Измами

Глава 2

Постоянно се местеха от град в град. Настаняваха се в някоя къща, нареждаха дрехите в гардеробите, внасяха мебелите и докато привикнат с новата обстановка, прислугата отново започваше да опакова всичко. Предстоеше преместване в друг град, в друго училище, със също толкова чужд, непознат език и непознати деца. Всичко започна, когато бяха на две години и все още живееха във Вашингтон. Оттогава се местеха на всеки две години. Норвегия, Швеция, Португалия, Испания.

Сега отново се стягаха за ново място.

— Пак ли? — изохка Сабрина. Връщаше се от езда и още щом влезе, видя как майка й увива някаква ваза в детското одеяло. — Току-що дойдохме в Испания!

— Току-що ли? Минаха две години, мила. Още миналата пролет с баща ви казахме, че през август ще се преместим в Атина.

— Не искам да живея в Атина! — захленчи Стефани. — Искам да остана в Мадрид. Децата тук ми харесват. И учителите ми пишат само шестици!

— В Атина ще намериш нови приятели, а учителите в американското училище не са по-строги от тукашните — отвърна майка й.

— Атина е пълна с развалини! — проплака Сабрина.

— Съжалявам, деца, ние с баща ви също не обичаме да се местим, но се налага.

— Как да не обичате? На татко му харесва — заинати се момичето. — Всеки път, когато се преместваме, той става важен и надут!

— Стига, Сабрина! — скара се майка й. — Отивайте горе и започвайте да си приготвяте нещата.

— Имаме богат опит — прошепна на сестра си Сабрина, докато се качваха по стълбите.

Всъщност къщите, които наемаха, не й се струваха лоши, напротив, харесваха й. Майка им успяваше да ги подреди така, че двете със сестра й бързо забравяха старата къща. Същото стана и сега. Настаниха се в бял двуетажен дом с градина и отделни стаи за двете момиченца. Майка им като вълшебница подреди мебелите и багажа така, сякаш винаги бяха стояли на тези места. Баща им замина за посолството, за да се запознае с новите си колеги и да види своя нов кабинет, а те трите седнаха в голяма лимузина и тръгнаха на обиколка из Атина и околностите й.

Сабрина се взираше през стъклото на автомобила и потръпваше в очакване, докато Стефани седеше свита в ъгъла и изобщо не поглеждаше навън. Лошото й настроение се предаде и на сестра й. През първата седмица и двете мълчаха на масата, почти без да се докосват до храната. Една вечер баща им рязко остави вилицата си.

— Стига вече! Лора, мислех, че си разговаряла с тях.

— Говорихме, Гордън. Няколко пъти.

— Явно не е било достатъчно.

— Сега ще ни четат лекция — прошепна Сабрина.

— Ще трябва да обясня още веднъж — започна той. — Държавният департамент „върти“ назначенията на дипломатите, като на всеки две години ги праща на нови места. Тази политика не подлежи на разискване. Разбирате ли?

— Какви глупаци! — отвърна Сабрина. — Постоянно трябва да започваме отначало, а и ти не можеш да си свършиш работата както трябва.

— Не мисля, че едно единайсетгодишно момиче има право да нарича служителите на Държавния департамент на Съединените щати „глупаци“ или да преценява дали баща му си върши добре работата — сухо отвърна той. — Така те предпазват дипломатите от възможността да се почувстват съпричастни към проблемите на страните, в които са изпратени. Защото преди всичко и над всичко трябва да сме верни на Съединените щати. Мисля, че това е добре и за вас. Как иначе щяхте да опознаете толкова страни?

— Искаш да кажеш — тя бе не по-малко сериозна от баща си, — че щом това е добре за твоята кариера, ние трябва да си внушим, че е добре и за нас, така ли?

— Сабрина! — прекъсна я Лора и не откъсна очи от нейните, докато момиченцето не отклони поглед.

— Извинявам се — прошепна тя.

