с кутии. Клиф започна да ги пробва и постоянно поглеждаше към нея. Какво чакаше?

— Кои според теб са най-удобни? И кои харесваш? — попита нетърпеливо тя.

Той се поколеба и вдигна една тежка, масивна обувка.

— Не са ли твърде тежки? Ще ти бъде горещо, ако цял ден стоиш с тях в училище.

Момчето поклати отрицателно глава.

— Добре — отвърна Сабрина. — Хайде да тръгваме към магазина за джинси.

— Мамо! — извика Клиф. — Наистина ли ще ми купиш тези? „Сега пък какво направих? Явно Стефани би отказала. — Тя вдигна едната обувка и се престори, че я оглежда. Бяха по-подходящи за планина, отколкото за училище. — Дали просто не са твърде скъпи? Нямам представа за цените на детските обувки.“

— Щом ти харесват, твои са. Реших, че вече ще купуваме само най-здравото и най-качественото. Ще ги пазиш, нали?

Докато тя плащаше, Клиф с възторжено изражение ги нахлузи на краката си.

Когато излязоха, той забави крачка.

— Мамо… благодаря ти много! — И хукна към игрището.

На стълбите на съседния магазин двете с Пени срещнаха Вивиан Гудман с Барбара.

— Тръгнали сме да търсим нещо, което трябва да се казва джинси „Бийн“ — изохка с усмивка Вивиан.

— Изглежда, Джефри Бийн е омагьосал всички шести класове — отвърна Сабрина.

— Мамо, искам да тръгна с Барбара.

— Защо двете не обиколите щандовете, докато ние с Вивиан си поговорим на чаша кафе? Ето пари, но купи само един чифт.

Пени я гледаше с широко отворени очи. Вивиан също я наблюдаваше с интерес.

— Изглежда, изоставам от времето — усмихна се тя. — Досега не съм позволявала на Барбара да си купува сама дрехи.

— Днес реших да рискувам, но ти не бива да се влияеш от мен.

— Защо не? Твоят метод ми харесва. Хайде да пием кафе.

— Отсреща има един антикварен магазин, който искам отдавна да разгледам. Там имат кафе. Имаш ли нещо против да се отбием?

— С удоволствие. Гарт ми е казвал, че обичаш антики.

Беше малка галерия, наречена „Колекции“, свряна между магазин за луксозни куфари и сладкарница за домашно приготвени пасти. „Местоположението е добре подбрано и собственичката си знае бизнеса“ — мислеше Сабрина. Вътре десетина ориенталски килимчета покриваха пода на квадратното помещение, претъпкано с мебели.

Вивиан докосна една нощна лампа от оловно стъкло във формата на лале.

— Кой ли днес може да си позволи лампа „Тифани“? — зачуди се тя.

— Това не е „Тифани“, а „Бохемия“. Те са били много добри имитатори на „Тифани“. Ако аз трябваше да я продавам, бих й сложила цена около петдесет-шейсет долара.

— А аз за колко я продавам? — обади се зад тях женски глас и двете се обърнаха. Видяха дребна, елегантна жена с къса прошарена коса, сресана назад, която подчертаваше проницателните й черни очи и фините черти на лицето. Бе облечена в евтини, но стилни дрехи. „Тя знае как да постигне много с малко пари!“ — помисли с възхищение Сабрина. Жената явно бе собственичката на магазина.

Вивиан обърна лампата и погледна етикета.

— Петдесет и пет долара! — възкликна тя. — Колко странно!

— Не и за хора, които познават бохемското стъкло — отвърна собственицата и протегна ръка.

— Маделин Кейн. С антики ли работите?

— Саб… Стефани Андерсън. В миналото се занимавах с антикварни ценности.

— Защо не разгледате галерията? Любопитна съм да чуя мнението ви. Отворих я само преди седмица и все още организирам пространството.

Сабрина беше нервна. За пръв път бе изпуснала истинското си име, може би заради познатият мирис на лак, дърво и кадифе.

„Искам да се върна у дома. Да се разходя из «Амбасадор» и да седна на бюрото си. Искам отново да се заема с работата си!“

Внезапна носталгия я стисна за гърлото и очите й се напълниха със сълзи.

— Стефани? Какво има? — Хвана я разтревожена Вивиан.

— О, нищо особено. Невъзможни мечти. Някога и аз имах свой бизнес с недвижими имоти. Налагаше се да продавам и мебелировка, аксесоари, антики, подобни на тези. Не вървеше добре. Отказах се и си намерих друга работа. Сега ми липсва. Миризмата, атмосферата в тази галерия ме върнаха в моя магазин…

— Ти си имала и магазин?

— О, не. Но винаги съм искала да имам.

Маделин Кейн вървеше след тях и внимателно наблюдаваше Сабрина. „В тази жена има нещо — мислеше тя, — което я отличава от останалите. В походката, може би в начина, по който държеше главата си изправена. В начина, по който огледа експонатите, като професионалист и ценител.“

— Искам да ви помоля за съдействие — обърна се към Сабрина тя. — Търся информация за историята на една маса на Дънкан Файф, която отскоро притежавам. Ето я. Доколкото зная, трябва да е произведена около 1850.

— Това не е произведение на Файф — заяви Сабрина. Прокара ръка по повърхността и се наведе да разгледа по-добре краката на масата. — Това е Белтер. Ранен Белтер… може би около 1840-та. Файф не резбоват по такъв начин розетките. Вижте формата на този „пачи крак“.

— О, да. — Жената се наведе да погледне. — Разбира се! Стефани, защо все пак не се върнете към бизнеса с недвижими имоти?

Сабрина я погледна студено и не отговори.

— Сигурно си казвате, че това не е моя работа — продължи тя, — но аз имам нужда от помощник, който да се заеме с инвентара, със склада, но най-вече с недвижимите имоти. Самата аз се занимавах с това доста време, но така и не можах да обикна тази работа. Предпочитам да си стоя в галерията. В продажбите на недвижими имоти има пари обаче и за мен те са най-лесният начин да осигуря допълнителни доходи за галерията. Предлагам ви работа. Ако имате деца, можете да работите само по няколко часа на ден. И тъй, моя работа ли е? Или е вече наша!

