Измами

Глава 22

Никой не посрещна Гарт на летището, когато пристигна от Ню Йорк. Никой не очакваше, че той ще се прибере два дни по-рано. Той бе напуснал хотела във вторник сутринта, като преди това се обади на Ралф, за да му съобщи, че няма да присъства на срещата на изпълнителния комитет. После отиде на летището и взе първия самолет за Чикаго. Не беше спал цялата нощ и поради умората всичко му изглеждаше преувеличено: прекалено шумно, прекалено светло, гласовете като че ли кънтяха. Когато отключи външната врата и влезе вкъщи, го посрещна необичайна тишина. Една празна къща. Пени и Клиф бяха на училище. Съпругата му бе мъртва. Натрапницата бе в Лондон. Една тиха, празна къща.

Стоеше безпомощен в средата на кухнята и се чудеше какво да прави. Не се сещаше за нищо, което си заслужаваше. Огледа подредената кухня, канапето и ниската масичка, върху която лежаха скечовете на Пени, а до тях беше книгата, която четеше Стефани, после отправи поглед към масата, на която закусваха.

— Не! — извика отчаяно Гарт и викът му отекна в празните стаи. Той сграбчи книгата й от масата и я захвърли в стената. Тя се разкъса и падна на пода. Гарт се отпусна върху канапето, оплаквайки съпругата си и рухването на своя свят.

Бе толкова изтощен, че заспа, а когато се събуди, навън беше вече тъмно. Напълно объркан, започна да опипва стената, за да запали лампата и установи, че е едва пет часът следобед. Потрепери: бяха изключили камината, когато заминаваха, и сега навсякъде в къщата беше студено. Ясно си припомни всичко, което се бе случило, и усети как гневът го обзема, изпълва всяка клетка от тялото му.

Просто трябваше да се движи, да върши нещо, да ангажира ума си.

— Бъди поне малко практичен — каза си на висок глас и се обади на Вивиан, за да й обясни, че срещата е била по-кратка, отколкото е очаквал, и ще се отбие да вземе децата след около час.

— Заповядай на вечеря — настоя тя. — Тъкмо ще ни разкажеш за Ню Йорк.

— Не днес. Там през цялото време валя дъжд.

— Е, тогава поне нека децата да вечерят тук, те помагаха в готвенето, така че би трябвало да опитат какво са приготвили.

— Добре. Тогава в осем?

— Да, в осем. Гарт, каквото и да се е случило, хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

Значи всичко се усещаше по гласа му. Но какво би могъл да направи? Как би могъл да прикрие гнева си от околните? Разопакова багажа си, после си изми лицето, смени си ризата и изпи две чаши уиски. Докато пълнеше наново съда за лед забеляза, че хладилникът е зареден. Как добре е измислено всичко: тази мръсница се е погрижила за последен път за тях, преди да отлети за Лондон, за да продължи игрите си там.

Вървеше разсеяно из къщата, докато главата му направо щеше да се пръсне от напрежение; вече нищо в живота му не беше хармонично и цялостно, в него нямаше нищо стабилно. Защо изобщо не бе заподозрял какво става? Отново и отново си задаваше този въпрос. Как можа да й се довери толкова? Като си припомняше миналото, той се сещаше за някои неясни думи, които се бяха изплъзнали от устата й и тя после бързо се опитваше да се поправи, за нетипично нейно поведение, за странни загуби на паметта й, които просто не можеше да си обясни. Той беше толкова опитен наблюдател, човек, който събираше фактите и ги анализираше. Защо тогава се остави така лесно да бъде заблуден? Не знаеше. Всичко бе толкова объркано; загубил бе всякаква опора, освен къщата и децата, затова трябваше да ги види колкото се може по-скоро. Те бяха единственото нещо, в което бе сигурен.

Тръгна доста по-рано, като караше бавно по заснежените улици и репетираше.

Трябва да ви кажа нещо на вас двамата; не ми е никак лесно, тъй като то не е приятно…

Седнете и двамата, искам да поговорим за майка ви…

Трябва да ви кажа, че преди известно време майка ви е претърпяла инцидент — не, не този с колелото, друг инцидент, на една яхта в Европа. Искам да знаете, че тази жена, която живя с нас напоследък, тази, която падна от колелото…

Жената, която живееше тук и ни правеше всички на глупаци, като ни се подиграваше за това, че я обичаме и имаме нужда от нея, всъщност си е играла една игра…

Как, по дяволите, един мъж би могъл да каже това на децата си?

Той докара Пени и Клиф вкъщи и тримата седнаха на масата в кухнята, за да хапнат сладолед и сладки.

— Мама не смята, че е правилно да се ядат сладолед и сладки едновременно — каза Клиф. — Но на мен ми харесва.