Майка им мрачно ги изгледа. Ставаха все по-трудни. Понякога ставаха потайни и дори груби. Работата беше в това, че не й оставаше достатъчно време да се занимава с децата си. Цялото й време принадлежеше на дипломатическата кариера на Гордън Хартуел. Заместваше го на събирания и приеми, когато той беше зает или беше твърде отегчен и изморен, за да присъства. Вечери, приеми, обиколки на градове, организирани за гостуващи американски сенатори, урежданите за политици и бизнесмени увеселения и развлечения. Понякога трябваше да седи с него в кабинета му и да го слуша как разсъждава на глас върху някакъв наболял проблем.

Тя му беше нужна. Някога, когато беше беден и никому неизвестен преподавател по история в малък колеж в щата Мейн, Лора му даде своята красота, елегантност и изисканост, които, съчетани с неговия научен престиж, му осигуриха достъп до средите на богатите и власт имащите. Дори и сега, когато вече се славеше като опитен дипломат, Гордън все още имаше нужда от нея.

Нищо не можеше да попречи на Лора да постигне това, което е решила. Управляваше кариерата на съпруга си, номадския им начин на живот из Европа, светския им живот и възпитанието на децата им. Въпреки грижите около неговата работа бе наела опитна прислуга за децата и винаги щом можеше да открадне няколко часа, ги посвещаваше на тяхното възпитание.

Най-много от всичко искаше да запазят своята индивидуалност. Нима трябваше да станат еднакви като грахови зърна само защото се бяха родили близначки? Спалните им бяха обзаведени различно, дрехите им винаги бяха различни. Винаги им подаряваха различни играчки, за да развият у тях различни интереси и способности.

Както винаги Лора бе постигнала своето. Дъщерите й бяха различни една от друга. Струваше й се, че Сабрина прилича повече на нея, винаги готова да се впусне в неизвестното, докато Стефани бе спокойна и внимателна като баща си. Гордън съзнаваше тази разлика и в редките мигове, които посвещаваше на семейството си, сякаш предпочиташе да общува със Стефани. В такива моменти другата му дъщеря стоеше настрани и го наблюдаваше крадешком с мрачен поглед.

Ала въпреки всичко не бяха толкова различни, колкото майка им, искаше да бъдат. Дори и тя не можеше да отрече, че умовете им работеха в пълен синхрон, а инстинктивната връзка помежду им бе толкова силна, че никой, освен тях двете не можеше да я разруши. И това правеше възпитанието им още по-трудно.

— Не може ли сами да разгледаме града? Миналия път не успяхме да видим почти нищо.

— Нали ви развеждаха от училище? — Майка й разресваше косата си пред тоалетката.

— Ъ-хъ. — Сабрина направи кисела физиономия. — Вече сме разгледали всички статуи и църкви на света, но не сме говорили с нито един човек. Само в училище, но там всички са американци! Не може ли веднъж да се разходим ей така? Само около посолството?

— Не може — отсече Гордън, докато слагаше вратовръзката си пред тройното огледало.

— Защо не? — проплака тя.

— Сабрина — обърна се баща й, — не повишавай тон.

— Защо не, татко? — попита Стефани.

— Защото е опасно. — Той закачливо разроши косата й. — Особено за американски момиченца, чиито баща работи в посолството.

— Майка също е момиче, а излиза сама, хем и тя ти е роднина! Защо за нея не е опасно, а за мен…

— Сабрина! Щом кажа, че е опасно, значи трябва да вярваш на думите ми. Мога са се примиря, когато министър-председателят на Гърция не слуша какво му говоря, но не и дъщеря ми!

— А ние двете какво да правим тук? — Тя не обърна внимание на сестра си, която леко докосна рамото й, за да я успокои. — Вие излизате и ни оставяте сами със слугите! Ходите да разглеждате Атина, да се срещате с разни хора, забавлявате се… Всички останали могат да дойдат с вас, само ние не.

— Но нима не сме заедно през останалото време? — Лора си постави обиците и се огледа.

— Не сме! — избухна Сабрина. — Освен когато ни показвате на разни баби и дядовци от Америка.

Преди майка й да отговори, Стефани се намеси и отклони вниманието й от Сабрина.

— Иска да каже, че обикновено си или с татко, или ходиш да пазаруваш. А той винаги е зает, постоянно работи. Другите семейства не живеят като нас. В събота и неделя излизат на разходка, заедно обядват, вечерят, изобщо семействата им са истински.