„Нито ваша, нито наша, скъпа, скъпа Маделин! Това е работа за Стефани! Вие току-що осигурихте работа на сестра ми!“

— Нашият бизнес — съгласи се с усмивка Сабрина. — Кога искате да започна?

— От вчера.

— Добре, ще бъда тук в понеделник, в десет часа.

— В десет отваряме за клиенти. В девет ще е по-добре, мила.

— Разбира се — прие тя. „Забравила съм какво значи да бъдеш наемен служител.“ — Първо обаче трябва да съобщя, че напускам сегашната си работа. Ще дойда веднага след като ги предупредя.

— Прекрасно. Доколкото разбирам, заплатата не ви интересува.

— Моля?

— Не ме попитахте за заплатата.

— Обещавам да бъда по-практична, когато се захвана с недвижимите имоти — засмя се Сабрина. — Ще изчакам до понеделник. Тогава бихме могли да уточним какво точно ще работя и по колко часа.

Собственичката я наблюдаваше озадачена и тя изведнъж си даде сметка, че се държи като лейди Лонгуърт, а не като домакиня, търсеща работа, за да свърже двата края.

— Ако нямате нищо против… — добави по-плахо тя.

— Нямам — усмихна се бегло Маделин. — Ще ви чакам в понеделник.

— Гарт не ми е казвал, че си експерт — подхвърли Вивиан, докато се връщаха обратно към магазина за облекла.

— Ние с него не говорим за тези неща.

Трябваше да внимава да не издаде тайната от радост, че бе намерила работа за Стефани, а и за себе си, през оставащото време в Евънстън. Носталгията още притискаше душата й. Искаше да седне в „Амбасадор“. „Ще се обадя на Нат и ще го помоля да направи рентгеновата снимка по-рано. Ако ми свалят гипса след около седмица, когато и Гарт ще се е върнал, ще мога да тръгна веднага. — Тя си спомни сплетените им пръсти през миналата нощ. — Аз трябва да тръгна веднага!“

— Мамо, виж какво купих! — извика Пени отдалеч. — И знаеш ли какво стана? Продавачката не искаше да ни чака, но аз й показах кредитната карта — ето я — и тя изведнъж се промени. Стана любезна и взе да ни нарича „госпожици“!

Двете момиченца гледаха със светнали лица ту Сабрина, ту Вивиан.

— Виж каква радост им достави ти — възкликна Вивиан, съжалявам, че не съм се сетила досега. Единайсет години ми се струваха малко.

„Хрумна ми, защото не съм майка“ — помисли тя. Когато обаче тръгнаха към дома и Пени се притисна до нея, за да й благодари, изпита щастие от радостта, която им беше доставила. И от това, че и двете деца я обичаха.

Пени хвана ръката й и не я пусна до вкъщи. „Когато си тръгна, ще трябва да оставя зад себе си тези моменти. Всъщност по-добре е да не се обаждам на Нат тази вечер. Не искам да разбере, че бързам. Може да стане подозрителен.“

Пени и Клиф тъкмо щяха да си лягат, когато в неделя вечерта Гарт позвъни от Бъркли. Сабрина ги остави да говорят с баща си от телефоните в кухнята и спалнята, защото в този момент се опитваше да зашие скъсаното яке на Клиф. Тя слушаше разговора, докато продължаваше да се бори с иглата, обвинявайки за несръчността си гипсираната ръка, вместо факта, че никога не се беше учила да шие. От всекидневната чуваше гласовете на децата, които бъбреха с баща си. Изведнъж радостният смях на Пени изпълни къщата.

— Мамо — извика Клиф, — татко иска да говори с тебе.

Тя взе телефона и чу гласа му толкова близо, сякаш говореше до рамото й. Сърцето й се сви.

— Тук е много красиво — започна той. — Иска ми се да видиш как слънцето пробива мъглата рано сутрин. Светът става златистозелен, а водната повърхност заблестява като разтопено сребро.

— Как успяваш да видиш това от прозорците на аудиторията?

— Не стоя в аудиторията, защото лекциите започват утре. Досега съм обсъждал само програмата и разпределението на участниците с членовете на организационния комитет. Доколкото разбрах, преживели сте незабравим ден.

— Вчера ли? О, да.

— А ти къде беше, докато Пени и Барбара пробваха новите дънки?

— Разглеждах антикварен магазин на Шърмън Авеню. Притежателката е много привлекателна, интелигентна жена. Струва ми се, че ме подложи на изпит с една маса в стил Дънкан Файф.

— Е, взе ли го?

— С отличен. След изпита ми предложи работа. Започвам утре сутринта.

— Ще напуснеш ли университета?

— Веднага. Още утре ще ги уведомя.

— Ами добре. Чудесно.

— Струва ми се, че си разочарован. Може би смяташ, че не трябва да напускам.

— Разбира се, че ще напуснеш. Спомни си колко пъти съм ти казвал да потърсиш работа, която наистина ти харесва. И както вече веднъж благоволи да ми напомниш, с твоята заплата ти изплащаш ипотеката, така че нямам право да те уча какво да работиш.

— Гарт, какво има? — Обзе я безпокойство. С какво го беше ядосала? Но всъщност работата беше за Стефани. Какво значение имаше за нея, дали Гарт я одобрява. Нали след няколко дни щеше да си замине оттук? Но когато Гарт е ядосан, това обикновено показва, че е обиден, а тя не искаше да го обижда. — Гарт, чуваш ли ме?

— Не исках да прозвучи като…

— Може би трябваше първо да обсъдя това решение с тебе, но бях много въодушевена и веднага приех. Знаеш ли какво стана? Изобщо не се сетих да питам за заплатата. Собственичката на магазина ми напомни за това. Утре, преди да напусна работата в университета, ще разбера колко ще получавам.