— Не, тя не обича сладолед заедно с печен сладкиш — поправи го Пени. — И смятам, че е напълно права.

— Татко, можем ли да й се обадим в Лондон? — попита Клиф.

— Не.

— Но защо? Ти й звънеше всеки ден, когато тя замина за погребението на леля Сабрина.

— Тогава беше различно.

— Защо?

— Защото беше толкова нещастна…

— Е, може би и сега е нещастна, може би й липсваме.

— Не, Клиф.

— Но защо? Скъпо ли е?

— Малко повече от долар на минута. Съгласен ли си ти да платиш?

— Да, ако ти откажеш. Ако това е единственият начин да говоря с мама.

— Татко — намеси се Пени, — защо си толкова ядосан? На мама ли си сърдит? Затова ли си дойде по-рано? И тя ли ти е сърдита?

Гарт усети някаква топлина в студенината, която го изпълваше. Човек не би могъл да не се гордее с интелигентността на собствените си деца, да не оцени умението им да прозират истината.

Но защо тези интелигентни деца не са успели да проумеят, че жената, живяла с тях, не е тяхната майка?

Защото те са доверчиви и невинни и тя се възползва от всичко това.

— Татко?

— Да, Пени, вярно е, че съм ядосан. И ще ви кажа защо. — Той се чудеше как да започне. Децата му го наблюдаваха внимателно и по ведрите им, любопитни лица премина някаква сянка. Гарт продължаваше да мълчи, просто не беше в състояние да каже дори и една дума. Накрая повдигна ръце и ги разтвори отчаяно. Не можеше да го направи. Може би по-късно, когато моментът е по-подходящ. Но не и сега. — Ядосан съм, защото майка ви замина в Лондон, вместо да си остане тук при нас. И защото смята, че трябва да остане там известно време, да размисли върху живота си надалеч от всичко тук.

— Но нали вече го прави? — каза Пени, като нервно хапеше устни. — Нали затова ходи в Китай?

— Да, така е. И ако си спомняте, когато си говорихме тогава, аз ви споменах, че понякога хората имат нужда да се откъснат от всекидневието си, да се погледнат от друг ъгъл. Но понякога им се налага да го правят повече от веднъж или за по-продължително време.

— Когато говорихме, ти каза, че вие няма да се развеждате.

Гарт усети, че му се повдига, и стисна здраво зъби. Не ставаше дума за развод, а за хирургическа операция: ще трябва да я отстранят напълно от живота си.

— Никой не говори за развод, Пени. Вижте, вече е доста късно. Нямате ли домашни?

— Написахме ги следобед — отвърна Клиф. — Мама ще се върне ли?

— Не знам.

— Ще се върне — извика Пени. — Знам, че ще се върне! Ти ни лъжеш!

— Не ви лъжа — изрече Гарт по-остро, отколкото възнамеряваше, и бързо понижи глас. Трябваше да ги накара по някакъв начин да разберат. — Пени, понякога хората вършат неща, които може да не ти изглеждат правилни или разумни, но това съвсем не означава, че те грешат. Двамата с майка ви имахме… недоразумения по един въпрос и тя реши, че е най-добре да замине за известно време за Лондон. Вие знаехте, че тя отива, за да се погрижи за бизнеса на сестра си. Единствената промяна е, че ще остане малко по-дълго, отколкото възнамеряваше…

— Колко дълго?

— Не знам.

— Знаеш! Двамата с мама сте го решили, а ти не искаш да ни кажеш истината. Не е честно, никой не ни пита нас двамата с Клиф какво искаме, а ние също живеем тук. Тя е наша майка и аз ще й се обадя и ще й кажа, че очакваме да се върне вкъщи, и ти не можеш да ми попречиш!

Бързо избяга от стаята и се качи горе по стълбите. Клиф погледна баща си и се опита да му говори по-бавно, като по-възрастен от сестра си:

— Тя ще се върне, нали? Искам да кажа, че когато ни отвърна, че не знаеш, ти ни отговори като учените, които казват, че не знаят, когато не са наясно кога точно ще се случи нещо?

— Да, така казват учените — кимна Гарт.

— Татко! — Клиф се раздвижи нервно на стола. — Татко, ти нали искаш тя да се върне?

— Доста е… сложно и объркано, Клиф. Не бих могъл да ти отговоря с две думи.

— По дяволите! — изруга момчето и стисна очи.

— О, достатъчно! Аз не ти говоря по този начин и очаквам същото и от теб. Да не би да мислиш, че на мен ми е приятно, че майка ти замина? Но, дявол да го вземе, понякога нещата просто се случват и човек не може да ги промени. Можеш ли да разбереш? Щом се смяташ достатъчно голям, за да ругаеш пред баща си, то тогава бъди достатъчно голям и да разбереш, че аз не мога да контролирам всичко, което ми се случва.