— Ние нямаме семейство. По-точно моето семейство е Стефани, а аз — нейното.

— Тишина! — Гордън напълни лулата си и се обърна към отраженията им в огледалото. — Някои професии изискват вниманието на цялото семейство. Ние работим за своята страна. Егоистично е да мислим първо за себе си, а след това за Америка.

— Говориш така, защото искаш да те повишат! — Тя се сви до сестра си, сякаш за да избегне погледа на баща си.

— Не знаеш нито какво мисля, нито какво искам, затова ти забранявам да го коментираш — тук, или на друго място! Ясно ли е?

— Ако и с руснаците разговаряш така, досега да са ни обявили война! — Сабрина смело посрещна погледа му.

Лора потисна смеха си, но преди да се обърне към Гордън, той захвърли на земята кутията с тютюна и тихо каза:

— Напусни стаята!

— Гордън, почакай! — Лора стана, висока и стройна в копринената си черна рокля, върху която нанизите от перли блестяха с кротък, седефен блясък. Сабрина мразеше майка си, задето бе толкова красива и далечна, и в същото време й се искаше да се сгуши в прегръдките й. Ала единственото същество, което някога я бе прегръщало, бе сестра й. Питаше се дали родителите им се прегръщат и целуват. Вероятно не, реши тя, нали щяха да си измачкат хубавите дрехи. В този момент майка й я изненада: — Децата имат нужда от повече внимание. Ще ги взема със себе си, когато тръгна на покупки следващия път.

— Ура… — тихо извика Стефани.

— Не бива — поклати глава Гордън.

— Правя всичко, което е по силите ми — въздъхна Лора. — Виждам, че не одобряваш местата, които посещавам, но трябва да знаеш, че това са обикновени работнически квартали, а не свърталища на терористи. Налага се да го правя, за да купувам на прилични цени.

— Какви терористи? — запита Сабрина.

— Никакви — отвърна баща й и погледна часовника си. Вече не се интересуваше от продължението на разговора и бързаше да излезе. — Щом искаш, разведи ги, но непременно вземи лимузината.

— Разбира се. — Лора пристегна копринената си наметка. — Да тръгваме.

Обиколката започна още на следващия ден след училище. Съпровождани от съседските деца, които вече ги наричаха „трите готини американки“, те напускаха дипломатическия квартал и обикаляха антикварни магазини, частни и държавни галерии и дори частни апартаменти. Лора наричаше това свое хоби, без да си дава сметка, че то отдавна бе станало нейна страст. С дни четеше в библиотеките, срещаше се с музейни уредници, посещаваше търгове и ателиета на реставратори. С годините къщата им се бе изпълнила с картини, скулптори, мозайки, дърворезби и гоблени. Бе станала истински експерт, ценител и професионален търговец, богиня в един свой свят, където Гордън никога не пристъпваше.

За пръв път на единайсетгодишна възраст близначките почувстваха майка си като приятел. Станаха част от нейния интимен свят, усвоиха езика, на който тя говореше за своето увлечение. Слушаха я да говори с часове и поглъщаха думите й.

Търсеха я приятели, колеги от посолството и представители на онази неизменна общност от различни националности, която винаги придружава дипломатическите среди. Звъняха толкова често, че ако не беше съпруга на Гордън Хартуел, можеше спокойно да заживее един съвсем различен, свой живот като консултант по антикварни ценности. Трите се промъкваха през ниските входове на схлупени магазинчета, в чиито ъгли старчета клюкарстваха за нещо, а прахът от рафтовете дразнеше ноздрите им. Посещаваха къщи, където цели семейства ги чакаха да покажат онова, което бяха пазили от няколко поколения. Най-прелестни обаче си оставаха откритите пазари. По наредените успоредно маси висяха закачени килими, гоблени, картини, под тях в редици блестяха вази, кутии, дори мебели, а застанал пред тезгяха си, продавачът викаше: „Елате, госпожо, само погледнете. Ще се спазарим!“ Момичетата искаха да купят всичко, но майка им бързо разпознаваше фалшивото от автентичното, без да обръща внимание на протестите на търговеца, убеден, че американците са глупави и наивни. Двете наблюдаваха с широко отворени очи как майка им вещо избира и плаща покупките, сякаш я виждаха за пръв път. Тази жена нямаше нищо общо със съпругата на Гордън Хартуел!