— Не! Обади се в канцеларията и кажи, че напускаш. Ако новата работа не ти хареса, ще намериш друга. Как мина вечерята у Талвия?

— Тъжно. Преди Марти да се върне двете разговаряхме за… Гарт, Марти споделял ли е с теб нещо за други жени?

Настъпи пауза.

— Дори и да ми е казвал нещо, то е било поверително — отвърна той след малко.

— Е, добре. Няма да те питам за това. А изказвал ли е пред теб някакви подозрения за Линда. Виждат ли си го някога да проявява ревност?

— Доколкото зная, той й е казвал, че я подозира.

— Линда иска той да я ревнува, за да спре да й изневерява, в което тя е убедена, и да стане по-внимателен, по-грижовен съпруг. Затова му внушава подобни неща, а в действителност му е вярна. Чул ли си слуха, че някои от университетските преподаватели пишели тройки на студентките срещу сексуални услуги?

Този път паузата беше по-дълга.

— Ти откъде чу за това? — попита накрая той.

— Линда го чула в университетската книжарница. Ти чувал ли си нещо за това?

— Нищо, което да заслужава внимание.

— Значи все пак си чувал. Говори се, че Марти е един от тях.

— Боже Господи, това не е вярно! Това ли е чула Линда?

— Затова ме извика да говорим. Вярно ли е?

— За слуховете ли питаш? Може би има нещо вярно, но не зная кои от преподавателите са замесени. Обвиненията не означават нищо, ако не са подкрепени с доказателства. Всяка студентка, получила слаба оценка, може да оклевети преподавателя. Вярно, в клуба дочух подобни неща, които звучаха малко по-сериозно. Ти говорила ли си с други хора за това?

— Нямам навика да разпространявам клюки.

— Зная. Извинявай. Какво отговори на Линда?

— Да изчака, докато се посъветвам с теб.

— Наистина ли?

— Защо не? Вярвам на теб повече, отколкото на всеки друг. Освен това ти най-добре познаваш университетските среди.

— Как ми липсваш! Защо не вземеш самолета и не дойдеш тук за два-три дни?

— Не мога да оставя децата. Освен това утре започвам нова работа.

— Вярно. И какво друго става в Евънстън?

Двамата разговаряха около час.

— Ако дойдеш при мен, ще спестим на организационния комитет стотици долари от телефонни разговори — предупреди я със смях той, когато следващата вечер отново се обади.

Сабрина се засмя, но не отговори. Искаше й се да бъдат заедно, но съзнаваше, че за всички в тази опасна игра бе по-добре, ако двамата с Гарт стояха на хиляди километри разстояние.

Всяка сутрин се събуждаше от шума, който децата вдигаха в кухнята и с желание посрещаше новия ден, а вечер, докато разговаряше с Гарт по телефона, се питаше как е минал толкова бързо.

Преди обед набързо претупваше домакинската работа, ядосана на Стефани, заради която трябваше да се занимава с подобни безсмислени неща, като захвърлени не на място предмети, подреждане на дрехи в гардероба, бърсане на прах. Искаше й се да остави всичко на Хуанита, но работата беше много и въпреки помощта на децата я изморяваше.

След това „Колекции“ й се струваше курорт. Двете с Маделин организираха продажбите, изготвяха етикети с цената и кратки бележки за историята на всеки предмет, разполагаха ги така, че да изпъкнат най-интересните и да привлекат вниманието и към обикновените. Сабрина харесваше Маделин. Въпреки неприятната мисъл, че работи за някой друг, а не за себе си, тя организираше работата така, че Стефани да може веднага да навлезе в нея. Така неусетно минаваше по-голямата част от деня, а в късния следобед се втурваше, за да наглежда нашествието в къщата и особено атаката на хладилника, когато Пени и Клиф се прибираха от училище, обикновено с приятели.

Вечеряха при „походни условия“, на верандата, след което децата измиваха чиниите. Вечерта играеше с тях на някаква игра, обикновено прекъсвана от телефонното обаждане на Гарт. След като децата заспяха, тя се отпускаше на дивана във всекидневната или в креслото в спалнята с книга в ръка.

В четвъртък донесе вкъщи готварска книга и тримата приготвиха китайска вечеря. Пени издебна момент, в който никой не гледаше, и пусна в яденето десетина люти чушки.

— Трябваше да ни видиш отнякъде, татко. Всички плачехме, но мама каза, че и така е станало вкусно — похвали се тя на Гарт, когато той позвъни и подаде слушалката на Сабрина.

— Било е нещо изключително. Нещо като вечеря с корозионни блюда. Съжалявам, че го пропуснах.

— И аз съжалявам.

— Ще го приготвиш ли пак в неделя вечерта, заедно с чушките и всичко останало. Искам да го опитам.

— Щом си толкова смел.

— Нямам търпение. Впрочем Пени е права.

— За какво?

— Да ти кажа, че те обичам.

Сабрина усети как сърцето й прескочи няколко пъти. „Уморена съм. Ще се оправя, щом остана сама и си почина.“

— И че самолетът ми пристига в неделя в два следобед. Можеш ли да ме посрещнеш?

— Разбира се.

— Какво ще правиш утре вечер? Пак китайско ястие ли?

— Долорес и Нат ни поканиха на вечеря.

— Предай им много поздрави.

В петък вечерта, когато Пени и Клиф се качиха с трите деца на Голднърови на горния етаж, тя разказа на домакините всичко, което бе чула от Гарт за неговите изследвания и за доклада му на семинара.

— Той никога не би го признал, но на мен ми се струва, че е звездата на конференцията в Бъркли. — Видя как двамата се спогледаха и спря. Какво ли бе объркала сега? — Какво има?

— И двамата сме учудени, защото винаги, когато стане дума за работата на Гарт и особено за неговия успех, ти не пропускаш да споменеш за Стамфорд. А този път не каза нищо.

