Измами

Глава 14

Стефани и Макс Стайвесънт влязоха в бялата палатка в парка на Чилтън Хаус. Хванал ръката й над лакътя, той умело й проправяше път сред тълпата. Намериха две места близо до Никълъс и Александра точно когато водещият търга зае мястото си на подиума. Столовете бяха гъсто наредени и Стефани усещаше силната ръка на Макс, както и погледа му, който не се отделяше от нея. Тя отклони поглед към водещия, който вече произнасяше поздравителната си реч към гостите.

Търгът на Чилтън бе първото събитие на новия светски сезон. Триста кандидати от Великобритания и континента, всичките богати, любезни, облечени в туид, бяха насядали в четири редици пред трибуната. Едно от онези събития, които до този момент тя бе виждала само от лъскавите страници на списанията.

И Макс Стайвесънт. Срещна го неочаквано в градинката пред палатката, а ръката му постоянно й напомняше, че тази среща може би не е била случайна.

Водещият приключи разказа за историята на къщата, построена при царуването на кралица Ана и кратката биография на последния й собственик — известен художник, който бе починал, без да остави наследници.

— Откривам наддаването за къщата от двеста хиляди фунта — обяви високо той.

От единия край на залата се чуха гласове.

— Представители на местните жители — обясни наведен над нея Макс. — Разтревожени са, че ще търгът може да доведе нежелани съседи. Огромен проблем за едно селце от двеста жители.

— Край! — оповести водещият.

В залата се понесе шепот. Всички бяха изненадани, че наддаването приключи за по-малко от две минути на двеста и петнайсет хиляди фунта.

— Херцогът на Уексън — прошепна някой зад тях. — Купува я за майка си.

Местните жители си въздъхнаха с облекчение. Те тръгнаха към изхода, докато на трибуната се изкачваше водещият на „Кристи“.

— Сега цифрите ще започнат да се катерят нагоре — измърмори Макс. — Мебелировката и аксесоарите винаги вървят по-скъпо, отколкото самият имот. Ти за какво ще наддаваш?

— Майсенските вази — отвърна Стефани и се учуди на спокойствието в гласа си. Облечена във велурената пола на Сабрина, сако от туид и кашмирен пуловер, който галеше кожата й, тя се сля с обществото. Беше вече една от тях. Разгърна каталога. „Писалище в стил Луи XIV и салонна маса от епохата на Джордж III. Лорд и лейди Радисън искат шкаф от времето на регентството, но аз не съм сигурна, че ще успеем да го купим, защото те са склонни да платят за него не повече от триста и петдесет фунта.“

— Нима купуваш за Питър и Роуз? Да не са лазили на колене до галерията ти, или си решила да дадеш амнистия?

Стефани се намръщи. За какво говореше той? Нима Сабрина е била скарана с Питър и Роуз Радисън?

— Нетактичен въпрос. Хайде да променим темата — поправи се Макс. — Аз ще наддавам за три дървени статуетки, което означава, че двамата няма да бъдем съперници. Искам да ти кажа колко се радвам, че те срещнах днес.

Тя кимна, преструвайки се, че изучава каталога. Всъщност нямаше да дойде, ако вчера Никълъс не се беше обадил.

— Какъв търг? — глупаво бе запитала тя.

— Скъпа Сабрина! Чилтън! Нали с Амелия сте говорили за него, а от „Кристи“ ти изпратиха каталог? Трябва да дойдеш. Сам не бих имал смелост да се гмурна в дълбоките води на Уилтшир.

Тя се засмя. Слепият води глухия. Никога не беше ходила в Уилтшир.

— Разбира се, Никълъс — бе отвърнала тя.

Следобед, докато изучаваше прекрасните фотографии в каталога, изведнъж осъзна, че може да си позволи да участва в него. „Амбасадор“ притежаваше специална банкова сметка за търгове, а тя притежаваше „Амбасадор“! По време на дългия им разговор в понеделник Сабрина й каза, че може да разполага със сметката и да купува предмети за галерията. За пръв път Стефани можеше да участва в търг на антики и произведения на изкуството, вместо само да мечтае. Сестра й каза още, че може да се съветва с Брайън за всичко, което се отнася до галерията.

— Той не знае само едно — бе казала тя. — Не купувай нищо от дилър на име Рори Кар, или неговата фирма „Уестбридж Импортс“. Кажи и на Брайън. Те, изглежда, пробутват фалшификати. Стой далеч от тях, докато истината не се изясни. За всичко останало можеш да питаш Брайън.

— Имаш ли представа какво можем да купим от Чилтън?

Двамата разгледаха каталога и Брайън предложи майсенските вази, едно писалище в стил Луи XIV и една салонна масичка в стил Джордж III.

Тя взе дневника на сделките, сключени на търгове, и направи списък на максималните суми, които може да плати за експонати от същия вид, така че да остане печалба и за Сабрина. За пръв път от два дни, след като сестра й й съобщи за своята счупена китка, Стефани мислеше за нейния живот като за свой.

До късно през нощта изучаваше дневниците и счетоводните книги. Бизнесът й ставаше все по-ясен. Когато не разбираше нещо за даден вид експонати, вземаше някоя книга от библиотеката и четеше.

Към полунощ огледа кабинета и вдъхна дълбоко миризмата на фурнир, кадифе и брокат, смесен с аромата на карамфилите, които Брайън бе поставил сутринта на бюрото й. Четири седмици. „Амбасадор“, площад „Кадоган“, госпожа Търкъл. Старинният Лондон. Театри, ресторанти, срещи, прекрасното приятелство на Габриела и Александра. Свобода.

Вълшебната картина се замени със спомена за децата й. Обзе я чувство за вина. С какво право се развличаше тук? Та тя беше майка и съпруга! Как ли живеят? Защо не беше самотна без тях, защо не се тревожеше, защо не бързаше да се върне?

— Нямам избор — произнесе на глас тя. — Не мога да се върна точно сега, защото ще разруша всичко.

„А-ха, и затова си нещастна, нали“ — обади се едно иронично гласче в съзнанието й.

— Ни най-малко — предизвикателно му отвърна Стефани. — Децата ми липсват, но с тях е Сабрина, а това значи, че нищо няма да им липсва. Благодарение на една случайност имам възможност да живея четири седмици само за себе си и искам да ги запълня до последната минута. Защото друг такъв шанс няма да ми се предостави. Толкова ли е ужасно, че искам този шанс? Скоро ще се прибера вкъщи и отново ще стана предишната жена. Скоро, но не сега. Още не.

Във вторник даде списъка на покупките, които Сабрина бе направила в Китай.

— Отбелязаните трябва да се изложат в галерията, останалите да се изпратят на клиентите веднага щом пристигнат. Адресите са на обратната страница. И защо не мога да намеря плащанията за септември.

— О, милейди, книгата е на бюрото ми. Лейди Върнън изпрати чек онзи ден. — Той направи пауза, изчаквайки някаква реакция. Каква? Очевидно очакваше от нея да отговори нещо по този повод. Може би трябваше да изрази учудване? Коя точно беше лейди Върнън? Изглежда, тя нямаше навика да си плаща сметките навреме.

— Наистина ли? — предпазливо поде.

— Съвсем истина. Този път чакахме само шест месеца.

— Е, има подобрение.

— Значително. Последния път закъсня с осем месеца.

— Ако поживеем достатъчно дълго, Брайън, може би ще доживеем времето, когато лейди Върнън ще си плаща навреме.

Докато се смееха, в галерията влезе Роуз Радисън. Интересувала се от шкафа.

Докато следеше търга, Стефани мислеше дали не би могла да измъкне от Макс информация за отношенията на Сабрина със семейство Радисън, но се колебаеше. Сигурно е чувал нещо за това след връщането си от Ню Йорк. Но потайният му поглед и едва доловимата му усмивка, я накараха да се откаже. Имаше вид на човек, който може да измъкне много повече информация от въпроса й, отколкото да даде.

Търгът вървеше бързо и голяма част от експонатите бяха вече продадени. Стефани внимателно наблюдаваше наддаващите, особено Александра, която бе решила да дойде в последния момент. Тя наддаваше смело и с изисканост, без енергичните жестикулации на останалите. Стефани изведнъж разбра, че най-голямото изкуство при печелене на търгове е да останеш дискретен. Останалите не трябваше да знаят срещу кого наддават. Спомни си един разговор между Гарт и Нат Голднър за покера и се усмихна. Търгът на антики беше покер от висока класа.

Когато представиха писалището, водещият описа неговия произход, история и собствениците, които го бяха притежавали, и откри наддаването от хиляда и осемстотин фунта. Той огледа залата и когато погледът му срещна нейния, тя вдигна нагоре брадичка.

— Две хиляди! — обяви водещият. Стефани ликуваше. Той бе разбрал!

— Има ли други предложения? — попита присъстващите той. Безпристрастният му тон сякаш освободи лавина от наддавания. Цената растеше. В една кратка пауза той отново я погледна и тя леко докосна иглата на ревера си.

— Шест хиляди! — извика водещият и Стефани отново докосна иглата.

— Седем хиляди!

Сред присъстващите настъпи объркване. Включиха се още двама играчи.

— Осем хиляди — отбеляза човекът на подиума.

— Осем хиляди и петстотин.

Стефани се ядоса. Нима щеше да позволи да я победят още в първия й търг?

Водещият отново огледа залата. Когато стигна до нея, тя завъртя леко глава надясно, после отново го погледна.

— Девет хиляди — безпристрастно отбеляза той, но тя вече обръщаше глава наляво.

— Десет хиляди.

Той изчака няколко секунди. Ушите на Стефани шумяха. Беше ужасена от собствената си смелост.

— Продадено! — извика водещият. — На лейди Сабрина Лонгуърт за десет хиляди фунта.

Тълпата избухна в аплодисменти. Стефани не можеше да откъсне очи от водещия. Десет хиляди фунта! Заплатата, която получаваше за две години! Сабрина никога нямаше да й прости това безумие!

— Изключително, възхитително, лейди Лонгуърт! — обърна се към нея Макс. — Умело, дискретно и разумно! Не бих искал да играя срещу вас и на най-интересния търг.