— Е, не би могъл да ни обвиняваш нас, ако си провалил живота си — изтърси Клиф, но сам бе шокиран от думите си. — Съжалявам татко, наистина съжалявам. Не исках да кажа това.

Гарт имаше чувството, че земята се разтваря под краката му. Децата му никога не бяха разговаряли с него по този начин. Стефани не би им позволила. Тя винаги съумяваше да ги сдобри и обедини. Сега като че всичко бе започнало да се разпада, просто липсваше центърът, около който се въртеше животът им. Понечи да каже нещо, после се отказа. Блъсна назад стола си и стана да си сипе едно питие.

— Татко?

— Да, Клиф.

— Ти обичаш ли мама?

Беше толкова тихо, че се чуваха тиктакането на часовника и шумът от хладилника.

— Какво да ти кажа? Когато се оженихме, майка ти беше толкова красива, че всички се обръщаха след нея; смятаха ме за най-щастливия човек на света. А когато се преместихме тук и се появихте вие…

— Защо не ми отговаряш? — извика Клиф. — Ние я обичаме; тогава защо ти не я обичаш? Тя също те обича. Какво е станало с теб? О, Господи! — изтри той очите си. — Струва ми се, че няма защо да разговарям с тебе. Ще пиша на мама. Предполагам, че това няма да ти хареса, но ще го направя.

„Ще трябва да я откъснем от живота си — помисли Гарт. — Но това означава никакви връзки, никаква кореспонденция.“

— Може би ще трябва да я оставим на мира — каза бавно той, като се опитваше да контролира гласа си. — Трябва да я оставим за известно време, без да й напомняме за себе си. Вероятно иска точно това.

— Откъде знаеш? Теб изобщо не те интересува какво иска тя. Но както и да е, ти винаги си казвал, че учените никога не правят заключения, преди да разполагат с достатъчно факти. Може би и мама има нужда от всички възможно факти, а?

— Какви факти?

— Че я обичаме — наставнически каза Клиф. — Че искаме да се върне при нас. А ако не се върне — уверено добави той, — тогава ще отидем в Лондон и ще я доведем!

Притиснат между гнева и любовта към децата си, Гарт се опита да каже нещо, но не бе в състояние.

— Ще поговорим за това утре, Клиф — успя да отрони накрая. — Съгласен ли си?

— Да, но независимо от всичко ние ще й пишем, още тази вечер.

— Ще се кача да ви пожелая лека нощ малко по-късно — кимна Гарт.

„Мръсница! — помисли си той и повтори отново и отново думата, докато седеше сам в кухнята пред чашата с уиски. — Погледни какво им причиняваш. Те биха се чувствали много по-добре, ако знаеха, че си мъртва.“

„Ако кой е мъртъв — попита той сам себе си. И си отговори: — Не знам.“

Нат му се обади в института на следващия ден.

— Чух, че вече си тук. Как мина срещата?

— Не отидох. Промених програмата си.

— А Стефани? Тя също ли промени намеренията си?

— Не.

— Значи вече е в Лондон?

— Да.

— И кога се връща?

— Няма да се връща.

— Няма… Какво искаш да кажеш?

— Ще остане там. Нат, не бих искат да говоря за това в момента.

— Да, разбирам. Другата седмица имам няколко свободни дни. Можем да отидем да ловим риба под леда, ако искаш.

— Ти просто си измисляш тези свободни дни.

— Да, но пациентите ми ще минат и без мен. Искаш ли да се усамотим за няколко дни и да погледнем от друг ъгъл на света?

— Не ми се ще да оставям Пени и Клиф.

— Само за ден-два.

— Нат, ще трябва да посвикна със задълженията си като единствен родител.

— Добре — каза той след минута мълчание. — Тогава ела да вечеряш с нас.

— Предпочитам вие да дойдете някой ден, мисля, че ще успея да се справя. Кажи на Долорес, че ще се обадя в най-скоро време. И Нат… благодаря ти.

В следващите дни се обадиха и други техни приятели и всички питаха кога ще се върне Стефани. В клуба на факултета, в библиотеката, дори в близкия магазин — всички питаха за нея.

— Сигурно се чувства напълно изгубена в Лондон — каза Линда, когато се обади да покани Гарт и децата на вечеря. — И аз съм за никъде без нея. Скоро ще трябва да разпродаваме парцели и тя ми е толкова необходима. Ще се върне скоро, нали? В края на краищата наближава Коледа. На всички отговаряше, че не знае.