Ала тези следобеди бяха само веднъж или два пъти седмично. До пролетта Сабрина вече мечтаеше да опознае целия град.

— Хайде днес да поискаме да пазаруваме на някакво ново място — подметна на сестра си тя, докато се качваха в колата след училище.

— Съжалявам, госпожице — отвърна Тео, техният шофьор. — Майка ви ми каза да ви отведа направо в посолството.

— О, не! — изохка Стефани.

— Татко пак ще ни показва на някого — Сабрина притисна чантата си и се облегна назад. — Няма пък! Ще им се изхиля ей така!

— Аз пък ще се направя на кривогледа! — заяви сестра й.

Сабрина сви глава в раменете си и сгърчи едната си ръка.

Със събрани до носа очи, Стефани се изплези и взе да облизва брадичката си. Двете избухнаха в смях.

— По дяволите! — изръмжа Тео и момичетата тутакси надигнаха глави иззад седалката му. Какво лошо бяха направили? Оказа се, че шофьорът ругае колегите си на задръстеното кръстовище. — Ще трябва да висим поне един час. Станала е катастрофа.

Двете се спогледаха, осенени от една и съща идея, и още преди той да се обърне, вече тичаха по тротоара. Зад тях Тео с мъка си провираше път през тълпата и ги викаше, докато изчезнаха от погледа му зад един ъгъл.

— Ура! Най-после сме свободни! — пееше си Сабрина. — Нали е чудесно, Стефани?

— Страхотно!

Хванати за ръка, двете пресякоха площада и спряха пред изнесена на улицата скара. Докато Стефани с любопитство наблюдаваше как гостилничарят пече месо, сестра й оглеждаше потока от хора.

— Мина половин час — погледна часовника си тя. — Хайде да се връщаме. Тео скоро ще потегли.

Но преди да се обърнат, хората около тях изведнъж се разбягаха, разнесоха се уплашени викове и някакъв камък удари стената на сантиметри от главата на Стефани.

— Терористи! — извика Сабрина, грабна сестра си за ръката и хукна по стъпалата, които се спускаха край гостилницата към тежка, поли открехната врата. Двете се втурнаха вътре и затвориха плътно вратата след себе си.

Сгушени в полумрака на помещението, три деца ги наблюдаваха мълчаливо от леглото. Едното беше още бебе и щом Сабрина приближи, то заплака.

— Не плачи, миличко — прошепна тя и се обърна на гръцки към слабото, чернокосото момче, което беше като че ли най-голямото от трите. — Може ли да постоим тук за малко? На улицата се бият.

Момчето и сестра му бързо заговориха в един глас. Стефани погледна безпомощно сестра си. Говореха толкова бързо, че нищо не се разбираше. Момчето замълча и взе да ги оглежда, сетне промълви:

— Вие сте като огледало.

На улицата се разнесе трясък от счупени стъкла. Някакви мъже крещяха. Проехтяха изстрели и в стаята нахлу мирис на изгоряло. Момчето сложи бебето на походното легло в ъгъла и направи знак на сестра си да легне до него, после ги покри с одеяло.

— Какво да правим? — попита тя и малчуганът й посочи вратата.

— Знаеш, че не можем да излезем — сопна му се. Виковете от улицата се чуваха все по-близо. — Навън се бият терористи.

— Това е война за независимост, не са терористи — тихо отвърна той. Очарована от тази новина, Сабрина изтича към прозореца, но той я дръпна рязко и тя падна на пода. Стефани извика от уплаха.

— Прав е — важно заяви сестра й, докато ставаше. — Можеха да ме видят от прозореца. Исках да разбера какво мирише толкова лошо.

— Запалили са автомобили — отвърна хлапакът.

— Защо?

— За да препречат с тях улицата. Глупава американка!

— Откъде знаеш, че съм американка? — заяде се тя, но в този момент някой заудря по вратата.

— Трябва да се скрием — проплака Стефани. — Не трябва да ни открият!

— Къде да отидем? Ако ни намерят, ще си имаш неприятности — обърна се към хлапака.