— Трябваше да се сетя, че лейди Сабрина наддава за писалището. И друг път съм я виждал да наддава срещу себе си — обади се някой зад тях. — Така бързо разчиства пътя си от други съперници.

„Откъде съм могла да зная това? Защо го направих? Никога не съм имала представа как Сабрина наддава.“ — Тя потрепери.

— Ще обядвате ли с мен? — Макс се надигна от стола и двамата тръгнаха към изхода.

Стефани потърси с очи Никълъс и Александра, които се присъединиха към тях.

— Можем да обядваме заедно — предложи Никълъс. — Амелия ме изпрати с храна, достатъчна за цял Уилтшир.

Той извади кошница за пикник от багажника на колата си и четиримата седнаха на една от многобройните маси, подредени на моравата от организаторите, а Макс купи бира.

— Амелия много искаше да дойде — обясни Никълъс, докато четиримата опитваха пушената пуйка на жена му, — но трябваше да остане в магазина. Никога не съм предполагал, че от нея може да излезе толкова опитен и запален търговец на антики. Сабрина, скъпа, от доста време една идея ми се върти в главата. Какво ще кажеш да станем съдружници? Особено след като Амелия ме измести от галерията. О, не исках да се изразя така грубо, но тя наистина се справя чудесно и за мен няма много работа. Твърде стар съм, или може би твърде задоволен материално, за да започвам нов бизнес. Хрумна ми, че можем да си сътрудничим. Ти ще се занимаваш със своя вътрешен дизайн, а аз ще движа „Блекфорд и Амбасадор“.

„Никой не може да ми вземе «Амбасадор!» — помисли Стефани.

— Не — отсече високо тя.

Лицето му се сгърчи, сякаш бе получил плесница, когато очакваше похвала. Александра също изглеждаше учудена. Сърцето на Стефани се сви от страх. Сабрина би постъпила много по-учтиво, щеше да откаже, но изискано, дружелюбно и леко, без да нанася обиди.

Макс леко я прихвана за лакътя.

— Необходимо е да изясните нещата в подробности, Никълъс — каза той. — Сабрина…

— Бях груба — прекъсна го Стефани. Нима Макс трябваше да я измъква от собствените й гафове? — Извинявай, Никълъс. Мислех за нещо съвсем различно и ти отговорих прибързано. Дай ми няколко дни да обмисля предложението ти. Ще поговорим за това по-късно, ако все още имаш желание да разговаряш с мен.

— Желание? Скъпа Сабрина, знаеш, че те боготворя. Помисли колкото искаш. Аз ще изчакам, докато вземеш окончателно решение. Няма да предлагам тази оферта на друг, докато ти не решиш. Ще влизаме ли? Втората част ще започне скоро.

— Аз все още нямам желание да влизам — отвърна Александра. — Сабрина, искаш ли да се поразходим, докато господата ни намерят места?

«Бог да те благослови» — помисли Стефани и се усмихна.

Двете си проправяха път през елегантната тълпа от играчи, разположили се по просторната морава. Докато наблюдаваше спокойните, приветливи лица, елегантните спортни костюми, на Стефани й се стори, че се движи в оживяла картина на английски художник от миналия век. Защо Сабрина искаше да напусне, макар и за кратко, този елегантен, прекрасен свят, в който нямаше нито страх, нито нещастия, нито стрес и бедност.

— Добре ли си, скъпа? — попита неочаквано другата жена.

— Изглежда, съм малко нервна — не отрече тя.

— Може би закъсняла реакция на продължителното пътуване. Защо не направиш още една екскурзия, за да се възстановиш от китайското пътешествие?

— О, не сега — засмя се Стефани.

— Къде е бразилският ти обожател?

— В Бразилия, предполагам.

— А Макс?

— Какво за Макс?

— Какво мислиш за новото му лице?

Макс. Стефани усещаше силното му присъствие дори когато не беше до него.

— Отдавна ли го познаваш? — попита уж разсеяно тя.

— Мила, слез на земята! Нали не искаш да кажеш, че не помниш онова славно пътешествие с неговата яхта? Поне заради това, че тогава двете с теб се запознахме?

— Знаеш ли, за миг бях забравила за него.

— Нямам нищо против да го помниш, разбира се. Макс има много врагове и може би ги заслужава. Това не ме интересува. Двамата с него се забавлявахме чудесно, бяхме добри един към друг и си останахме приятели. Както и да е, това беше много отдавна, ние всички се променихме и затова нямам нищо против да си спомняме за онова време.

Неусетно бяха стигнали до малкото тухлено ателие на бившия собственик.

— Лейди Лонгуърт! — извика някой зад тях и Стефани се обърна. Безукорно облечен мъж с прошарена коса и торбички под очите. Той се поклони и целуна ръката й. — Надявах се, че ще ви срещна тук. Чух, че сте били в Китай. Предполагам, че сте пазарували за галерията?

Тя не отговори в очакване непознатият да изрече нещо, от което да се досети кой може да бъде. Той погледна бегло Александра.

— Отчасти — отговори сухо Стефани. Чувстваше се неловко, защото не знаеше как да го представи на спътницата си.

— Сигурно сте донесли интересни неща. Надявам се обаче, че дори в Китай не сте намерили порцелана, който аз мога да ви предложа. След няколко дни очаквам доставка, която сигурно ще ви направи дълбоко впечатление. Да ви ги донеса ли?

«Брокер!» — отдъхна с облекчение тя. Един брокер можеше да остане и непредставен на Александра.

— Разбира се, ще се радвам — отвърна тя и кимна за довиждане.

— Изглежда, всички брокери се обличат като френски графове — отбеляза Александра.

— Само в Англия. Когато са във Франция се обличат като английски лордове.

— А в Германия?

— Като италиански херцози.

— Искаш да кажеш, че всички са фалшиви? — засмя се Александра.

— Вероятно — отвърна безгрижно Стефани. Чувстваше се силна и смела. Можеше да постигне всичко, което поиска. — Смяташ ли, че Макс наистина се е променил?

— Улегнал. Станал е по-уравновесен, по-мек, като зрял плод. Имам съмнения обаче, че това са промени във външната му обвивка, а отвътре е останал същият костелив орех. Впрочем нашите кавалери ни махат. За какво ще наддава Макс?

— Дървените статуетки.

— Вероятно иска да ги купи за новата си къща. Наблюдавай го, когато наддаването започне. Гледа така, сякаш иска с поглед да убие съперника си.

Водещият обяви наддаването за статуетките още преди посетителите да са заели местата си. Стефани наблюдаваше Макс, чиито очи потъмняваха с всяка нова сума. За него търгът бе състезание на воли и характери. Двамата му опоненти го изпревариха и накрая той с един жест ги повали на земята, като предложи сума, която никой не бе очаквал. Ако я бе помолил да наддава вместо него, щеше да му спести поне няколко хиляди фунта, помисли Стефани.

— Значи смяташ, че ти би ги спечелила на много по-добра цена — обърна се към нея той, след като статуетките вече бяха негови.

— Толкова ли съм прозрачна? — изненада се тя.

— Ти никога не си прозрачна, Сабрина, но и двамата знаем, че ако ти беше наддавала вместо мен, щеше да го направиш по-добре. Следващия път ще те помоля за тази услуга.

Той с удоволствие проследи как Стефани купи салонната масичка за по-малко, отколкото и тя самата бе предполагала. Когато предложиха за продан шкафа, тя разбра, че това е, което най-много иска да притежава. Семейство Радисън бяха обидили Сабрина по някакъв начин и Стефани не искаше да се предаде без бой. Наддаването започна от две хиляди фунта. Когато стигна две хиляди и петстотин, Стефани улови погледа на водещия и повтори жестовете, с които сутринта бе съобщавала своята цена.

— Продадено! — извика той. — На лейди Сабрина Лонгуърт. Публиката и този път я аплодира.

— Майсторски! — измърмори Макс.

«Победих ги! — помисли тя. — Ще се обадя на Сабрина още тази вечер. Представям си как ще реагира.»

Но как би могла да й каже, че се е забавлявала за нейна сметка и с нейните пари? Та нали сестра й стоеше като пленник в Евънстън, за да спаси брака й? Радостта й изведнъж изчезна.

— Моите поздравления, Сабрина — повтори Макс. — Какво ще кажеш да ми преподаваш частни уроци?

Стефани се усмихна. Искаше й се да му разкаже за измамната игра, която двете със сестра си са измислили. Макс би се забавлявал. Около него имаше атмосфера на опасност й приключения. Той беше човек, способен да поема рискове и оценяваше смелостта на другите, когато рискуваха. Тъкмо тази черта тя не би одобрила при обикновени обстоятелства, но сега тя й харесваше, защото самата тя рискуваше твърде смело. И откриваше, че се справя блестящо.

— Купих си нова къща подхвърли той. — На площад «Итън». Осемнайсети век. Някога е била разкошна, но предишните поколения собственици не са я поддържали добре. — Той отвори каталога и на последната страница започна да скицира стаите. — През последните три месеца половин дузина декоратори я гледаха и се опитваха да дават идеи. Единият издълба някакви смешни жлебове в корнизите, другият повреди един от полилеите, третият ми предложи да замени дъбовите парапети с ковано желязо. Останалите бяха същите магарета. Моля те да спасиш и мен, и къщата от тези идиоти.

Стефани погледна скиците. Да проектира дом! Откакто бе видяла къщата на Александра, завиждаше на Сабрина и мечтаеше да има нейния шанс. И той бе дошъл.

— Къщата е претрупана с мебели и всякакви произведения на изкуството. Твърде много килими, гоблени, завеси, лампи — продължи Макс. — Донесъл съм всичко от нюйоркския си апартамент и от старата си лондонска къща. Имам нужда от съвет какво да запазя и как да го подредя, какво да раздам и какво мога да продам.

— Съжалявам — отвърна тя, — не мога.

— Разбира се, че можеш. Освен това аз плащам добре.

— Не е до парите. — Стефани мислеше, че отказва, защото иска да го държи на разстояние от себе си, но изведнъж си даде сметка, че всъщност се страхува от провал. От години си повтаряше, че може да постигне успеха на сестра си, да води нейния начин на живот, ако й се предостави възможност. Сега Макс й даваше тази възможност. Обзе я страх. Не бе ли по-добре да си остана с илюзията?