„Забравих колко много означава тази възможност за Стефани. Трябва да попитам Гарт, преди да тръгна. Обещах й да го убедя.“

— Още ли имаш главоболие, Стефани? — Нат запали лулата си.

— Не — стреснато отвърна тя, но в този момент й хрумна, че главоболието й е подходящ претекст. — Впрочем да, от време на време. Мислех да не ти казвам. Скоро ще дойда при теб на преглед за ръката и бях решила да ти кажа, ако дотогава не отмине.

— Кога точно те боли главата и къде? Покажи ми.

— Обикновено вечер, може би защото по това време съм уморена. — Посочи местата, които я боляха, докато имаше сътресение. „Прости ми и тази лъжа, Гарт, не мога да измисля по-добро извинение, за да не се любим, докато Стефани се върне.“

— Досега трябваше да мине — забеляза Нат. — Трябва да се прегледаш при интернист. А и за преглед на ръката ми се струва все още рано. Кога я счупи?

— На двайсет и втори септември.

— Хайде да изчакаме още десет дни. Обади се в кабинета и си вземи час за след една седмица. Ако рентгеновите снимки са добри, ще снемем гипса.

Вече знаеше какво да направи. Десетина дни щяха да й стигнат, за да убеди Гарт. Трябваше още на следващата сутрин да се обади на Стефани.

Гарт успя да се върне към ежедневието си в университета и да прочете кореспонденцията си едва в сряда. Беше отегчен до смърт от задълженията, с които администрацията постоянно го занимаваше. Бе пътувал от Бъркли към Евънстън като ученик, крито бърза за среща с първата си любов. През цялото време на семинара чуваше топлия смях на Стефани от техните телефонни разговори, спомняше си нощта, преди да тръгне, и мечтаеше отново за вечерите, когато четиримата се събираха във всекидневната. Обаче откакто се беше върнал, почти не можеше да ги види.

На всичкото отгоре жена му някак си поощряваше отсъствията му Гарт бе установил с отчаяние, че топлината в гласа й е овладяна и тя е отново далечна и затворена в себе си.

Не можеше да си обясни промените в поведението й. На аерогарата го посрещна с толкова щастлива усмивка, че той неволно забави ход, за да я гледа по-дълго. Чу как пътникът зад него се обърна към своя колега и каза:

— Бих искал да съм на мястото на онзи, когото тя очаква. Гарт усети как сърцето му се сви и ускори крачка, но когато се наведе да я целуне, тя сведе очи и помръкна, сякаш си спомни нещо.

Светлината в погледа й отново изгря, когато вкъщи той започна да им раздава подаръците. На Пени и Клиф — конструктор. Двамата веднага се заеха да сглобяват модели на вагоните, с които първите заселници бяха превзели Дивия Запад. За съпругата си бе купил от един магазин на площад „Жирардели“ велурен блейзер, мек, в убит цвят и старинни метални копчета. Със светнали очи тя го облече и се завъртя пред огледалото. „За мен“ — изрече полугласно, сякаш на себе си тя, и тези думи трогнаха и натъжиха Гарт.

— Благодаря ти. Прекрасен е! — Подаде му бузата си за целувка.

— Мисля, че улучих размера — отвърна той с едва доловима ирония. — Не си носила подобно нещо досега, но ми се видя в тон с начина, по който се обличаш напоследък.

— По-различно ли се обличам?

— Така ми се струва. В по-ярки тонове. Използваш други съчетания от цветове. Преди винаги закопчаваше блузите си до горе, а сега не. — Поклати глава, докато Сабрина се смееше. — Винаги си ме обвинявала, че не забелязвам как си облечена. Беше права. Съжалявам. Забелязвам обаче разликите. Искам да ти кажа, че така ми харесваш повече.

Беше щастлива семейна вечер. И тогава тя му разказа за постоянното си главоболие, за разговора с Нат и неговите препоръки. Постепенно се отдалечи на онова приятелско, но не и съпружеско разстояние, на което го държеше, откакто се върна от Китай. Изглеждаше даже по-нервна.

Той въздъхна и се застави да прочете купчината писма на бюрото. Най-отгоре лежеше повторна покана от Хорас Калън, президента на „Фостър Лабораториз“, да посети Стамфорд на двайсет и трети октомври. След два дни! Невъзможно беше да прекъсне лекциите със студентите. Но „Фостър“ и Стамфорд бяха мечтата на Стефани. Имаха най-модерната апаратура за изследователска работа, каквато университетът в Евънстън никога нямаше да притежава. Дали да не помоли Вивиан да вземе неговите часове? В края на краищата се отнасяше само за две лекции. Той набързо написа в отговор, че приема поканата, и остави бележката при изходящата поща. Може би най-после щеше да направи жена си щастлива.

Телефонът иззвъня. Секретарката на заместник-ректора питаше дали може да дойде при доктор Строс за няколко минути. Това бе заповед, а не покана. Гарт се отказа и тази вечер да се прибере рано.

Лойд Строс бе с няколко години по-възрастен от него. Двамата бяха приятели и партньори на тенис от години. Дребен и енергичен, той бе овладял до съвършенство университетската конюнктура и бързо се изкачи до поста заместник-ректор.

— Административният съвет направи проверка — започна направо Лойд. — Прегледахме списъка на отхвърлени жени… извинявай, не се изразих добре. Та значи, списъка на жени, на които е отказвана постоянна работа като преподаватели в този университет. Анализирахме и забележките на Уебстър за изследователските им способности. Ти си прав. Той е нарушил всички разпоредби за равнопоставеност на кандидатите в конкурсите за работа.

Докато Строс кръстосваше кабинета, ръкомахайки от време на време, Гарт го слушаше облегнат на ръба на бюрото.

— Почакай — даде му знак с ръка Лойд, забелязал признаци на нетърпение. — Нека да свърша. Административният съвет препоръчва да се преразгледа кандидатурата на Вивиан Гудман. Според мен тя ще мине на съвет. В безкрайната си мъдрост административният съвет също така препоръчва на декана по научната работа Уебстър да се пенсионира преди срока. Той е на шейсет и две. Значи ще трябва да го търпим още три години. Казахме му, че тъй като учебната година е в самото начало, ако той напусне веднага, все някак ще я завършим и без него. Тъй като би било грубо да кажа, че го изритахме, аз не го казвам. С други думи, в момента ни трябва нов декан по научната работа.