Той се поколеба, после посочи под леглото. Тримата го хванаха от двете страни и го преместиха заедно с бебето и малкото момиче. На пода имаше плътно прилепнал капак. Той го повдигна и им посочи водещата надолу дървена стълба. Сабрина пое дъх и заслиза надолу. Уплашена до смърт, сестра й плахо я последва. Над главите им издрънча капакът, последван от шума на походното легло, което момчето връщаше на мястото му.

В подземието цареше непрогледен мрак. Влажният въздух бе изпълнен с миризма на гнило. Двете се опитаха да станат, но си удариха главите в ниския таван и отново притихнаха на пода. Сабрина потърси с опипване нещо, върху което да седнат, и докосна някаква лепкава торба. Оказа се чувал с картофи. „А-ха — помисли тя, значи сме в килер за зеленчуци.“

Стояха прегърнати и слушаха тежките стъпки над главите им. Някакъв груб мъжки глас задаваше въпроси, а момчето тихо отговаряше. Сабрина различи думата „оръжие“ и чу как техният домакин отговори с „не“. После някой започна да отваря чекмеджета и да ги изсипва на пода. Стефани се разтрепери.

— Тихо! — прошепна в ухото й Сабрина. — Скоро ще си тръгнат.

Над тях бебето се разплака и двете чуха само как момчето каза „баща ми“.

— Къде? — попита мъжки глас.

— В Кипър.

— А-ха, патриот значи — засмя се мъжът.

Стъпките се насочиха към вратата. После настъпи тишина, нарушавана само от бебешкия плач.

Сабрина се изправи и изтупа праха от дрехите си и от полата на примрялата Стефани. Сред внезапно настъпилата тишина й хрумна още по-страшна мисъл. Ами ако момчето не ги пусне да излязат? Вероятно ги е намразило, защото се скриха и го оставиха само с полицаите. Ако затисне капака с нещо тежко, за да не могат да излязат? Тя рязко се изправи и заопипва дъските, за да намери капака. Нещо остро се вряза в пръста й.

— Къде си? — прошепна Стефани в тъмното.

В този момент капакът се надигна и двете замигаха на ярката светлина. Сабрина изпита срам. Момчето бе изплашено колкото тях!

Двете излязоха и седнаха на ръба на леглото. Бяха мръсни, със засъхнала по лицата черни вадички от тайно пролетите сълзи, а полите им бяха скъсани от гвоздеите по стълбата.

— Какво искаха? — попита Сабрина.

— Търсеха оръжие. Те са гръцки патриоти, борят се за независимостта на Кипър.

— Защо се бият тук?

— За да прогонят турците. — Момчето с отвращение произнесе последната дума.

— Нима тук има турци?

— Тук не, но в Кипър има доста. Бият се срещу гърците. И баща ми е там. Аз трябва да съм с него и да се бия с турците.

— Тогава кои бяха тези от улицата? — Смутена от собствената си настойчивост, Сабрина нервно потупваше с крак по пода.

— Гърци, турци и полицията — сви рамене хлапакът, сякаш го питаха за нещо очевидно.

— Къде е майка ти? — попита Стефани.

— Умря. За нас се грижи леля…

— Умряла ли? О, Сабрина, трябва да…

Ала сестра й сякаш не я чуваше. Гледаше втренчено събеседника си, явно разколебана дали да попита още нещо.

— Ти… наистина ли смяташ да се биеш?

— Разбира се, ако имах пушка. Ще убивам.

— Как се казваш? — Очите й бяха потъмнели от изумление.

— Димитри Карас.

Двамата се гледаха мълчаливо няколко секунди.

— Сабрина, вече е късно — приближи до нея Стефани. — Трябва да тръгваме. Щом майка им е умряла, може би е добре да…

— … ги вземем със себе си — довърши сестра й.

— Аз мога да се грижа за сестрите си — докачи се момчето.

— Разбира се. Ще дойдеш с нас съвсем за малко. Защо да не вечеряме у дома? — попита тя, подражавайки на майка си. — Нашият шофьор ще ви върне вкъщи.

Димитри не можеше да откъсне очи от нея. Горда и красива като кралица! Не знаеше дали я мрази, или обича.