— Но това е абсурд. Виждал съм къщите на Александра и на Оливия Чейсън. Ти си единственият дизайнер, когото искам.

— Но аз съм седмият, към когото се обръщаш.

— О, ти се обиди. Забрави за останалите. Те ми бяха препоръчани от некомпетентни приятели.

— Причината е друга — засмя се тя.

— Каква е, по дяволите?

— Време. Имам само четири седмици.

— И какво ще стане след това? Ще се стопиш, изпариш или отлетиш нанякъде? Ако ти предстоят други поръчки, направи каквото можеш за тези четири седмици. Ще имаш пълна свобода и пари на разположение.

— Добре — не издържа на изкушението Стефани и отново започна да разглежда скиците. «Няма да се проваля, ще успея! Мога да се справя не по-лошо от Сабрина. Единственото, което досега съм нямала, са нейните възможности за изява.»

— Кога ще започнеш? — попита той на излизане от палатката.

— Вече започнах — отвърна Стефани.

На следващата сутрин тя намери купчина чекове, които трябваше да подпише. Бяха плащания, които Сабрина бе одобрила, преди да тръгне за Китай. Възможността да харчи толкова пари предизвика у нея нов прилив на самоувереност и смелост. Е, да, тези пари не бяха нейни, а на сестра й, но все пак чековете носеха нейния подпис.

Докато подписваше последния чек, телефонът иззвъня.

— Сеньор Молина, милейди — обади се Брайън.

Сестра й й беше казала, че Антонио ще бъде в Бразилия до средата на октомври. Намръщи се. Трябваше да измисли как да отложи всякакви срещи с него, докато Сабрина се върне в Лондон.

— Да измисля ли някакво извинение? — притече й се на помощ Брайън.

— Не е нужно. — Тя вдигна слушалката. — Все пак, благодаря ти.

— Моя Сабрина! — чу тя възторжен глас. — Свърших работата си в Сао Пауло и бързам да се върна при теб. Нали ще простиш нетърпението ми? Още днес ще вечеряме заедно.

— Не — отвърна припряно тя.

— Защо? Заета ли си?

Стефани замълча. Нима не беше абсурдно винаги да отговаря с «не», сякаш беше тук само за няколко дни. Нали трябваше да живее в Лондон още цял месец? Значи тук беше нейният дом и тя трябваше да се справи с всички предизвикателства, и то по най-добрия начин.

— Всъщност не съм.

— Тогава ще мина да те взема в осем часа.

Вечерта той пое по Фулъм Роуд и не след дълго зави към гробището «Бромптън». Докато разказваше нещо забавно, Антонио внимателно следеше нейното озадачено изражение.

— Малка изненада — засмя се той, докато маневрираше по тесните, старинни улички и накрая паркира пред някакъв невзрачен вход. От разказите на Сабрина за него бе очаквала да срещне труден, мнителен и взискателен мъж, който да я заведе на изискана вечеря в луксозно заведение. Оказа се, че ще прекара вечерта с приятен събеседник в крайпътен приземен ресторант.

Отвътре обаче «Ла Кроазет» беше наистина приятна изненада, а Антонио — очарователен домакин. Очите му заблестяха, когато видя сапфирената огърлица на шията й. С нотки на щастлив притежател той я представи на собственика. Мосю Мартен се бе осмелил да отвори ресторант в един от най-непредставителните квартали на Лондон и за няколко месеца го бе превърнал в най-търсеното място за срещи на висшата и средната класа. Двамата забравиха за Стефани и се впуснаха в подробно обсъждане на някакво рибно блюдо.

Тя ги слушаше замечтано. Никой от двамата не проявяваше интерес към нейните предпочитания, но това не я интересуваше.

По време на вечерята Антонио се впусна в описание на Рио де Жанейро и Сао Пауло, приеми и заседания, на които бе обсъждал проектите си за болници, училища и цели села, чийто строеж бе започнал. Искаше да я впечатли и успяваше. Той би впечатлил и Сабрина, мислеше Стефани. Както и да се е държал в миналото, ако е бил такъв, тя би могла да се омъжи за него.

— Не мога да се омъжа за него — бе казала сестра й при последния им разговор в понеделник. — Не мога да бъда жената, от която Антонио има нужда. Но ще му го кажа сама, като се върна. Кажи му, че имаш нужда от още малко време. Толкова дълго е чакал, ще почака още малко.

— Защо не му пишеш? — бе попитала Стефани. — Не съм достатъчно умна, за да измислям поводи за отлагане на сериозния разговор.

— Бих могла… Защо не? Ще изпратя писмото на теб, а ти ще го изпратиш в Лондон. Още днес ще го напиша. Ако ти се обади, преди да си го получила, кажи му, че имаш нужда от още три-четири дни, за да решиш. Мисля, че той ще се съгласи.

Но Антонио изглеждаше доволен и от възможността просто да я гледа и да разговаря с нея за незначителни неща.

В сумрака на колата тя въздъхна и отпусна глава на облегалката.

— Какво става с твоя магазин? — попита той и потегли към центъра на града.

— Всичко е наред — отвърна с безразличие Стефани.

— А твоите приятели от вестника?

— Какво имаш предвид? — Въпросът му я изведе от замечтаното настроение и тя застана нащрек.

— Още ли не са публикували онази статия?

— Не. Отложиха я с два месеца.

— Прекрасно. Докато Оливия Чейсън открие, че нейният майсенски щъркел е фалшив, аз може би ще успея да ти помогна — засмя се той.

— Не — бързо отвърна тя. Трябваше да запомни добре тази нова информация и добре да я обмисли. После реши да смекчи отговора си заради прекрасната вечер, която й бе подарил. — Засега не е нужно. Може би след няколко седмици.

— Когато се почувстваш готова, моя Сабрина. Но не отлагай твърде дълго. Единственото, което ме интересува, е твоето благополучие.

— Благодаря — искрено отвърна тя. Как можеше Сабрина да изпусне такъв мъж?

Колата минаваше по съвсем непознати улици. Явно Антонио я отвеждаше вкъщи по друг маршрут, но нямаше как да попита, без да събуди подозренията му. Тъкмо обмисляше как да му каже да не я търси няколко дни, щом стигнат до площад «Кадоган», когато колата зави по някаква алея и спря пред висока жилищна сграда. Униформен портиер отвори вратата на шофьора.

— Закарай колата в гаража. — Антонио му подаде ключа и се обърна към нея.

— Да, сър — отвърна чинно портиерът.

Стефани не можеше да помръдне. Той я водеше в апартамента си. В леглото си. Как не се досети? Разбира се, не бе помислила за това, защото не беше Сабрина, не беше негова любовница. Стефани Андерсън никога не спала с друг мъж, освен със съпруга си.

— Сабрина? — нетърпеливо я подкани Антонио.

— Мислех, че ще ме изпратиш до дома. — Чувстваше се като глупачка. Портиерът все още стоеше и чакаше с протегната ръка да й помогне да слезе.

Антонио мина пред портиера и я сграбчи за ръката, сякаш бе готов насила да я свали от колата.

— Ти видя много добре накъде тръгнах и не ме спря — вбесен отвърна той. Защо е нужно да играеш подобни игри?

— Не е игра. — Стефани трепереше от гняв заради своята глупост. — Не съм длъжна да следя пътя, по който минаваш. Не допусках, че ще ме отведеш у дома си, без дори да ме попиташ искам ли! — Замълча, смутена от интереса, с който портиерът наблюдаваше сцената. — Защо не се разходим отсреща в парка?

— Карамба! Остави колата на алеята! — извика през рамо Антонио, докато я водеше през улицата, като все така стискаше здраво ръката й над лакътя.

Още щом влязоха в парка, тя освободи ръката си.

— Никога вече не прави така. Не това очаквам от жената, която ще стане моя съпруга. Ние имаме уговорка…

— Единствената ни уговорка е да не се виждаме един месец, за да мога добре да обмисля всичко. Ти се върна по-рано и аз само се съгласих да изляза с тебе. Нищо повече!

— Но ти носиш моите бижута, ти се усмихваше, беше сърдечна, деликатна, сладка! Беше доволна от вечерята, от това, че си с мене. Не ми ли каза преди малко, че искаш да те извадя от ужасната каша, в която си се забъркала заради твоето магазинче?

— Магазинче? — Стефани спря и се обърна към него. — Каква каша? Ти се държиш ужасно грубо! — Тя слушаше с интерес собствения си глас. Ами ако Сабрина реши, че няма да скъса с Антонио, и не напише писмото? Ако даже реши да се омъжи за него? Уви, не можеше да потисне обзелия я гняв. Стефани и Сабрина бяха обидени и възмутени. Сестра й нямаше да се омъжи за него, а тя щеше да му обясни защо. — Ти се държиш с мен като с дете. Няма да ти позволя това. Винаги постъпвам така, както намеря за добре. Никой не може да ми налага своите разбирания и мнения.

— Моя Сабрина! Не ти натрапвам нищо. Искам единствено да се грижа за теб…

— По свой начин. Когато и както решиш ти.

— Защо не? Глупаво момиче, нима можеш да се оправяш сама в този свят? Нямаше да имаш проблеми в твоето… в онзи твой магазин, ако аз управлявах бизнеса ти. Сега те грози опасност. Можеш да загубиш всичко. Аз ти предлагам сигурност, положение, богатство. А ти ми изтъкваш глупавите си идеи за независимост.

— Антонио, моля те, отведи ме у дома.

— Какво означава това?

— Че тези глупави идеи за независимост означават за мен твърде много. Няма да се откажа от тях.

— Няма ли да се омъжиш за мен?

— Не.

— Ще станеш моя съпруга! Не бих чакал толкова месеци, ако не бях сигурен в това.

— Ще ме изпратиш ли, или да взема такси?

— Ще ти се обадя утре.

— Няма да бъда вкъщи.

— Ще бъдеш! При това спокойна и разумна.

«Слава Богу, че госпожа Търкъл ще бъде у дома и ще отговаря на телефона — мислеше Стефани, докато колата завиваше към площад „Кадоган“. — Този уикенд няма да бъда в Лондон, а до другата седмица писмото на Сабрина ще пристигне и ще сложи край на тази история веднъж завинаги.»