Той седна на бюрото си и взе да прелиства някакви документи. Гарт го наблюдаваше. Знаеше какво ще последва. Стефани щеше да е доволна. Повече пари и престиж, повече време за семейството. Трябваше обаче да се откаже от изследванията си и от преподаването. Деканът по научната работа беше преди всичко администратор. Нямаше време за нищо друго. Не мога да седя по цял ден на едно бюро, докато другите навлизат там, където и аз вече прокарах свой път, ако трябва да променям нещо, за да доставя удоволствие на Стефани, по-добре да избера „Фостър Лабораториз“. Строс отново стана.

— Не е нужно да ти казвам коя беше първата кандидатура, на която се спряхме. Ти имаш международен престиж, огромна научна работа. Между другото онази статия в „Нюзуик“ беше доста добре написана. Интересно как една статия в популярно списание може да впечатли съвета повече, отколкото десет научни журнала, взети заедно. Смятаме, че с теб постът ще получи научен престиж, достойнство и почтеност. Не съм сигурен обаче дали идеята ще ти хареса.

Гарт го погледна остро. Само той можеше да реши дали да приеме, или да откаже. Не беше работа на Строс да решава вместо него.

— Не ме гледай така, Гарт — ухили се той. — Знам, че ще ми стиснеш ръката, ще кажеш, че винаги мога да разчитам на тебе, но предпочиташ да работиш в лабораторията си и да не се занимаваш с администрация. Ще ми предложиш още да ми помогнеш при намирането на човек за този пост.

— Съгласен — засмя се Гарт. — Но ти не ме оставяш да произнеса тази забележителна реч.

— Ще ти дам възможност да произнесеш друга. Какво ще кажеш за креслото на директора на нашия нов институт по генно инженерство?

Гарт вдигна рязко глава. Умът му трескаво анализираше новата информация.

— Кога е било решено да създаваме институт по генно инженерство?

— Неотдавна.

— Лойд, аз се мъча да прокарам това решение от пет години! Винаги са ми казвали, че няма пари. Това е една от причините, заради които…

— Мислиш да ходиш във „Фостър Лабс“ — довърши вместо него Строс. — Още ли не си ходил да ги видиш?

— Следващата седмица заминавам за два дни.

— Когато те разведат из института, можеш да го сравниш с това — сложи на бюрото една голяма папка и извади от нея разни скици, — плюс заплата от около шейсет хиляди долара и лекторски часове колкото и когато пожелаеш.

Гарт подреди скиците върху бюрото.

— Виждам, че сте променили плана. Няма аудитории.

— Отказахме се от тях по финансови причини.

— Откъде намерихте пари за институт?

— Бяха деблокирани.

— Деблокирани? Значи е имало пари!

— Имаше, но попечителите ги задържаха. Смятахме, че институтът не е най-важният приоритет.

Строс отвори едно от барчетата на библиотеката си.

— По това време на деня е добре човек да пийне нещо. Какво предпочиташ?

— Скоч. Лойд, попитах те…

— Почакай малко и ме изслушай. Твоят доклад ни убеди, че е по-добре да създадем институт, за да използваме федералната субсидия за изследвания и за да изработваме продукти, които след това да патентоваме и продаваме. Но винаги, когато сме давали обява, че търсим директор, тук или в Европа, получавахме неизменно един и същи отговор — защо търсим специалист, след като човекът, който ни трябва, работи тук, под носа ни.

— И вие какво отговаряхте?

— Изпий си уискито.

— Е, и?

— Гарт, ти нямаше да се справиш. Ти си блестящ учен, но не умееш да работиш с хора. Нетърпелив си, имаш труден характер. Кой в университета не те е виждал да размахваш в кабинета си онази ракета срещу невидим противник? Още малко уиски?

— Не, благодаря.

Строс доля и двете чаши, добави сода и му подаде едната, сякаш не беше чул.

— Значи не сте искали да назначите мен, но сте могли да изберете и друг. До днес. Какво се е случило? Да не е излязла мода на директорски места да се назначават учени с трудни характери?

— Смятам, че през последната година ти се промени, особено през последните няколко месеца. Работата ти като шеф на катедра е превъзходна. Ние високо ценим шефове на катедри, които могат да издействат правителствени субсидии за изследвания. Освен това застъпничеството ти за Вивиан Гудман и изобщо за мястото на жените в академичните среди направи дълбоко впечатление на съвета на попечителите. Още скоч?

— Ако съм толкова омекнал и улегнал, не би трябвало да имам нужда от още.

— Този е за тоста по случай новия ти пост.

— Почакай, още не съм приел.

— Гарт, трябва да докладвам пред съвета, че…

— По дяволите! Казах ти, че следващата седмица заминавам за „Фостър“.

— Ти не искаш да работиш за „Фостър“. Това е само изстрел срещу нашите глави.

— Лойд, следващия вторник ще бъда в Стамфорд. В четвъртък или петък ще ти съобщя отговора си.

— А ако се наложи да докладвам по-рано?

— Виж, Лойд. Знаеш от колко години се боря за този институт. Мисля, че ще се справя. Това е единственото, което мога да ти кажа сега. Трябва да отида в Стамфорд.

— Ах, разбирам. Стефани! Гарт, в директорското място също има престиж и пари, и…

— Зная. Ще й кажа и това. Но пътуването до Стамфорд е нещо, което й дължа. Аз също имам нужда да видя какво става по света, за да си сверя часовника. Ще ти съобщя отговора си следващата седмица. Мисля, че на този етап това е достатъчно.

— Добре. Можеш ли да обещаеш, че до петък ще знаем?

— До петък, Лойд.