— Добре — отвърна най-после той.

И полицаите, и пожарникарите, които се изсипаха на площада няколко минути по-късно, забравиха за горящите автомобили и се загледаха в странната групичка, която крачеше бодро по отсрещния тротоар. Едно гръцко момиченце с бебе на ръце, едно момче и две американски момиченца, целите изцапани и прашни, но прекрасни като Пепеляшки.

Полицаите веднага се досетиха, че адресът, който една от близначките им продиктува, бе на американското посолство. Какви ли обяснения щяха да дават?

Когато пристигнаха, предупредените по телефона служители вече ги чакаха пред входа на посолството. Лора с вик се спусна и прегърна децата си. След нея с каменно лице се появи и Гордън. Наоколо засвяткаха фотоапарати. Новината, че кипърски патриоти са отвлекли децата на американския шарже д’афер, бе привлякла трийсетина журналисти.

Сабрина се отпусна в успокояващата прегръдка на майка си. Всичко свърши добре. Най-после бяха у дома. Тя изведнъж си спомни за Димитри и се огледа. Той стоеше със сестрите си зад стената от журналисти и фотографи.

— Чакайте! — извика тя и като хвана сестра си за ръка, мина през вестникарския кордон и застана до Димитри.

— Това са нашите приятели. Те ни спасиха живота и аз ги поканих на вечеря.

— Сабрина! — Гласът на баща й прозвуча като плесница. — Нито дума повече! Достатъчно главоболия ни причини със своята дързост и нахалство!

— Това не е Сабрина, а Стефани! Ти ни обърка! — С премрежени от сълзи очи Сабрина видя как сестра й удряше с юмручето си ръката на Гордън и също плачеше. — Тя е Стефани! Не можеш да я обвиняваш така, пред всички. Не е направила нищо лошо! Двете заедно излязохме от колата, ако искаш да знаеш! Питай Тео, той ще ти каже как стана. После започнаха да стрелят и ние се скрихме. Защо ни обвиняваш?

Репортерите се приближиха още няколко крачки.

— Господине, може би малките госпожици ще ни кажат какво се е случило, ако нямате нищо против? — чу се глас.

С плътно стиснати устни баща им гледаше ту едната, ту другата.

— Откъде, по дяволите, да знам, че… — измърмори, но в този момент Лора взе нещата в свои ръце.

— Никакви интервюта, децата са уплашени и имат нужда от почивка — обърна се тя към журналистите и направи знак на дъщерите си. — Сабрина, Стефани, поканете тези деца горе в кабинета на баща си. Ние ще дойдем след малко. Хайде, бързо!

Те се втурнаха към входа на сградата, а след тях отново защракаха фотоапаратите. Поуспокоен, Гордън се обърна към обективите и обеща на следващия ден да даде официално изявление.

Без да чакат официалното становище на посолството, още на следващия ден във вестниците се появиха сензационни заглавия. Снимките на Сабрина, Стефани и трите гръцки деца бяха на първите страници. В същото време двете момиченца стояха заключени в спалните си. Една от гъркините, които работеха в кухнята, внесе вестниците заедно със закуските им и по-късно, когато Лора и Гордън излязоха, отключи стаите им. Докато Сабрина танцуваше от радост в спалнята на сестра си, тя смълчана гледаше през прозореца.

— Никога не бях виждала снимката си във вестник. Също като майка и татко! Стефани, погледни! Пишат, че са открили лелята на Димитри. Нали е страхотно! Колко много неща се случиха от вчера досега!

— Татко е уволнил Тео — тихо отвърна сестра й.

— Знам. Не е честно от негова страна, защото той няма никаква вина, но какво да се прави. Всичко друго беше просто прекрасно. — Седна на перваза и погледна сестра си. — Не може хем да имаме приключения, хем да не стават тъжни работи.