„Какъв лъжец съм само — мислеше си вечер, когато останеше сам в спалнята. — И страхливец. Повтарям една и съща лъжа. Докога може да продължава това? Как мога да я обвинявам в измама, след като и аз самият върша същото през цялото време?“

Чу Пени и Клиф да си говорят в съседната стая, отново пишеха писмо до Лондон.

„Ние тримата — Сабрина, Стефани и аз — сами се заплетохме в тази ужасна мрежа от лъжи, сега мрежата се свива, притиска ни и сякаш не съществува никакъв друг изход, освен да я разкъсаме, макар че с това ще нараним толкова хора, които обичаме.“

Вече добре разбираше всичко.

Лежеше вечер сам в огромното легло, а стаята се пълнеше с призраци: нейни любими дрехи, звучния й смях, спомени за жената, която се бе превърнала в светлината на живота му. Лежеше неподвижно в края на леглото, защото всяко движение засилваше желанието му да я има в този миг до себе си. Обикновено в тези моменти гневът му се укротяваше и отстъпваше място на непреодолимия копнеж. Искаше да я почувства до себе си, да й каже, че я обича, и да усети топлия й дъх, когато му отвръща, че и тя също го обича.

Но ръката му напипваше само празното пространство и студените чаршафи. Често с вик на отчаяние отхвърляше одеялото, навличаше халата си и слизаше долу, където с часове седеше пред студената камина. Опитваше се да чете, но тогава го връхлитаха спомените: двамата седяха тук и си четяха, вдигаха от време на време очи и погледите им се срещаха — влюбените погледи на двама души, които имаха чувството, че са сами в този свят.

Беше му трудно да разграничи съпругата си от жената, с която бе живял през последните три месеца.

Жената, за която се бе оженил преди дванайсет години, бе мъртва, но как да я оплаче, след като бе научил за смъртта й едва преди няколко дни?

„За кого тъгуваш всъщност — попита сам себе си, когато бе сам в тъмната всекидневна около седмица след завръщането си. — За мъртвата си съпруга. Която умря два пъти. Веднъж край средиземноморския бряг и втори път в една хотелска стая в Ню Йорк.“

Две отделни жени. Едната го беше напуснала. Другата хитро се настани на нейното място, поигра си с тях и запази тайната много по-дълго, отколкото трябваше.

Но тя твърдеше, че иска да сложи край на тези измами. На всички измами, както се бе изразила.

Защо не го бе направила тогава?

Той не знаеше. Но имаше нещо, в което вече бе сигурен. Съпругата му, с която бе живял дванайсет години, бе искала нещо повече от проста разходка с яхта в Средиземно море. Тя бе искала да е сама, свободна, да се отърве от съпруга и семейството си. Новата роля явно й е харесала. Никак не е бързала да се върне. В края на краищата сестра й е била готова да спасява положението.

Защо не бе дошла при него, да се опита да поговори с него, двамата да потърсят начин да оправят нещата, вместо да оставя сестра си на своето място и да предприема този опасен експеримент?

Защото той веднага щеше да разбере, че това е поредното й разочарование — от него, от работата му, от заплатата му, от Евънстън, от живота, който водеше, особено ако се сравни с примамливото ежедневие на Сабрина в Лондон.

И той щеше да е прав. Защото тя искаше точно това. И накрая го получи. Животът на Сабрина, готов и подреден — дом, богатство, контакти, положение, приятели и… любовници.

Скръбта по нея се примесваше с гняв, а в същото време мислите му отново и отново се връщаха към Сабрина. Идеята да се разменят е била на Стефани. Дали Сабрина е дошла в Евънстън като на шега — или е искала да направи услуга на сестра си? За пръв път си задаваше този въпрос.

В понеделник се прибра вкъщи точно в момента, в който пристигаха и Пени и Клиф. Тримата забелязаха пред вратата странен пакет от Лондон. Наблюдаваше ги как развълнувано развързваха канапа, разкъсваха хартията, с която бе опакован.

— О, татко — възхитено извика Клиф и повдигна бронята. Разгледа я внимателно от всички страни, после я постави отпред на гърдите си. — Ще я закача на стената в стаята си, нали може?

— Погледни, погледни — дърпаше го Пени, за да му покаже разноцветната хартия, кутията с бои и японските четки. — Мама е знаела, знаела е точно какво искам. Не съм й казвала с подробности, но тя е избрала точно това, което най-много ми трябва. Татко, погледни само колко различни видове хартия… О, тук има нещо за теб.

Гарт едва докосна плика. Върху него беше написано неговото име. Пени го мушна между пръстите му и той го отвори и прочете кратката бележка. „Моля те, позволи ми да изпълня обещанието си. Това е последната услуга, която искам от теб.“

Думите се размазаха пред очите му. Чуваше ясно гласа й, виждаше устните й; припомни си светлината в очите й, когато гледаше към децата.

Тя ги обича.