Въпреки това някакво чувство за вина я накара да позвъни на сестра си още същата вечер. Връзката беше лоша и двете не успяха да си кажат почти нищо. «Не се безпокой за Антонио» — бе отвърнала Сабрина.

В неделя сутринта тя тръгна за лятната къща на Оливия Чейсън объркана и смутена.

Домакинята, която виждаше за пръв път, й подейства като противоотрова със своята проницателност и жив, макар и на моменти хаплив език.

— Без Антонио? — повдигна вежди тя.

— Засега без него — отвърна Стефани.

— Знаех си, че тази история един ден ще свърши. Този мъж е прекалено властен. Наблюдавала съм и други като него, които сами са се издигнали от нищото. Всички те имат желание да прекроят хората около себе си по свой собствен модел. Мъжете, родени в богати семейства, рядко страдат от този синдром.

— Така ли? — засмя се Стефани.

— Разбира се. Израсналите сред разкош са толкова отегчени, че само грандиозни проекти, например спасяването на света от разни бедствия, може да ги задоволи. Погледни клана Рокфелер, скъпа. О, Боже, трябва да посрещна семейство Радисън. Защо ли ги каня, след като не мога да понасям Роуз?

— Може би защото една бодлива роза прави останалите цветя във вазата ви по-привлекателни?

Оливия се засмя. Гостите извърнаха глави и като по команда се усмихнаха на Стефани.

— Ти си истинска скъпоценност, Сабрина. Без теб животът ни би бил скучен. Искам по време на обяда да седнеш от дясната ми страна.

— Разбира се! — отвърна тя и по погледа й разбра, че поканата й е нещо рядко и изключително. — Ще бъде чест за мен — добави.

Лятната къща на рода Чейсън в графство Кент имаше големи квадратни стаи и високи прозорци, които гледаха към градините и малкото езеро. Салонът, в който лорд и лейди Чейсън посрещаха гости преди вечерята, бе известен със своите стенописи и полилеи. Една година преди това Сабрина бе обзавела салона по свой проект. Бе боядисала столовете в кремав цвят, а меката мебел бе претапицирана в млечно зелено кадифе. Паркетът бе лакиран в тъмен, дъбов оттенък и отразяваше светлината на полилеите толкова силно, че гостите сякаш плуваха в пространството между пода и тавана. Дълъг, блестящ скрин съхраняваше порцелановата колекция на домакините. На отделна висока поставка пред огледало с подходяща форма бе сложен прекрасен щъркел от бял майсенски порцелан.

Стефани тръгна към него, като от време на време спираше да размени поздрави с гостите. Чувстваше се спокойна, сякаш вече бе станала част от обществото, което я заобикаляше. Бе получила и писмо от сестра си. «Всичко е наред — пишеше Сабрина. — Аз съм толкова ожулена и натъртена, че едва се движа, и единственото, което мога да правя в леглото, е да спя по цели дни.»

Стефани си представи как сестра й, облечена в джинси и тениска, готви вечеря на семейството й, как пази нейното семейно гнездо, за да може тя да се върне в него сякаш нищо не е било. После дискретно се огледа и за кой ли път се възхити на разкошната рокля на сестра си от бял кашмир с тънки сребърни нишки. «Дължа й толкова много. Дължа й всичко» — помисли Стефани.

Взе в ръце бялата порцеланова фигура и прокара пръсти по блестящата бяла повърхност. «Оливия не знае, че майсенският щъркел е фалшив» — бе казал Антонио, а Мишел преди него бе споменал за някакви фалшификати. И за лейди Оливия Чейсън и «как да вземеш обратно щъркела». Сабрина я беше предупредила да не купува от някой си Рори Кар, защото като че ли пробутвал фалшификати.

Обзе я странно въодушевление. Сабрина е купила този щъркел от Рори Кар и го е продала на Оливия Чейсън. Дали беше същият? Огледа фигурата още веднъж. Без съмнение майсенски порцелан, произведен вероятно от Кандлер. Тя обърна щъркела, за да види печата. Точно така! Великолепна фигура. Крилата му бяха изваяни така, сякаш потрепваха при докосване. Нищо чудно, че дори сестра й е била подведена.

«Все още имаш време да си вземеш обратно щъркела» — бе казал Антонио Тя можеше да направи това заради сестра си, но как? Не можеше да го поиска обратно от Оливия. Само Сабрина можеше да вземе такова решение. Не можеше да каже, че трябва да го реставрира, защото фигурата явно нямаше нужда от реставрация. Нямаше и как да го открадне. Беше твърде голям, а и залата беше пълна с хора. Трябваше да измисли нещо до вечерта…

— Сабрина, скъпа, толкова се радвам да те видя! Стефани подскочи. Роуз Радисън бе застанала зад нея и говореше направо в ухото й.

— Когато онзи ден ми каза за шкафа, бях толкова изненадана, че не успях да ти благодаря както трябва. Вече зная, че онази глупава клюка не е вярна.

— Каква клюка?

— Че ти не можеш да ни понасяш.

— Което е странно, защото моята малка женичка излъчва в пространството само обич и симпатии — намеси се русоляв мъж.

— Нали, любов моя?

— Питър се смята за интересен — изсъска малката женичка.

— И тъй, тя се чуди защо я избягваш — обърна се той към Стефани. — Дали още не си забравила онзи подслушан разговор на приема у Андреа Върнън преди четири години, когато Роуз се опита да опетни доброто ти име.

— Подслушан? — спокойно го погледна Стефани.

— Питър, ти си толкова безотговорен! — изписка жена му. — Мила Сабрина, никога не бихме и помислили, че си способна да подслушваш разговорите на другите. Вярно, твоята приятелка Александра неотдавна спомена, че си била наблизо. Аз тогава говорех колко съжалявам, че вие с Дентън…

— Нека ти припомня. Ти казваше, че се е омъжила за Дентън по сметка — обърна се към нея Питър Радисън. — Но Сабрина, разбира се, едва ли ще помни такава дреболия, нали, мила Роуз?

— Защото Сабрина е жена с обноски, Питър — опъна шия жена му, — и твоята грубост й е чужда. Ако е вярвала на тази глупост, нямаше да действа така решително за мен на търга. Впрочем ти сама ли го направи?

Стефани не скри учудването си. Сестра й никога не беше споменавала за тази история с Радисънови. Трябва да е изживяла ужасни моменти. И защо сега, докато говореше за търга, гласът на Роуз потрепваше от ярост?

— Впрочем дали съм направила какво? — повтори въпроса тя.

— Как успя да го спечелиш на тази невероятна цена? Ти си цяло чудо!

Стефани в миг разбра. Роуз бе поискала от нея да купи антиката с надеждата, че ще загуби наддаването. Обзе я желание с един удар да отмъсти и за себе си, и за сестра си.

— Исках да ти спестя мъката, която бих ти причинила с провала си.

— Директно в целта! — разсмя се гръмогласно Питър Радисън. — Роуз, боя се, че този път те уцелиха точно.

Жена му сякаш не го чу. Тя гледаше с нарастваща възбуда спокойната усмивка на Стефани.

— За аутсайдер, какъвто си, винаги си била прекалено арогантна… — изсъска госпожа Радисън.

В този момент една мисъл хрумна на Стефани. Вече знаеше какво трябва да прави по-нататък.

— Моля? — попита тихо тя. — Не разбрах добре…

— Казах, че си аутсайдер. — Тя приближи с една крачка и Стефани отстъпи към поставката на щъркела, който все още държеше в ръка. — И ако си въобразяваш, че можеш да заблудиш някого…

— О! — Стефани се подхлъзна на паркета и за да запази равновесие, с неволен жест удари поставката. Порцелановата фигура излетя от ръката й и се разби на парчета.

— Боже Господи! — извика Роуз.

Стефани погледна спокойно парчетата и се наведе да разтрие глезена си. Гостите ги наобиколиха. Питър Радисън отстъпи на няколко крачки от жена си. Отнякъде се появиха двама прислужници с метли и започнаха да събират парчетата.

— Ужасно съжалявам — обърна се към домакинята Стефани. — Не разбрах как се случи. Станала съм непохватна.

— Ти беше в отбрана, скъпа моя. Ако не беше отстъпила назад, Роуз щеше да те погълне цялата.

— Та ние само разговаряхме — процеди през устни госпожа Радисън. — Ако обаче аз трябва да нося отговорност за превъзбудата на лейди Лонгуърт, изпратете ми сметката за… каквото беше там. Някаква птица, струва ми се.

— Оливия — спокойно каза Стефани, — аз ще заменя щъркела с друг подобен, също майсенски.

— Няма да ти позволя, скъпа моя. Ние плащаме такива застраховки, че можем спокойно да откупим Британските острови, ако някой рече да ги загуби. Непременно ми намери друг, ако можеш, а аз ще покрия разходите. Как е глезенът ти? Да извикам ли доктор?

— Благодаря ти. Не е нужно.

— Оливия, Роуз не се чувства добре — подхвърли безгрижно Питър Радисън. — Нали знаеш нейните чести мигрени? Ще я отведа вкъщи. Надявам се да ни простиш. Ако видя, че може да се оправи без мен, ще се върна сам.

— Както обичаш — отвърна с безразличие лейди Чейсън — ще ви изпратя. Сабрина, седни на дивана и си почини.

Стефани седеше на дивана и разсеяно слушаше разговорите на околните. Прислужниците напуснаха залата с остатъците от майсенския щъркел. «Станала съм професионален измамник» — помисли тя.

В живота на сестра й нямаше никакъв режим. «Амбасадор» бе центърът на нейния бизнес и светски живот, но самата Сабрина малко се задържаше там. Брайън се грижеше за всичко и оставяше лейди Лонгуърт да разделя времето си между търгове, благотворителни събития, оглед на къщи на клиенти, неделни пътешествия с яхти, или ако желае, да работи в галерията. Стефани не можеше да забрави навика да поглежда часовника си по няколко пъти на ден. Бе свикнала постоянно да бърза — да се върне вкъщи навреме, да приготви вечерята навреме, да пазарува, преди магазинът да е затворил. В началото й беше трудно да живее без график. Единствената дата на календара, за която трябваше да мисли, бе втората рентгенова снимка на Сабрина, насрочена за след три седмици.