Сабрина се събуди от някакъв странен шум. Долу Пени и Клиф се биеха с ракетите по главата и се обвиняваха взаимно за изгорелите в тостера филии. Събота сутрин. Няма училище. Тя зарови глава във възглавницата. Искаше й се да поспи още малко. Но не можа. Имаше и нещо друго, нещо, което трябваше да обмисли. Долу децата прекратиха кавгата и започнаха да говорят нещо за ябълки. А, да, днес трябваше да оберат ябълките в двора.

— Аз ще набера сто щайги — обяви тържествено Клиф.

— Няма да дойда, защото искаш да обереш всичките ябълки на света.

Децата са вече в кухнята. Събота… Ябълките… Събота, двайсети октомври. В понеделник е двайсет и втори.

— Е, добре, щом искаш, да направим рентгеновата снимка на двайсет и втори — бе казал Нат. — Ако китката ти е наред, веднага ще свалим гипса.

Веднага. Тя отвори очи. Гарт спеше до нея. Сабрина се вгледа в лицето му. Беше толкова тих, уверен в себе си, в пътя, по който искаше да върви. И въпреки, че не беше сигурен в нея, често объркан и измъчен от внезапните промени в поведението й, оставаше внимателен и нежен даже когато тя беше студена, щедър, когато тя беше дребнава, търпелив, както беше обещал, докато тя намери себе си.

„А коя съм аз — запита се тя и веднага си отговори. — Една жена, влюбена в съпруга на сестра си.“ Кога започна това? Не знаеше. Импулсивно погали с пръст високите му скули. Мускулът под окото му трепна и тя ужасена се отдръпна, но Гарт бе отворил очи и я гледаше.

Той видя как влюбено го наблюдаваше, но преди да успее да я вземе в обятията си, тя възвърна обикновената, неутрална, приятелска маска на лицето си.

— Добро утро — тихо каза той, без да помръдне. Сабрина го гледаше безпомощно и мислено му отговаряше, защото не можеше да изрече думите: „Добро утро, обич моя!“

От кухнята се разнесе трясък и звънкото „Нали ти казах!“ на Пени.

Младата жена скочи от леглото, наметна пеньоара си и хукна по стълбите. Клиф стоеше сред езеро от портокалов сок, парчета от счупената кана и съсредоточено развиваше върху локвата ролка книжни салфетки, които бавно пожълтяваха, докато се диплеха на пода. Тя избухна в смях, но за разлика от нея Пени беше вбесена.

— Какво смешно има?

Стефани не би се разсмяла. Тя щеше да се ядосва за счупената кана, за порязания пръст на Клиф, за изцапания под, по който всички щяха да се пързалят поне няколко дни. Но Сабрина виждаше друга сцена — топлото легло горе, пръстът й, който гали лицето на Гарт, срещата на погледите им, последвана не от любовни думи, а от трясък на счупено стъкло, хартията, която бавно покриваше локвата, и лицето на Клиф, копие на бащиното, което с научен интерес изучаваше проблема. Тя тръсна глава.

— Права си, няма нищо смешно. Как се случи това? Момчето се поколеба за миг, но реши все пак да каже истината:

— Сложих каната на главата си, за да видя мога ли да вървя така.

— Добре, ако тези салфетки не стигнат, вземи от шкафа още. И знаеш ли какво? Никакво бране на ябълки, докато не измиеш пода.

— Мамо! Мъжете не мият подове! Ще събера стъклата и ще попия сока, но…

— В този дом мъжете могат да мият всичко — спокойно отвърна тя. Понечи да тръгне, но се обърна и хвана Пени през раменете. — Хайде да излезем и да си поговорим какви ябълки ще берем днес.

Преди да напуснат стаята, Сабрина се обърна и срещна благодарния поглед на Клиф, който очевидно нямаше нищо против да измие пода, стига сестра му да не е там.

— Какви са щетите? — извика от спалнята Гарт и момиченцето се затича нагоре по стълбите да му докладва.

Сабрина тръгна към дъното на коридора, който тук правеше завой и затваряше скрита от погледа ниша точно под един от прозорците. Точно там Стефани бе сложила малка кушетка. Това беше едно от любимите места на Сабрина. Тя седна, обгърна коленете си и се загледа през прозореца.

В Лондон, Париж и Рим всички се връщаха от летните пътешествия. Започваха баловете, приемите, тържествените вечери и неофициалните приятелски събирания. В „Амбасадор“ влизаха клиенти. А тя стоеше някъде накрай света и се канеше да бере ябълки. Какво търсеше тук, когато в нейния собствен свят започваше новият артистичен сезон?

„Тук съм чужденка.“ Думите звучаха сурово в меката есенна светлина. Онзи, другият свят зад океана, не бе изчезнал. Там сега живееше Стефани. Каквото и да си казваха в писма и телефонни разговори, Сабрина вече знаеше огромната роля на малките детайли, които изграждат живота. Какво правеше Стефани в нейния свят? Каква следа оставяше след себе си като Сабрина Лонгуърт? „Какво прави тя с живота ми?“

Усети ръката на Гарт. Той приседна до нея и я прегърна през кръста. После нежно целуна челото, клепачите й, докато тя се отпускаше в обятията му. Тогава всичко отново се върна. Локвата от портокалов сок, благодарният поглед на Клиф, нейният смях. Нейното семейство. Нейният свят. Гарт. Когото обичаше, желаеше, търсеше. Този свят, тъй различен от онзи, другия, зад океана.

— Какво става долу? Може ли да се влиза в кухнята? — попита той.

— Мисля, че нямаме нито капка портокалов сок — Трепереща, облегна глава на гърдите му. Вътре в нея се отпусна някакъв затегнат, болезнен възел и желанието нахлу във вените й. Сабрина вдигна лице и го целуна дълбоко, страстно, сякаш искаше да го изпие. Целуваше го както мечтаеше той да я целуне, защото вече знаеше, че двамата са били създадени за това. Гарт свали нощницата й и започна да гали гърдите й. Сълзи изгаряха очите й. Мислите й бяха съвсем объркани.