— Не зная… — сви рамене Стефани. — Щеше да е по-добре, ако по някакъв начин можехме да знаем предварително…

— Не можем. Просто няма приключения без тъжни и весели неща едновременно. — Сабрина се загледа през прозореца. Приятно й беше да седи до тихата, спокойна Стефани. Понякога й се искаше да бъде послушна и кротка като сестра си, да приема смирено забележките на учителите и родителите си, да не мечтае за опасности и приключения. Ала светът беше толкова голям и толкова интересен! Понякога й се струваше, че животът няма да й стигне, за да го опознае. Най-странното беше, че майка й тайно я харесваше точно такава, каквато е. Сабрина нарочно правеше опасни упражнения в часовете по гимнастика, защото знаеше, че така мама и останалите ще й се радват и обичат повече. Тя отново погледна сестра си.

— Знаеш ли, дори и да знам, че може да се случи нещо тъжно, пак ще ми се иска да живея интересно и да имам приключения.

— Добре, че имам такава сестра — отвърна Стефани след известен размисъл. — Иначе нищо нямаше да ми се случва, нито хубаво, нито лошо.

Няколко месеца по-късно вестниците обявиха, че войната в Кипър е приключила. Димитри бе изчезнал някъде заедно със сестрите и леля си. Момичетата жадно поглъщаха новините с надеждата да срещнат името Карас, но вестниците не съобщаваха нищо за Димитри. В края на годината семейство Хартуел се премести в Париж.

Гордън бе назначен на поста шарже д’афер на американското посолство във Франция. Беше 1960, годината, в която президентът Макариос пое управлението на независимата кипърска република, а Джон Кенеди бе избран за президент на Съединените щати. Но каквито и събития да ставаха по света, животът на Сабрина и Стефани не се промени. Живееха в квартал, населен само от американци, посещаваха американско училище, пазаруваха в скъпите предградия на Париж, но винаги с майка си, никога сами. Лора усещаше, че у Сабрина се натрупва недоволство и когато навършиха четиринайсет години, тя им позволи да посещават светски събирания и да се срещат с децата на дипломатите от другите посолства. За кратко двете намериха много приятели от различни националности и речникът им скоро се изпъстри с чужди думи. Сякаш живееха в някаква своя, неотбелязана на картата страна, без връзка с останалия свят.

И тогава още веднъж всичко се промени. Една зимна вечер родителите им съобщиха голямата новина, че Гордън е предложен от президента и одобрен от Сената за посланик в Алжир. Но съществувал и малък проблем, добави Лора. Говореше бързо, така че двете да не могат да я прекъснат. Напомни им колко размирна страна е Алжир, че току-що е извоювала своята независимост от Франция и все още е опасна, особено за чужденци. Не била никак подходяща за американски момиченца.

— В Швейцария обаче има един добър пансион. Ние с баща ви вече го видяхме — завърши тя.

Международният колеж за девойки „Жулиет“ бил едно от най-реномираните средни училища. Там богатите млади жени добивали блестящо образование, освен това спортували и напълно отговаряли на стандартите, на който и да е университет във Франция, Америка или Англия. Правилникът бил строг, а ученичките били надзиравани отблизо.

Сабрина изгледа мрачно родителите си. Майка й бе постигнала целта, за която бе работила години наред. Гордън бе станал, посланик! И сега, когато най-после бе успяла, тя ги отпращаше далеч от себе си.

— Въпросът не е в Алжир, а в това, че татко вече е посланик. И тъй като двамата сте едно цяло, не искате да се тревожите, че можем да ви причиним неприятности. Толкова важни хора като вас не могат да си пилеят времето току-така.

Лора я зашлеви. За пръв път удряше детето си и след секунда, обзета от срам, се извини.

— Прости ми — прошепна тя.

— Тя не искаше да каже точно това — започна Стефани. — Ние просто не искаме да се отделяме от вас.

— Напротив! Точно това имах предвид. Ще замина! Не желая да живея с хора, които не ме искат.

— Разбира се, че искаме да бъдем заедно с вас. — Очите на майка им блестяха от гняв, но тя го овладя. — И двете ще ни липсвате ужасно. Но не можем да откажем това назначение заради вас. Алжир е град, пълен с опасности, училищата не са…

— Добре. Разбирам — прекъсна я Сабрина.

Настъпи тишина. Течаха последните минути, през които семейство Хартуел седяха заедно на масата в своя красив парижки дом. Скоро щяха да поемат в различни посоки. След малко Сабрина стана и тръгна към стаята си, последвана от сестра си.