В понеделник, на първи октомври, започна да прави планове за проекта на Макс още щом отвори очи. Трябваше да се срещне с шефа на строителната фирма, която бе наета за ремонта. Следобед трябваше да отиде с Макс до склада и да види мебелите. Ако всичко вървеше по график, до две седмици можеше да започне обзавеждането на горните етажи.

Двамата със строителния техник обиколиха къщата и нанесоха някои подробности върху скиците, които тя бе изготвила. Всеки ден й носеше по една осъществена идея. Вече бе успяла да възстанови равновесието между площта на стените и прозорците, така че цялата къща се изпълни със светлина. Усещаше, че никога през живота си не е била по-щастлива.

— Пълно щастие — прочете мислите й Макс, докато пътуваха към склада. — Винаги ли си толкова щастлива, когато започваш нов проект, или този е по-специален?

— Винаги.

— Разочарован съм.

— Но не и учуден, предполагам — засмя се тя. Присъствието му й доставяше удоволствие. Сред познатите на Сабрина Макс се отличаваше с дискретност и чар. Бе потаен и същевременно вдъхваше доверие и сигурност. «Между нас не може да има нищо лично» — мислеше Стефани.

Вървяха по пътеката между огромни клетки, препълнени с мебели и аксесоари от различни епохи и стилове.

— Да не си обрал някой музей? — попита безгрижно тя, за да прикрие възхищението си.

— Десетина. — Той вдигна поглед от списъка, който държеше в ръка. — Виждаш ли нещо, което би искала да използваш?

— Не се шегувай, Макс. Те са възхитителни. Имаш повече, отколкото бихме могли да използваме за обзавеждането дори на къща, голяма като твоята.

— Това е добре. А сега, моля те да ме извиниш, Сабрина. Трябва да тръгвам. Ще те оставя да избереш каквото ти трябва. Шофьорът ми ще те вземе след половин час. Ще те чака колкото е необходимо, така че ще можеш спокойно да разгледаш всичко.

— Аз ще остана тук поне още няколко часа. Защо е нужно шофьорът ти да ме чака?

— Плащам му, за да стои отвън и да чака. Ще вечеряш ли с мен в четвъртък?

— Да.

— До четвъртък тогава. — Леко целуна върха на пръстите й и се отдалечи.

Огромната колекция на Макс развихри въображението й. Представяше си как ще изглежда всяка стая от неговия просторен дом. «Трябва да го видя завършен. Не бих могла да си тръгна нито ден преди това!» — мислеше тя, докато нанасяше записки по скиците.

Учудваха я безбройните познанства на Макс. С един телефонен разговор той уреждаше доставки на теракота, фаянс, паркет, тапети от всички краища на Великобритания и чужбина.

— Има ли на света човек, когото не познаваш? — попита го тя един следобед.

— Не познавам теб. Все още.

В петък се отби в «Амбасадор», за да прегледа пощата и да размисли върху вечерята с Макс от предишната вечер. Беше обикновена вечеря между приятели. «Изглежда, без да усетя, съм възстановила познанията си по фехтовка» — реши с усмивка тя, но камбанката на входа я откъсна от спомена за прекараната вечер. Стефани надникна през прозореца. В галерията бе влязъл елегантният мъж, когото бе срещнала на търга в Чилтън. Само че сега не изглеждаше толкова елегантен.

— Милейди! — Той протегна ръка. Строгият поглед, с който непознатият сякаш я изучаваше, я смути. — Донесъл съм ви нещо много специално.

С драматичен жест отвори куфарчето си и извади оттам доста голям пакет. После внимателно свали хартията и го сложи на бюрото й. Порцелановата композиция представляваше облегната Венера, наблюдаваща малък Купидон с прибрани криле, свел поглед към колчан стрели. Розовият опален оттенък на порцелана й беше познат. «Краят на седемнайсети век. „Роз Помпадур“. Дали не беше работа на Север? Безбожно скъп» — пресмяташе наум тя.

Непознатият не сваляше поглед от лицето й.

— Много добре — отвърна с безразличие Стефани и зарея поглед към улицата.

— Милейди! — с укор поде непознатият. — Та това нещо изумително! Продадено е без никакъв шум в Германия миналата седмица. Едни приятели ме предупредиха, че продажбата му е вероятна и още щом го видях, веднага си помислих за вас.

«Не го купувай!» Стефани наведе глава встрани. Какво й подсказа тази мисъл? Брокерът намести очилата си — дребен жест, издаващ нервността му.

— Не сме обсъждали цената, милейди, но вие си давате сметка за стойността му. — Тя бавно премести поглед от прозореца към лицето му и непознатият се закашля. — Може би е нужно да помислите. Ако желаете, ще го оставя, за да го разгледате и проучите. — Стефани продължаваше да го гледа, без да казва нищо, и господинът преглътна няколко пъти. — Разбрах, че сте преживели тъжен инцидент в дома на лейди Чейсън. Странно съвпадение. Счупили сте неволно антика, която самата вие сте й продали…

Изведнъж Стефани разбра кой беше непознатият. Рори Кар, разбира се! Беше дошъл да разбере нещо повече за щъркела, дали наистина е било инцидент!

— Господин Кар. — Замълча, за да види реакцията му. «Ти си продал на Сабрина фалшивият щъркел!»

— Милейди?

— В момента нямам нужда от порцелан. Съжалявам, не мога да купя това, което предлагате, въпреки огромната му стойност.

— Изненадан съм, милейди. От толкова години работим заедно!

— Вярно е — отсече тя. — Но донесох достатъчно порцелан от Китай и засега не възнамерявам да купувам още. А сега моля да ме извините…

— Може би след няколко дни ще промените решението си. Ще ви се обадя…

— Не можете да ми съобщите нищо, което аз вече не зная, господин Кар.

Това може би беше малко прибързано, мислеше тя, но не се сдържа. Този човек бе подвел Сабрина. Сега, когато проблемът с неговия фалшив щъркел бе решен, нямаше смисъл да си губи времето с него.

— Ще задържа тази прекрасна Венера още няколко дни и ще ви се обадя отново.

— Няма смисъл. Ако реша да купя нещо от вас, ще ви уведомя по телефона.

Още щом Кар напусна, тя се затвори в кабинета и позвъни на Сабрина. Никой не вдигна телефона в Евънстън. «Отишла е до хлебарницата. Или до химическото чистене. Или работи в градината. Впрочем дали вече ходи на работа? Не помня дали не спомена нещо за това миналата седмица. За какво говорихме тогава?» Затвори очи и започна да си представя последователно къщата, входната врата, всекидневната. Ето и новата лампа, която имаше намерение да поправи, преди да тръгне за Китай. Кухнята… новата поставка за съдове на мивката. Какво бе това до нея? О, домашният комбайн, който е получила за рождения си ден! Сабрина й каза за него… Горе в спалнята. Покривката на леглото, тапетите на ивици. Не, тапети на ивици имаше тук, на площад «Кадоган», син килими… В представите й двете спални се сливаха в една обща, неясна картина. «Нима забравям дома си в Евънстън? Само това не трябва да се случва! Не трябва да губя връзката с единственото реално нещо, което имам на този свят.»

— Къде е моят дом? — произнесе на глас тя.

— Милейди? — На вратата бе застанал Брайън. Стефани се сепна и прогони смущаващите я мисли.

— Брайън, току-що обясних на Рори Кар, че известно време няма да купуваме от него. Моля те отбележи си това. Имам съмнения относно неговата почтеност.

— В какъв смисъл, милейди?

— Възможно е да продава фалшификати. Докато не разберем истината, ще избягваме всякакви връзки с него.

Събра скиците и рисунките от бюрото и тръгна към дома на Макс.

Същата нощ по телефона се обади Габриела. Двамата с Брукс имали проблеми, разплакана обясни тя. В следващите дни й звънеше всяка вечер. Стефани слушаше с часове разкази за разменени обиди, скандали и страхове.

— Променил се е — хлипаше в слушалката французойката една седмица по-късно. — Студен й подозрителен. Следи ме… ако пиша писмо, той наднича зад рамото ми да види до кого е. Ако говоря по телефона, иска да знае с кого. В последните дни започна да ходи в офиса си и през нощта! И сега е там. Сигурна съм, защото преди малко позвъних и…

— Говорила ли си с него за това?

— Няма да ми каже. Той изобщо избягва да разговаря с мен. Връща се вкъщи много късно, когато вече съм си легнала. Не мога да го чакам по цели нощи. Не искам, защото дори и да го дочакам, той си ляга, без да ми каже и дума… Само с един поглед ме кара да се чувствам виновна, без да зная за какво. Предпочитам да спя, отколкото да преживявам това всяка вечер. А на сутринта, когато се събудя, вече е излязъл.

«Колко познато! — помисли Стефани. — Да живееш с някого, който сякаш не те забелязва.»

— Не зная какво да правя. — Габриела се разхълца като уплашено и объркано дете.

«Сякаш слушам Пени» — помисли Стефани. Обзе я огромно желание да защити и да помогне на нещастната жена.

— Искаш ли да дойда при тебе тази нощ? — Стефани погледна часовника. Минаваше полунощ. Току-що се беше върнала от третата за тази седмица вечеря с Макс.

— Недей. Ако Брукс случайно си дойде и те завари тук, ще разбере, че съм ти казала за нас. Благодаря ти, Сабрина. Не зная какво бих правила без тебе. Ще ти се обадя утре.

На следващия ден обаче, вместо да се обади по телефона, Габриела позвъни на входната врата.

— Той ми каза да напусна! Казва, че съм го шпионирала, че съм продала тайните на «Уестърмарк» за новата козметична серия на някаква конкурентна фирма. Не помня коя беше… — Тя се разплака още щом Стефани я прегърна.

Двете седнаха на дивана. Стефани я държеше в прегръдките си и чувстваше как сълзите на Габи мокрят гърдите й. Тя притисна бузата си о черните й къдрици.

— Не плачи, Пени, недей! — прошепна и в същия миг се вцепени. Слава Богу, Габриела не беше чула нищо.