— Не мога! — проплака високо. „Стефани, прости ми! Не знаех, че ще се влюбя в него. Не исках!“ Тя рязко се отдели от него. — Не мога да направя това!

— Какво, по дяволите, става с теб? — извика вбесен Гарт.

— О, недейте! — чуха те гласа на Пени.

Сабрина вдигна глава и през рамото на Гарт я видя разплакана на прага на спалнята. „Твърде много ми дойде! Не мога да се справя с всичко!“ Тя отиде до нея и я прегърна.

— На мене ли крещиш, татко? — обади се от долния етаж Клиф. — Какво съм направил пак? Само обрах сока.

— О, по дяволите! Нищо не може да остане скрито в тази къща! — не се сдържа Сабрина и се наведе през перилата. — Клиф, никой не крещи на теб. — После се обърна към Пени и се опита отново да я успокои: — Извинявай, миличко. Не се плаши. Всичко ще бъде наред.

— Защо татко извика? — хълцаше тя с изкривено от страх личице. — Той никога не е викал така!

Сабрина чакаше Гарт да каже нещо, за да й помогне, но той мълчеше.

— Вие с Клиф понякога също се карате и си крещите, нали? Крещенето не е чак толкова страшно, освен това е полезно за дробовете — отвърна шеговито и момиченцето се засмя през сълзи. — Ти още не си облечена? Хайде, нямаме време. Трябва да проверим дали Клиф се е справил с пода, да закусим и да излизаме, иначе всички ренети ще се окажат обрани.

— Не е Ренета, а златна превъзходна, мамо, знаеш много добре!

Пени се завъртя и се затича към стаята си.

Сабрина остана на колене. Чакаше Гарт да й каже, както тя бе казала на детето, че всичко ще бъде наред, но той мълчеше, седнал на канапето, където преди малко тя направи своето малко бягство от него. Двамата останаха така няколко безкрайно дълги минути, разделени от отсечката на коридора и морето на измамата, която не можеше да се поправи. Сабрина вдигна глава и срещна погледа му.

— Извинявай — прошепна тя, а думите й преминаха разстоянието и го докоснаха със същата нежност, с която тази сутрин бе докоснала неговото спящо лице. Гарт се усмихна с толкова обич, че дъхът й спря.

— Нищо — отвърна накрая той. — Мислех, че вече си решила какво да правиш.

Сабрина чу думите, но не ги разбра. За какво решение говореше той? Дали да се любят или не? Да му каже причината за своите сменящи се настроения? Да признае? Ако знаеше, или поне подозираше за измамата, защо не й го кажеше?

— Трябва да се облека — промърмори, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

„Сега няма да мисля за това! Не искам да зная какво е искал да каже“ — трескаво разсъждаваше тя, докато обличаше избелелите дънки на сестра си. Нахлузи върху тях една бледожълта риза, прихвана косата си с панделка на тила и хвърли разсеян поглед в огледалото. Оттам я гледаше младо момиче, сякаш само няколко години по-голямо от Пени. Сабрина си спомни огромните кристални огледала някъде далеч оттук, в дворци и летни резиденции, които отразяваха една друга жена, облечена в коприна и дантели, чието присъствие украсяваше баловете на най-изисканото общество. Къде беше сега тази жена? Някъде накрай света, в провинцията, наречена Евънстън, в занемарена къща, облякла поизбелели джинси. Тя се обърна и се спусна боса по стълбите към кухнята.

Гарт видя от ъгъла на коридора как жена му влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. После забеляза как излезе босонога и без да поглежда към него, се спусна по стълбите. Каква беше причината за нейната ужасна упоритост? Защо отново и отново отказваше да заеме мястото си в брака им и да заживее с него като жена с мъжа си? След всяка стъпка напред правеше половин стъпка назад, в непроницаемата черупка, която си бе изградила след пътуването в Китай.

Какво очакваше от него при това положение? Може би се надяваше, че той сам ще заговори за проблемите им, ще й посочи и нейните, и своите грешки и ще й каже, независимо дали искаше да чуе, или не, че я обича повече, отколкото преди дванайсет години?

— Татко, хайде! — извика Пени. Гарт бавно се надигна и тръгна към кухнята.

Подът блестеше от чистота. Кошчето за боклук в ъгъла беше претъпкано с мокри книжни кърпи. Децата бяха вече наредили масата. В средата стоеше купа с понички и четири чаши със сок от грейпфрут. Кафето беше готово. Цялото семейство стоеше усмихнато около масата и го чакаше.

— Да не съм сбъркал кухнята? — попита Гарт и Пени се изхили в шепа. Той вдигна чашата със сока. — Да пием за днешния ден.

Докато потегляха, усети, че напрежението е отминало и жена му седи спокойна и разсеяно гледа през прозореца. На задната седалка Пени и Клиф се надпреварваха кой познава по-добре марките на отминаващите автомобили.

— Прекрасна идея за един съботен ден — забеляза тя, сякаш досега не бяха брали ябълки през октомври. Гарт реши, че може би наистина досега не й се е случвало да отива за ябълки в толкова объркано настроение и в известна степен за нея това е новост.

Ябълковата градина се намираше зад малки езера, чиито брегове бяха осеяни с вили, лодки, групи летовници с деца и домашни любимци. Гарт ругаеше тежкия трафик. Колкото повече приближаваха, толкова по-бавно напредваха.

— Двамата с Пени искаме да слезем и да изтичаме до градината. Хващам се на бас, че ще стигнем по-скоро.

— Ела на моето място и се опитай да минеш през тези задръствания, а ние с майка ти ще се разходим дотам. Крайно време е ти да започнеш да работиш, а аз да играя.

— Наистина ли ще ми дадеш да покарам, татко?

— Законът не разрешава. Като станеш на петнайсет години, ще учите в училище.

— Ха, там на нищо не ни учат! — отбеляза критично Клиф.

