Никога не казвай никога

Пролог Живот след смъртта

Когато човек умре, усеща липсата най-вече на малките неща. Усещането за мекото легло, в което се плъзвате, когато сте изтощени, чистият аромат на аризонски въздух след току-що отминалата буря по време на сезона на мусоните, пърхането в стомаха, когато зърнете обекта на тайното ви обожание да върви по коридора. Моят убиец ми отне всичко това точно преди да навърша осемнайсет.

И по желание на съдбата — както и заради една заплаха, отправена от убиеца ми — моята отдавна изгубена близначка Ема Пакстън се върна в живота ми.

Когато преди две седмици умрях, аз се озовах в света на Ема, свят, който беше безумно различен от моя. И още от първия миг започнах да виждам онова, което виждаше Ема, да отивам там, където отиваше тя… и да наблюдавам. Наблюдавах как Ема ме откри във Фейсбук и как някой, който се представяше за мен, й каза да ми дойде на гости. Наблюдавах как приятелките ми отвлякоха Ема, мислейки я за мен, и я отведоха на едно парти. Аз стоях до нея, когато тя получи бележка, в която пишеше, че съм мъртва, и която съдържаше предупреждение, че ако не продължи да се преструва на мен, че ако разкрие пред някого коя е наистина, тя също ще умре.

Наблюдавам и днес, когато Ема облича любимата ми фина бяла туника и слага на скулите си от моя блещукащ руж „НАРС“. Не мога да обеля ни дума, когато тя нахлува тесните дънки, които не свалях от дупето си през уикендите и започва да рови из кутията ми с бижута в търсене на любимия ми сребърен медальон, същият, който обсипва с пъстроцветни призми стените на стаята ми щом улови слънчев лъч. Седя мълчаливо до нея, когато тя праща есемес на най-добрите ми приятелки Шарлът и Мадлин, че ще закусва с тях, макар че самата аз бих използвала други думи. Общо взето Ема е успяла да улови същността ми — почти никой не е усетил, че тя не съм аз.

Ема оставя телефона ми на леглото с напрегнато изражение на лицето.

— Къде си, Сътън? — прошепва изнервено тя, сякаш усеща, че съм наблизо.

Ще ми се да мога да й пратя есемес от отвъдното: Тук съм. И ето как умрях. Само че след смъртта изчезнаха и спомените ми. От време на време получавам проблясъци за това коя съм била, но на повърхността изплуват само няколко цели спомена. Смъртта ми е загадка както за Ема, така и за мен. Единственото, в което съм абсолютно убедена, е, че някой ме уби. И този някой наблюдава Ема отблизо, също като мен.

Дали това ме плаши? Да. Но чрез Ема аз получих шанса да разкрия какво се е случило в онези последни мигове преди да поема сетния си дъх. И колкото повече научавам за това коя съм била и какви тайни съм имала, толкова повече осъзнавам в каква опасност е попаднала отдавна изгубената ми близначка.

Враговете ми са навсякъде. И понякога онези, които подозираме най-малко, се оказват най-голямата опасност.