— Не плачи, Габи, успокой се! — продължи тя. — Ще разберем какво всъщност се е случило. — Обзе я неистово желание да прегърне дъщеря си. Сълзи опариха очите, но ги преглътна. — Спомни си с кого си говорила за «Уестърмарк Козметикс». Все едно с кого. Споменавала ли си и една дума?

— Не съм. Кълна се. Аз не зная нищо за фирмата и производството й. Повярвай ми, дори и не мисля за тях, освен когато се гримирам. Стефани, аз дори не мога да посоча разликите между нейните продукти и тези на останалите фирми. «Уестърмарк», «Реатон», «Есте Лаудер» — всичките си приличат. О, моля те, не казвай на Брукс за това.

— Взела ли си някакви дрехи? — Стефани прикри усмивката си. Габриела поклати отрицателно глава. — Е, добре, значи трябва да отидем до Брукс и да ти вземем дрехите.

— Не мога! Не и преди той да ми се обади. Как мислиш, дали ще ми позвъни?

— Ако не се обади, аз ще му позвъня — решително заяви тя. В този момент телефонът иззвъня. Беше Александра.

— Поканиха ме на вечеря сред разкоша на някакъв изумителен, но за мен кой знае защо все още неизвестен ресторант в Сохо. Италиански! Налага се да го украся допълнително с присъствието си, защото им трябвала дама от висшето общество «да повлече крак», за да започнат да го посещават и себеподобните й.

— Не е най-изисканата покана, за която съм чувала. Често ли те молят за такива услуги?

— Скъпа, добре ли си?

— Разбира се. Защо?

— Или си болна, или… По дяволите, да не си с някого в леглото? Та ние с тебе открай време получаваме подобни покани! Защо сега си толкова възмутена?

— Ами… по-късно ще ти обясня.

— А-ха, значи все пак има нещо. Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Приех поканата, защото собственикът веднъж ми направи услуга.

— Как се казва ресторантът?

— «Ил Коучо Оро». Дали не означава «Златният коч»?

— Господи! — разсмя се Стефани. — «Златната карета», Александра. Твоят италиански има нужда от опресняване. В колко?

— Осем. Ще мина да те взема.

Стефани затвори, но преди да успее да се обърне към Габриела, телефонът отново иззвъня. Този път беше Сабрина.

— Нат казва, че ще ми свалят гипса на двайсет и втори октомври, Стефани. Исках да те предупредя.

— Само след седмица?

— Десет дни. Какво означава «само»?

— Исках да кажа толкова скоро. Ръката ти вече здрава ли е?

— Не мога да кажа, защото все още е в гипс. Почакай за минута. — Гласът на Сабрина се отдалечи. — Да, Клиф, и тримата отиваме на аерогарата. — Отново изрече в слушалката. — Кога ще бъдеш сама вкъщи?

— Не зная. Кого ще посрещате на аерогарата?

— Гарт. Беше една седмица в Бъркли. Стефани, трябва да тръгвам. Обади ми се веднага, щом можеш. Трябва да говорим. И не забравяй, двайсет и втори октомври.

Стефани повтори наум. Още десет дни! Гласът на сестра й звучеше толкова… неутрално. Нито радостен, нито тъжен. Как ли се чувства? Нямаше време да мисли за това. Габриела имаше нужда да говори с някого.

Двете разговаряха до пет следобед. Стефани беше възмутена от поведението на Брукс към приятелката й. Тя му позвъни, покани го на кафе същата вечер и затвори още преди той да успее да откаже.

— Нали нямаш нищо против да се запознаеш с него след малко? — попита тя Александра, докато двете опитваха телешкото с бадеми и стафиди. Зад масата им стояха строени група келнери, чиято задача бе да направят вечерята на двете дами незабравима.

— Скъпа, след потресаващата история, която ми разказа, просто нямам търпение да видя този фатален мъж! Какво ще използваме първо, ремъци от биволска кожа, или направо ще го бесим с краката нагоре?

— Първо трябва да му дадем последен шанс да се поправи. Заради Габи. След това ще решим как ще действаме по-нататък.

Двете се засмяха и многобройните огледала сякаш разпръснаха из залата ведрото настроение на двете красиви жени, облечени просто и елегантно и обслужвани като кралски особи. Когато Брукс пристигна в десет, нямаше нужда да се оглежда, за да ги открие. Двете грееха в средата на залата като диаманти.

— Забалионе и еспресо за трима — поръча Стефани и се обърна към него. Очите й бяха строги и безразлични. — Габи е при мен. Утре ще дойда да й взема нещата. Постарай се дотогава да бъдат опаковани.

— И аз не съм щастлив от този развой на нещата — кимна той.

— О, Боже! — вметна Александра. — Потресена съм от скръбния ти лик.

— Не съм правил нищо прибързано — продължи мъжът, без да обръща внимание на присмеха й. — Имам доказателства, че е продала информация на «Раймър Козметикс» за двеста и петдесет хиляди фунта.

— Каква нелепост! — автоматично отвърна Стефани. — Габи е неспособна да те предаде. Освен това тя няма нужда от пари.

— Тя е задлъжняла на всички — на шивачката, на обущаря, на козметичния салон, на фитнес центъра. Вече не си спомням всички, на които дължи пари. Преди един месец в Монте Карло подписа някакви чекове. До преди седмица нямах представа на кого плащаше с тях.

— Всички имаме дългове. Обзалагам се, че и ти самият дължиш пари — обади се Александра.

— Не!

— В такъв случай си свръхестествен.

— За какви доказателства говориш?

— Научих от човека, който е купил от нея информацията. «Раймър» пуснаха новата си серия преди две седмици. Изпревариха ни с цял месец! Използват нашите названия, цветовете и дизайнът на опаковките са същите като нашите. Напълно идентични! Откраднати от нас! Знаеш ли колко ще ни струва да започнем отначало, да създадем нова серия? Знаеш ли колко губим от това, че се появяваме един месец след тях със същите продукти?

— Не. Но ти приемаш, че този човек този е казал…

— Над един милион фунта! Четири пъти повече от това, което са й платили за «малката услуга»! Ако знаех, щях аз да й дам двеста и петдесет хиляди, за да мълчи. Щях да спестя още седемстотин и петдесет.

— Ти си невероятно копеле, Брукс — не се сдържа Александра.

— На твое място щях добре да огледам служителите си. Твоят услужлив информатор обвинява Габи, за да прикрие някой друг.

— За Бога, историята е далеч по-проста и прозрачна. Габи се държи гузно от месец. Подскача винаги, когато се приближа до нея, крие от мен писмата си, телефонните си разговори. И ти щеше да постъпиш като мен, ако току-що си загубила един милион и някой ти покаже виновника. Аз обичам Габи…

— О, по дяволите! — отвратена възкликна Александра. — Старомодната ми майка казваше, че в любовта първо се разкриваш изцяло пред някого, след това стреляш.

— Аз обичам Габи — продължи малко по-неуверено той, — но ние всички знаем, че тя е наивна като дете. Всяко дете би се изкушило.

— Но нали ти искаш това? — прекъсна го Стефани. — Нали искаш тя да се държи като момиченце?

— Никога не съм искал подобно нещо — стреснато отвърна Брукс, но и двамата знаеха какво имаше предвид тя. — Ако иска да ми харесва постоянно, трябва да ми казва за какво харчи пари.

— Може би идеята да иска разрешение от тебе, преди да си купи нещо, не я привлича особено.

— Не става дума за пари! Искам да знам какво прави през деня. Всъщност…

— Всъщност ти й нямаш доверие и това те прави толкова нервен, нали? — довърши Стефани.

— Казаха ми, че… — Той се поколеба. — Може би наистина трябва да поговоря с нея.

— Нима не е под достойнството ти да разговаряш с предател? Тя те е шпионирала, продала е тайните ти и те води към провал, нали? — попита Александра.

— Габи не е предател — студено отвърна той. — Може би е в опасност. Ако съм действал прибързано…

— «Действал съм прибързано», каза великият мъж — нападна го принцесата. — Толкова прибързано, че тя е уплашена до смърт и не може да си каже името. Ако благоволиш да поговориш с нея, ще я върнеш към живот! Защо първо не откриеш кой е истинският предател и след това да я потърсиш? Е, ще трябва да изминеш разстоянието до площад «Кадоган» на колене, но то ще ти е от полза. Засега я остави на спокойствие. Тя се чувства добре у Сабрина.

— Сабрина! — обади се някой зад тях. Антонио бе застанал до масата и гледаше усмихнат Стефани. — Как си?

— Защо не седнеш при нас? — покани го тя.

Той взе един стол от съседната маса и седна между нея и Александра.

— Нали не прекъсвам някакъв личен разговор? — попита, след като поръча коняк за всички.

Настъпи неловка пауза.

— Говорехме за изтичане — усмихна се Александра.

— Моля? — не разбра Антонио.

— За изтичане на информация. И как да се предпазим от това. Имате ли представа за този проблем?

— Не. Наел съм хора, които се занимават с него. Впрочем напоследък обсъждах с тях плана на града, който строя.

— Какво имате предвид?

— Това, което казах. Буквално.

— Започвате от пусто място и строите на него град? Къщи, магазини, и прочие?

— И болници, и училища, улици, всичко.

— А откъде ще вземете хората?

— Те са там, на парчето земя, но засега живеят в дупки. Искам да изградя за тях един нов живот.

— Винаги съм мислила, че градовете просто възникват от само себе си. — Очите на Александра заблестяха.

— Аз мога да накарам нещата да възникват от само себе си.

Стефани наблюдаваше как двамата разговарят все по-увлечено, как всеки изучава другия с нарастващ интерес. «Колко си приличат — мислеше тя. — И двамата са се издигнали от мизерията до разкоша благодарение на ума и решимостта си, използвайки всеки и всичко, което им попадне под ръка. И двамата търсят партньор, който да придаде смисъл и цвят на състоянието, което вече притежават.»

— Александра — поде Стефани, — тази вечер трябва да се прибера по-рано от обикновено. Очаквам разговор с Америка. Надявам се да ме извиниш.

— Ще дойда с тебе. — Брукс също стана. — Трябва да те питам…

Очите им се срещнаха и тя се усмихна. Харесваше го и съзнаваше, че биха могли да бъдат много добри приятели, ако той не беше оскърбил Габи. Дори и сега им беше потребен само един поглед, за да се уговорят да оставят Антонио и Александра сами.