— Ако е така, аз ще те науча да шофираш, но още е рано. Скоро ще седнеш зад волана и двамата с майка ти ще треперим винаги, когато закъснееш повече от десет минути. Затова не бързай. Дай ни малко време да поживеем спокойно.

Сабрина слушаше разговора им като насън. „Няма да съм тук, когато Клиф стане на петнайсет години. С Гарт никога няма да се разхождаме, докато Пени и Клиф шофират. Тук животът ще продължава, децата ще израснат, а мен няма да ме има. А те няма дори да усетят, че съм си отишла завинаги. Съпругата на Гарт, майката на Пени и Клиф ще бъде винаги с тях. Само Сабрина няма да я има.“

Гарт се провря сред колите на паркинга, угаси мотора и се обърна усмихнат към нея, но лицето му помръкна.

— Какво има сега?

— Нищо. Хайде да слизаме.

Четиримата извадиха кошниците от багажника и навлязоха в овощната градина. Край тях берачи пълнеха щайга и найлонови торби. Под арка от натежали с плод клони те тръгнаха по пътеката към един отдалечен участък, където нямаше хора. Въздухът тежеше от аромата на зрели ябълки. Клиф огледа критично едно дърво, пусна кошницата си на земята и ловко се изкатери по него.

— Първият братовчед на маймуната — засмя се Гарт. Пени се втурна след брат си, но той я спря.

— Чакай! Аз ще ти ги хвърлям отгоре, а ти ще ги нареждаш в щайгата. После ще се разменим. Аз ще ти помогна да се качиш.

Сабрина и Гарт ги наблюдаваха известно време. „Майка им ги е научила да си помагат“ — мислеше трогната тя.

— Искаш ли да се разходим? — попита тихо тя.

Той я хвана под ръка и двамата тръгнаха по една от страничните пътеки. На няколко крачки от дървото Гарт се обърна към Клиф:

— След малко ще се върнем. Като напълните тази щайга, вземете друга.

Момчето спря с протегната ръка, после подхвърли ябълката на сестра си. Докато се отдалечаваха, Сабрина го чу да казва:

— Майка забрави да каже, че трябва да внимаваме.

Гарт и Сабрина тръгнаха по пътеката. Отдалеч долитаха гласовете на берачите. Топлото есенно слънце струеше през натежалите клони и позлатяваше тъмните листа и жълто-червените плодове. Лек ветрец нежно развяваше излезлите изпод панделката къдрици на косата й. Тя вдигна лице нагоре и пое дълбоко дъх. Какво бе станало през този месец, откакто със сестра й така лекомислено се впуснаха тази безразсъдна авантюра? Нищо, което да я постави в центъра на вниманието и да предизвика аплодисменти. Само едно — беше влюбена в съпруга на сестра си. И беше щастлива.

Хванати за ръце, двамата продължиха по осеяната с пъстри сенки пътека.

— Ти ме правиш толкова щастлив! — сякаш на себе си изрече Гарт. — Рядко ти го казвам, но моля те, не го забравяй. И още нещо, което забравям да ти кажа. Ти си ужасно красива! — Той я обърна към себе си, хвана лицето й. — Не ме напускай, обич моя. Зная колко е смутно в душата ти и ще чакам, докато намериш себе си. Но разбери ме, не мога да чакам безкрайно. В края на краищата работата ми е да търся загадки и да ги разгадавам. — Тревогата в очите й го спря. От какво се страхуваше? От него, или от себе си? — Стефани, неспособен съм да ти причиня зло. Ще приема всяко твое решение. Но сега те обичам повече и имам нужда от тебе. Не искам нищо друго от живота, освен едно — да бъдем винаги заедно.

Сабрина мълчеше. Една презряла ябълка се откъсна от клона и меко тупна до краката им. Очите им продължаваха разговора — неговите пронизващи, а нейните потъмнели от несигурност. Една фраза отекваше в съзнанието й. „Сега те обичам повече…“ Думите се смесваха с незадоволеното желание, което още сгряваше цялото й същество, подобно на слънцето, проникващо през затворените й клепачи.

— Погледни ме — изрече по-твърдо Гарт, но тя поклати отрицателно глава. Той още не подозираше истината. Иначе не би я наричал „Стефани“. Въпреки това обаче бе усетил най-важното — че тя ще го напусне. Да, това беше истина, непоносима истина и той никога нямаше да я осъзнае, никога нямаше да разбере защо и какво всъщност се беше случило. „Не мога, обич моя, не мога да ти кажа!“

Той отпусна ръце и лишено от топлината на дланите му, лицето й остана голо, незащитено. Сабрина отвори очи.

— Трябва да се връщаме. Децата…

— Ей сега. Откога не сме се разхождали сами?

— Не зная — отвърна тя, благодарна, че може най-после да изрече спокойно една проста истина.

— Тази седмица заминаваме. Мислех да ти кажа още снощи. Приех поканата на Калън да подсетя „Фостър Лабораториз“. Ще излетим за Ню Йорк във вторник сутринта, ще преспим и в сряда вечерта ще се върнем.

— Не — автоматично отказа тя. — Децата, моята работа. Китката ми. А и парите…

— Ще оставим децата на Вивиан, а антиките ще издържат без тебе два дни. Ти каза, че в понеделник ще ти свалят гипса. „Фостър“ плаща цялото пътуване, включително и хотела в Ню Йорк. Виж, нали от месеци ме уговаряш да приема тази работа? Заради теб приех поканата.

Сабрина взе една ябълка, излъска я в ръкава си и я захапа. Да пътува с Гарт, да остане с него насаме? „Искам!“ — мислеше тя. Ала колко дълго можеше да бъде постоянно с него и същевременно да го отблъсква?

Не можеше да го накара да се откаже, защото Стефани искаше той да приеме и да се махнат от Евънстън. Сабрина кимна неохотно. Щеше да отиде до Кънектикът. Той я прегърна през рамото и двамата тръгнаха обратно.

— Крайно време да останем сами и да се опитаме да разберем кои сме.