Стефани разказа подробно на Габриела за срещата си с Брукс. Свита в един фотьойл с подпухнали от плач очи, приятелката й я слушаше с нарастваща надежда.

— Ще му се обадя още сега — извика със светнало лице. — Той никога няма да си признае, че е сгрешил. Бездруго грешката беше моя. Трябваше да го попитам какво иска от мен, да говоря с него.

— Габи, това не е истина. — Седна на облегалката на фотьойла. — Трябвало е да говориш с него, но не поемай вината върху себе си. Брукс чул някаква история и решил, че ти си виновна, без даже да поговори с тебе.

— Права си — въздъхна тя. — Ти по-добре разбираш от мен тези неща, Сабрина.

«Я виж ти! — каза си Стефани, след като приятелката й легна да спи. — Кой разбирал „тези неща“ и дава съвети как трябва да живееш с мъж!» В паметта й изплува обичайната картина на техните вечери. Гарт чете вестник на масата, докато тя приготвя нещо на печката, обърната с гръб към него. «Трябваше още преди много време да поговоря с него. И не трябваше да обръщам внимание на онази отвратителна анонимка. Ето, Брукс прави същата грешка. Чул някаква глупост и решил да отблъсне Габи от себе си. Грешката, че се отчуждихме с Гарт, е колкото негова, толкова и моя. Обща е и грешката, че от години се любехме все по-рядко. Аз исках по този начин да го накажа. Но за какво? Затова, че е Гарт Андерсън. Че има успешна кариера, име на учен, признание, успех, а аз имах само един провален бизнес с недвижими имоти. И семейство. Да, но семейството е колкото мое, толкова и негово. Той просто има всичко. Е, добре, нали вече си отмъстих? Погодих му страхотна шега. Напуснах го без той даже да разбере. Доказах си, че съм способна да си изградя свой живот. Но това не е вярно! Аз не искам живот без него и децата. Цялата работа е в това, че в момента съм прекалено заета да мисля за тях.» — Бизнесът на «Амбасадор» ставаше все по-интензивен. Стефани прие още два проекта за ноември и декември. «Няма да съм тук — помисли със съжаление. — Сабрина ще ги довърши вместо мен.» Заедно с Никълъс посети още един търг и той отново повдигна въпроса за съдружието.

— Мисля по въпроса и ще ти се обадя скоро — отвърна тя.

В петък трябваше да ръководи разполагането на мебелите в горните два етажа от къщата на Макс. Госпожа Търкъл й приготви обяд в една кошница, но едва към пет следобед, когато работниците си бяха отишли и тя оглеждаше стаите сама в огромната къща, усети колко е гладна. «Първата закуска в моята къща» — помисли и седна с кръстосани крака на пода, после отвори кошницата.

Вратата се отвори и на прага за нейна изненада се появи внушителната фигура на Макс.

— Освещаване на дома — усмихна се едва-едва той, — а аз не съм поканен!

— Как влезе? — попита стреснато тя.

— Със собствения си ключ. Да не съм недискретен? Забрави ли, че това е все пак моята къща?

— Така изглежда — засмя се Стефани. — Все пак няма да се увлека дотолкова, че да се нанеса тук.

— Този дом би станал още по-прекрасен, ако го направиш. Може ли да седна?

— Разбира се! — Очите й излъчваха радост от неочакваната среща и за да прикрие издайническата им светлина, тя започна да приготвя сандвич. — Твоето тържествено откриване! Съжалявам, че нямам вино.

— Един момент. — Той стана и след малко се появи с бутилка и тирбушон.

— Винаги ли носиш със себе си бутилка божоле?

— Само днес. Една къща не е обзаведена, ако в нея няма легло, маса и бутилка вино. Тази сутрин ти ми каза, че първите две ще бъдат доставени. Аз трябваше да се погрижа само за третото. А сега… имаме ли чаши?

— Само една. — Вдигна тост със своята. — Госпожа Търкъл не е предполагала, че ще трябват две.

— Значи ще пием от една чаша.

Докато се хранеха, Макс й разказваше за плановете си да открие галерия за гоблени от Източна Европа.

— Трябва да ги видиш! Огромни, релефни, ярки. Искам един за голямата стена в приемната, ако, разбира се, ти го одобриш.

— Защо трябва аз да одобрявам? Това е твоята къща.

— Мнението ти означава много за мен. Искаш ли да се разходим, да видим какво си постигнала досега?

— Разбира се! — Сложи приборите и храната в кошницата с бавни движения, сякаш искаше да задържи интимната атмосфера, която Макс бе създал за двамата. Присъствието му изпълваше пространството, което тя чувстваше и като, свое. Бяха в неговата къща, която мълчаливо ги обгръщаше и изолираше от света. Пое дълбоко дъх, за да потисне сърцебиенето.

Къщата беше част от нея и докато минаваха от стая в стая, тя сякаш забрави за Макс. Знаеше, че не успя да постигне лекия, изящен почерк на Сабрина, нейните остроумни комбинации на материи, светлини и сенки, неочакваните контрасти. «Но аз проектирах за Макс Стайвесънт, а той не е остроумен и с лек характер» — убеждаваше себе си тя. — Дайте ми една Александра и гледайте какво бих направила!“

Все пак стаите носеха безпогрешната елегантност и специфика на своя стопанин. Тъмните дървени повърхности, съчетани с отразени, дискретни светлини и фини тъкани, освежени тук-там с изненадващи ярки цветни петна, създаваха чувствена и същевременно интимна, почти тайнствена обстановка. Сякаш отразяваха Макс.

Застанала в средата на всяка стая, тя включваше светлините, за да прогони октомврийския сумрак и със сухи фрази, чието предназначение бе да прикрият гордостта и чувството за собственост, които я изпълваха, обясняваше предназначението на всеки детайл, оставащите за довършване работи и плановете й за първите два етажа.

— Няма да мога да довърша всичко. Имам само още няколко дни до понеделник, но по-голяма част от работата е свършена.

Макс не бе казал нищо, само кимаше от време на време. Двамата стояха във вестибюла на четвъртия етаж и сенките им, издължени от слабата светлина, пресичаха помещението по диагонал. Макс взе ръцете й в своите, обърна ги и целуна дланите й.

— Великолепно е! Няма да променя нищо.

Той усети с устни тръпките, които я разтърсваха при всяко докосване. Стефани склони глава на гърдите му и като я прегръщаше с една ръка, Макс я поведе към спалнята.

Нямаше много време за мислене, но какво значение имаше времето? Макс бе сянката, която покриваше целия й живот тук от момента, в който за пръв път бе танцувала с него в „Анабел“. Още щом се появи и я завари да закусва на пода, тя знаеше, че й предстои да се отдалечи с една голяма, но последна крачка от онази Стефани Андерсън, която преди месец пристигна в Лондон. „Защо не? — мислеше трескаво в последен опит за самозащита. — Гарт си има Сабрина. Глупаво е да се преструваме, че досега двамата не са…“

Той хвана главата й и в пристъп на непреодолимо желание тя сля устни с неговите.

„Мой! — екзалтирано си повтаряше тя. — Моят проект! Моят любовник! Животът на Сабрина е вече и мой!“

Макс я съблече и я положи на леглото.

— Най-после! — промърмори той, докато се събличаше.

Тя се обърна към него още щом легна до нея, но той поклати отрицателно глава, после хвана ръцете й за китките и ги постави над главата й, докато с другата ръка бавно очертаваше контурите на тялото й, докато мускулите й започнаха конвулсивно да потрепват. Устата му си играеше със зърната на гърдите й. Мъчителна и огнена тръпка я сграби, когато усети целувката му ниско долу на корема си. Стефани стенеше. Макс продължаваше неустоимото мъчение и въпреки усилията да сдържи напиращите вълни на страстта, бедрата й сякаш сами се движеха в агонията на неговите ласки. Извика, а някъде дълбоко подсъзнанието й отбеляза с учудване, че острата болка може да причини неизразимо удоволствие. Когато най-после той пусна ръцете й и легна върху нея, тя отвори очи и видя, че я наблюдава. Бавните му, внимателни движения разгаряха нетърпението й. Обгърна го силно с бедра и ръце и го пое дълбоко в себе си. Стаята кънтеше от неизречените й, хаотични мисли, когато устните й произнесоха със стенание името му и го накараха да се усмихне.

— Скъпа, изглеждаш уморена — забеляза Александра, докато Стефани наливаше чая. Беше понеделник, двайсет и втори октомври. „Днес свалят гипса на Сабрина“ — отбеляза наум тя.

— Не спах добре през уикенда, но ти изглеждаш прекрасно! Не сме се виждали от вечерята в италианския ресторант.

— Мога ли да поговоря с теб за Антонио?

— Щом искаш…

— Искам да зная дали все още мислиш да се омъжиш за него.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да, Александра. Той очаква от мен да бъда… Не, не бива да те занимавам със собствените си чувства.

— Скъпа, колко пъти през последната година си ми разказвала какво той очаква от теб? И колко пъти аз съм ти казвала какво търся?

Тъй като не знаеше какво да й отговори, Стефани я погледна мълчаливо.

— Мъж, който знае какво иска. Силен, осигурен, способен да изгради собствена империя и да я защитава. Това е, което искам от живота. Уморена съм да изграждам сама своя замък. Искам да намеря някого, който да ми го построи и да ми даде свободата да разполагам с него. Антонио е достатъчно богат. Нищо няма да ни липсва. Можем да купим всичко, за което се сетим. Нещо повече, ще ми позволи да управлявам част от неговата империя. Представи си, аз ще участвам в строежа на градове! Мислиш ли, че съм способна да устоя на подобно предложение? Ако в отговор поиска от мен да му посветя ежедневието си, това би било едно честно споразумение, нали? В края на краищата колко дълго мога да бъда на трийсет и пет години? Или да изглеждам на толкова?

Стефани завъртя чашата. Четири листенца от чая се събраха като детелина на дъното. „Като семейство“ — помисли тя.

— Сабрина? Слушаш ли ме? Ти наистина изглеждаш уморена.

— Мислех си в коя точка от споразумението трябва да се постави любовта.

— О, любовта! Антонио казва, че любовта иска време. Стара легенда на племето гуарани. Ще бъда щастлива, ако можем да бъдем просто приятели. Може би това е единственото, на което всеки от нас може да се надява.

— Извинете, милейди, мосю Мишел Бернар е на телефона — прекъсна ги Брайън. — Каза, че непременно трябва да говори с вас.

— Довиждане, скъпа. — Александра енергично стана. — Заминаваме за Рио.

— Толкова бързо?

— Антонио казва, че те е загубил, защото е бил прекалено търпелив. Бързина, твърдост и настоятелност щели да бъдат оръжията му, за да ме вземе по-бързо в обятията си. Разказа ми и някаква индианска приказка по този повод, но е твърде дълга. Може би вече съм я забравила.

Двете избухнаха в смях. Стефани импулсивно я прегърна и я целуна по бузата, но веднага усети изненадата на Александра, която неволно се дръпна. „Грешка! — каза си тя. — Тук не правят така. Но какво значение има това? Нали когато се върне от Рио, аз вече няма да бъда тук. Може би никога вече няма да я видя.“

— Ще ти се обадя, като се върна — каза Александра и тя й кимна, докато поемаше слушалката.

— Мишел? Не трябваше ли да ми се обадиш преди четири седмици?

— Спомням си, че ти обещах. Извинявай. Бях в Бон, а Джули — в Турция. Чух, че си имала инцидент у лейди Чейсън.

— Точно така. Стана заради моята непохватност.

— Странна непохватност за една грациозна лейди, която познава прекрасно чупливите произведения на изкуството.

— И всичко това ти си чул в Бон?

— Не, в Париж. Лейди Чейсън беше там на гости у свои приятели. Светът е малък, нали знаеш?

— А какво прави Джули в Турция?

— Снима вази, конфискувани при опит да бъдат нелегално изнесени от страната. Позвъних, за да те помоля за помощ. Вече разкрихме, че фалшификатите са странична дейност. Основната е другаде. Големите пари се правят с контрабанда от страни, в които износът на антики и произведения на изкуството е забранен със закон. Някой финансира местни групировки, които обират музеи, гробници, храмове в тези страни, после изнася нелегално предметите и ги продава в Европа и Америка. Чувала ли си за това?

— М-да…

— Както и да е. Това не те засяга, защото, защото ти не продаваш такива неща — антики и бижута от Турция, Египет, Камбоджа, Тайланд. Крадат цели секции, стени, резбовани врати, олтари!

— Как мога да ти помогна, щом сам знаеш, че не продавам такива неща?

— Смятаме, че Иван Ласло, който формално е собственик на „Уестбридж Импортс“ и неговият брокер Рори Кар крият изнесените експонати в своя склад. Някои от тях са изнесени по поръчка на конкретни клиенти. Други се продават заедно със съвсем законни предмети. Изглеждам на даден етап Иван и Рори са решили сами да правят пари и забъркали аферата с фалшификатите.

— Кой притежава „Уестбридж Импортс“?

— О, това е тайнственият Голям Бос, който все още не можем да открием. Това е последното парче от мозайката. Като го намерим, картината ще бъде пълна. Подразбрахме, че Големият Бос се е скарал с двете малки пешки за пари и заради риска, който са поели с пробутването на фалшификати. Крадците рано или късно започват да се карат, нали знаеш? Решихме, че може би и ти ще чуеш нещо, което може да ни помогне. Клюки за неочаквано уволнени брокери, дилъри, търсещи нови съдружници, появата на много антики на свободния пазар. Ако чуеш нещо подобно, нали ще ни се обадиш в Париж? Ние смятаме да дойдем в Лондон след две седмици. Запази една вечер за нас. Ще отидем някъде и ще поговорим. Съгласна ли си?

— Да — отвърна Стефани. „Няма да съм тук“ — мислеше тя, докато поемаше писмата от Брайън.

— Габриела дьо Мартел позвъни току-що и помоли да й се обадите, милейди.

Тя прелисти кореспонденцията, докато набираше номера.

— Сабрина, Брукс се обади! Помолих госпожа Търкъл да му каже, че съм излязла. Струва ми се обаче, че трябва да му позвъня. Той се ядосва, когато…

Писмо от Сабрина. Стефани го отвори, притиснала слушалката към рамото си. Нищо особено, нищо лично. Обикновени неща за децата и домакинството.

— … исках първо да се посъветвам с тебе — продължаваше Габи.

Но как е възможно? Нищо конкретно в писмо за собственото й семейство. Нито дума за Гарт… — … не зная какво да му кажа…

Не бяха разговаряли по телефона от седмица. Стефани не пожела да се обади. Съзнанието й бе ангажирано с Макс.

— Сабрина? Чуваш ли ме?

— Да, Габи. Според мен не бива да му се обаждаш.

— Смяташ, че трябва да чакам, докато той дойде дотук?

— Не мислиш ли, че така е по-добре? Двамата трябва да си изясните какво правите, какво очаквате и искате един от друг. Не бива да се мамите. Или самозаблуждавате.

— Господи, как мразя да бъда разумна! Добре, Сабрина.

В Евънстън все още беше нощ. Едва след няколко часа сестра й щеше да влезе в кабинета на Нат Голднър, а после да й се обади и да й каже какво е установил той. Значи още няколко часа можеше да мисли за Макс, за уикенда, който бе преживяла с него. Неговият иконом нареди блюда от най-изискания лондонски ресторант върху бюрото в кабинета му. Една от прислужниците донесе куфар с дрехи. Макс облече някакъв пурпурен халат, а тя — синя кадифена роба, която се увиваше два пъти около кръста й. С всяка клетка от тялото си улавяше ту полъха на вятъра през отворения прозорец, ту топлината на проникнал през завесата слънчев лъч. И сега усещаше тежката ръка на Макс върху гърдите си, горещото благоухание на кафето сутрин и тръпката на силно бургундско през нощта, чиито морави отблясъци замираха заедно с пламъка в камината. Два дни, в които тя се носеше по вълните на желанието и възбудата, които току-що бе открила.

— Изумителна, невероятна моя красавице! — бе й пошепнал Макс.

— Висока оценка от познавач — бе отговорила със смях тя, опитвайки се да прикрие своя триумф.

Ала днес беше понеделник и тя бе сама. „Какъв триумф?“ — запита се полугласно Стефани. Не триумф на близостта, на любовта, дори само на приятелството. Не! Бе преживяла единствено триумфа на страстта. „Исках да правя всичко, което Сабрина е правила, да изживея нейния живот и всичко, което го правеше различен от моя. Получих и последната подробност — чувствеността на Макс Стайвесънт.“

Тя потрепери. Гордостта й от успешното управление на „Амбасадор“ и осъществения проект на неговата къща, обичта й към Александра и Габриела — всичко това бе сън.

„Но дори и да мога да задържа този сън, той няма да ми стигне. Искам още любов, нежност, вярност. Иначе няма никога да намеря своето място, своя дом. Къде е моят дом? Там, където мога да бъда сред хората. Някога мислех, че съм го постигнала, а после го загубих. Сега открих, че и животът на Сабрина не е точно това, което винаги съм търсила. Как да разбера какво искам. Трябва да разбера, преди да видя отново Гарт, Пени, Клиф. Те ми липсват.“

— Липсвате ми — изрече на глас тя.

„А аз липсвам ли им? Не ставай смешна! Те дори не знаят, че те е нямало.“

Телефонът иззвъня и тя чу ниския, монотонен глас на Макс.

— Изглежда, без да съзнавам, през уикенда съм се нанесъл в новия си дом. В момента се спъвам в разни работници. Струва ми се, че трябва да изчезна за няколко дни и да ги оставя да си гледат работата.

— О! — Не можа да прикрие страха си тя.

— Мисля, че един круиз би бил най-доброто решение. Средиземно море е прекрасно поне през това време на годината. Как мислиш, дали работниците ще могат да се оправят без твоите напътствия?

Стефани въздъхна. Бе забравила, че единственото, което Сабрина бе притежавала в живота си, а тя — не, бяха круизите. О, да, Сабрина бе пътешествала с яхта къде ли не! Стефани искаше да опита само веднъж! „След това ще се върна при това, което ме очаква. Ще се върна при Гарт и ние отново ще намерим онази любов, която през годините загубихме. Сега вече зная какво да правя. Мога да направя толкова много за нас двамата! Научих много неща за себе си. Ще опитам. Обещавам! Но първо искам още един сън. Само един!“

— Брайън може да ме замести. Той има плановете — отвърна тя.

— Ще отплаваме от Монако към италианската Ривиера. Четири-пет дни. Можеш ли да дойдеш?

— Да!

— Прекрасно. Ще вземем с нас още три двойки. Ще ти харесат. Тръгваме в сряда сутринта, на двайсет и четвърти октомври. Ще бъдеш ли готова в девет сутринта?

— Да.

Тя затвори и се плъзна със стола към вратата на кабинета си, за да огледа още веднъж дългото помещение на галерията. Денят беше топъл и сребристият въздух трептеше като тънък екран, отделящ Стефани от забързаните хора на улицата. Трябваше да се обади на Сабрина, за да разбере какво е показала рентгеновата снимка. И, разбира се, да й каже, че се нуждае ох още четири-пет дни. А след това щеше да дойде краят на приключението.

Всичко вървеше към добър край. Госпожа Търкъл щеше да се грижи за Габи. Въпрос на часове беше да изчакат, докато Брукс дойде да я вземе. Александра беше с Антонио. Фалшивият майсенски щъркел беше натрошен на парчета. Рори Кар беше предупреден да стои по-далеч от „Амбасадор“. Бе продала няколко крупни експоната и бе спечелила тлъст хонорар от Макс, бе успяла да сключи и два договора за следващите два месеца. С други думи, бе управлявала бизнеса на сестра си с вещина.

Когато Брайън влезе, я завари да стои сред галерията с ръце в джобовете на сакото. Оставаха й още няколко неща — да се обади на Сабрина, да пренареди няколко чекмеджета в гардероба на площад „Кадоган“ така, както ги беше заварила, и да реши какви дрехи да си вземе за круиза. Тя се обърна, огледа „Амбасадор“ за последен път и мислено се сбогува.